поп Христо Стефанов
Поп Христо Стефанов, от Крушево, Битолско (7) (животописни бележки и спомени за църковната и революционна борба 1862–1881 година)

V. Предателство и съд

Стойче зографинът беше в Крушево коджабашия и много добре с турската власт. Прост човек, слаб зографин, но завистлив и чужд на народното дело. Поиска да стане поп и мене да замести, но не сполучи. Поп Янакия Гоголко беше поп в Тръстенички манастир, но не преставаше да аспирира за моето място. Разбира се, той беше още по-чужд на делото — имаше у него и сърбоманство и гъркоманство. Изглежда, че и двамата са наблюдавали какво става в Крушово, кой що върши и се добрали до някои сведения, че когато турската власт се раздвижи и започна обиските, те се поставиха на нейно разположение, особено против мене и брат ми Атанас, когото често виждаха да идва в Крушово, някога и нощи. Трябва да са забелязали идването на четите, които поради това, че в Крушево нямаше турци, не се много пазеха. Не се пазеха много и съучастниците им крушовци.

На 8 април 1881 година една потеря от 250 души начело с Риза бей, придружен от няколко гъркомани, потеглили от Битоля да тури ръка на бунтовниците. В Сопотница арестували двамата ми братя — поп Иван и Атанас. Също и поп Шунда, родом от с. Ибанаковци, но израснал в Сопотница. Той, като се научил, че българският владика Натанаил ще идва в Крушово, пресрещнал го някъде и го измолил и той го ръкоположил. Млад беше, мой ученик, полуграмотен, зъл и лекомислен. Поиска от брат ми поп Иван, който имаше Сопотническа енория, да му отдели от нея селото Радово, но селяните не го искаха и като отишъл веднаж да върши някои треби, го изпъдили, защото не знаеше добре да чете. Той не знаеше нищо и от църковния ред. Затова се беше прибрал в село Прибилци, гдето вършеше требите на християните — аргати на турците. Там църква нямаше, нито местни християни, а само от околните села — аргати. Близък беше с турците и те го използваха да им носи сведения. Братята ми знаяха това и Атанас искаше да го убие, но не го оставих аз да стори това, за да не останат аргатите християни без поп. Когато потерята стигнала до Сопотница, прибилци посочили да бъде арестуван и поп Шунда, разчитайки, че той ще даде сведения за ятаците и наистина той дал много такива, дори и преувеличил, вследствие на което братята ми бяха арестувани. По-после поп Шунда се отказа от Екзархията и станал някъде гръцки поп, след като гръцкият владика го запопил отново, защото българското запопване не се хващало.

Поп Шунда, ведно с поп Иван бяха веднага изпратени в Битоля за истиндак^[1], а Атанас бил подкаран с потерята по селата да показва ятаците. По пътя бил няколко пъти жестоко бит, но той беше невъобразимо корав човек и не обелил нито дума. Потерята пристигна в Крушово на Велики четвъртък и веднага обградиха църквата, когато вече тя беше пълна с богомолци и аз четох 6-то Евангелие. Зачу се голям шум в двора, тракане на оръжие, цвилене на коне и викове: „Чиксънъ папа Христо, хем даскал Георги^[2]“. Настана страшна паника в църквата, жени и деца се изпоплашиха, плач и олелия — всички се бояха от клане. Някои се опитаха да се промъкнат и избягат, но напразно — църквата беше цяла обградена и ония, които се опитаха, изядоха по няколко приклади и се върнаха пак в църквата. Раздадоха се отново викове за мене и за даскала — да излезем навън. Епитропите разбраха, че с моето арестуване всичко ще се свърши и почнаха да успокояват богомолците. Мнозина от мъжете и някои от жените се спуснаха да ми целуват одеждите при светите двери, където стоях с Евангелието в ръце и ме молеха да не излизам, а някои от мъжете изявиха и готовност да се борят и да умрат заедно с мен в църквата. Но всичко това беше неоправдана самонадеяност, защото врагът беше силен, а крушовци — в плен и с празни ръце! Излишни бяха жертвите. Аз си спомних добре за известното клане в южна България и затова набързо съблякох одеждите и като минах сред църквата между богомолците, излязох вън и заявих на командира, който чакаше пред вратата, че аз съм поп Христо и му се предадох. Спомням си с умиление, как всички богомолци ме изпратиха с ридание и целувайки ми ръцете, полите ми. Няколко дни^[3] преди това събитие, аз бях нащрек, но не предполагах, че така скоро ще дойде нещастието.

Командирът заповяда да ме заведат у дома и извършат обиск. В дома беше заключено, защото попадията и децата бяха в църква, аскерът счупи портата и веднага започнаха претърсванията, като всичко подозрително прибираха — писма, вестници и книги и всичко, завързаха ги в един чувал и отнесоха в конака. Запитаха ме — къде е комитската каса, от която се купувало оръжието и где има оръжие. Разбира се, нито каса, нито оръжие имах. Аскерът рови по цялата къща и в двора цели часове, но като не намериха нищо повече от книжата, отидоха си, като ме оставиха у дома арестуван. Къщата беше обиколена от десетина войници.

