Джудит Майкъл
Интимно (5)

Глава 5

Сол Милгрим беше висок непохватен мъж с меланхолично лице, което изцяло се преобразяваше, когато се усмихнеше. Прекрасен познавач на живота на улицата в Ню Йорк, той беше печелил няколко престижни награди по журналистика. Всеки по-голям вестник в страната с удоволствие би го взел на работа. Но сега той се беше разположил удобно в кабинета на Мат и му обясняваше, че в момента мечтае само за малък вестник в някое спокойно, провинциално градче.

— За вас аз съм идеалният отговорен редактор — убедително каза той на Мат и Елизабет. — Зная всичко за вестниците и не се вълнувам от големия успех. Искам да се върна към първоизточника. Все едно напускам „Мейси“, за да стана управител на малък магазин.

— А ако ти домъчнее за големия успех? — попита Мат.

— Няма. Писнало ми е. Конкуренцията плете интриги, жените не ме оставят на мира, излишен шум… Реших да забавя темпото и да се установя на едно място. — „Също като Хедър“ — неволно си помисли Елизабет. — Вече съм почти на трийсет и пет, остарявам… — Видя как съпрузите се спогледаха и попита: — Нещо смешно ли казах?

— Не, само че ние сме на четирийсет — обясни с усмивка Елизабет. — Така че трийсет и пет годишните не ни изглеждат чак толкова съсипани от живота.

Сол изненадано я погледна.

— Никога не бих предположил. — После се наведе напред и развълнувано продължи: — Вижте, аз живея при голямо напрежение от тринайсетгодишен: отрано започнах да проявявам самостоятелност и още докато бях в училище, работех като вестникарче; издържах се в колежа, като карах такси, а междувременно бях и редактор на университетския вестник. След като завърших, работих в шест големи ежедневника и правех всичко възможно, за да се наложа и да видя името си на първа страница. Знаете всичко това от документите ми. Е, вече се изморих да препускам. Впрочем за кратко време бях женен, но бракът ми се провали, защото при моите високи скорости имах време само за секс, но не и за нежност и мисли за бъдещето. Сега искам да си почина и да се занимавам само с личния си живот. Както и да работя в малък град, но достатъчно изискан, за да е обект на туризъм. — Облегна се назад и продължи: — Харесахте ми вие и вашите идеи за развитието на вестника, харесах и Санта Фе. За разлика от Ню Йорк тук е тихо и приятно. На път за редакцията минах през града и знаете ли кое ми допадна най-много? Тесните улички, любезните продавачи и прахът.

— Прахът ли?! — извикаха в един глас двамата.

— Да, хубавият, чист прах на пустинята. Оставя много приятно впечатление, след като цял живот си дишал градския смог. Предполагам, че са нужни най-малко десет години, докато си прочистя дробовете, а дотогава сигурно ще зная как искам да прекарам живота си. Например да си седя кротко в редакцията и да издавам „Чифтейн“.

Мат повдигна вежди.

— Да не искаш да изместиш сегашния редактор?

— Няма да е необходимо. Вие отдавна ще сте напуснали. Искате да постигнете нещо много по-голямо от малък провинциален седмичник. Забелязах признаците. — Мат и Елизабет отново се спогледаха. — Естествено, това не ме засяга. В момента искам само да стана отговорен редактор. Да изчакам ли в съседната стая, докато решите дали да ме вземете на работа?

Елизабет се усмихна. Много го бе харесала, и се страхуваше да не се събуди изведнъж, и да се окаже, че Сол Милгрим е бил само сън.

— Мат беше решил да те назначи още щом прочете молбата ти, и се оказа прав. А и ти беше прав, когато каза, че си идеалният отговорен редактор за нас. — Стана и протегна ръка. — Добре дошъл в „Чифтейн“!

Сол се изправи и пое протегнатата ръка. Лицето му светеше от радост.

— Убеден съм, че ще се сприятелим. Извадихме късмет. За съжаление невинаги става така. Сигурно никак не е лесно да сте женени и да работите заедно.

— Понякога — отвърна Мат, стана и също стисна ръката му. — Радваме се, че ще работим заедно. Сега Елизабет ще те представи на колегите, а после отиваме на обяд. Чакам ви най-късно в един. Искам да ти покажа какво значи агнешко с питки от цикория.

— Питки от цикория. — Сол озадачено поклати глава. — Ако ме вземете на работа, ще ми помогнете ли да си намеря къща под наем? А може би и подходяща приятелка?…

— И за това съм помислила — каза Елизабет и го поведе към залата на новинарите.

С пристигането на Сол всичко дойде на мястото си. Елизабет и Мат се освободиха от мисълта за хиляди досадни подробности и започнаха да прекарват повече време един с друг и с децата. Един четвъртък, когато изпратиха новия брой в печатницата, двамата се качиха в колата и тръгнаха по старото шосе към Таос, отбиха се в няколко старинни църкви и останаха да вечерят в Ранчо ди Чимайо. Веднъж през февруари заведоха Холи и Питър на ски, а през почивните дни често ходеха в Нуево на гости на Сезар Арагон, дъщеря му Изабел и внучката му Лус.

— Толкова рядко се виждаме! — бърбореше Лус. — Холи, разкажи ми за гимназията в Санта Фе и за момчетата, с които се срещаш.

Двете бяха седнали пред камината и тъмната къдрава коса на Лус беше долепена до правата пепеляворуса коса на Холи.

Изабел — едра жена, с черни очи и високи скули — изпитателно се взираше в очите на Елизабет.

— Добре изглеждаш. Е, може би си малко по-бледа от обикновено, но вероятно просто съм те забравила. От четири месеца не сте идвали.

Елизабет я прегърна.

— Извинявай. Съжалявам.

— Липсвахте ни — изведнъж каза Изабел. — Сигурно малко ти завиждам, защото водиш вълнуващ светски живот, докато аз седя в моята призрачна долина и правя грънци. Но ми беше и мъчно за тебе. Нямам чак толкова много приятели, че да си позволя да ги губя.

— Нищо не си загубила; просто времето не стига. Но повече не бива да продължава така. Знаеш ли колко ми липсваш? В последно време Мат ми е единственият приятел.

Другата жена се засмя.

— Но не ти е достатъчно, нали? Какво става? Да не прекарвате цялото време заедно? Нито можеш да се отпуснеш, нито да си изкараш яда на някого.

Елизабет се засмя и погледна Мат, който помагаше на Сезар да запали огъня. А Изабел се обърна към двете момичета до камината.

— И на Лус й беше мъчно за Холи. В Пекос Хай тя се чувства съвсем изолирана от вашия голям свят.

„Вашия голям свят“. Някога и Елизабет се чувстваше по същия начин след посещенията на Тони. „Оказа се, че никак не е трудно да накараш света да изглежда по-голям“ — помисли си тя. Двете с Изабел бяха приятелки от шестнайсет години и много държаха една на друга.

— Винаги ще се връщаме в Нуево — каза Елизабет. — Само тук можем да се отпуснем и да си починем от напрежението. А и никой не ме разбира по-добре от теб. — Двете се усмихнаха. — Ще намеря начин да се виждаме по-често. Обещавам ти.

Животът на Елизабет и Мат постепенно се нормализира. Рядко се налагаше да работят повече от осем часа дневно. Тя имаше време за своята рубрика; той успяваше да изчете материалите, преди да ги пусне за печат. Веднъж или два пъти седмично двамата вечеряха навън. Хората от града вече ги познаваха и често идваха да ги поздравят и да похвалят новия „Чифтейн“. През останалите вечери оставаха вкъщи с Холи и Питър и бъбреха безгрижно, както правеха, преди да започнат да издават вестника.

Тони престана да се обажда. Известно време Елизабет очакваше позвъняването му, твърдо решила да му съобщи, че е щастлива, претрупана е с работа и няма време за него. После обаче престана да чака и дори да мисли за Тони. Беше го оставила в предишния си живот.

