Джудит Майкъл
Интимно (14)

Глава 14

Когато пристигна за седмичното заседание на редакцията на „Чифтейн“, Елизабет завари на бюрото на Сол материал на Поли Перит, който царицата на скандалната хроника беше пуснала веднага след завръщането си от Ню Йорк.

„Коя е умопомрачителната телевизионна двойка, която успя да свие уютно гнезденце по време на своето турне в Европа? Хайде да се наредим в кръг и да поздравим с бурни аплодисменти розовия роман, сексуалната прозорливост и бързия успех на красивата Лиз… Но нима бракът на прекрасната дама с виден вестникарски магнат не се е превърнал в досадно препятствие към една многообещаваща връзка?“

„Съжалявам, че не послушах Тони, когато ми каза да внимавам с нея“ — помисли си Елизабет.

— Мръсница — промърмори Сол, щом видя материала. — Интересно дали използва услугите на безработни актьори в своето частно ЦРУ?

— Не бих се учудила — въздъхна тя. — Мислиш ли, че Холи и Питър ще видят този боклук?

— Съмнявам се. Преснимах го от „Лос Анжелис Тръмпет“, а той не стига до Санта Фе или до градовете около Станфорд. Предполагам, че няма как да попаднат на него.

— Освен ако някой нарочно не им го покаже.

— Това са само клюки, Елизабет. Просто ще им обясниш, че не е вярно.

Тя кимна и го изчака да я попита дали наистина е лъжа. Но той нищо не попита, вероятно защото не искаше да се меси в живота й, или подозираше, че е истина. „Всеки ще си помисли, че е вярно — каза си тя, — и ще е прав. Как можах да бъда толкова наивна и да не се сетя, че любовният живот на известни хора като Тони Рурк винаги се отразява в светската хроника от единия до другия бряг на Америка?“

Но причината не беше само в Тони Рурк. Откакто бе започнала да се появява на телевизионния екран, личният живот на Елизабет Лъвъл също се бе превърнал в част от новините.

Внимателно сгъна отпечатъка и го прибра в куфарчето си.

— Сол, предлагам да започваме. Сигурно вече си изготвил разписанието за февруари и искам да го обсъдим.

— Ето ти черновия вариант; никога не правя окончателния, без да съм се посъветвал с тебе. — Седнаха на старото кожено канапе, което Мат беше заварил още когато за пръв път беше влязъл в този кабинет, и Сол извади плана.

Елизабет бързо го прегледа, направи няколко допълнения и каза:

— Чудесно. Може ли да поработя в стария ти кабинет? От време на време имам нужда да сменя обстановката.

— В стария ми кабинет? Онази дупка! Ако искаш остани тук, има повече място да си разхвърляш книжата.

Тя поклати глава.

— Сега ти издаваш вестника, Сол, и заслужаваш да работиш в елегантна обстановка.

Той скептично изгледа канапето, разклатените столове, надрасканото бюро и покрития с линолеум под.

— Не бих казал, че е много елегантна. Хедър непрекъснато ми повтаря да си сложа килим.

— Съгласна съм. А и мебелите плачат за смяна. Всъщност защо не направиш цялостен ремонт? Вече можем да си го позволим.

— Предпочитам да изчакам. Истинският собственик може да не хареса цветовете, които съм подбрал.

— Сол. Моля те, направи ремонт. Обзаведи го с каквито искаш цветове. — Стана и си взе куфарчето. — Ако ти потрябвам за нещо, ще бъда в старата ти кутийка.

— Чакай малко, щях да забравя. Хедър е поканила на вечеря някакви хора. Казва, че сигурно ще ти харесат. Както и на Холи.

— С удоволствие ще дойда, Сол. За Холи ще се обадя допълнително. Не зная дали е свободна.

В тесния кабинет, от който започна кариерата на Сол в „Чифтейн“, Елизабет извади материалите и започна да пише очерк за група младежи, с които се бе запознала в Рим.

— Госпожо Лъвъл — надникна секретарката, — ще се обадите ли на хората, които ви потърсиха във връзка с „Интимно“?

— Колко са?

— Осем души. Помислих си, че след като сте тук…

— Не разполагам с толкова много време. Моля ви да направите списък и по-късно ще им отговоря писмено.

— На всички ли пишете писма? На четирийсет-петдесет души седмично?

— Всъщност са около триста, ако смятаме и обажданията в телевизията. Но нали имам двама души, които ми помагат с кореспонденцията. — Тя отново се върна към работата. Преди й помагаше Хедър; по-късно Елизабет назначи постоянна секретарка и една студентка от Санта Фе, които бяха настанени на две малки бюра в кабинета у дома. Купи си бюро и компютър и обикновено работеше в стаята на Питър, а когато той се прибираше вкъщи, се местеше в дневната.

— Искаш ли да ти отделя място за кабинет в редакцията? — предложи Сол. — С нови мебели и врата, която се заключва.

Елизабет отказа. Обичаше да идва тук да работи и да чува шума на редакцията. Но все още се стряскаше, когато вдигнеше глава и зад стъклената стена на главния редактор виждаше Сол, а не Мат.

Тъкмо се съсредоточи и иззвъня телефонът. Беше секретарката й, обаждаше се от къщи.

— Елизабет — каза тя. — Потърсиха те от „Ню Йорк Прес Уоман“. Искат интервю: интересуват се как успяваш да съчетаеш работата във вестника и в телевизията с ролята на съпруга и майка.

„А освен това на любовница, скандална журналистка и обект на клюки — помисли си тя. — И изповедник на момичето, което синът ми изостави, майка на трудна дъщеря в последния клас на гимназията, да не говорим за Изабел и останалите, а и съпруга на човек, за когото мисля постоянно.“

— Много настояват да отидеш в Ню Йорк — продължи секретарката. — Казаха, че си първият журналист, когото канят, въпреки че не пишеш нито за правителството, нито за външната политика. В техните класации „Интимно“ се намира на първо място. И бих си позволила да добавя, че досега май не се е случвало представител на нюйоркските медии да проявява толкова голям интерес.

На Елизабет й стана приятно от това, че бе получила признание и бе забелязана и търсена от колегите си.

— Добре. Благодари на жената от мое име и й предай, че ще бъда два дни в Ню Йорк; по същото време ще направя и записите за „Антъни“. Затова те моля да отвориш папките с плановете за Ню Йорк и Ню Джърси и се обади в тамошната телевизия, за да уточниш датите. Помоли телевизионните екипи да са готови, за да приключим по-бързо със записите.

— Да се обадя ли да ти кажа какво съм направила?

— Не. В четири съм си у дома.

Следващият час беше относително спокоен и Елизабет успя да нахвърли черновата на очерка. После се обади баща й и я покани на обяд в „Хевън“. Малко преди да тръгне, телефонът отново иззвъня.

— Не се карай на секретарката — каза Тони. — Обясних й, че загива американската телевизия, ако на секундата не ме свърже с тебе.

