поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (6) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

IV. Революционно дело

Ведно с църковноучилищното дело растеше революционното, тъй като след отхвърлянето на духовното робство почна да се чувствува още по-тежко политическото. Пък и наистина то стана по-тежко след освободителната война, поради създалото се през същата ожесточение между господари и раи. В Крушово турци бяха само полицаите, но около Крушово имаше села, населени с турци и арнаути — много зли и те причиняваха на българите големи пакости. И преди Освободителната война много недоволни излизаха по планините и водеха борба с турските пакостници, но една организирана борба за освобождението на Македония нямаше. Такава и след войната не се създаде, в следващото десетилетие. Но началото беше поставено. Македонските българи не се отчайваха от Берлинския договор и смело и с надежда за добър край започнаха да се готвят за бунт. Те вярваха, че Русия ще довърши делото и при сгоден случай пак ще се бие с Турция за християните, които за това трябваше да бъдат готови. Начело застанаха някои войводи, повечето от които преди войната бяха нелегални. Аз познавах следните: 1/ Митко от с. Патове; 2/ Михаил от Белица; 3/ Илия Делия от Мало Илино, железничка река; 4/ Ангел от с. Цер; 5/ Братя Димитър и Георги Чакреви — от Прилепско. Всеки воевода имаше по десетина четници. Някои бяха участвували във войните и имаха медали. Първите четирима познавах от преди и да отида в Крушово, когато бях в манастирите Топлица и Кичевска Пречиста, където тия войводи идваха още преди да станат нелегални, а също и след това. После срещнах се с някои от тях и в Крушово, където понякога идваха на пазар. С Чакреви се запознах в Крушово една нощ към края на 1878 година. Доведе ги у дома брат ми Атанас, който живееше в Сопотница и беше ятак за всички нелегални. С Чакреви имаше още две момчета, всички облечени в дълги кожуси, а под тях въоръжени до зъби. Двамата братя бяха млади и много енергични. Отидох за вино при Баце бояджия, той веднага се досетил какви гости ще да са ми дошли и дойде с мене у дома. Пратих и за Никола Ковачът, който тоже веднага дойде. До зори се водеха разговори за уреждане на ятаци в Крушово и околността, за записване четници и събиране пари за оръжие. Решихме да се направи една среща в с. Дивяци и с другите войводи, на които Атанас и Чакреви поеха грижата да съобщят. След около 15–20 дни срещата стана. Явиха се: Мицко, Илия, Крапчеви и […], неколцина от Дивяци, Атанас и 2–3 момчета от село Сопотница. Отидохме от Крушово аз и Никола Ковачът, заведе ни един дивянец. Решихме да се търсят пушки и друго оръжие, да се запишат момчета-четници и да се отпочне чистенето на злите турци, които тормозеха българите. Аз бях натоварен да отида в Битоля и чрез гавазина на руския консул — Ташко (крушовец) — да узная дали може да се достави оръжие чрез съдействие на консулството. Решено беше още да се установи връзка с охридчани. Аз ходих в Битоля и успях да се явя пред консула — доколкото си спомням — Не[я]га — оплаках му се от злите турци и от това, че населението е обезоръжено и не може да се брани. Консулът посъветва да се кротува и обеща да дойде в Крушово на гости.

Ташко беше крушовец, едър и смел човек с големи гавазки мустаци, тъкмо за гавазин, какъвто беше от доста време, вероятно по препоръка от Везенко. Той беше винаги в услуга на делото. Когато по-после бях в Битолския затвор, един ден за моя голяма изненада, вкараха и Ташко и то облечен в гавазкото му облекло, което в ония времена, както се знае, беше много салтантлия. След няколко дни биде освободен, но и уволнен от консула, защото бил уличен за съучастник в пленяването за откуп от една чета синът на един богат цинцарин от Нефеска.

Ангел войвода виждах няколко пъти в манастирите и 2–3 пъти в Крушово. Веднаж, пазарен ден, нощем, отби се у дома с две момчета за храна, а последен път го видях в църква през едни пости — дошъл беше с 3–4 другари за причастие.

Разпределение на райони нямаше, всеки войвода работеше в познатите му места. Турската власт можеше да подуши заговора и затова трябваше предпазливост и често изменяване на мястото на действие. Около Крушово останаха да действат преимуществено Чакриеви, с които крушовци останаха в непосредствена връзка.