Вестникът също имаше успех. Първият признак бе огромният успех на рубриката „Интимно“. Един мартенски следобед се обади Лидия:

— Елизабет, хората непрекъснато говорят за твоите статии… И не само говорят, но и ги препоръчват на свои приятели и познати. Представяш ли си!

— Не — искрено отвърна тя. Наистина нямаше представа, че се е задействала верижната реакция на „фолклорната реклама“, която осигуряваше най-големия успех на книги, филми и вестници.

Никога не се беше замисляла сериозно за славата. Двамата с Мат бяха известни като семейството, което издава „Чифтейн“. По-скоро издателят и главният редактор Мат Лъвъл печелеше популярност сред местните бизнесмени като основен двигател на вестника. Елизабет разбираше, че даже да не бе известна като съсобственик на „Чифтейн“, беше спечелила уважението на хората като автор на „Интимно“. Постепенно абонаментите се увеличиха и дори скептичният Хърб Къркпатрик бе принуден да признае, че всичко върви по мед и масло.

— Време е за промяна — заяви една гореща юлска вечер Сол, когато го бяха поканили на вечеря. Протегна дългите си крака на пейката във вътрешния им двор и изпи трета чаша лимонада. — Имаме нужда от специален репортер, който да отразява събитията в областта на културата. Вече можем да си позволим да отделим културна страница, за което Елизабет от доста време ни повтаря.

— Чудесна идея — обади се Мат, загледан в жена си. Тя беше облечена в дълга селска пола и свободна бяла риза. На светлината на градинските фенери кожата й излъчваше сияние, а косата й грееше като мед. Тя също го погледна и се усмихна обещаващо, когато очите им се срещнаха. Сол дълбоко въздъхна.

— Какво ти е? — попита го Мат.

— Нищо сериозно. Просто убийствена завист. Дали не е крайно време да наруша монашеския обет и да си потърся женска компания?

— Още преди половин година исках да те представя на едно момиче — отвърна Елизабет. — Но ти заяви, че нямаш време за емоционална връзка, докато не се установиш на работното си място.

— Точно така. Вече се установих.

— Тогава следващия път ще поканя Хедър на вечеря.

Сол повдигна вежди.

— Хедър. Хубаво име. Нито испанско, нито индианско, нито еврейско. Какво представлява?

— Много е сладка — включи се Мат. — Родителите на Елизабет почти са я осиновили. Живее у тях, но държи да си плаща наем. Опакова подаръци с много вкус. Учи се да пише на машина, защото иска един ден да работи във вестника. Повече информация можеш да научиш от очерка на Елизабет. Интересува ли те още нещо?

— Да. Кога е „следващият път“?

— Утре — отвърна Елизабет и веднага започна да обмисля менюто. Но усилията й останаха неоценени, тъй като от първия миг, в който се видяха, Сол и Хедър престанаха да забелязват всичко друго. Откакто младата жена беше постъпила на работа в магазина на Евънсови, бяха минали осем месеца, и благодарение на грижите на Лидия, тя беше възвърнала самочувствието си. Но нищо не можеше да пречупи ината й. В зелените очи и надменната брадичка Сол забеляза същата упоритост, която го беше накарала да напусне дома си още на петнайсетгодишна възраст, за да стане журналист, а не адвокат, както настояваше семейството му. И това беше единственото общо между тях. Той беше евреин от Ню Йорк, който цял живот се бе борил за оцеляване; тя произхождаше от семейство на богати методисти от Минесота… Въпреки това реши, че си заслужава да опитат. Още повече че веднага се беше влюбил в упоритата й брадичка.

— Проблемът на моето семейство е — обясни Хедър, когато той я попита за родителите й, — че те са винаги прави. Успяха да ми втълпят постоянно чувство на вина.

— Значи непрекъснато си била виновна.

— Но не чак толкова — изрече тя със съжаление. — През повечето време гледах да се държа така както искат те. И един ден направих нещо много лошо. Изглежда, цял живот съм се готвила за това.

— Сигурно си откраднала цяла партида палта от норка — предположи Сол. — Или си нарязала на парчета някоя картина на Рембранд.

— Престани да ми се подиграваш.

— Извинявай. Просто не мога да си представя, че си способна да извършиш лоша постъпка.

— И въпреки това я направих. Оставих се да бъда измамена от един мъж.

Той я погледна с изненада.

— И какво толкова лошо има в това?

— Как така? Щом си се оставил да те измамят, ти си се превърнал в жертва.

— А не в насилник?

— Не…

— Е, кое е средното между жертва и насилник?

— Шериф — обади се Мат, като забеляза объркването на Хедър. — Това гатанка ли беше, Сол?

— Отново моля за извинение — каза Сол на Хедър. — Но аз наистина не мога да разбера какво толкова лошо има да вярваш на някого? Дори да си сгрешила, нали именно доверието един в друг ни кара да се чувстваме човешки същества?

— Знаеш ли какво ни кара да се чувстваме човешки същества? — попита тя. — Това, което няма нищо общо с жертвата и насилника. Приятелството. Равенството. Оправданото, а не излъганото доверие. А аз се оказах достатъчно глупава да не го разбера веднага.

— Доверието означава, че не си сигурен в нещо — отговори Сол. — Винаги предполага и някои неизвестни.

Двамата застанаха един срещу друг, предчувствайки, че това беше само началото на техните безкрайни спорове. Елизабет и Мат се спогледаха.

— Слава Богу, че не се налага да започваме отначало — промърмори той. — Ухажване, срещи, писане на бележници… — Тя кимна доволно. — Така сме си много по-добре.

Сол погледна Хедър. Беше по-ниска от него с трийсет сантиметра и тринайсет години по-млада, но притежаваше онази искреност, която не му бе чужда, преди да стане циник. Не разбираше какво го привлича у това момиче: дали това, че беше толкова младо, или че беше приятелка на Елизабет, или просто имаше нужда от жена, а тя определено представляваше предизвикателство за мъжкото му самолюбие. Накрая Сол се отказа от анализи и реши да я покани на опера.

След това само Лидия беше в течение на развитието на техните отношения, тъй като често виждаше колата на Сол пред къщата си. Елизабет беше прекалено заета, за да се занимава с тях. Беше започнала да издава тематични подлистници, посветени на различни проблеми: зимни спортове, ресторанти, мода, вътрешен дизайн, изкуство, местния празник — фиеста де Санта Фе.

Но не беше това единствената причина за нарасналата популярност на „Чифтейн“. Сол следеше да се публикуват само качествени материали и снимки, представящи живота в Санта Фе, а Мат пишеше интересни редакторски материали. Читателите ги коментираха, пишеха в редакцията възмутени или благодарствени писма, политиците ги изпращаха на своите гласоподаватели. Често наричаха Мат с такива епитети, които не можеха да се публикуват, или толкова го хвалеха, че чак му ставаше неудобно.

Увеличаването на броя на рекламите ги накара да се замислят върху увеличаване на броя на материалите — според издателската политика те трябваше да бъдат в съотношение шейсет на четирийсет. Репортерите се съгласиха да работят на още по-високи скорости, за да се справят с невероятно кратките срокове, които определяше Сол, а споровете и хаосът в редакцията бяха по-големи от обикновено.

След като започнаха да идват толкова много писма за поредицата на Елизабет и уводните статии на Мат, накрая Сол се съгласи да открие рубрика „Писма на читателя“. Барни Кел изтанцува жига пред бюрото му, като подвикваше:

— Божичко, значи в този заспал град имало хора от плът и кръв и всички те четат нашия вестник!

— За Коледа очакваме премии — съобщи Мат на събранието в петък. — Особено ако тиражът продължи да расте. Стискайте палци. А, не, тогава няма да можете да пишете. По-добре да се молите преди сън.

Всички се засмяха, защото Сол непрекъснато повтаряше, че вестник се издава не с молитви, а с много работа. И действително на Коледа всички получиха премии.

