поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (2) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

II. Свещеник в Крушево

През зимата на 1869 година, един ден преди Коледа, пристигна в село Сопотница у дома един крушовчанин, мияк^[1], името на когото не мога да си спомня. Той донесе писмо от крушовските старейшини, с което ме канеха за български свещеник в Крушево. В писмото се казваше, че крушовските българи искали да скъсат с патриаршията, да превземат една от църквите, в които занапред да се чете само на славянски. Пратеникът разправяше, че няколко дни по-рано дошъл от Струга поп Иван за същата цел, но гъркоманите го уплашили и избягал и че крушовчани се надявали много на мене, защото знаели, че съм се отрекъл от патриаршията. Пратили […] да тръгна веднага с него, за да може на следния ден — Коледа — да се превземе църквата от гъркоманите и да служа в нея. От начало баща ми се противопостави, защото се боеше да не би крушовските гъркомани да ме убият или наклеветят. Той знаеше моята буйност, младост и неопитност, но след като пратеникът настоя и аз заявих, че желая да отида, баща ми, просълзен от милост и от радост за тая моя готовност, стана, благослови ме и още същия ден ме изпрати заедно с пратеника за Крушево. Пристигнахме надвечер, посрещнати от няколко старейшини, които ме заведоха в дома на Куню — млад и предан на делото човек. След малко дойдоха още около 20 старейшини и учителят Шумков и ми съобщиха плана за заемането на новата църква, която била от българите строена. Аз изявих желание да чета веднага вечерната, но старейшините обясниха, че преди малко гръцките свещеници извършили това, заключили църквата и взели ключа. В това време влязоха двама заптии и ме поканиха при чаушина. Заедно с мене дойдоха: Стойчо Куркчията, х. Андон и други. При чаушина бяха чорбаджиите гъркомани, за да издействуват изпъждането ми и бяха вече се наговорили, че както аз, така и брат ми Атанас сме били във връзка с българските комити, че щял съм да разбунтувам населението против турската власт. Започнаха се спорове между българите, които заявиха, че нямат нищо против турската власт и че желаят само да се чете в едната църква по славянски, и гъркоманите, които претендираха, че църквите са техни и се заканваха да ги отбраняват със сила. Без малко работата щеше да стигне до сбиване пред чаушина и едва той със стражарите сполучи да предотврати това, като отсече: за да има мир, българите ще заемат временно едната църква и ще служат в нея на какъвто език желаят, а другата църква остава на гъркоманите. Това решение вбеси последните и те си отидоха със страшни закани към мен и българите, като заявиха, че църква не дават. Чаушинът беше както повечето тогавашни турски чиновници услужлив към българите, види се по заповед от централната власт. Но за да бъде по-добре разположен и да защищава българите през идните дни, Стойчо Куркчия, по предварително съгласие на старейшините, на излизане му спусна в ръката 5 турски лири и го помоли, щото към полунощ да бъде със стражата си при църквата, да пие кафе и да пази реда. Нищо повече не му казаха, но той добре разбра какво има да става. Вече беше тъмно, срещу Коледа и време за губене нямаше. Заедно с мен и стареите се върнаха в къщата на Куне и решиха преди полунощ да влязат няколко по-пъргави българи в църквата през покрива, да извадят ключалката на портата и да пуснат народа да влезе и веднага да почне божествената служба. Както в това време, така и в последующите събития, първо място със своята деятелност заемаха: Стойчо Куркчия, х. Андон, Наум Аврамовски, дядо Воле, Ицо Карев, Аврам Силяновски, Христо Нешков, Веле Секулев и много други. Въодушевени от идеята за църковната независимост, те неуморно даваха своята подкрепа и бяха готови да се борят. В полунощ църквата беше отворена по замисления начин и веднага се изпълни с българи. Още от рано младежи обиколиха града и известили на българите за предстоящото събитие, което се очакваше с нетърпение и затова църквата беше буквално препълнена, а също и дворът. Предстоеше да се стовари няколко вековно духовно робство, а за това беше необходимо единодушие и общо участие. Аз започнах сред ликующ от радост народ да служа по славянски, а той със сълзи на очи се кръстеше и се поздравяваше за Рождество Христово. В това време чаушинът, заедно с няколко джандари седеше в трема на църквата при добре разпален мангал и пиеше кафе след кафе. Щом гъркоманите чуха камбаните, насъбраха се и начело със свещениците дойдоха до българската църква с намерение да я отнемат насилствено. Но чаушинът начело със стражата си ги посрещна и след дълги увещания ги принуди да се приберат в другата църква, като отнесат спора за църквата в Битоля. Гъркоманите се върнаха не толкова поради увещанието на чаушина, колкото от страх от българите, които бяха готови да се бият. На църковната врата стояха множество млади хора с дебели тояги под дрехите, а хаджи Андон и др. имаха червен пипер в джебовете си, за да го употребяват при нужда в двубоя. Народът беше готов да пази със сила току-що извоюваната църква и българския свещеник, който вече извършваше службата на славянски език. След църковната служба аз говорих за Рождението на Спасителя и за духовното освобождение на българщината, за езика на българите и за славянското богослужение. Говори и учителят Шумков за църковната борба. След църковния отпуск последваха радости, поздравления, всички се изредиха да ми целуват ръка и ми се радваха като деца. Когато църквата се опразни, избраните от старейшините епитропи: х. Андон, Ицо Карев и Стойчо Кюркчия, заключиха я и оставиха пазач. Следните два коледни дни минаха без неприятности.