Един ден дойде, както обеща, руският консул в Крушово и от предпазливост беше настанен на конак у цинцарина Пренда. Гавазинът му Ташко го водеше да прави визита у първенците българи, доведе го и у нас. Консулът пак повтори, че трябвало да се кротува, защото Русия имала нужда от почивка. Образувана беше компания от десетина души, която заедно с консула, отиваше по визити. Консулът обиколи църквите и училищата. Без малко, в негово присъствие щеше да стане едно произшествие. Тъкмо на един кръстопът, пред компанията се изпречи от с. Пресича — Смаил Чакре, въоръжен до зъби. Той беше на пазара, какъвто тоя ден имаше в Крушово и се връщаше към хана и, както обикновено, държеше ръцете си върху силяха, от който се подаваха сребърни пищови и ятаган. До него, на кръстопътя стоеше нащрек Н. Ковачът с ловджийската си пушка, хрътката си и убит заек на пояса. Смаил тъкмо вадеше пищова, когато компанията се изпречи пред него, благодарение на което се избегна нещастието. Кой щеше да падне — Чакре или Ковачът не се знае, защото последният беше решителен и ловък. Смаил произнесе едно „анасънъ“^[1] и продължи пътя си, а Ковачът тръгна с нас.

В Крушово посветени в делото бяха, освен споменатите вече крушовци, още: Мицко Карев и синът му Ицо, Веле Секулов, учителят Георги Бояджиев, Боце Бояджията, 10–20 младежи, имената на които не си спомням и др. Всеки от тях беше във връзки с 3–4 други, така че по онова време Крушово стана бунтарски център. Разбира се всичко още беше в началото си. Всеки бързаше да се въоръжи, кой как можеше. Н. Ковачът беше ловджия и често под предлог, че ходи на лов, носеше известия по селата, където вече имаше по неколцина ятаци. Понякога комити нощуваха и у него, а също и в училището, под покровителството на даскала. Всички изброени и неизброени крушовци бяха предани и енергични.

Един ден през 1879 или 1880 година отидох в Охрид, гдето беше уговорено с Д. Чакрев да се срещнем. Дойде и Илия от Илино, и Ицко Латовчето, и мисля също Атанас. Аз познавах още когато бях в манастира Топлица някои охридчани като Коста Лимончев, Зафир Белев, К. Мамула, К. Писин, учителя Филев и други, с които се срещнах, когато придружавах в Охрид манастирския игумен поп Дамян. Някои охридчани познаваха и войводите. Направени бяха няколко отделни срещи, в които се говори главно за оръжие и ятаци. Охридчани предадоха няколко пушки и обясниха, че учителят Филев изготвил заявление до руския консул, за да помогне да се намери оръжие за населението, за да се „брани“ от злите турци. След някое време се разчу, че охридчани изпратили в някое село пушки, но били хванати по пътя от турската власт. Това обстоятелство отвори очите на турците и много ги разтревожи. Пък и убийството на турци зачести. Ето някои от тях, за които мога по нещо да си спомня:

1/ Убийството на гореспоменатия арнаутин Смаил от с. Пресил, страшилище за българщината, която мразеше и ограбваше. Всеки по-облечен и по-стегнат българин, срещнат от него, мъчно се отърваваше без бой. Той държеше винаги ръцете си на силяха, вървеше полека, тежко и гледаше като звяр. Той бе ограбил и поробил цели села. Един ден дойде един брезовец и съобщи, че арнаутинът бил в Брезово с 2–3 другари. Чрез Н. Ковачът съобщихме на Чакреви, които били в близко село и те с четата си причакали и убили арнаутина, един негов внук и гавазина му, които били с него. Брезовският поляк, който ги придружавал, сполучил да избяга и съобщил за станалото. Дим. Чакрев ми разправи после това и съжаляваше много, че не хванали кобилата на Смаила с дисагите, които били пълни със събрани от населението пари. Другарите на Димитър искали и по нея да стрелят, но той не позволил, надявайки се да я хване жива. Арнаутинът бил в Брезово на гости у един заможен българин — Иван, който изпратил брезовци да съобщят в Крушово. Комитите имаха възможност да убият арнаутина по-рано, около други села, но селяните не допущаха, защото се страхуваха от последиците. Но Брезовци вече много бяха теглили от него и посветените от тях в делото решиха да го предадат да бъде убит дори и край селото им. Властта, разбира се, вдигна тревога, но изплашеният поляк, който по щастие се спасил от засадата, дал показания, които оневинили селяните и те не пострадаха. Но турското население настръхна и се ожесточи повече.

2/ Преди или след това убийство биде убит и един друг, тоже такъв зъл арнаутин от с. Бяла църква. Той се пазеше много в кулата си и когато излизаше имаше голяма охрана. Беше страшилище за околното българско население, което ограбваше с лихварство. Хамбарите му бяха пълни с храни, а чифлика му го обработваха ангария селяните. Добитък в изобилие, също и пари, каквито раздаваше със записи. Дал около 300 лири в заем и на Никола Крайчев, сандък емини, от Прилеп, който обещал на Чакрев половината за делото, ако убият арнаутина и му донесат записа. Един ден Чакревата чета, облечена в турски дрехи, подкарала един от другарите си, облечен в комитски дрехи и въоръжен, към кулата на арнаутина, който щом ги съгледал, заповядал да ги пуснат в двора, след което 3–4 от тях били поканени в одаята, където го и убили, взели му преди това 200–300 лири и всичките записи, между които и оня на Крайчев. Всички други записи изгорили и така отървали населението тях, запазили само Крайчевия, който после предали на Крайчев и очаквали той да им плати 150 лири. Селяните, след убийството, били повикани да разграбят храните и след това комитите избягали.