— Малко парички, но напълно заслужени — промърмори Сол. — Дано с всяка година стават все повече и повече.

— Трябва да отпразнуваме твоята първа годишнина в „Чифтейн“ — каза Елизабет. — Защо не дойдете с Хедър на вечеря?

Но Хедър остана да помогне на Лидия и Спенсър да разчистят след коледното пазаруване, затова тримата сами вдигнаха тост за успехите на вестника и за Сол, който беше работил, без да жали сили.

— Прекарах една прекрасна вечер — рече той. — Домашна кухня, в съседната стая децата си пишат домашните… Всеки път, като дойда у вас, осъзнавам колко ми липсва всичко това.

Елизабет очакваше, че той ще каже нещо за Хедър, но той замълча. Даже искаше сама да го попита, но я възпря предупредителният поглед на Мат, който сякаш казваше „не е наша работа“.

— Винаги си добре дошъл — засмя се тя. — Особено в сряда, преди да излезе вестникът. Не можеш да си представиш до каква степен той ни диктува свободното време. Не зная какво ще правим, когато стане ежедневник.

— Може би е дошло време да помислим за това — спокойно каза Мат.

Сол се намръщи и попита:

— Какво не ти харесва в седмичника?

— Много добре разбираш какво имам предвид, Сол. Винаги ще бъдем на второ място след „Екзаминър“, защото там се публикуват основните новини. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Няма спор. Нали избягах от един ежедневник, за да постъпя при вас. Но ти говориш за несъпоставими неща. В някои отношения седмичникът има много предимства пред ежедневника. — Сол въздъхна. — Още щом пристигнах, усетих колко сте амбициозни.

— И веднага реши, че ще ни помогнеш да се развиваме. Даже си представяше как ще стоиш на вратата на редакцията — помниш ли? — в качеството на главен редактор на „Чифтейн“.

— Но след като напуснете. Напускате ли вече?

— Не. Смятам обаче, че непрекъснато трябва да се развиваме, иначе вестникът отново ще западне. Също както по времето, когато го купихме.

— Тогава купете си друг седмичник.

— Това е едно от нещата, които обмислям.

Елизабет отмести стола си.

— Откога си започнал да вземаш решения еднолично?

— Извинявай, Елизабет. Сол ме предизвика. Не очаквах, че ще се отнесеш така към идеята ми.

— А какво очакваше от мен? — студено попита тя. — Съпружеска целувка по амбициозното ти чело? Предана подкрепа от задните редици? Питал ли си ме какво мисля за ежедневника? Или за втори седмичник? Все пак сме съдружници и би трябвало да се консултираш с мене, когато решиш да разширяваш нашата малка империя.

— По дяволите, нали се извиних! — Мат нервно започна да крачи пред масата, пъхнал ръце в джобовете на панталона си. — Непрекъснато повтаряш, че стъпка по стъпка трябва да вървим напред; а аз искам да направя няколко стъпки едновременно, особено след като Сол е тук…

— Не става дума за това — продължи тя все така студено. — Никой от нас не може да предприеме една, две или даже пет стъпки, без да сме го обсъдили предварително. Нали това означава да сме съдружници?

Сол се изкашля:

— На какво присъствам? На спор между собственици на корпорация, или на семейна свада? Ако е първото, бих искал да се включа. Но ако се карате, предпочитам веднага да си отида у дома.

След миг Елизабет се усмихна.

— Не зная как да го определя, Сол. За пръв път ни се случва пред свидетели.

— Е, тогава го определям като служебен спор и възнамерявам да се намеся като посредник. Мат, би ли седнал? Имаш вид на човек, който се готви да скочи върху някого. Или върху нещо. — Той изчака, докато Мат заобиколи масата и седна на мястото си. — Има ли още кафе?

— Да, обаче е изстинало — каза Елизабет. — Сега ще направя още една кафеварка.

— Студеното кафе е като жива вода за вестникарите — възрази Сол. — Слушайте сега. Още не сме готови за ежедневник, Мат. И ти много добре го знаеш. Защо да рискуваме?

— Защото не можем да стоим на едно място. — Той широко разпери ръце, като съжаляваше, че не са по-големи и по-бързи, и не можеха да вършат чудеса. Това усещане го преследваше от първата им брачна нощ, когато двамата с Елизабет бяха принудени да се откажат от мечтите си и да подчинят целия си живот на Закари. „Искам да разбера докъде се простират силите ми“ — помисли си.

Но засега не беше готов да спори нито със Сол, нито с Елизабет.

— Разбира се, че още не сме готови за ежедневник. Както много добре зная, че не можем да си позволим още двайсет души персонал, още повече че няма къде да ги сложим, преди да построим новата сграда, но засега и това не можем да направим. Известно ми е, че трябва да се купи нова печатарска преса, а и още една резервна…

— Мат — прекъсна го Елизабет, — откога планираш ежедневника?

— От половин година. Всеки нормален редактор мисли за разширение. Сол много добре го знае. Трябва да имам цел, Елизабет. И се надявах да получа подкрепа от своя съдружник и отговорния редактор, дори да не споделят моето въодушевление… Господи! — избухна той. — Нима сте предполагали, че ще се задоволя да стоя на едно място до края на живота си?

Не му отговориха. Мат отиде до резбования бюфет и извади бутилка коняк. Наля в три чаши и продължи:

— Собственици сме на вестника приблизително от осемнайсет месеца. За малко повече от една година успяхме да удвоим тиража. Още от самото начало това беше основната ни цел — Елизабет кимна, но се въздържа да го прекъсне, — а сега трябва да продължим напред. Да увеличим още два пъти тиража и да започнем да продаваме вестника в съседните градове, да накараме властите да се съобразяват с нас… Така репортерите ще пишат добри материали? Сега хората са въодушевени и се чувстват съпричастни с успехите на вестника. Не бива да ги разочароваме.

— А също и тебе. — Сол отпи от коняка и се усмихна невинно като ангелче.

— Всъщност ти си прав — отговори Мат. — Прекалено съм напорист и често ми липсва търпение. — Наведе се и целуна Елизабет по главата. — Но понеже съм влюбен в съдружника си, не мога да не се съобразявам с предварителните планове.

Тя много добре усещаше напрежението, което изгаряше Мат отвътре. Толкова го обичаше, че не можеше дълго да му се сърди. Знаеше, че всеки път, когато някой споменеше за изчакване, той си спомня за шестнайсетте безплодни години, когато можеше да издава вестник, а не да управлява печатница.

Кой знае, може би той беше прав, а не тя, която предпочиташе спокойния темп и удоволствието да се радват един на друг и на семейството си. Но бавният темп не водеше до изграждане на империи, нито засилваше интереса на читателите към „Интимно“. Какво бе станало с нейните амбиции? „Ако съм прекалено предпазлива — мислеше си, — Мат ще продължи да върви все по-нагоре, а аз ще изостана. Тогава той ще започне да ме възприема като пречка за своето развитие.“

— Добре — решително изрече. — Хайде да купим още един седмичник. Колко пари ни трябват?

Сол обърна възхитен поглед към нея, като се чудеше дали Хедър или която и да е жена би пожертвала собствените си интереси заради него.

— Сто хиляди — отвърна Мат. — Закриват „Аламеда Сън“ и можем да го купим за около три хиляди до хиляда с отстъпката.

— Божичко, вече си готов с отговора — забеляза Сол. — Започвам да си мисля, че предварително си планирал този разговор.

— Вярно ли е? — обърна се Елизабет към съпруга си. — Нима се опитваш да ме манипулираш?

— Не бих могъл — каза той. — А и не искам. Ако ти не беше предложила да купим още един вестник, аз щях да те попитам дали не искаш да купим „Сън“. Сигурен съм, че щеше да се съгласиш.

Елизабет реши да не пита какво щеше да стане, ако беше отказала.

— Има ли откъде да намерим още сто хиляди назаем?

— Не цялата сума. — Той извади молив от джоба си. — Но ако продадем имота на татко в Нуево…

— Мат!

