поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (3) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

Веднага след празниците гъркоманите изпратиха делегация в Битоля да издействува отнемането на църквата и изпъждането на българския свещеник, защото бил дошъл без съгласието на владиката. Те ме наклеветиха, че съм държал в църквата бунтовна реч, с която съм обнадеждил българското население за политическа свобода и затова бях веднага повикан от полицията в Битоля, а подир мене пристигнаха български първенци, за да ме подпомогнат с ходатайство и пари. Спорът продължи около 40 дни, през което време, ту едни, ту други от българите се връщаха в Крушево и обратно в Битоля. Най-после църквата била призната за българска. Народът не жалеше парични средства и в една вечер чорбаджиите събраха 200 лири, които бяха раздадени на големци из Битоля. Гъркоманите раздадоха повече, но напразно. След това всички българи от българската махала отказаха да приемат гръцки свещеници, а българите от влашката махала това сториха малко по-късно. Българската махала започнаха да наричат „Папа Христе Махалеси“.

Българската енория бързо нарасна, поради което стана нужда от още двама свещеници. Такива дойдоха от Варош: поп Костадин и поп Иван. И тримата бяхме настанени у хаджи Андон, но живеехме постоянно със страх, защото гъркоманите ни преследваха и имаха поставени хора да ни убият. Цели две години по тая причина мъчно можехме да излизаме в чаршията; нито не смяхме и да си доведем семействата. Гъркоманите бяха дръзки и нахално ни обиждаха, освиркваха и заплашваха. Бяха дни на големи неприятности. Ицко Карев придружаваше ни, когато отивахме по махалата, като другар и пазач. Той беше отличен човек, предан българин и както се каза по-горе, той беше един от епитропите и затова гъркоманите го подиграваха по влашки: „Ицо каре шаре припангаре“. Едва след две години аз и поп Костадин доведохме своите семейства в Крушево, а поп Иван не можа да издържи — завърна се във Варош и на негово място дойде поп Тале от Прилепските села. Наскоро си отиде и поп Костадин, защото и той не можеше повече да издържа постоянните неприятности и опасности. Крушовци тогава заведоха по-големия ми брат — Иван — да се ръкоположи във Велес от българския владика и след това го задържаха в Крушево в моя помощ. Един от гръцките свещеници, който имаше енорията си в българската махала — архимандрит Софроний, крушовчанин, по рождение арнаутин, след като беше изпъден от българите, отиде за игумен в малкото манастирче в Тръстеник. В същото село живееха власи — гъркомани. Но и от там го напъдиха и се завърна в Крушево, отказал се от патриаршията, измоли българите да го приемат за български свещеник, вместо брат ми поп Иван, който се завърна в Сопотница да помага на стария ни баща. Архимандритът, освен гръцки език, знаеше и малко сръбски, защото бил известно време в Сърбия, а славянски знаеше съвсем малко и след като стана български свещеник, полека-лека го научи.

Българката Ристана Блажева, роднина на учителя Шумков, от енорията на гръцкия свещеник поп Янакия, пожела да се освободи от гръцкия свещеник и повика мене да светя вода в къщата й. Когато наближих до портата й, зададе се и поп Янаки, който, като разбра, че ще му отнема още едно домакинство от енорията, затича се да ме превари и да влезе вместо мене, но аз като по-млад го преварих. Тогава поп Янаки почна да вика колко му глас държи по влашки: „Ристано, Ристано, вине протестанлю“ (дойде протестантина) — както наричаха тогава българските свещеници и се спусна с бастуна си да ме удари. Но Ицко Карев, който ме придружаваше, го залови, аз му отнех бастуна и го пропъдихме. Поп Янаки, виждайки как Ристана весело ме посреща, махна с ръка и като извика: „Аиста, здусте ла дракулу“ (и тази отиде по дяволите), бързо си отиде.

Упорството на гъркоманите полека-лека намаляваше. Дойде и влашки учител, който отвори частно училище влашко и по тоя начин власите — гъркомани почнаха да се делят и гъркоманското ядро отслабна. Започна се и борба между двата лагера, тъй като едните теглеха към Гърция, а другите се мъчеха да дадат нещо на румънската пропаганда. Българите пък все повече се засилваха, образуваха си църковна община и си изработиха за същата печат, със съдържание, доколкото си спомням: „Болгар махле — Ени клисе“.

Колко силен беше стремежът на българщината да се обособи със своя църква и да се откъсне от гръцката патриаршия свидетелствува още и следният случай. Дядото (по жена) на учителя Шумков — Веле Гюрев беше с цялото си семейство повлашен — гъркоманин и един от деятелните гъркомани. След като оженил дъщеря си за учителя Шумков, полека-лека се обърнал към българите и почнал всецяло да им съдействува, както по постройката на църквата, така и за отделението на българите от гърците. Синът му Димитър тоже станал един от добрите деятели. Жената обаче на последния беше цинцарка и близка роднина на гръцкия поп, който до моето идване посещавал къщата им. Мъжът й заповядал да не пуща повече гръцкия поп и да приема само мене. Но тя беше такава фанатичка, че напусна мъжа си, като му заяви, че ако не отмени нареждането си, не ще се завърне. И Димитър не падаше по-долу със своето българско чувство, поради което жена му след няколко време се видя принудена да отстъпи пред справедливото отстояване на мъжа си Димитър, който като беше добър българин, искаше български поп да посещава къщата му.

В Крушево имаше власи — гъркомани, българи и арнаути, тоже гъркомани. Първите и последните се разбираха много добре, дори и взаимно се женеха и така доста се бяха размесили. Обаче, нито власите, нито арнаутите се отнасяха добре с българите и нито даваха, нито вземаха жени едните и другите. Наричаха българите простаци и презрително се отнасяха към тях. Българите бяха повечето от селата, наистина по-прости хорица и се деляха тоже на две, според мястото от гдето бяха преселени и според особеностите на говоримия език: бърсяци и мияци. Различаваха се и по облеклото си. Интересно е, че между тия две български клонки имало по-рано тоже антагонизъм и взаимно тоже не се женили. Те обитаваха отделни махали. Един мияк Тоне, се оженил за бърсячка и с това повдигнал негодуванието на мияците. Но около идеята за българската църква двете клонки се бяха разбрали и обединили против гъркоманите и задружно водеха борбата. Това осигури бързото засилване на българския елемент в Крушево.

Хаджи Андон, у когото живяхме първите две години, беше вдовец, имаше едно момиче, което прислужваше на баща си и на нас свещениците. По-рано той живял в Арабистан, гдето бил оженен за арабкиня, след смъртта на която се завърнал в Крушево с момичето си, имал и момче, което оставил в Арабистан. След няколко години хаджи Андон замина за Арабия, повикан от сина си, но при Света гора параходът потънал и той се удавил. Момичето му Еленка се беше оженило преди това и впоследствие тоже почина. Той беше родолюбив и деятелен българин и имам много добри спомени за него.