Тя се засмя.

— Сигурна съм, че не е разбрала какво имаш предвид, както впрочем и ти самият. Тони, дойдох тук, за да избягам от телефона и да свърша малко работа.

— Не можеш да избягаш от публиката, която те обожава. Утре в колко да изпратя самолета?

— Около шест.

— Толкова късно? Надявах се да прекараме следобеда заедно.

— Целият петък е пред нас. Не мога да тръгна, преди да завърша първия вариант на статията. Искам да напиша материал по интервюто, което ще взема днес следобед. Освен това Холи ще се върне по-рано от училище и смятаме да отидем заедно на пазар. Дано да успея да свърша всичко това до шест.

— Тогава хайде утре вечер да прекараме у дома. В петък ще направиш записа, ще говорим с Бо, после ще отидем да си купиш нещо на Родео Драйв. Готвачът ми е научил нови тайландски специалитети.

— Чудесно. Благодаря ти, Тони. Наистина имам нужда от малко уединение.

— Има ли някаква специална причина за това? — попита той след кратка пауза. — Например измишльотините на Поли?

— Не са измишльотини. В по-голямата си част отговарят на истината.

— Включително и това, че само твоят брак стои между нас?

— Не. Точно тук греши. Тони, трябва да работя. Утре ще говорим.

— Добре. Бо иска да уточним плановете за март и ще мине на закуска. Обадиха се и от рекламния отдел; искат материалите за американците в Европа, така че си донеси бележките. Попаднах на един чудак, който е написал трийсет романа и не е издал нито един. Прибрал ги е в сейф и е завещал да ги издадат след смъртта му, тъй като е убеден, че мъртвите автори получавали по-високо призвание. Не се смей. Искаш ли да го интервюираш? А, освен това не можах да намеря червената ти пола. Да не си я занесла вкъщи миналата седмица?

— Да. Защо си я търсил?

— Разглеждах гардероба ти и не я видях на мястото й.

— Как така си ми разглеждал гардероба?

— О, правя го веднъж дневно. За да се убедя, че не съм те сънувал. Довиждане, скъпа Елизабет.

Представи си как Тони Рурк рови из дрехите, които си беше оставила в Малибу, и й стана смешно. Странно защо си беше въобразил, че само ако непрекъснато се прави на клоун, ще успее да я задържи и да я накара да го обикне.

— Напоследък често си мисля разни неща — каза баща й по време на обяда в „Хевън“ — Майка ти непрекъснато повтаря, че е очаквала нещо повече от живота. Изведнъж ми мина през ума, че вероятно и ти се чувстваш по същия начин.

— Не мислиш ли, че същото може се отнася и за много други хора? — меко попита Елизабет.

— Разбираш ли — продължи той, — аз съм на седемдесет и седем години и смятах, че съм достатъчно възрастен, за да правя каквото си искам, стига да съм щастлив. Но не ми е безразлично дали майка ти е нещастна. Обичам я, разбираш ли?

Елизабет се усмихна.

— Защо изведнъж се замисли за това?

— Искаш да кажеш, след като от толкова време се крия в работилницата? Всичко започна на сватбата на Сол и Хедър. И особено когато ви видях двамата с Мат да си говорите, застанали един до друг, а душите ви бяха на километри разстояние. Стана ми мъчно. Не искам да прекараш живота си неустановена, без семейство.

— Неустановена? Без семейство? — Тя остави чашата с вино на масата и го погледна. — Аз съм на четирийсет и четири години, имам син студент и дъщеря, която завършва гимназия; изплатила съм ипотеката на къщата си; работя любимата си работа; известна съм; получавам повече от сто хиляди долара годишно, да не говорим за парите, които изпраща съпругът ми…

— Какъв съпруг? — Спенсър взе ръката й и погали златната венчална халка. — Имаш ли мъж, или не?

— Не зная. — Елизабет погледна през прозореца. Валеше сняг. Тясната уличка с ниски каменни къщи и затрупаните със сняг дворове изглеждаха замръзнали като на коледна картичка. Толкова далече бяха небостъргачите на Хюстън, луксозното високомерие на Лос Анжелис, старинните каменни сгради и великите паметници на Европа. — Но независимо от това, дали имам или нямам съпруг, аз съм установен и самостоятелен човек. Не бива да се тревожиш за мен.

— Не ме тревожат парите или работата ти. Тревожа се, че няма кой да те топли през нощта. Ето от какво се оплаква майка ти: това й липсва.

— И на мене също — тихо каза Елизабет.

— Тогава кажи ми какво мога да направя? Да поговоря ли с Мат? Да го доведа ли насила тук? Да го накарам да поиска развод? Може би просто имаш нужда от някого, за да си поговориш, да споделиш проблемите си? Зная какво ще ми кажеш — че не ти обръщам достатъчно внимание. Ето, сега те питам: какво става с Тони Рурк? Той се обади веднъж, когато бяхме у вас, а ти беше излязла. Мислиш ли, че той ще се грижи по-добре за тебе?

Елизабет се засмя.

— Не искам никой да се грижи за мене. Харесвам Тони, работим заедно и се чувстваме добре. Но нямам намерение да се омъжвам за него. Не искам да се тревожиш за мен, а само да направиш мама щастлива. Сигурно си решил да прекарваш повече време в магазина?

— Да, понякога. Но по принцип решихме да наемем управител. Лидия се преуморява и има нужда от почивка и разнообразие.

— Чудесна идея — усмихна се Елизабет. — И какво смятате да правите, когато се освободите от ангажиментите?

— Ще пътуваме, ще ходим на кино, на концерти. Ще работим заедно в магазина, а освен това Лидия каза, че иска да ми помага. Ще лакира мебелите. Казах й, че бързо ще стане истински майстор.

Елизабет протегна ръка през масата. Спенсър я пое и поседяха мълчаливо няколко минути.

— Наистина съм добре, не се тревожи — каза тя след малко. — Искам само вие двамата да сте щастливи.

— Няма проблеми. Вече решихме какво да правим. Ти също трябва да се погрижиш за своето щастие, да уредиш живота си.

Излязоха навън на яркото зимно слънце. Спенсър отново я хвана за ръката.

— Моето момиче, ако не обичаш Тони, тогава защо не се замислиш за онзи човек, Маркам? Хедър казала на майка ти, че няколко пъти те е търсил в редакцията. Защо се смееш?

— Защото те обичам. Татко, можеш ли да направиш кутийка за бижута по случай завършването на Холи? С червено кадифе.

— Добре. Майка ти ще я лакира.

— Идеално, значи ще е и от двама ви. Благодаря ти за обяда. Ще ти се обадя тези дни.