— Все някога щеше да се наложи да го направим. И на мен никак не ми е приятно, но вече получих изгодно предложение, а ако с тези пари купим още един вестник, те ще ни донесат много повече от къщата и земята. — Замълча. — Съжалявам, Елизабет. Но парите ни трябват.

Тя кимна, отново смаяна от неговите амбиции.

Отпразнуваха купуването на „Аламеда Сън“ с двуседмична почивка на ски в Аспен. Това беше първата им отпуска от две години и всички се зарадваха на решението им.

— Естествено, че трябва да си починете — каза Лидия, когато Мат съобщи за заминаването им. — Ние със Спенсър ще се преместим у вас, за да не остават сами Холи и Питър. — Когато забеляза възмутените им погледи, тя бързо се поправи: — Не че са малки, а просто искаме да им бъдем полезни с нещо.

На това вече не можеше да се възрази.

Лидия и Спенсър им направиха още един подарък — купиха билетите за самолета.

Сол се обади на един приятел от Ню Йорк и уреди да отседнат в неговата вила.

— Цялата къща е на тяхно разположение. И дума да не става за наем — каза приятелят, останал с впечатлението, че са младоженци. — Нека се чувстват като у дома си.

Сол не го поправи. Въпреки че бяха женени от осемнайсет години, през цялото време, докато планираха почивката, Мат и Елизабет наистина приличаха на младоженци.

В Аспен никой не им обръщаше внимание. Просто анонимни туристи, пристигнали в град, където основното занимание бе карането на ски. Особено сега, в края на март, когато сезонът почти бе приключил.

Вилата беше уютно обзаведена, с изглед към пистата Литъл Нийл.

— Толкова съм щастлива — каза Елизабет, докато двамата с Мат стояха на терасата и дълбоко вдишваха кристалночистия планински въздух. — Намерихме идеалното място…

Прегърнаха се и се загледаха в разкрилия се пред тях изглед към заснежения склон и пистата, оградена от високи, тъмни борове. Под тях, в долината, се бе сгушил градът. Там снегът се бе стопил; само планината бе бяла. От другата страна на долината ниските склонове на Ред Маунтин бяха покрити с къщи, чиито прозорци отразяваха късното следобедно слънце. На запад планината избледняваше в синьо и лилаво.

— Рано е за вечеря — каза Мат. — Искаш ли да пийнем нещо пред камината?

Беше като романтична приказка, която самата Елизабет би могла да напише. В камината гореше огън. Зад прозореца се извисяваше силуетът на планината: блед и призрачен в настъпилия полумрак. Отпиха от мекото като кадифе каберне, похапвайки бисквити и сирене, които намериха в хладилника. Отвсякъде ги заобикаляше тишина. Абсолютна тишина. Нямаше го бърборенето на децата, нямаше ги шумът на улицата, звъненето на телефона, лаят на кучето на съседите. Двамата се изтегнаха на тъканите възглавници пред камината.

— Санта Фе, семейството, вестника — всичко се е изтрило от съзнанието ми — каза Мат. — Съществуват само тази стая и ние двамата. Това ме навежда на мисълта, че бих могъл да те съблазня.

Елизабет се усмихна и остави чашата. С една ръка доближи лицето му до своето, а е другата започна да разкопчава ризата му.

— Съблазнителка — промърмори Мат, — а не съдружник. Така още повече ми харесваш.

Те се целунаха бавно. Едновременно започнаха да разкопчават ризите си, коланите, да смъкват кадифените си джинси.

— На пода или в леглото? — попита Мат. Беше обхванал с ръце гърдите й, а устните му нежно докосваха косата й.

— Тук — каза тя и думите й прозвучаха като шепот. Облегна се назад и дръпна Мат към себе си. — Искам тук и веднага.

Лежаха на струпаните възглавници; египетската памучна тъкан беше нежна като ръцете им, като допира на кожа с кожа. Пръстите на Мат внимателно проследиха вътрешната извивка на бедрата на Елизабет и бавно се плъзнаха в нея. Елизабет го целуна и дишането й се ускори. Тихо простена и започна да докосва с устни лицето му, устните, тъмните косъмчета по гърдите му и усети как силно бие сърцето му.

Двамата лежаха, обгърнати от тишината. Стаята танцуваше на трептящите светлини и тишината поглъщаше тихите им звуци, недовършените думи и въздишките, докато желанието започна да се надига в телата им като огромна вълна.

Мат се обърна така, че Елизабет остана под него и го обгърна с бедрата си. Тихичко прокара пръсти по издължената линия на гърба му, докосна стегнатите мускули на бедрата му.

— Моя любов… — прошепна той и тя усети топлотата на думите му по същия начин, както усещаше топлината на огъня и топлината, която се надигаше в нея под тежестта на Мат и се разпространяваше по тялото й. Цялата изгаряше, копнееше за него; пое го и той веднага я изпълни; мускулите й се стегнаха и двамата се обединиха в едно цяло.

Той стоеше над нея и когато намери подходящия ритъм, двамата се изпълниха с толкова силна чувственост, че наоколо всичко изчезна, освен онази мощна вълна на желанието, която нищо не можеше да спре. Залови ги в своя водовъртеж, като ги превръщаше във все по-леки и малки снежинки, които бързо и трескаво се движеха към един общ център. И когато го достигнаха, двамата замряха и останаха неподвижно. След това много бавно предметите започнаха да връщат своята форма: стаята, светлината на огъня, сенките, възглавниците. Двамата се погледнаха и се усмихнаха.

— Още продължавам да те откривам — каза накрая Мат. — Всеки път изглеждаш толкова различна… моя нова любов.

Елизабет погали тъмната коса и лицето му.

— Колко си красив. Понякога го забравям…

Той нежно захапа пръстите й.

— Очарована си от камината и възглавниците.

— Нищо подобно. Само от съпруга си. Обичам те, Мат.

Той обгърна раменете й е ръка и прошепна:

— Моята прекрасна, удивителна съпруга. Съдружник. И приятел. Обичам те.

Целунаха се и тази целувка се стори на Елизабет нещо повече от обет. „Никога няма да загубим любовта си и страстта, която преди малко изпитахме наново.“

Дните минаваха златни и бели, сини и зелени. Ослепителното слънце в безкрайното яркосиньо небе хвърляше отблясъци върху току-що падналия сняг, който покриваше планината като одеяло. Седнали на седалките на открития лифт, Мат и Елизабет си спомниха първите години в Санта Фе, когато единственото забавление, което си позволяваха, беше ежегодната почивка на ски в Аспен.

— Защо престанахме да идваме тук? — попита той.

Тя си закопча якето.

— Не зная. Променихме навиците си, начина на живот… Но много загубихме.

— Не, просто го отложихме. Не сме го загубили — каза Мат, когато наближиха върха. — Готови?

— Разбира се.

Той се усмихна и двамата едновременно скочиха от лифта. Спряха до дървената табела с карта на скиорските пътеки, за да си затегнат ските.

— Годините, прекарани зад бюрото, вече си казват думата — промърмори Мат. — Не съм в добра физическа форма, техниката — отвратителна. Явно остарявам.

Тя се засмя.

— Забрави да ме предупредиш вчера, докато бяхме на възглавниците пред камината. Може би щях да ти повярвам. Хайде да видим колко си остарял! Искаш ли да се надбягваме до лифт номер три? — И без да дочака отговор, тя тръгна напред. Веднага усети напрежение в бедрата и ръцете й леко изтръпнаха. „Прекалено много работя — помисли си. — Спокойно, Елизабет, отпусни се!“

Тъкмо направи плавен завой и Мат я настигна, задмина я и извика, че ще я чака при лифта. „В никакъв случай“ — промърмори тя, твърдо решена да не го допусне. Но той беше по-добър скиор и успя да стигне пръв, макар и с няколко секунди преди нея.

