поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (1) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

I. Рождение, образование и деятелност до отиването ми в Крушево

Роден съм в село Сопотница, Битолско в 1847(1844^[1]) година 25 март. Майка ми Доста е била родом от с. Велмевци. Баща ми поп Стефан Милев, роден в село Сопотница, останал сирак и бил харизан на манастира КИЧЕВСКА ПРЕЧИСТА, гдето израснал и се учил по славянски. Още твърде млад, бил ръкоположен за свещеник на Сопотническа енория. Както тая енория, така и в околните други, населението беше чисто българско и никой не знаеше гръцки. Свещениците бяха все българи и служиха в църквите само по славянски. Те дори никак не знаяха гръцки да четат и пишат. Близките български манастири ТОПЛИЦА (Св. Никола), СЛЕПЧЕ (Св. Иван Кръстител), ЖИРАЧКИ (Св. Атанас), както и по-далечния: КИЧЕВСКА ПРЕЧИСТА (Св. Богородица) и други бяха огнищата, които пазеха българския дух и разпространяваха българославянския език. Във всичките имаше много стари книги, а в Топлица имаше и ръкописи от заешка кожа, написани с букви, които калугерите не можеха добре да разбират. Руският консул в Битоля прибра от манастира старите книги и му подари одежди и нови славянски църковни книги.

Всеки свещеник по онова време сам даваше на децата си първоначално образование. Така и аз добих елементарните си познания. Заедно с мен се събираха при баща ми и други селски деца, за да се учат. Като навърших десет годишната си възраст, отидох заедно с по-големия си брат Иван да продължа образованието си в манастир „Кичевска пречиста“ (Св. Богородица), гдето по онова време имаше добре уредено училище. В три години изучихме църковния ред и пение и след това се прибрахме при баща си, за да му помагаме. Игумен на тоя с толкова заслуги манастир — Кичевска пречиста — в това време беше Хаджи Теодосий, голям пияница, родом вероятно от Скопие. В манастира имаше всичко около 5 калугери, между които и младият дяк Козма, тогава 16–18 годишен внук на игумена. Както е известно, Козма стана впоследствие дебърски български владика. В манастира имаше още около 20–30 работници за обработване манастирските имоти. Както калугерите, така и игуменът, бяха българи и твърде ревностно поддържаха славянското училище, в което постоянно имаше да се учат 30–40 деца от околните села. Игуменът учеше децата, но и жестоко ги биеше, особено когато беше пиян. Веднъж преби от бой един ученик от Кичево — Петре, но и тоя добре му отмъсти: насипал по стълбата фий, тъкмо когато щеше да слиза игуменът и тоя страшно пострада. Дячето Козма беше следвало някое по-добро училище и със знанията си помагаше в учебната работа и управлението на чича си, а през свободното време играеше с учениците. Жив беше и старият игумен (не си спомням името му), който повече от 60 години бе учил българските деца по славянски. Кичевският владика Антим често идваше в манастира и прекарваше няколко дни. Той беше много лош и го наричаха „Анатемата“, но никога не забраняваше да се чете и учи в манастира по славянски. Понеже въпросът за учредяването на българската Екзархия имаше в лицето на игумена Теодосия и неговия внук Козма ревностни защитници и в тоя дух възпитаваха учениците си, владиката издействува и двамата да бъдат отстранени от тоя манастир и да бъдат изпратени в Света гора за наказание. След освобождението им те се настаниха в манастира Слепча. Впрочем това е станало след като вече аз бях напуснал манастира Кичевска Пречиста (много неоснователно Иван Шумков в автобиографията си приписва на Козма някакво гъркоманство, стр. 423). В 1864 година бях повикан за учител и певец в манастира Топлица, гдето тогава училището било закрито. На 17 годишна възраст аз започнах да уча своите братя на славянски език, а брат ми Иван остана за помощник при баща ми и учител в село Сопотница. След 2–3 години се върнах при баща си, ожених се за Илина Качева от село Разтойца. В 1868 година гръцкият владика Милитий Охридски ме ръкоположи в село Простран и ми предложи да ми продаде свободната Ракитнишка енория, но аз отказах да я приема, защото исках да скъсам с патриаршията. Наскоро владиката дойде да служи в Сопотница, но селяните, подготвени от мене, брат ми и баща ми го изпъдиха, като му заявиха, че не искат гръцки владика. Последният, разядосан се прибра в манастира Топлица и там ме повика да ме увещае да приема въпросната енория, като заплатя следуемата се сума. Но аз му заявих, че не го признавам за владика и не искам от него енория. Разсърденият владика не можа да претърпи дързостта ми, нахока ме и ме изпъди с думите: „оксо гайдури, и ти си тръгнал по ума на ония, що искат български владици“. Така цялото ни семейство, заедно с цялата сопотническа енория, скъса с патриаршията. Примерът беше много насърчителен и твърде скоро същото сториха и околните енории и свещеници.