Когато слезе от лимузината, която дойде да я посрещне на летището в Санта Моника, Елизабет се опита да разкаже за този разговор на Тони, но той не пожела да я изслуша. Прегърна я и прошепна:

— Божичко, как ми липсваше… Цяла седмица без тебе. Мечтаех за тебе, всяка една минута те желаех. Не мога да понасям тази къща, когато те няма, толкова е пуста… — Докато я събличаше, ръцете му непрекъснато се движеха по тялото й — докосваха, галеха, изучаваха — от което почти й прилоша. — Божичко, побърквам се от желание. — Заведе я в леглото още преди вечеря, а и час по-късно, когато океанът беше тъмен, а тежките вълни силно се удряха в основите на къщата и Елизабет имаше чувството, че я повдигат над земята. Но настойчивите ръце на Тони и милите думи, които шепнеше непрекъснато, не й оставяха много време за мислене.

По-късно през нощта, когато той най-сетне заспа, тя се запита какво й пречи да го обикне. Тони й даваше всичко, за което би могла да мечтае. Неспокойно се размърда. Той никога не показваше истинските си чувства; освен това обичаше да се налага. „Не мога да го обикна — помисли си, — докато не разбера какво се крие зад тази фасада. По-късно, може би…“

На следващата сутрин, докато чакаха Бойл, Тони отново я помоли да се омъжи за него. Хвана я точно когато излизаше от басейна.

— Прекрасна си — каза. — Докога ще продължава това? Ние се желаем един друг, имаме нужда от сигурност и сме нещастни, когато сме разделени. Няма причина да отлагаме.

Тя седна до него.

— Приличаш на Питър; като беше малък, си мислеше, че ако непрекъснато повтаря нещо, в края на краищата всички ще повярват, че е истина. Вече ти казах, Тони: омъжена съм и не искам да се омъжвам за друг.

— Но аз не съм някой друг. Аз съм единствен и неповторим.

Тя се засмя.

— Вярно е. Но не си мой съпруг. Хайде да се облечем, преди да е дошъл Бо. О, нали няма да забравиш да го попиташ за едно предаване с Изабел? Искам по-скоро да уредя този въпрос…

— Не, не и не. Не питай защо, скъпа моя, но той няма намерение да отстъпи по този въпрос. Извини ме, наистина се опитах да говоря с него. Бо помисли и отказа. Според него тя била обществена фигура и вече си писала за нея, а той иска нови хора, особено сега, когато рейтингът ни се вдигна. Политиците са за моето предаване.

Елизабет кимна.

— Сигурно си прав.

— По-добре направи запис с дъщеря й. Има и драма — младо момиче рядко се среща с майка си, която почти живее в щатското събрание.

Тя се усмихна, но очите й останаха замислени.

— Понякога имаш много интересни идеи, Тони. За Бога, погледни часовника! Бързо да се обличаме, защото искам да се прибера до десет вечерта.

— До десет? Няма ли да останеш?

— Не, Тони, нали ти казах: само една вечер седмично.

— След трите седмици в Европа как можеш да се задоволяваш с това? Ако искаш да се преместя у вас в Санта Фе…

— Не, вече ти казах. Не мога да спя с тебе, когато дъщеря ми е в съседната стая, а синът ми всеки момент може да се обади. — Сложи ръка на главата му. — А сега хайде да закусим. Обещавам да си тръгна чак след вечеря.

— Ако ти забраня да ползваш самолета, няма да можеш да си тръгнеш.

Тя се ядоса.

— Ако настояваш, мога да ползвам редовните полети. По същия начин, ако не искаш да идвам тук, мога да отседна в бунгалото в Бевърли Хилс. Но тогава ще прекарваме още по-малко време заедно. Какво предпочиташ?

— Предпочитам да се омъжиш за мене, да престанеш да хвърчиш като ненормална до Санта Фе и обратно и да се криеш от децата, въпреки че те сигурно отдавна се досещат какво става. Добре, добре, извинявай. Само не се сърди. Хайде да сядаме да работим. После ще обядваме на някое екзотично място и се надявам да ми позволиш една целомъдрена целувка по челото, преди моята Пепеляшка да отлети с въздушната карета.

Дори когато губеше самообладание, Тони бързо си възвръщаше доброто настроение и я караше да се усмихва. Но тази вечер тя наистина държеше да се прибере вкъщи. На следващия ден забрави за Тони, защото замина за Нуево.

Долината беше мека и бяла. Строителните машини приличаха на детски играчки, разхвърлени в пухкавия сняг. Елизабет, Изабел и Сезар седяха пред камината и пиеха кафе с пресни питки с мед. На горния етаж Лус и Холи разглеждаха последните броеве на „Ел“ и „Пари Вог“, които Холи беше донесла от Санта Фе, и мечтаеха да им се случи нещо интересно.

— Имам чувството, че всички чакат да започне строителството — каза Елизабет. — А също и разрушението. Двете неща са свързани.

— Да, а също така са свързани с нови работни места — замислено отбеляза Изабел, — с курортисти и развлечения за младежите.

— Разкажи на Елизабет за събранието — подсети я Сезар. — Изобщо не им пука за хората в този град.

— Вярно е — каза тя, — но е глупаво да си блъскам главата в тухлена стена. Ако беше само една стена — може би. Но четирийсет — не.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Елизабет.

— Вече нищо не може да се направи. В законодателната комисия започнаха да ме забелязват, откакто спечелих изборите, но не слушат какво говоря. През цялото време се опитват да ме убедят, че не е възможно комисията да се свика и още веднъж да дебатира този въпрос. Интересуват се само как да наместят милионите долари, отпуснати за тази година, а не от миналогодишните. Освен това строежът продължи цяло лято. За тях Нуево е като вчерашен вестник и не мога да ги накарам да си променят мнението.

Елизабет остави чашата с кафе.

— Изабел, Мат ми каза, че били обещали на хората от града списък с местата, където могат да се преместят, както и допълнителни помощи.

— Как ли пък не… Обещали… — изръмжа Сезар.

— Обещаха ни ритник по задника, ако не напуснем, когато ни кажат — отвърна Изабел. — Защо Мат мисли така?

— Имало някакъв доклад. Помолих го да ми изпрати копие и всеки момент трябва да го получа.

— Няма никакъв доклад!

Елизабет се замисли. Беше разтревожена.

Вратата се отвори и нахлу студен въздух.

— Да не се натрапвам? — попита Мая.

— Не, разбира се — отвърна Изабел. — Елизабет ще ти налее кафе. Дай ми палтото си, шапката и ботушите. Цялата си мокра… — Внимателно се вгледа в лицето на момичето. — Изглежда ти се е случило нещо много хубаво, очите ти светят като речни камъчета на дъното на реката в ясен слънчев ден. Ела да ни разкажеш новините.

— Днес получих писмо — каза Мая. Усмихна се на Елизабет и се опита да бъде сериозна, но очите й сияеха. — Много е хубаво. Не можах да дочакам да дойдете у нас на обяд. Дано не ми се сърдите, но имах чувството, че ще експлодирам, ако веднага не го споделя с някого…

— Какво смяташ да правиш? — попита Изабел. Сезар беше задрямал и тя понижи глас; опитваше се да бъде сдържана, но на устните й трептеше усмивка. — Ще се преместиш в Калифорния? Ще учиш политология в Станфорд? Ще работиш за нечия друга предизборна кампания? Да не искаш да кажеш, че оставам без асистентка?