— Страхотен съдружник си — подразни я. — Най-добрият начин да съсипеш един възрастен човек е да го накараш да препуска лудо рано сутрин. А аз си въобразявах, че заедно вземаме решенията. Искаш ли още?

— Не. Моля те. И за първия път съжалявам — призна си и двамата се засмяха. Отидоха и седнаха в лифта, докато инструкторът здраво закрепи седалките под тях.

— Не беше чак толкова зле — продължи Мат. — За възрастна двойка, която си изкарва прехраната с издаване на вестник, сме доста добър отбор.

„Доста добър отбор“ — цял ден си повтаряше Елизабет, докато правеха по-леки изкачвания, спускания, радваха се на безтегловността и на това, че през цялото време са заедно. По някое време следобед обядваха на слънчевата тераса пред пистата, като си свалиха якетата и разкопчаха тежките скиорски обувки. Мълчаливо се загледаха в пейзажа.

— Колко е красиво — замечтано каза Елизабет. — Защо трябваше да чакаме толкова дълго, за да се върнем?

— Защото трябваше да съживим един вестник — отговори Мат, докато похапваше от пилето. — Бих могъл да изям още три порции — обясни той, — но тогава не е сигурно дали ще успея да сляза от планината. А после откъде ще намеря енергия да любя жена си?

— Остави си място и за вечерята.

Той я хвана за ръката.

— Боже, каква практична жена. Обичам те. Искам още малко да покараме ски. А ти?

За една седмица успяха да наваксат отлаганата от години почивка. Ставаха рано и прекарваха слънчевите дни в планината, а когато се спускаха сенките, те се прибираха при топлината на домашната камина. Пиеха студено бяло вино след горещия душ и се подсушаваха с пухкави хавлии, след което усещаха, че няма да издържат дълго с отворени очи, и поспиваха час-два преди вечеря.

Една вечер взеха такси до призрачния град Аштаун, където свършваха утъпканите пътеки, и отидоха в полето да карат ски на лунна светлина. След това се отбиха в местната гостилница, където ги посрещна топлината на старомодна черна печка с дърва и домашно приготвена храна. Бяха толкова изгладнели, че едва изчакаха предястието, което вървеше с тежко унгарско червено вино. Тясното помещение беше препълнено с хора, които ги гледаха с любопитство, но въпреки това, седнали пред дървената масичка в ъгъла, те имаха чувството, че са съвсем сами, и тихичко си говореха.

— Срам ме е да си призная, но се чувствам великолепно — каза Мат. — Страхувам се, че всичко това може внезапно да изчезне.

— Няма да изчезне — прошепна Елизабет и погледна през прозореца към селската порта на гостилницата. — Няма да позволя.

— Ние няма да го позволим — поправи я той. — Всичко е точно така, както трябва да бъде.

Елизабет го погледна и се усмихна.

— Чувствам се толкова отпусната. Мисля само за любов, храна и ски.

— А за какво друго може да мисли човек в Аспен? Освен, разбира се, за красотата на жена си. Толкова си хубава и съблазнителна. Никога няма да ти се наситя.

Тя кимна, като си мислеше за деня, който бяха прекарали в планината.

— А по едно време — продължи Мат — ти твърдеше, че основният ни проблем е как да си починем един от друг.

— О, това беше толкова отдавна. Имахме трудности с издаването на вестника, учехме се да работим заедно…

— Значи вече не мислиш така?

— Как бих могла? Сега всичко е толкова прекрасно.

— Много исках да го чуя от тебе. Смешно е, не мислиш ли? След всичките тези години имам чувството, че едва напоследък започвам да те откривам, разбирам колко много те обичам и имам нужда от тебе. Какво сме правили през първите шестнайсет години?

Елизабет потръпна.

— Мат, ние не се опитваме да ги изтрием от съзнанието си. Просто сега всичко е толкова различно…

— Ние променихме всичко. Чакай само да ти разкажа какво съм планирал за следващата година.

— Вече ми каза. Искаше да купим „Сън“.

— Това е само началото. — Той забеляза как през лицето й премина сянка. — Но не е сега времето да говорим за това. Тази седмица само ще се любим, ще ядем и ще спим. Нали така се разбрахме?

Той повдигна ръката й и я целуна по дланта. Усети как при допира на устните му мускулите й се отпуснаха. Тя също искаше да отложат сериозните разговори.

През следващите дни в Аспен основната тема след карането на ски беше вечерята.

— Остават ни още три вечери — каза Мат на връщане от пистата, — значи още три ресторанта. Последните два ще бъдат по твой избор, защото довечера вече съм запазил места.

— Къде?

— Съпругът ти има намерение да те заведе на вечеря и на представление на… — важно изрече той, докато отключваше вратата на стаята. Телефонът звънеше и те изненадано се спогледаха. От доста време не бяха чували телефонен звън.

Елизабет се хвърли към слушалката.

— Сигурно нещо се е случило у дома…

Но обаждането не беше от Санта Фе, а от Хюстън.

— Елизабет? Обажда се Кигън Рурк. Отдавна не сме се виждали, но може би си спомняш…

— Да, разбира се, но… — Защо се обаждаше Кигън Рурк, когото не бяха виждали от сватбата си, а това означаваше от осемнайсет години. И защо ги търсеше в Аспен? Да не би… — Да не се е случило нещо с Тони?

Мат я наблюдаваше с озадачено изражение.

— Кигън Рурк се обажда — прошепна тя, като закри с ръка слушалката.

— Кой?

— Бащата на Тони.

— Не, скъпа — обади се Рурк. — Тони си е съвсем добре. Вчера ми се обади от Аляска. — Гласът му, също като гласа на Тони, беше галещ и дълбок, намекващ за сексуално желание и тайна наслада. — Съжалявам, че попречих на почивката ви. Обадих се в кабинета на Мат и оттам ми дадоха този телефон. Утре пристигам в Аспен и бих искал да се видим, а може би да покараме заедно ски. Какво ще кажете да вечеряме заедно?

Елизабет нищо не отговори. „За какво става дума всъщност?“ — помисли си тя.

— Елизабет?

— Разбира се, че можем да се видим. Но не смятам, че една вечеря…

— Моля те. Аз ви каня. Ще ми бъде много приятно. Ако си спомняш, никога не съм имал възможност да опозная Мат.

— Какво иска? — попита Мат.

— Кигън, моля те, би ли изчакал за момент? — Елизабет отново закри слушалката. — Утре пристига в Аспен и иска да се видим. Кани ни на вечеря, за да се запознае по-добре с тебе.

Съпругът й въпросително повдигна вежди.

— И как така внезапно е изпитал непреодолима потребност да ме опознае?

— И аз нищо не разбирам. Искаш ли да кажа, че няма да можем да се срещнем? Вече отказах да вечеряме заедно.

— Само това ли каза? Че иска да се запознае с мене?

— Той не е праволинеен човек. Или поне не беше по времето, когато го познавах в Лос Анжелис. Няма причина да прекараме вечерта с него, нали?

— Много странно — замислено промълви Мат. — Как ни е открил?

— Обадил се в редакцията.

— В редакцията? А не вкъщи? Елизабет, хайде да видим какво иска. Нали нямаш нищо против? Все някак ще изтърпим една вечеря.

„Разбира се“ — помисли Елизабет и каза в слушалката:

— Благодаря ти, Кигън. Ще ни е приятно да вечеряме заедно.

— Чудесно. — Тя ясно долови задоволството в гласа му. — Ще ви се обадя, когато пристигна. Всъщност може да не успея да пристигна достатъчно рано за ските. А още по-добре, хайде да вечеряме заедно в четвъртък, а не утре, защото може да се забавя. Ако не възразявате, предлагам да отидем в „Краблуник“.

— Не сме били още там.

— Добре, тогава ще ви заведа. Удобно ли ви е да направите резервация?

— Разбира се, щом настояваш. За нас тримата, осем часа. Добре ли е така?

