поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (8) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

VI. Животът ми в битолския затвор и на остров Митилин

Всички осъдени бяхме разпределени по каушите. Всекиму бе определено по 3–4 педи на шир място. В двора се виждахме всичките. Наивността на някои от осъдените продължаваше. Започнаха да ни отпущат хляб — таин^[1], по около 200 драма дневно. Когато раздаваха първия таин, черен, лош хляб, аз си го взех и на въпроса на Зафира и др., които получаваха отвън чист хляб, защо го земам, когато още след няколко дни ще ни освободят, аз им казах, че бързам да се зауча на таина и да забравя добрата храна, а те ми се изсмяха и продължаваха да се хранят отвън. Скоро обаче разбраха действителността и последваха примера ми. В един и същ кауш бях с Наум Филев и Коста Лимончев. Имаше и няколко души от с. Пространо, еснафи в Битоля, осъдени като ятаци по на 3 години. Между тях бяха и двама братя — Иван и Цветан. Други не помня. В същия кауш беше и руският майор Калмиков, тоже осъден — не по заговора — на 4 години. Мисля, че бил хванат след руско-турската война, като беглец от руската армия, или като пленник, но и беше се нещо провинил и пред турската власт някъде в арнаутлука. След като аз избягах в България, един ден се срещнахме с него във Варна в един македонски хан. Радостта ни беше голяма, тъй като в Битолския затвор живяхме като братя. Аз го бях оставил в същия затвор, когато ме откараха в Митилин. Той беше голям приятел с гавазина на руския консул Ташко, който често го навестяваше.

Лишен от средства, аз трябваше да помисля за такива за себе си и за децата си. Братята ми бяха свободни, но и разсипани, приятелите измолени и съвестно ми беше да прося помощи. Имаше само една възможност — да заема кафенето в кауша, което току-що беше останало вакантно. Но и затова трябваше или рушвет или влияние. Спомних си за Данаил (?) Ризов от Битоля, мисля член на съда и приятел на Абсане Меймуру. Той идваше при него, заинтересува се за мене и бе ме викал 2–3 пъти да говори с мен и да узнае от где и какво ми е положението. Написах му едно писмо, с което молих за кафеджийството. Още на следния ден дойде, повика ме при меймурина и като ми предаде няколко меджии, уж изпратени ми от Крушево, вслуша се в молбата ми и веднага склони меймурина да ме назначи на тая висока длъжност. Купих от Атанас, костурчанин, дотогавашен кафеджия, инвентаря му за 10–20 гроша, малко кафе и шекер и започнах занаята, който изпълнявах до леглото си в едно кьошенце от около ½ кв. м. Наех си и чирак да разнася кафетата и въобще да ми помага срещу възнаграждение 1 таин хляб и 20 пари дневно. Той се казваше Стефо от Охрид, осъден на 15 години, загдето убил едно турче. Много решителен и честолюбив момък. Бе убил турчето, само защото последното му ударило феса в земята. Занаятът тръгна добре, спечелвах по нещо да можех да се храня по-добре и по нещо оставаше за черни дни и за децата. Попадията ми идваше до едно време, но после престана. Заблуждаваха ме приятели, като ми казваха, че поради липса на издръжка отишла в селата при роднини и повече не можела да идва в Битоля. Всъщност тя се била удавила в реката Църна, когато била на пране и децата били раздадени на хората. Най-малкото ми дете Сотир, впоследствие д-р по правото Сотир Кузманов, било харизано на калфата в Крушево — по-после такъв в Битоля — Кузма Тасе Попев; по-голямото — Петър — се поминал; още по-голямото Никола — сега адвокат във Варна и бивш кмет на същия град, било харизано на Блажето Фурнаджията, който го дал после на един цинцарин крушовец в Скопие — терзия; а дъщеря ми Мария била дадена на Нешковци измекярка^[2]. Страшна мъка бе за мене, че почти 2 години в битолския затвор и после, когато бях в Митилин, нямах никакво известие. Едва когато избягах в България научих истината. Братята ми идваха често да ме наглеждат и страшно страдаха за мене, но не можеха да ми помогнат. Приятелите почнаха да ме забравят и все по-рядко идваха — те ме бяха отписали вече от живота и с основание.

Животът в кауша беше ужасен и то не само защото беше мръсен и защото беше затвор, ами и защото бе пълен с всякакви хора, които по цял ден и нощ играеха комар, викаха, псуваха и се биеха. Обикновено нещо беше след някоя продължителна игра на карти да се започне сражение със стомните и когато по тоя повод нахълтваше стражата, тя заварваше всичките стомни изпочупени и десятки глави разкървавени. Тежко и горко на ония, които при сражението не сварваха да се завият с юрганите или рогозките си! Единствено с Калмикова, охридчаните и неколцина други общувах и споделях мъката. Играеше комар и чиракът ми Стефчо и често и той ми правеше голяма беля. Всички играеха на кафета и често някои си продаваха всичкото облекло — дори и белите си гащи, докато щастието им помогне да си ги спечелят отново. Излишно е да описвам живота повече — вярвам да е многократно описван от други, които са лежали в турските затвори.