Момичето силно се изчерви и поклати глава.

— Не зная — каза и се обърна към Елизабет. — Исках да ви попитам нещо. Вие по-добре познавате Питър. Той лесно се въодушевява, но зад чувствата може би трябва да има повече разум. Много е упорит, когато става дума за наука, но в личните неща е някак… непостоянен. Нали разбирате какво искам да кажа? Миналата есен каза, че предпочита да замине сам за университета. Стана ми мъчно, но реших, че след като това е важно за него… А сега пише, че бил сбъркал и щял да се чувства по-щастлив, ако отида при него. Разбира се, че е много по-приятно да бъдеш обичана, отколкото пренебрегната, и аз много се зарадвах на писмото му. Сега обаче си мисля дали не е по-добре да го помоля да изчакаме до пролетта, за да видим дали ще продължи да ме иска, или още по-добре до лятото, когато ще се прибере в Санта Фе за ваканцията. И изобщо необходимо ли е жената да променя живота си само защото мъжът си е променил мнението? Ами ако утре реши нещо друго? Ако отново ме изостави, ще бъда нещастна.

След това необичайно дълго излияние тя рязко спря, останала без дъх. Елизабет погледна към Изабел, но тя само поклати глава. Не искаше да се меси. Нека майката на Питър посъветва момичето дали да замине при сина й и кога, и изобщо дали беше разумно да го прави.

Елизабет искаше да отговори, но внезапно попита:

— Това не е всичко, нали? Има и друго, което те тревожи.

— О, толкова сте умна… — Мая разпери ръце. — Срамувам се да говоря за това, но… Обичам Питър и искам да живея с него. Но харесвам и работата си и искам да участвам в борбата за нашия град. Не желая да пропусна нищо от предстоящите събития…

И отново обърна поглед към Изабел.

— Чудесно — сухо изрече тя. — На осемнайсет години все още имаш време да се замислиш кое е най-важно за тебе. Не се тревожи обаче, че ще пропуснеш нещо в Нуево, тъй като изглежда няма да има никаква борба.

— Да не си отстъпила пред онези крадци!

— Отстъпих пред действителността. Законодателният орган няма да си помръдне пръста. И да си призная, не съм убедена, че има много желаещи да се борят. Язовирът носи работа, бизнес, пари, вълнения… Кой, за Бога, ще се бори срещу това?

— Не е честно! — възкликна момичето. — Разбира се, добре е, че има работа, хубаво е, че хората започнаха да се връщат в долината; нямам нищо против туристите и това, че прокараха добри пътища; добре е, че ще има работа и след като завърши строежът…

— Току-що чухме много убедителна реч от гледна точка на опозицията — прекъсна я Изабел.

— Не, искам да кажа, че нямам нищо против всички тези неща, но те за съжаление изобщо няма да ни помогнат.

— Освен дето ни осигуряват работа.

— Добре. Баща ми ще отиде да работи в хотела, а не в своята ферма. Чудесно. Гаспар ще работи в нечий чужд магазин, защото неговият ще бъде разрушен. Ройбол ще работи на чужда бензиностанция, защото неговата няма да съществува. Колко трябва да бъдем благодарни! А къде ще живеем, докато работим за чужди хора? В жилища, които те ще ни дават под наем и всеки ден ще трябва да пътуваме до работните си места. Така богаташите, които изобщо не се интересуват от хората в долината, ще се обогатяват от нашия труд и от земята, която фактически откраднаха от нас. Ето кое не е честно!

Смаяна, Елизабет наблюдаваше как от объркано момиченце, което не знае как да подреди живота си, Мая се превърна в сърдита млада жена, готова да се бори срещу несправедливостта. „Ако всички бяха като нея — помисли си, — биха могли да преместят планини. Да преместят планини ли? А не е ли по-добре да преместят града? Каква добра идея — мислеше си тя, — да намерим някой добър великан, който просто да премести Нуево от центъра на язовира и долината, която ще бъде наводнена. Не, дори великан не може да помогне. Цялата земя е изкупена и никой няма да отстъпи място за…“

Елизабет се изправи и развълнувано каза:

— Мая, Изабел, чуйте ме. Ами ако намерим начин да запазим града и в същото време да имате и езеро, и резерват, и курортно селище?

— Няма начин — отвърна Изабел. — Тогава ще бъдем трийсет метра под водата.

— Има начин — възрази Елизабет и извади бележник от раницата си. Скицира долината с града в тесния й край, бента, нарисува овал, който трябваше да изобразява езерото Нуево, резервата от едната страна и курортното селище от другата, пътя, който заобикаляше всички нови обекти. Накрая нарисува град, стъпил здраво от двете страни на пътя.

Мая възкликна:

— Предлагаш да построим Нуево малко по-нагоре?

— Не може — сряза я Изабел. — Земята не е наша. Миналата седмица видях плановете на поземлената комисия — целият район е предвиден за разширяване на курортното селище.

Елизабет кимна.

— Да, според техните планове… Но ако Нуево бъде построен тук… — свърза с линии пътя, резервата, курортното селище и града.

— В това може би има нещо — промърмори приятелката й. — Всеки, който иска да стигне до курорта или резервата, първо трябва да мине през града…

— … и да си напазарува в магазинчето на Гаспар…

— … да си зареди колата в бензиностанцията на Ройбол… — продължи Изабел.

— … и да си купи сувенири — включи се в играта Елизабет, — кошница за пикник, топка, за тенис, очила за подводно плуване, картички, аспирин, лосион против изгаряне, тениска…

— Туристи! — възкликна Изабел. — Хора, които безгрижно харчат пари. Боже, колко щеше да бъде хубаво, но е невъзможно.

— Защо си толкова сигурна? — възрази Елизабет. — Някой предлагал ли е подобно решение?

— Естествено, че не. Земята не е наша!

— Но някой може да ни я даде.

— Някой бизнесмен светец? Или по-скоро идиот? Кой нормален човек раздава земя само защото някой го е помолил най-учтиво?

— Точно тук трябва да се измисли нещо. Да открием средство за упражняване на натиск.

— Средство за упражняване на натиск — замислено повтори Мая. — Това нещо като изнудване ли е?

— По-скоро средство за убеждаване — усмихна се Елизабет.

Изабел се протегна през масата и хвана ръката на приятелката си.

— Обичам те, защото искаш да ни помогнеш. Много уважавам гъвкавата ти мисъл. Но ако сега застанеш на наша страна, ще се изправиш срещу мъжа си и неговите вестници.

— Зная — каза Елизабет и отгърна бележника на чиста страница. — Хайде да направим списък на нещата, които ни предстоят.

Изабел й стисна ръката.