— Чудесно, но нека да е за четирима. Ще дойда с една приятелка. С нетърпение очаквам да те видя отново, скъпа. Предай моите почитания на съпруга си.

Елизабет се обърна към Мат:

— Нищо не разбирам.

— Разкажи ми за него — каза Мат. — Единственото, което си спомням, е, че твоите родители са го приютили за известно време след смъртта на жена му.

Тя кимна.

— Точно така. Тони е бил тригодишен, а аз още не съм била родена. Не ми е лесно да опиша Кигън. Сега ми се струва странно, но когато бях малка, той беше моят кумир. Приличаше ми на крал — богат и могъщ, или най-малкото самоуверен. Особено в сравнение с баща ми, който винаги е бил толкова безпомощен — не обичаше работата си, мразеше смога…

— А какво мразеше Кигън?

— Така и никой не разбра. Никога не показваше, когато не харесваше нещо. Мама обаче никак не го обича. Вероятно защото тя не харесва неискрените хора, а той е точно такъв. Винаги действа подмолно, по заобиколен начин; никога не знаеш какво иска да каже и никого не допуска до себе си. Освен това мама се дразнеше, понеже в сравнение с него баща ми изглеждаше някак… потиснат, докато Кигън обичаше да подчертава, че винаги владее положението.

— Какво положение?

— О, Тони ми е разказвал, че той много забогатял, след като се преместил в Хюстън. Мисля, че състоянието му възлиза на около половин милиард долара…

— Милиард!

— Така поне казва Тони. Мисля, че се е занимавал с недвижими имоти и строеж на телевизионни станции. Тони престана да говори за него преди доста време; даже не бях сигурна, дали още поддържат връзка… — Гласът й заглъхна.

Мат веднага я прегърна.

— Какъв е проблемът, моя любов?

— О… не ми харесва неговата тайнственост. Ето, сега например ни кара да се чудим защо иска да разговаря с тебе. Не ми е приятно, че прекъсва почивката ни.

— Е, няма да ни отнеме много време. Къде предложи да вечеряме?

— В „Краблуник“.

— Прекрасно. Отдавна исках да опитаме кухнята им. В края на краищата можем да му отделим една вечер. И ще си побъбрим за храната. Не виждам нищо лошо.

— Просто си помислих, че срещата няма да бъде утре, а в четвъртък, последния ни ден в Аспен. Не исках да го прекарам в компанията на Кигън Рурк и някаква непозната.

— О, значи той ще доведе жена? Е, тогава сигурно ще се занимава главно с нея. Ще разберем какво иска, ще вечерям, а след това цялата нощ ще е само за нас двамата. Хайде да престанем да се чудим какво иска милионерът Рурк и да се погрижим за умиращото от глад семейство Лъвъл. Преди телефонът да ни прекъсне, тъкмо исках да ти кажа, че имаме билети за балета на лед в Кристалния дворец. Ако не побързаме, ще го изпуснем.

Побързаха и успяха да пристигнат точно навреме. Запазената за тях маса беше на балкона, точно до медните перила, откъдето добре се виждаха малката сцена и пианото, разположено под тежък кристален полилей. Стените бяха от матирано стъкло; просторната зала беше препълнена и ярко осветена. Благодарение на печената патица, бургундското и шоколадовия мус Елизабет и Мат успяха да забравят за външния свят. Още след втората песен на музикалното ревю, изпълнено от сервитьорите на ресторанта — млади и изключително енергични младежи — милионерът Рурк престана да съществува за тях.

Но само до следващата вечер, когато той отново се обади от своята къща на Ред Маунтин.

— Забавих се заради служебни проблеми, а и самолетът ми беше на ремонт — обясни той на Мат, който вдигна телефона. — Никол иска утре да кара ски на Сноумас, така че ще се видим чак вечерта, освен ако не решите да се присъедините към нас.

— Не — каза Мат. — Оставаме тук.

— Тогава до вечерта. Елизабет направи ли резервация?

— Да, за осем часа.

— Идеално. Ще изпратя кола да ви вземе в седем и половина. Много бих искал да поговорим, Мат.

Мат се чудеше защо Рурк толкова настоява да разговаря с него, но нищо не спомена на Елизабет. И двамата избягваха да говорят за него. Това беше последният им ден за ски. Едва когато лифтовете спряха да работят, те се прибраха в стаята си, съблякоха се и взеха душ. След това се изтегнаха на уютните възглавници пред камината, където беше започнала тяхната почивка.

— Имам чувството, че се топя като снежен човек — въздъхна Елизабет доволно. — Нямам кости, нямам мускули.

Мат протегна ръка, прегърна я и двамата останаха сгушени върху меките възглавници в полудрямка.

— Никъде не ми се мърда — каза. — Искам тук да си останем, да те любя, да те чувствам като част от себе си.

— Никой не ни пречи да си останем в стаята и никъде да не излизаме. — Елизабет с усилие движеше устните си. — Ще си направим омлет, ще хапнем пред камината и ще си представяме, че сме съвсем сами в целия свят.

— Чудесно предложение.

След като поспаха и се събудиха, вече се беше стъмнило; в камината бяха останали само няколко тлеещи въглена. Мат потърка брадичката си.

— Трябва да се избръсна преди вечерята. Имаш ли представа колко е часът?

„Вече забравихме омлета“ — помисли Елизабет и погледна часовника.

— Шест и половина.

— Време е да се размърдаме.

— С какво ще отидем до ресторанта? — попита тя.

— Той ще изпрати кола.

— Какво?

— Кигън каза, че има на разположение лимузина и ще я изпрати да ни вземе в седем и половина.

— Нищо не си ми споменавал!

— Не мислех, че е чак толкова важно. Освен това намекна, че има частен самолет. Лимузина, самолет, къща в Ред Маунтин. Един ден и ние ще имаме всичко това.

— Добре — разсеяно отговори Елизабет, като се чудеше какво да облече.

— Ще си сложиш ли белия пуловер? — попита Мат.

— Не зная. Защо питаш?

— Защото съм ти купил подарък. Чакай малко. — Сложи една цепеница в огъня и влезе в спалнята. След малко се върна с малка бяла кутийка. Елизабет замислено наблюдаваше голото му тяло на танцуващите светлини на пламъците. Висок, строен и мускулест, той се движеше с грация, но се усещаше и някаква стаена сила. „Интересно докъде би могъл да стигне, ако му се предостави възможност?“ — помисли тя. — Ето — каза той и седна до нея. — Исках да отпразнуваме нашата отпуска и още веднъж да ти кажа колко те обичам.

Беше индианска огърлица: синджир с десет филигранни сребърни кръгчета, а във всяко от тях имаше по един тъмночервен полиран корал.

— Колко е красива — нежно промълви Елизабет.

Той сложи огърлицата на шията й.

— Голата жена с огърлицата — промърмори, все едно че разглеждаше произведение на изкуството. Целуна я по устните, по шията и по гърдите и прошепна: — Моя прекрасна и най-любима Елизабет. А сега отивам да се облека.

Тя остана край огъня. Никъде не искаше да излиза. Не я интересуваха Рурк и неговата приятелка. „Бих могла да отида и в този вид — помисли си развеселена. — Гола и с огърлица. Определено ще ме забележат. А също така ще ме запомнят. — Усмихна се и въздъхна. — Само да свърши по-скоро. И после пак да останем сами.“

Висок колкото Мат и също толкова строен, макар с двайсет и осем години по-възрастен от него, Кигън Рурк имаше прошарени коси, тънък аристократичен нос, бледосини очи и обичайната самоувереност на всеки изключително привлекателен, богат и влиятелен мъж. В „Краблуник“ той определено се отличаваше от останалите посетители. Ресторантът се намираше високо в планината и представляваше приятно съчетание между фолклорен и елегантен стил. Стените бяха от тъмно дърво, а малкото маси и сепарета предлагаха уют и уединение; от ниския таван висяха старинни газени лампи. Седнаха в крайното сепаре и Рурк с възхищение започна да разглежда учудената Елизабет.