Ето някои данни за същите:

Ракитническа енория със селата: Ракитница, Растоица, Кочище и Радово. За тая енория по онова време не можеше да се намери свещеник, поради което владиката изпрати един грък. Но понеже той не знаеше да чете славянски, селяните не го пущаха в църквата. В село Растоица, родно село на попадията ми, беше построена нова църква. Дойде охридският владика Милетия да я освети. Събра се много народ и свещеници от околните села. Бях и аз. Владиката като служеше, поръси и вода, за да си умие ръцете и понеже въпросният енорийски — грък — свещеник, му подаде празна стомна, той се ядоса и го удари със стомната по главата. Попът с разкървавената глава избяга и не се върна повече. Той дълго скита въоръжен из гората, за да срещне и убие владиката, но не сполучи. Тая случка направи твърде лошо впечатление на присъстващите, които възмутени от невъздържаността на владиката, му заявиха, че не го искат повече, изпъдиха го и така скъсаха с патриаршията.

Бабинска енория със селата: Бабино, Мало Илино, Базарник, Доленци, Брезово и Железнец. Тая енория беше твърде голяма и затова имаше трима български свещеници: Поп Дамян и брат му поп Гроздан, а по-после и синът на първия — поп Димитър. Първият беше и игумен на манастира Топлица.

Слоещица със селата: Слоещица и Дживан — свещеник по онова време беше поп Петър от същото село, а по-после и синът му поп Милош.

Мренога със селата: Мренога, Вирово, Церово и Лесково, свещеник беше Димитър Неданов от село Мренога.

Големо Илино със селата: Големо Илино и Велмевци. Енорийски свещеник беше Поп Георги, който знаеше и малко гръцки, но, разбира се, служеше само по славянски.

Простране — самото то енория, понеже селото е голямо с енорийски свещеник поп Димо от същото село.

Голямо Църско със селата: Голямо Църско, Горно и Долно Дивяци, Пуста Река, Арилево, енорийски свещеник поп Ангел от Църско.

Мало Църско — с поп Стойко от същото село.

Цер — самото то енория с енорийски свещеник Поп Иван и сина му поп Стефан, знаяха по малко гръцки.

Слепче — със селата: Слепче и Белче и енорийски свещеник Поп Никола и сина му поп Иван. Първият беше и игумен на манастира Слепче.

Сопотница със селата: Сопотница, Радово и Сухо гърло, с енорийски свещеник — баща ми поп Стефан.

Всички тия свещеници, както и техните предшественици, неуморни труженици, служеха по славянски и така запазиха населението от погърчване в тия енории. Освен това, кой повече, кой по-малко — всички бяха родолюбци и подкрепяха бунтовниците.

За манастира Топлица съм слушал от игумена следната история: той бил манастир богат с имоти, които обаче турците от съседното село Прибилци немилостиво разграбили. Поради това манастирът прибягна до защита на манастира „Св. Сина“ — Арабия, който според преданието, бил надарен от Пророка — Мохамед — с правото да владее и други манастири и да не плаща данъци.

Това право манастирът получил като дар от Мохамед, когато последният нощувал там с учениците си, защото калугерите му казали, че при влизането му в манастира над главата му имало разкрилен орел. Манастирът Топлица се поставил под властта на манастира Св. Сина и получил за това специален берат^[2], приподписан от властите и с отпечатък от ръката на Мохамед. Документът се пазеше в една тенекиена кутия. В него Мохамед проклинаше ония, които биха взели манастирски имот, биха яли и пили в манастирски имот. Управлението на манастира Св. Сина отдаваше под наем манастира Топлица. Няколко години то имаше един цинцарин, след него много години поп Дамян от село Бабино, а след него един грък. Но в манастира през всичкото време се четеше само на славянски език. Берата беше зачитан от всички турци и благодарение на него, манастирът си беше прибрал имотите и наново забогатя. Когато бях там учител и певец, поп Дамян, много енергичен и предан човек, беше игумен, един ден пристигна един полковник, арапин, с 30–40 конника и в продължение на няколко дена взимали от манастира всичко потребно за храна на хората и на тръгване отказа да плати. Но когато игуменът му показа берата, полковникът коленичи, смирено го прочете и целуна и след това до стотинка доброволно изплати и си замина. Когато игуменът ме изпращаше някъде далеч по манастирска работа или за събиране на помощи, даваше ми за пазач дивита^[3] с берата, за да го показвам на турците, които биха ме нападнали. А аз често ходех по селата и затова ги добре познавах. Ходех често и с игумена в Охрид, гдето се […] българи.

По-после турци — разбойници започнаха да не зачитат берата, нападаха манастира и го ограбваха. Околните турци също почнаха да ограбват наново недвижимите му имоти. Поляк^[4] на манастира […] стана Дуле Юсуфов от Прибилци (разбойнишко арнаутско село, от което околното население много страдаше). Дуле беше разбойник и главорезец и никой не беше в състояние нито да го усмири, нито да го изпъди и фактически бе станал господар на манастира. Той беше и ятак на разбойниците. Веднъж той стреля и на мене, загдето се забавих да му донеса ракията, когато в манастира му гостуваха няколко разбойници. Друг път група разбойници под негово водителство нападнаха дома на поп Дамян — игумена в селото и отвлякоха детето му в гората. Бедният поп Дамян взе пари в заем от Геровци от Крушево и с откуп едвам отървал детето си. Така манастирът наново започна да запада и обедня, но все пак продължаваше да служи за огнище на славянския език и българщината. Преди Дуле да стане поляк, такъв имаше българин. Тогава в манастира намираха приют и забегнали по планините от турски зулуми българи. Такива намираха приют и в други манастири — Кичевска Пречиста, гдето се учих, в Слепча, гдето тоже много пъти съм ходил и др. Някои от комитите познавах от тия манастири.