— Добре, значи още не искаш да говорим за това. Предпочиташ да изработим стратегията. Как да ти откажа, когато виждам този блясък в очите ти? — Сложи ръка на рамото на Сезар. — Татко! Събуди се. Тук започва да става интересно.

 

 

— Опитай се да забравиш камерата — каза Елизабет на Джок Олсон. Техникът беше закрепил миниатюрен микрофон на памучната му риза и Олсон предпазливо го погледна, като че ли очакваше всеки момент да го ухапе. — След малко изобщо няма да го забелязваш. Нали вчера беше спокоен, докато разговаряхме? Днес е абсолютно същото.

— Само дето ни гледат милиони зрители.

Елизабет му се усмихна и той механично отговори на усмивката й. Намираха се в студиото в Албъкърк. Зад тях беше поставена увеличена снимка на Нуево от миналото лято: камиони изхвърляха във въздуха тонове мръсотия, тежки машини дълбаеха планината, навсякъде се виждаха облаци от кал и камъни, причинени от взривовете.

Елизабет кимна на оператора и представи Джок Олсон — син на фермери, завършил строителен техникум в Албъкърк, който беше назначен за началник-смяна на строежа на язовира Нуево. Постепенно той се отпусна и разказа как се е насочил към строителството и дори започна да се шегува.

— Харесваш ли работата си?

— О, да — с готовност потвърди той. — Някои хора биха се съгласили да им отрежат единия пръст, само и само да получат такава работа.

— Е, не вярвам да е чак толкова приятно.

— Не е нужно да е приятно; работа като работа, при това доста тежка и с много трудности. Но заплащането е добро и е сигурна. Винаги някъде нещо се строи.

— За какви трудности става дума? Да не те притесняват началниците?

— Не, аз сам съм си началник. Аз съм професионалист. Но виж какво, госпожо Лъвъл…

— Елизабет.

— Добре, Елизабет. Виж, там има град. А в този град живеят хора. И те никак не ни харесват.

— Как така? Та те дори не ви познават?

— Няма как да не ни познават. Та ние пазаруваме в този град, храним се там, опитваме се да завържем някой и друг разговор. Обаче има едни мацки…

— Да не би да ви пречат да говорите с момичетата?

— Да. Но не това е най-важното. Мамка му, те… извинявай, изпуснах се… Не ни харесват, защото строим язовир, който ще залее града.

— Но нали това ви е работата?

— Точно така. Аз го разбирам, ти го разбираш, а те не искат да го разберат. Там ще падат големи пари: планирали са хотели, клубове, игрища за голф, яхти… И когато става дума за толкова много пари, нищо не може да ги спре. Хората не го разбират и миналата година направиха жив кордон срещу камионите. Слава Богу, никой не пострада. Но непрекъснато говорят срещу нас. Чак ми стана жал за тях. Въобразяват си, че ако се махнем, всичко ще се оправи.

— Защо ги съжаляваш? Нали искали да ви изгонят?

— Е, право да ти кажа, големи досадници са. Но когато ги опознаеш, оказва се, че са… най-обикновени хорица. Като всички останали.

— Значи ги харесваш?

— Ами да. Някои ми харесват, други — не. Като навсякъде.

— А те харесват ли те?

— Да. Започнахме да се разбираме.

— Да не са те направили почетен гражданин на Нуево?

— Как, по дяволите… Е, Сезар на шега ми предложи да остана в града, но не чак да стана почетен гражданин.

— Кой е Сезар? Някой от града ли?

— Точно така. Страхотен дядка.

— Но как се получи така? Как успя да се сприятелиш с тези хора?

— Просто… често слизаме в града. Дявол го взел, мястото много ми хареса. Обиколил съм цялата страна, видял съм какви ли не красоти, но това място наистина ми допадна — градчето, долината, хората. Често слизаме да си поприказваме с тях…

— Колко души сте?

— Двайсетина. Разказваме си разни истории, споделяме… Сезар ни разказа как някога ходел с един приятел — Закари, вече не бил жив — на лов за зайци… Е, това е доста дълга история. Ами онзи там, Гаспар, собственикът на магазинчето? Той помни всички, които някога са минали покрай Пекос. Или дъщерята на Сезар — Изабел Арагон — сигурно я познаваш? Тя спечели миналите избори и сега е в щатското законодателство…

Елизабет не откъсваше поглед от очите на Олсон и го слушаше много внимателно. Така той постепенно забрави за камерите и се отпусна.

На следващия ден Тони видя откъс от току-що промитата лента и доволно въздъхна.

— Страхотно попадение, скъпа. Откъде го изрови?

— Сезар ми даде идеята. Смятах да взема интервю от него или от Мая, но те ми подсказаха да се спра на външен човек, който разбира проблемите им и е на тяхна страна.

— Ако смяташ да го пуснеш следващата седмица, трябва да предупредиш Бо да направи промяна.

— Вече го помолих да ми отдели няколко минути следобед.

— Добре. Но не забравяй, че сме на вечеря в „Оранжери“. Облечи си нещо по-така.

— Защо?

— Защото трябва да очароваме един потенциален спонсор.

— Имаме ли нужда от нов спонсор?

— Така поне казва Бо. Този бил голяма клечка. Забогатял от внос на японски коли или на немски кинокамери — вече не си спомням. Няма значение. Важното е ние да сме прекрасни и елегантни. В шест ще мина да те взема.

Тони си тръгна, а Елизабет наряза лентата на петнайсетминутни предавания и изряза нецензурните думи. Малко преди да свърши, в стаята надникна Бо Бойл и видя последните кадри.

Елизабет: Защо смяташ, че не е хубаво да има езеро? Нали така се увеличават местата за отдих?

Олсон: Зависи. Просто не ми харесва начинът, по който правят това езеро, това е всичко. Работил съм на много обекти и зная, че никой не строи скъп курорт просто така, само защото има добро сърце. Това се прави за пари, и то за много пари. Но не е редно да се съсипват почтени хора като Сезар и останалите.

Елизабет: Да не искаш да кажеш, че градът може да се запази?

Олсон: А защо не?

Елизабет: Нали ще бъде потопен?

Олсон: Тогава да построят нов. Има много място. В един голям участък от долината нищо не се строи. Мястото си стои така, празно.

Елизабет: Да се построи нов град?

Олсон: Не е толкова трудно. Навсякъде по света се прави. Нали когато мине торнадо, ураган или има земетресение, хората си възстановяват градовете. А тук може да се използва част от свободната земя — на никого няма да липсва. Даже съм съгласен да работя безплатно, за да им помогна. И на себе си бих построил една къщичка, да имам истински дом между два строителни обекта. Онази долина е невероятно красиво място и не бива да се гонят хората оттам! Слушай, това е страхотна идея! В долината има място за всички!

След като чу тези думи, Бойл се обърна и тихо се измъкна от стаята. Прибра се в кабинета си и натисна бутона за автоматично избиране. Нервно потрепваше с пръсти, докато чакаше да го свържат.