— Ти наистина си толкова красива, колкото казва Тони; много по-красива от онова момиче, което за последен път видях на сватбата му… Преди колко години беше това?

— Седемнайсет — отговори Елизабет. — Почти осемнайсет. — Божичко, как лети времето. — Рурк поклати глава. — Веднъж ходих на гости на Закари; той ме покани в Нуево. Вие двамата с Мат бяхте заминали някъде. Като се замисля, май пак бяхте на ски. Имах намерение отново да се отбия да ви видя, както и Спенсър и Лидия, когато се преместиха при вас, но така и не успях. Разбира се, Тони ме държеше в течение… А, ето я Никол — каза той, когато сервитьорът доведе до масата една жена. — Запознай се с моите приятели Елизабет и Матю Лъвъл; Никол Ренар. Никол срещна познати на бара и се отби да поговори с тях. Вино ли ще пиеш, скъпа? Или предпочиташ нещо друго?

— Вино, благодаря. — Докато Рурк й пълнеше чашата, тя открито разглеждаше Елизабет и Мат, като бавно местеше поглед от меднозлатистите коси, обрамчващи лицето на Елизабет, към белия кашмирен пуловер, индианската огърлица, след това се обърна към Мат.

Това беше най-ефектната жена, която Елизабет беше виждала. Беше облечена в черен кадифен панталон и черен пуловер, обшит с мъниста; черната й коса беше опъната назад; нямаше грим, което още повече подчертаваше бледото съвършенство на нежните й черти и тежките кехлибарени очи. Никол беше около трийсетгодишна; млада, изискана, високомерна и Елизабет изведнъж усети възрастта си. Но когато жената престана да разглежда съпруга й отново се обърна към нея, тя забеляза в нейната съвършена красота малък дефект — леката извивка на устните й и говореше за алчност и пресметливост. Но този недостатък не се забелязваше лесно: можеше да го види само жена, чийто мъж е бил подложен на продължителния и преценяващ поглед на кехлибарените очи.

— Как се чувствате в Аспен? — попита Рурк, който поддържаше разговора, докато останалите изучаваха менюто. — Тук е доста приятно за ски. В Кемп граунд няма толкова много хора…

— В началото на седмицата беше доста спокойно — разсеяно отвърна Мат. Искаше да избегне досадното обсъждане на скиорския сезон или менюто. Винаги избираше бързо и решително какво да поръча и се дразнеше, когато някой започваше да се колебае. Освен това вече беше готов да изслуша Рурк. Беше поразен от красотата на Никол и леко смутен — по неговите пресмятания тя беше почти четирийсет години по-млада от Рурк — но в Аспен често се срещаха млади жени, които придружаваха богати възрастни мъже, затова той отново се замисли за Рурк. — Тъкмо смятах да попитам защо си ме търсил в редакцията… — започна, но бе прекъснат от сервитьорката, която им изреди специалитетите на деня.

Когато направиха поръчката, Рурк започна да разказва как бил карал ски в Сен Мориц, Гщаад и Аспен.

— Ти къде предпочиташ да ходиш на ски? — обърна се той към Елизабет.

— Не зная — отговори тя, — тъй като никога не сме били в Европа.

— Никога не сте били? Аз пък си мислех, че вие сигурно…

„Прекалено е възпитан, за да попита дали проблемът не е в парите“ — помисли си тя.

— Все не можем да отделим достатъчно време — отвърна.

— Непременно трябва да го направите — възторжено заяви Рурк. — Вие двамата с Мат просто сте създадени за Европа. Удоволствието е огромно.

Елизабет имаше чувството, че той размахва пред тях Европа като стръв, и й стана неприятно.

— Отдавна мислим да го направим — рече. Ядосваше се, че не може направо да го попита какво иска от тях. Но всички бяха много учтиви. Затова не каза нищо повече и се обърна към терасата, а Рурк заговори за музикалните фестивали в Аспен и Залцбург. Също като Тони, той изцяло беше овладял разговора с приятния си глас. Това беше бащата, от когото бе избягал Тони. Елизабет си спомни думите му: „Неговата сянка, дългите ръце“. Помисли си, че и тя с удоволствие би избягала, и реши да си тръгне веднага след вечерята. Не я интересуваха тайните му. Вече не я интересуваше и храната.

Рурк разказваше за швейцарските хотели, в които отсядал обикновено, когато им донесоха супата от гъби. Той загреба с лъжицата и каза:

— Разбира се, много е важно да имаш познат местен агент, който да провери условията, преди да си направил резервация. Впрочем това се отнася както за Сен Мориц, така и за Аспен. Какво смятате да правите двамата с Милгрим със „Сън“?

Мат остро отвърна:

— Покупката все още не е осъществена.

— Дори не сме обявили намеренията си — допълни Елизабет. — А ти откъде познаваш Сол? Той никога не е работил в Хюстън.

Рурк тихо се засмя.

— Да, но чета „Чифтейн“; името му е в издателското каре. А тъй като моите интереси изискват да бъда добре информиран, имам източници, които всичко ми докладват. Няма нищо странно.

„Отново разиграва театър — помисли Елизабет. — Също като с Тони.“

— Харесва ми какво сте постигнали с „Чифтейн“ — продължи Рурк. — Мисля обаче, че бихте могли да отстраните „Таос“ и „Еспаньола“, ако създадете редакции в тези градове, вместо да разчитате на дописките на местни репортери. Милгрим ли проявява такава предпазливост? Или ти, Елизабет? Струва ми се, че ти не си от нерешителните, Мат. — Мат беше отместил чинията си и наблюдаваше Рурк: сърдито, озадачено, но същевременно и с възхищение. — Купувате „Сън“ — продължи по-възрастният мъж, — само защото в Албъкърк можете да си позволите само някой второстепенен вестник. Правил си сондажи за „Дейли Нюз“, но той не се продава. Вероятно си преценил, че засега не ти е по джоба, но събираш информация за бъдеще. Разбира се, „Сън“ не е достатъчно голям за тебе, но нали все отнякъде трябва да започнеш. Предлагам да уважим супата. Не съм ял нещо по-вкусно.

Елизабет си помисли, че той беше прав за всичко, включително и за супата. Междувременно Рурк се прехвърли на друга тема и с вид на голям познавач обясняваше какви гъби се срещат в околностите на Аспен. Накрая завърши с думите:

— Обичам Аспен през всички сезони. Обожавам и Ред Маунтин — има прекрасен изглед към града и долината. Някой път може да ми дойдете на гости.

— Един ден, когато престана да купувам малки вестници — спокойно се обади Мат.

Рурк се засмя.

— О, ти никога няма да се спреш, Мат. Непрекъснато ще се явяват нови предизвикателства. — Той прикова бледосиния си поглед в тъмните му очи. — И аз цял живот търся предизвикателства. Но хората като нас никак не са много — замълча и бавно напълни чашите с вино.

— Е, продължавайте — каза Мат. Разбираше, че е загубил първата битка по самообладание, тъй като беше позволил на Рурк да го накара пръв да наруши мълчанието.

Рурк кимна.

— Аз имам два вестника: албъкъркския „Дейли Нюз“ и „Хюстън Рикорд“. Ако беше проверил кой е собственикът на „Дейли Нюз“, щеше да видиш името на „Рурк Ентърпрайсиз“, но след като си разбрал, че вестникът не се продава, не си си направил труда да го проучиш. Имам нужда от издател и за двата вестника. А също така, за да купя и други.

След кратко мълчание Мат попита:

— Колко?

— Откъде да зная? — Той разпери големите си ръце с безупречен маникюр. — Защо трябва да се ограничаваме в плановете си?

— Наистина — тихо каза Мат. Неопределеността беше много по-привлекателна, отколкото ако беше произнесена точна цифра. — И откъде смяташ да започнеш?