Мина първата, мина и втората година, все още на заточение не ме изпращаха — забравили ме бяха. Един ден, виждайки се в безнадеждност, замислих се за бягство и стори ми се, че е възможно да го направя. През нужника, който беше в кауша, по гириза^[3]. Но къде излизаше той? Без другари не ставаше нищо. Спрях се първо на Христо Латовчето, осъден на 15 години за четничество. Той беше в същия кауш, заклех го и му съобщих; също на Вине от Цапари, осъден тоже тежко за нещо подобно. Също на Хале и Тале, после убийци на Стамболов, както и още на 3–4 души тежко осъдени. Калмиков не искаше да бяга, защото бе почти излежал наказанието си. Охридчани също — те очакваха милост. Проучи се гириза и се оказа, че излиза вън от града на река Драгор, която тече през Битоля. Работата беше лесна, стига да остане в тайна. Една вечер спуснахме едно прилепчанче голо да разгледа изхода на гириза — решетката и то каза, че с една пила може да се изрежат бързо две железа и ще се отвори доста голяма дупка за минаване. Пила донесе брат ми Атанас в гърне кисело мляко. Но Ване искаше да направи добрина на един Тоска — Бекташ, негов приятел и като му съобщил, поканил го и него да бяга с нас. Бекташ беше осъден на затвор до живот, загдето беше изклал цяло българско семейство, ведно с 4–5 деца. Вместо да бяга, той съобщил на Меймурина и веднага заговорът се разкри и бягството осуети. Туриха ни прангите и ни тикнаха в долапите, гдето стояхме цял месец, докато по случай на един царски празник ни върнаха в кауша. След това цели 3 месеца боледувах и едва не умрях. Дните тежко минаваха. Аз вече навърших три години в затвора. Един ден през 1884 година дойде ревизор и като узна, че съм осъден на заточение, разпореди веднага да се изпълни присъдата точно. Трябваше да се готвя за път. Писах на братята си и те дойдоха да се видим за последен път и да ми помогнат. Денят 11 юли^[4] бе определен за тръгване. Узнах, че ще ме карат през Солун за Митилин — до Солун пеш, а от там, вероятно по море. Веднага изпратих брат си Атанас в руското консулство да моли да ми се даде превозно средство, защото бях много слаб и по пътя от горещина щях да умра. И наистина, консулът издействувал от пашата една бричка. На 11 юни събраха се около 60 души приятели — от Битоля, от Крушево и от родното ми село Сопотница, за да ме изпратят. Простих се с другите затворници, които ме бяха много обикнали. Простих се и с приятелите и с братята си и към 4 часа след обяд, качих се на бричката с един милязимин^[5], туриха ми прангите и тръгнахме. След нас вървяха двама конници. И аз и приятелите ми с глас плакахме. За децата си казах на братята си и приятелите: „Вие и Бог на помощ, дано те да бъдат живи и по-малко нещастни от мене — надявам се жив или мъртъв, да ме потърсят, когато пораснат“.

След 2–3 дни стигнахме в Градско и влязохме с милязима в една стая с прозорец към Вардар. Аз вече бях разположил добре милязима и той ми беше снел прангите. Щом заспа той, аз отворих прозореца с намерение да бягам. Напъвах се да преплавам Вардар, а оттам лесно. Но милязимът се събуди и не мигна повече. Аз дадох вид, че отварям прозореца за прохлада, но той се съмни. Но заранта взехме железницата за Солун и като пристигнахме, пак заедно спахме в полицията в една стая, заедно с двама калугери от Св. Гора, провинени в нещо против властта. След няколко дни пристигнахме в Митилин и ме настаниха в калето, което е до самото море. Веднага строиха войниците — там има казарма — да ме видят и добре запознаят и им заповядаха щото вън от калето да не ме пущат. После посочиха ми стаята, полусрутена, половината открита и затрупана с камъни. В едно кьоше прибрах вещите си — там ми бе определено да живея! В двора на калето свободно можех да ходя, както и в кафенето в същия, на което съдържатели бяха варненци, които били заточени преди войната и след нея освободени, но те си останали да живеят в Митилин, където си прибрали и семействата и бяха се настанили много добре. Трябва да призная, че всички турци добре се отнасяха с мене и бяха милостиви, за каквито бяха и ми ги препоръчали. Съвсем не приличаха на нашите. Но мъчно се живееше при тия лоши условия. Вечер от комари не можеше да се спи. Стаята ми нямаше врата, пък и само това ли и липсваше? Имаше и други стаи и къщи, но от земетресението бяха все така съборени. В няколкото пооправени живееха управниците и разпоредителите на калето. Имаше и казарма и една тюрма, в която заварих около 40 македонци от Демир, Хисарско, осъдени по на 8 години затвор пак по народни работи. Често ги посещавах и общувах с тях. Особено се сприятелих с един учител — Наум. Не помня добре имената и отгде бяха. Имах списък и бележки за всичките, но го изгорих преди бягството ми от калето. Много съжалявам за този списък. Имах и списък за Битолския затвор, но и него оставих, защото неудобно беше един беглец да носи подобни документи.