— Бойл е — обяви той на секретарката на Рурк и изчака Кигън Рурк да вдигне телефона. — Може да не е важно — каза му, — но реших, че е добре да сте в течение. Лъвъл току-що записа интервю с един тип на име Олсон — строител от обекта в Ню Мексико. Той излезе с идеята, че няма да е зле да се построи нов град на свободните земи в долината. Казахте ли нещо?

— Не. Продължавай.

— Това е. Нали ме бяхте предупредили да следя за истории, свързани с рудодобив и курортно дело. Затова се обаждам.

— Тя ли го е накарала да каже тези неща?

— Не е ясно. Но тя винаги прави предварителни разговори, така че не бих се учудил, ако е знаела какво ще каже.

— Унищожи записа — каза Рурк.

— Няма проблем. Искате ли копие?

— Не, искам оригинала. Никакви копия. Ясно ли се изразих?

— Пределно.

— И ме дръж в течение какво прави.

— За какво по-точно?

— Няма значение. За всичко. Тя там ли е сега?

— Да. Редактира си записа.

— Довечера при Тони ли ще остане?

— Предполагам. Не ме информира. Но не е използвала бунгалото в Бевърли Хилс, откакто се върнаха от Европа.

— Добре. Какви са отзивите за Тони?

— Колебливи. Понякога го хвалят. Обаче той се е отпуснал. Вече не държи хората на мушката както по-рано.

— Какъв беше рейтингът миналата седмица?

— Двайсет. Откакто я взехме в предаването, сме значително по-добре, но не колкото преди.

— Добре. Дръж ме в течение. И унищожи онзи запис.

Бойл тръгна към монтажната, но размисли. Защо да го прави сега, когато трябва да дава обяснения? Има по-добри начини да премахне една касета.

Изабел, Сезар и Лус доведоха Мая в къщата на Изабел, за да гледат заедно интервюто с Джок Олсон. Холи даже си отмени часа по пеене. Вечеряха, след което се преместиха в дневната и се настаниха пред телевизора.

— Елизабет Лъвъл и поредицата „Интимно“ — обяви говорителката. — Днес видната журналистка ще разговаря с Тери Пелц от Монтана, който мечтаел да стане велик готвач и заминал да учи в Париж…

— Какъв готвач? — попита Мая напълно озадачена.

— Мамо, какво става? — обади се и Холи.

Елизабет в нямо недоумение гледате екрана.

— Някой сигурно е объркал записите. Предупредих Бо, предупредих Тони и оставих пет бележки на бюрата на техниците. По план Пелц трябваше да се излъчи следващата седмица. — Изключи телевизора и каза: — Моля да ме извините, отивам да разбера какво става.

— Ал — каза Елизабет, когато дежурният оператор вдигна телефона. — Кой направи гафа с моя запис?

— Какъв гаф? Когато пристигнах на работа, имаше само четири касети, три на Тони и една твоя — с това момче, Пелц. Нещо не е наред ли?

— Да, но явно вината не е твоя. До утре.

Върна се и застана на вратата на дневната.

— Холи, нали не възразяваш да замина за Лос Анжелис още тази вечер? Някой нарочно е подменил касетите. Искам да разбера кой и защо го е направил.

— По това време няма полети — отбеляза Изабел. Беше разочарована, тъй като двете с Елизабет се надяваха да окажат натиск върху законодателния орган с отзивите, които очакваха след предаването с Олсон.

— Служебният самолет е на летището, нали трябваше да летя утре сутринта. Какво ще кажеш, Холи?

— Мисля, че трябва да тръгнеш веднага. И аз ще дойда. Моля те, мамо. Ще изпусна само един ден от училище.

— Сега не е най-подходящият момент. Вероятно ще избухне голям скандал. Ако искаш, ще те взема следващата седмица, но ще пропуснеш една репетиция.

— На всичко съм съгласна, само да се махна за малко оттук.

— Не е нужно да ми обясняваш как се чувстваш — промърмори Лус и се обърна към Изабел: — Може ли двете с Холи да изпратим Елизабет на летището?

— Всички ще я изпратим. Татко? Събуди се.

Самолетът се издигна над малък сноп светлинки — така изглеждаше Санта Фе на фона на тъмното плато. Елизабет се сети за Изабел, Сезар и момичетата и й стана смешно. След малко усмивката й се стопи. Някой си беше позволил да подмени предаването й и което беше най-лошото, без да си направи труда да я уведоми.

 

 

— Кой беше? — Вече за десети път задаваше този въпрос на Тони, който я беше заварил в къщата в Малибу, когато се прибра от вечеря. Наложи се половин час да го убеждава, че не е пристигнала половин ден по-рано нито от изключителна любов, нито от страстно желание. Просто искаше да поговорят.

— Не зная — отвърна той. — Давам ти рицарска дума на честта, любов моя. Нямам представа. Сигурно е станала грешка и следващата седмица ще пуснем материала ти. Няма проблеми. — Опита се да я прегърне. — Благословен да е твоят неизвестен зложелател, защото те доведе по-рано при мене. О, недей да се мръщиш, скъпа Елизабет. Направо ми разбиваш сърцето.

— Защо никой не се обади да ме предупреди, че е станала грешка?

— Не зная. Сигурно са решили, че след като пристигаш утре, няма смисъл да те безпокоят вкъщи.

— Все едно, бяха длъжни да попитат как да постъпят. Но явно не са искали да узная предварително. Впрочем кои са тези „те“?

— Не зная. Защо не искаш да повярваш, че нямам нищо общо с цялата тази история? Някой просто е направил грешка…

Тя стана и си облече сакото.

— Никак не е просто и се съмнявам, че става дума за грешка. Отивам да говоря с Бо.

— С Бо! Елизабет, Бо живее в Лоръл Кениън и дотам има най-малкото един час път с кола. Сигурно вече е в леглото с младия си приятел. Защо и ние да не си легнем! Това може да почака до утре.

— Не може, Тони. Трябва да говоря с него. „Интимно“ е мое предаване, или поне моята част от твоето предаване. Така се бяхме споразумели. И никой няма право да променя нищо зад гърба ми.

Добре, права си, но защо не почакаш до сутринта?

— Може ли да взема колата ти?

Той шумно въздъхна.

— Естествено, че ще те закарам. Сега е единайсет, ще стигнем най-рано в полунощ. Бо ще припадне от възторг, като ни види. Господи, колко си красива, когато си разярена! Като богиня, измамена от простосмъртен. Добре поне, че има луна.

Елизабет не забеляза луната над Лоръл Кениън, защото беше потънала в мисли. Наистина се наложи да вдигнат Бо от леглото, който ги посрещна по копринен халат и веднага им наля уиски, въпреки че Елизабет не пиеше твърд алкохол и това му беше добре известно. Това още повече я ядоса.

— Обясни ми какво се е случило — каза тя. — И обещай, че няма да се повтори следващата седмица, когато смятам да пусна Олсон. В предаването нищо не става без твое знание.