Рурк започна да изброява дълъг списък от големи и малки градове, разположени между Хюстън и Лос Анжелис. Елизабет беше потресена. Ако наистина възнамеряваше да го направи, то той се готвеше да изгради най-внушителната верига от вестници в страната. Рурк вещо описваше местоположението, историята и приблизителното демографско състояние на всеки един от споменатите градове. Спокойният му разказ събуди в съзнанието на Мат планове и мечти, които беше трупал от години. „Само ако можех да се включа в това…“ — помисли си и каза:

— Защо се спря точно на тези градове?

— Защото в тях е бъдещето на Слънчевия пояс. В най-скоро време към тях ще се изместят високотехнологичните индустрии, тъй като стандартът на живот в Калифорния е прекалено висок; други имат бъдеще като санаториуми и курорти. Това означава прираст на населението, което ще повлече след себе си разширяване на търговската мрежа и транспортната инфраструктура. Може да се окаже добра инвестиция за този, който предостави на всички тези хора съвременни вестници.

Елизабет веднага отбеляза размаха на неговите планове, които той представи с такава простота. По извивката на гърба на Мат, който се беше навел напред, за да не изпусне нито дума от това, което говореше Рурк, тя разбра, че и той беше впечатлен. Помисли си колко лесно бе погълната тяхната миниатюрна империя от плановете на Рурк. „А след като ни е поканил тук, може би ни възприема като част от тях.“

Сервитьорката постави чинията с основното ястие пред Мат и той недоумяващо я погледна.

— Какво бях поръчал? — попита той Елизабет.

— Дивеч. Еленско месо — тихо каза тя. Как да не го обича, като си представи как вече е започнал да мечтае един ден да управляват цялата тази…

Рязко се спря. Какво значи да управляват? И кой изобщо говореше за тях двамата?

Елизабет внимателно си припомни целия разговор. Рурк два пъти се бе обърнал към нея: за пътуването в Европа и за това, колко добре изглеждала. „Точно толкова красива, колкото казваше Тони.“ Значи двамата с Тони я бяха обсъждали. А също така и Мат. Рурк е чел „Чифтейн“, след което се е обадил в Санта Фе и е потърсил Мат.

Значи той искаше Мат, но къде се вместваше съпругата му във всичко това?

„Този човек си играе с нашите мечти. И с живота ни.“

Не, той бе отишъл много по-далеч. Изобщо не ставаше дума за техните общи планове, а само за амбициите на Мат.

— Каква силова база? — питаше Мат.

— Силата винаги намира приложение. — Рурк започна да реже бифтека си. — Трябва ли да бъде ограничавана от разни подробности?

Отново същата съблазнителна неяснота.

— Какво имаш против подробностите? — намеси се Елизабет.

Рурк се усмихна.

— Нищо, но само когато настъпи подходящият момент.

— Струва ми се — каза тя, — че в информацията подробностите са нещо много важно. Иначе изглежда като че ли някой се опитва да скрие истината.

Той кимна.

— Може би. Но най-лесният начин да скриеш истината е, като предоставиш грешна информация. — Той изчака отговора й, но тя нищо не каза.

Рурк решително отхапа от пържолата, отпи от виното, усмихна се леко на Елизабет и отново се обърна към Мат:

— Хайде да поиграем на една игра. Аз се интересувам от купуване на вестници. В портфейла ми има двеста милиона долара. Искам да ги вложа и да реализирам печалба. Искам твоя съвет. Какво предлагаш?

„Да си купиш по-голям портфейл“ — помисли Елизабет и тихичко се засмя. Но никой не й обърна внимание. Само Никол я погледна, след което отново премести поглед към двамата мъже. Мат също й хвърли бърз поглед, но беше прекалено зает, за да я попита защо се смее, и се обърна към Рурк:

— Аз лично бих купил вестници и телевизионни станции в ключовите градове, след което щях да ги обединя в мрежа. Бих пуснал седмични предавания и програми, посветени на местните проблеми. Бих организирал публични градски събрания, след което щях да ги заснема за телевизията и да отпечатам брошури, които да се използват в училищата в часовете по държавно устройство и политология…

Продължи да говори, а Рурк слушаше, без да го прекъсва. Никол не отместваше кехлибарените си очи от лицето на Мат. Елизабет седеше неподвижно и не можеше да повярва на ушите си. Никога не бе споделял с нея всички тези идеи и въпреки това те бяха съвсем ясно формулирани в съзнанието му: скъпо струващи, невероятни, някои дори непрактични. Но всички добре обмислени.

Когато Мат свърши, към масата им се приближи сервитьорката и попита за десерта.

— Кафе — поръча Рурк. — След това ще решим какво да правим.

Мат още веднъж отстъпи и проговори пръв:

— Е, мисля, че изпразних портфейла ти. Поиграхме си на твоята игра. Сега какво предлагаш?

— Предлагам да те назнача за мой издател — отвърна Рурк. — Наблюдавам те от началото на вечерта и в момента, в който видях как прочете менюто, взех окончателно решение. Ти си човекът, от когото имам нужда. — Отново се усмихна на Елизабет, без да обръща внимание на гневния й поглед. — Преди година Тони ми изпрати някои от материалите на Елизабет — те са невероятни и искам да присъстват във всичките ни вестници. Още тогава се абонирах за „Чифтейн“ и наблюдавах неговото развитие. Сол Милгрим е най-добрият в бранша и след като работи с тебе, значи ти има доверие. Ти си интелигентен и енергичен; знаеш всичко за издателската дейност; добре се разбираш с хората на бизнеса; имаш предостатъчно идеи, за да ръководиш цяла вестникарска верига. Освен това си твърде амбициозен. И ако досега не си го разбрал, откровено мога да ти кажа, че точно такъв човек търся.

С Мат ставаше нещо странно. Двамата с Рурк се разбираха от половин дума, все едно че бяха баща и син. Но това не беше бащата, който умоляваше Мат да се погрижи за него; това беше бащата, който му предлагаше целия свят. Двамата искаха едно и също: сила и власт без ограничение. Нямаше да се спрат, докато не го постигнат.

Изведнъж Мат усети една ръка върху своята под масата.

— Ей, съдружнико — тихо каза Елизабет. — Още ли сме заедно?

Много бавно нейните думи достигнаха до съзнанието му. Той взе ръката й в своята и направи опит да се пребори с капана, в който го беше хванал Рурк:

— Говориш само за мен. Но ние с Елизабет сме партньори.

— Нейната поредица остава. Бях съвсем откровен, когато казах, че материалите й са блестящи и имат силно въздействие. Разбира се, ако искаш да останеш на длъжността редактор във веригата — обърна се Рурк към нея, — твоя е. Но предполагам, че би предпочела да пишеш и да оставиш административната работа на не толкова талантливи хора. — Той погледна към Мат. — Не съм тръгнал да наемам семеен екип. Търся издател. Един глас. Една власт.

Настъпи тишина и той отново направи знак на сервитьорката.

— „Курвоазие“ и още кафе, ако обичате. — Пресуши чашата си и продължи да говори на Мат. — Портфейлът е пълен. Приготвил съм двеста милиона долара. Като начало можеш да ги използваш. Започваш като главен редактор на „Дейли Нюз“ в Албъкърк с осемдесет хиляди годишно. Ако Елизабет държи на мястото на редактор, ще получава трийсет хиляди. Когато нещата потръгнат както трябва, заплатата ти ще бъде увеличена два или дори три пъти. Двамата заедно ще решаваме кои вестници да се купят, в какъв ред и в какъв срок, но ти ще ги управляваш. Очаквам голяма печалба.

Мат безмълвно постави ръце на масата и си помисли: „Вече имах нещастието да разбера какво е да си абсолютно безсилен.“ Внезапно осъзна, че е пуснал ръката на Елизабет. Обърна се към нея, но не я виждаше. Очите му сияеха, заслепени, все едно че беше излязъл от затъмнено помещение на ярка слънчева светлина.

Без да отлага повече, той се обърна към Рурк:

— Кога започваме?