3/ Последва убийството и на тримата качаци^[2] от с. Житоше. И те бяха много жестоки. Едно последно тяхно злодеяние ожесточи българите: бяха грабнали една невеста от с. Острилци и след като й обрали алтъните, влекли я и я позорили цяла седмица, след което нещастницата била изпратена при младоженика й. Един ден, когато комитите бяха в Крушово, едва-що се беше стъмнило, доведе Н. Ковачът у дома двама селяни от село Житоше, които съобщиха, че качаците задигнали две агнета и отишли в близката планина да ги пекат. Чакриеви, ведно със 7–8 момчета и двамата житошчани, които бяха тоже въоръжени, веднага тръгнаха към планината. Изпратихме ги до края на града аз, Н. Ковачът, Б. Бояджията и В. Секулов и преди съмване комитите се завърнаха у дома с едно печено агне и разправиха как извършили убийството: предпазливо се приближили до качаците, които били разположени на една поляна, сред гората, около голям огън почивали и печали агнетата. Комитите из засада избили всичките 4–5 души. Единият от качаците, най-проклетият, ранен извикал: „ашколсун, ашколсун“. Той бил дребен и слаб и Д. Чакрев, който беше як човек, го издигнал за косата и така му отрязал главата с ятагана си. У дома бе наредена пищна трапеза с агнето: повиках ковача, даскала и Боце и здраво хапнахме и пийнахме за Бог да не прости душманите. На следния ден комитите си отидоха.

В Крушово на пазара идваха много турци, арнаути и българи и често ставаха караници и сбивания. За това чаушинът беше заповядал всеки да си остава оръжието, гдето е на конак, но турците не изпълняваха заповедта. Чаушинът имаше заповед да арестува известни разбойници, щом се вестят. Веднаж брат ми Атанас познал един такъв, завел чаушина до него, за да го арестува, но разбойникът извадил пищова да стреля и почнал да бяга. Погнали го и няколко българи, настигнал го и Атанас с юмруци му разкървавил носа. Намесили се и турци и паднал голям бой. Без малко щяло да стане касапница. Но най-лошото щеше да стане, ако даскала не беше задържал десетина младежи — крушовчета, които взели оръжието си, за да се намесят. Властта щеше да залови нишките на заговора. Но това не остана тайна за коджабашията^[3] Стойче зографинът и за поп Гоголко. Атанас познавал разбойника от селата и имал с него няколко пъти среща. Веднаж разбойникът се качил нощно време на воденицата на Атанас, открил няколко плочи и през една дупка стрелял вътре на Атанас, но не можал по слабата светлина на огнището да го улучи. На следния ден Атанас го срещнал и с тояга го пребил от бой, поради което пък разбойникът го дебнеше да го убие.

Другите чети извършиха тоже много убийства, поради което турците и арнаутите се изплашиха, но и властите подушиха, че има нещо с бунтовническа подкладка.

С Мицко Латовчето се видях и в Битолския затвор, където с няколко другари беше докаран. И там го оставих, защото мен по-после закараха в Митилин на заточение. Мицко ми разправи, че четата му влязла в сражение с потеря, била заприщена някъде, а него и 2–3 момчета заобиколени и в безизходно положение и без муниции били принудени да се предадат. Командующият потерята дал честна дума, че ще бъдат опростени от султана, само да не стрелят повече. Разбира се, че не бяха опростени или по-право, бяха опростени за бунтарството им, а съдени за извършените убийства.

1881 година преди Великден стана явно, че властта е в следите на организацията, затова на всички легални участници се препоръчва да кротуват известно време, да скрият оръжието си и да се мъчат да приспиват властите. Но беше вече твърде късно. Делото едва навършило 2–3 години, още незакрепнало, трябваше да рухне.

Пропуснах да спомена, че среща между войводите и посветени ставаха и по манастирите по време на храмовите им празници и сборове. Такава стана и в Слепечкия манастир, но доверени лица съобщиха, че властта следи движението на някои лица. Поради което по-активните бързо си разотидоха. Също и аз с 2–3 крушовци и неколцина селяни от близките села. Имаше в манастира и охридчани и доста посветени от всички краища, станаха отделни срещи, но обща среща не можеше при такава обстановка. Имаше да се приготвя една сбирка, за да се прецени положението. Охридчани имаха своя среща в манастира, където станаха и някои разговори.