— Ако искам, ще ти обещая — обърна една чаша уиски, — но аз не искам. — Интервюто с Олсон има политически оттенък и нямам намерение да компрометирам „Антъни“. Същото смятат и в правния отдел на телевизията.

— Правния… — гласът й трепна. — Да не искаш да кажеш, че правният отдел е забранил да се излъчи интервюто с Джак?

— Предаването е политизирано — повтори Бойл и си наля трета чаша уиски.

Тони го изгледа с любопитство.

— Бо, скъпи, Бо — изрече дружелюбно. — Познаваме се толкова отдавна, че и зъбките си знаем. Изобщо не си се консултирал с никакъв правен отдел…

— Дрън-дрън.

— … и това е много странно — продължи Тони, — защото ако не си ходил в юридическия отдел, как така реши да свалиш предаването?

Елизабет бързо обърна поглед към Тони.

— Смяташ, че Бо е свалил предаването?

— О, да, сигурен съм. Никой друг няма тези пълномощия.

— Значи още в първия момент, когато ти казах какво се е случило, ти си го знаел.

— Скъпа Елизабет, исках да отложим разправията за сутринта. Но след като вече сме тук и Бо започна да ни лъже за правния отдел, искам да разбера защо. Защо лъжеш, малък любопитко Бо?

— Тони, престани да досаждаш. Доста си пил, така че най-добре си закарай политизираната дама в леглото, изиграйте няколко любовни сцени и ми се обадете сутринта.

Лицето на Тони потъмня от гняв.

— Жалко копеле, как си позволяваш да ми държиш такъв тон! Да не си посмял да говориш така за Елизабет! Веднага искам да обещаеш, че няма да пипаш записите й без нейно позволение, и ще си отидем. Даже ще се опитаме да забравим днешните ги изпълнения!

— Искам да разбера защо го е направил — тихо добави Елизабет.

Бойл погледна Тони:

— Стой настрана, Лизи, великият любовник предпочита някои неща да си останат между нас двамата.

Тони погледна Елизабет и решително изрече:

— Разочароваш ме, Бо. Зададох ти много елементарен въпрос и очаквах, че ще го обсъдим като джентълмени, а ти се държиш направо калташки. — Несъзнателно изпразни чашата си и я протегна на Бо да му долее. — Отдавна работиш за мене, Бо, и не забравяй какво съм направил за тебе. Сам доникъде нямаше да стигнеш — да не говорим за Лоръл Кениън, телевизията, радиото — защото нямаш никакъв талант, Бо. Качил си се на главата ми и от години буквално ме експлоатираш…

— Скъпоценния ти талант! Стига, бе, превзето копеле, ти не си в състояние да отличиш задника си от дупка в земята. Без мене щеше да си някой диджей в треторазредна дискотека. Дори с огромни усилия не мога да закрепя предаването; търсим спонсори и им плащаме…

— Стига! Достатъчно! Уволнен си! Повече не искам да слушам гнусните ти лъжи! — изрева Тони.

— А сега ти ме чуй, тъпако. Не можеш да ме уволниш и изобщо не можеш да ми нареждаш какво да правя, защото не работя за тебе. А и за спонсорите е чиста истина!

Тони застина и впери празен поглед в тежките мебели в гостната на продуцента. След това неразбиращо се обърна към Елизабет. Тя се почувства така, сякаш е разбудила дремещо чудовище; не разбираше какво става, но усещаше, че е нещо отвратително; най-много от всичко искаше да избяга, но в същото време не беше в състояние да помръдне от мястото си.

— Работиш за някой друг… Плащаш на спонсори… Нарочно говориш така, защото цял живот си завиждал на моята популярност. Всички знаят, че спонсорите се редят на опашка за моето предаване.

— Всички знаят, че си некадърник, господинчо. А рейтингът на предаването ти пада и отдавна да е свалено, ако някой не беше платил, за да ти отпуснат три пъти по петнайсет минути седмично…

Устните на Тони се разтегнаха в презрителна усмивка и той проговори с пресеклив глас:

— Ти си виновен за всичко; заради тебе рейтингът ми пада. Никога не съм те харесвал, но те съжалявах, нещастен педераст…

Бойл замахна и празната бутилка болезнено се удари в гърдите на Тони. Елизабет скочи и го хвана за ръката.

— Тони, моля те, ела. Хайде да си тръгваме…

— Не, първо ще му покажа аз на него… — Той се хвърли към Бо, но тя го държеше за ръката. Той обърна към нея изкривеното си от злоба лице и изръмжа: — Остави ме на мира!

— Слушай, жалко нищожество — озъби се Бойл, — предаването ти отдавна да е свалено, ако не бяхме аз и твоето татенце.

Тони застина.

— Лъжеш. Баща ми няма нищо общо с моето предаване. И никога не е имал. Ах, ти, гадно копеле…

— Татенцето, татенцето, татенцето — пропя Бойл. Извади нова бутилка скоч и отпи, без да сваля очи от Тони. — Татенцето плаща на Гарднър да се пише спонсор на твоето предаване; татенцето те издържа от пет години; татенцето ми плаща, за да пласирам твоите глупости пред…

Тони изрева и се нахвърли с юмруци върху продуцента. Повали го на земята, започна да крещи и да го удря.

— Копеле! Лъжлив, гаден мръсник! — Беше по-силен и успя да хване Бойл за гърлото, който се извиваше като змия и хриптеше:

— Работя за… татенцето. — Опита се да се засмее, но се чу само съскане. — От много… години… Дори Лизи знае, че имаш нужда от… помощ… — Юмрукът на Тони размаза носа на Бойл и потече кръв. След малко отново стисна гърлото на Бойл, но той се извъртя и го ухапа. Тони изрева от болка и го пусна. Изправи се и срита Бойл в ребрата, като притискаше към устата си окървавената ръка. Лицето му беше почерняло от гняв. Опита се още веднъж да ритне Бойл, но той се изтърколи настрани, стана и си оправи халата. — Тъп задник, малоумно копеле — изсъска и се хвана за гърдите, където го беше ударил. — Знаеш ли къде щеше да бъдеш сега, ако не бях аз?

Тони продължаваше да притиска ранената си ръка. Лицето му беше пребледняло.

— Млъкни — каза.

Бойл предпазливо протегна ръка към бутилката, отпи и посочи вратата.

— Вън. — Изплю се и изцапа с кървава слюнка халата си. — Казах, вън.

— Тони, тръгваме си. — Елизабет го прегърна през кръста. — Ще разберем дали е вярно за баща ти в…

— Вярно е — потвърди Тони. — Бо не си го измисля, нали, Бо?

— Да.

Елизабет се опита да насочи Тони към вратата. По време на боя се бе вцепенила от ужас пред насилието и злобата, които двамата досега бяха прикривали. В същото време не можеше да се освободи от мисълта, че и тя беше работила за Кигън Рурк.

— Искам да чуя всичко — дрезгаво каза Тони. — Защо не ме оставиш на мира? — Отскубна се от Елизабет, а ръцете му се тресяха. — Искам да науча истината за моето предаване.

— Имаш предвид предаването на баща ти — поправи го Бойл и се подпря на масичката, като дишаше тежко. — Рурк го субсидира, това е. Няма друго.

— Субсиди… — Тони мъчително преглътна. — Знаел си, че аз… работя за него и никога не си ми го казвал.

— Той ми нареди да си мълча.

— Срещу определена цена.

Бойл вдигна рамене и разтърка гърдите си, като се мръщеше от болка.

— Не се продавам евтино. Баща ти обеща да ми намери място като продуцент на телевизионни сериали, когато вече не съм в състояние да лансирам предаването ти.

— Защо?

— Защо ще ме подкрепи ли? Защото съм великолепен продуцент.

— Не, защо е субсидирал… — Тони се задави, докато произнасяше думата — … моето предаване?

— Нито съм го питал, нито той ми е казвал. Други въпроси?

Тони мълчаливо поклати глава.

— Тони — обади се Елизабет, — мисля, че чухме достатъчно.

— Той вече не се интересува от тебе, Лизи — ухили се Бойл. — Сега предпочита да си оправи отношенията с мен. Загуби го, както загуби и Олсон. Внимателно ме изслушай какво ще ти кажа. — Отпи от бутилката, след това наля уиски в една чаша и отново отпи. — Искам да запомниш някои неща. Прави каквото искаш, но аз трябва да го одобря. Това означава, че занапред ще ми показваш всичко, което правиш: всяко интервю, всеки запис, всяка редакция минават през мене. И не си позволявай да ми противоречиш, когато реша да спра някой материал. Талантлива жена си, но не ми хареса как си направила интервюто с Олсон и го унищожих. Това са правилата. Не бих искал да се разделим, но няма да търпя неподчинение; работата в телевизията е колективна. И двамата с господин Рурк знаем, че рейтингът ни се вдигна благодарение на теб. Решихме да ти увеличим заплатата и да ти осигурим къща и кола за времето, когато си в града. Ти си много ценна за „Антъни“. Кой знае? — Един ден „Антъни“ може да се превърне в „Интимно“.

Стомахът на Елизабет се бунтуваше; от гняв пред очите й падна червена пелена.

— „Интимно“ никога няма да бъде твое предаване, Бо. За нищо на света. Повече няма да имаш възможност да унищожаваш мои записи. — Хвана ръката на Тони с две ръце и каза: — Тръгвам си. Моля те, ела с мен.

Той се обърна към нея, устните му бяха стиснати.

— Защо спориш с него? Недей; трябва да кажеш, че си съгласна.

— Съгласна? — Елизабет пусна ръката му. Бойл ги наблюдаваше и на лицето му се появи презрителна усмивка, но тя говореше само на Тони: — С какво да съм съгласна?

— С това, което ти предлага! Необходимо ли е да бъдеш така отвратително… горда? Нищо особено не се е случило. Унищожил е едно тъпо интервю. Нали за това говорим през цялото време?

— Говорим за моята работа! — извика тя. — Но за едно си прав — адски съм горда! Гордея се с това, което правя, защото то е част от мене и е важно за хората! Как не можеш да го разбереш!

— Чу ли какво каза Бо за баща ми?

— Естествено, нали това е част от проблема. Да не мислиш, че искам да работя за Кигън повече от тебе?

— Нищо не мога да направя. Какво очакваш от мене? Да си проваля бъдещето само защото ти не искаш да изпълняваш заповеди? Никой не обича да му заповядват. Или си толкова важна, че аз трябва всичко да загубя заради твоите капризи? Аз имам нужда от помощ, не ти. От тебе, Елизабет, се иска само по едно малко интервю седмично, нищо повече.

Тя затвори за миг очи.

— Не мога да повярвам на ушите си. Къде останаха всички смели приказки, които чувам от месеци наред? Тони, ще потърсим други спонсори. След като рейтингът ни се покачва през последните месеци…

— Не. Не знаеш какво приказваш. Този бизнес е като джунгла. Нямам намерение тепърва да си търся работа. Ще ме схрускат като… — Погледна я умоляващо. — Послушай Бо. Не е толкова страшно. А ти си прочута, Елизабет. Това е най-важното. Моля те, не ми създавай неприятности. Какво ме интересуват спонсорите; важно е, че имам предаване!

— Тони, престани! — извика Елизабет. — Още повече влошаваш нещата. — Отиде при креслото до вратата и си облече сакото. — Държа се много мило е мене и аз съм ти благодарна. Мога да ти обещая само, че ще продължа да работя с тебе и ще ти помогна да се измъкнеш от опеката на баща си, защото двамата сме много добър екип. Ще направим ново предаване, хората ни познават…

— Не мога! По дяволите, Елизабет, как не разбираш! Аз съм известен водещ, а не начинаещ хлапак, който тепърва ще хукне да си търси ново предаване, нов продуцент, нови спонсори… От къде на къде трябва да започвам отначало?

— Извинявай, Тони, не съм те разбрала…

— Лизи, чакай малко! Ние те искаме в нашето предаване — извиси глас Бойл. — Не се прави на Жана д’Арк, защото ще съжаляваш. Предлагам ти блестящо бъдеще…

— Повече не искам да те виждам, Тони.

— Не можеш да ме изоставиш просто така! — извика той. — Имам нужда от тебе, Елизабет! Спомни си какво направих за тебе, фактически аз те създадох. Та ти беше погребана в онази пустиня! Никой не те познаваше, никой не се интересуваше от тебе; дори съпругът ти не пожела да остане при тебе. Само аз…

Елизабет не можеше повече да се владее.

— Как не те е срам? Първото, което искам да запомниш, е, че нямаш право да говориш зад гърба на съпруга ми! Кога ще пораснеш, Тони? От години чакам да престанеш да се преструваш и превземаш. Но ти явно не можеш да живееш по друг начин. Имаш нужда да се криеш, да играеш жалки игрички. Не можеш да бъдеш откровен, защото те е страх, че никой няма да те хареса такъв, какъвто си… Сигурно си прав. Не зная и не ме интересува. Никога не съм те обичала, Тони, и сега разбирам, че просто не е имало кого да обичам — освен едно празноглаво момченце, което си играе на голям мъж. Как ще продължиш да живееш след тази вечер? Изпусна единствения шанс да се изправиш срещу баща си и неговия жалък… шпионин, да защитиш моето, а и своето достойнство. Предпочете да се върнеш в своя затвор — удобен, приятен и сигурен; знаеш, че няма накъде повече да се провалиш. Надявам се да си щастлив, Тони.

Елизабет изтича навън и се качи в паркираната отпред кола. Едва на поредния завой се сети, че това е колата на Тони и че го е оставила насаме с Бойл. Стана й смешно, въпреки че още беше ядосана.

„Сами да се оправят — каза си. — Двамата чудесно си подхождат.“