Добрите българи се бяха разтичали веднага, за да измолят освобождението ми, но напразно: коджабашията се съгласил само за даскал Георги, за мене казал, че не поема отговорност. Попадията сполучила да съобщи чрез даскала на брат ми Атанас, който беше арестуван в конака, че аз нищо не ще издам, та и той да мълчи. Впрочем аз познавах брата си и бях уверен, че той би умрял от изтезание, но не би нищо изказал. Помъчих се да се успокоя и да си дам сметка за всичко що става и какво да правя. Децата обаче не ми даваха спокойствие — изплашени, чувайки тропота на караулите, плачеха и викаха около мене и попадията, която показа голям кураж и се мъчеше да увеличи и моя. През нощта тя се промъкнала през караулите няколко пъти, уж да търси нещо за тях за ядене, каквото им даваше и ме държеше в течение на това, що ставаше в града. Тя научила, че за следващия ден петък крушовци измолили да служа в църквата под тяхна гаранция. Пропуснах по-горе да отбележа, че някои писма и бележки от Д. Чакриев, от охридчани и от брата ми, както и някои патриотични книжки за прочит, които бяха скрити под кюмюра в килера, за щастие не бяха намерени от потерята. Също и две пушки, които бяха под една дъска на дюшемето, попадията ги пренесла у съседите. Заранта в петък заведоха ме под охрана в църква и аз започнах да служа. Църквата беше препълнена, въпреки голямата изживяна предния ден тревога. Всичко това придаваше някаква по-голяма тържественост на службата — народът беше дошъл да се моли за добрия край на премеждието, а мнозина и да ме видят за последен път и да се простят с мене. Но едва започнах да чета, часовите наново се развикаха „чиксънъ поп Христо, хем шинди^[4]“. Били вече проверени някои от книжата и командирът, като ги намерил за компрометирующи, побързал да ме прибере. Излязох веднага в одеждите си, надявайки се да измоля да ме оставят да свърша службата, но не само не ме оставиха, ами и не ми дадоха време да се съблеча, та сторих това в конака, гдето ме заключиха. Богомолците ме изпратили още по-трогателно от предния ден и аз слушах по пътя и в конака ехото на тяхната скръб. Помъчиха се крушовци да измолят командира да ме остави за Великден, като се задължаваха да ме представят сами в Битоля след празника. Но понеже коджабашията и поп Гоголко и техните сподвижници от друга страна, подклали огъня, всички молби останаха напразно. И подкупите, които винаги са помагали в ония времена, в тоя случай не помогнаха и още същия ден подкараха няколко към Битоля, с вързани отзад ръце, а брат ми Атанас подкараха с потерята към с. Латово, надявайки се из пътя нещо да издаде. Вечерта пристигнахме в с. Прибилци — най-страшното село, с най-лошите турци, които добре ме познаваха и ме мразеха като куче. Молих се на старшията да нощуваме в някое българско село, но не се съгласи, защото се боеше от българите. В Прибилци аз не можех да остана жив, прекръстих се, влизайки в него, и бях уверен, че с мене всичко е свършено. Предполагах, че и това ще да търсят, за да се отърват от мен по-скоро. После разбрах, че им било поръчано на всяка цена жив да бъда отведен, защото знаел съм много работи, които трябвало властта да изтръгне от мене. За мое щастие, заведоха ме за нощуване у един турчин, най-добрия в селото и приятел на баща ми — ял хляб у него много пъти и бил подпомаган зиме с хранило. Щом той ме видя, прибра ме дома си и ми каза, че докато съм у него никой не ще ме закачи. Турчинът беше и влиятелен човек и с голям род в селото. Събраха се в двора много турци и явно искаха да ме отнемат насила и претрепат „комитата“. Един ашлак^[5] — Идириз, разбойник от същото село, преди година отишъл една вечер в Сопотница у баща ми и искал да отведе сестра ми Петра за невеста на един потурнак — аргатин в Прибилци. Вдигнала се кавга и Идириз отправил пушката да убие баща ми, но брат ми Атанас, грабнал пушката от турчина, взел му и пищовите от пояса, извадил им кремъците, наквасил ги и ги хвърлил навън, а Идириз, който вече от ракията бил със замаяна глава, изпратил от двора на вън. Като поизтрезнял, Идириз отишъл у една баба — вдовица, гостила го тя и се помъчила да го успокои, но той искал брадвата й, за да убие Атанаса. Бабата обаче го разубедила да не доближи къщата, прибрала и му предала оръжието и го изпратила да си отиде в Прибилци. Още същата нощ Атанас доведе сестра ми в Крушово, където я ожених набързо за крушовеца Томе Димов. За никого от селата около Сопотница тя не можеше да се ожени — нямаше да оставят мъжа й жив, но в Крушово, гдето нямаше турци, беше друго. Една подобна случка стана и с братовчедката на попадията — синът на ходжата от с. Кочица искаше да я грабне със съдействието на Идириз и други ашлаци и да я потурчи. Но и нея прибрах в Крушово и я ожених. Всичко това и предположението, че и аз и братята ми участвахме в извършеното убийство на турци и арнаути, както и дръзкото поведение на брат ми Атанас, който наистина беше страшилище за турците, бе раздразнило прибилци и други села и понятно бе за мене всичко що ставаше в двора на къщата, в която аз трябваше да нощувам. Идириз бе начело на тълпата, но хазяинът с големи мъки сполучи да ги укроти. Помогнаха и стражари, за да убедят прибилци, че аз съм необходим в Битоля. Нито ядох, нито спах вечерта, ако и хазяинът да беше много любезен и ми предложи сиромашки удобства. Заранта той ме изпрати далеч от селото, като ми каза, че той до тука, а Бог да ме пази по-нататък. Рядко съм виждал в ония времена турчин с такава човещина. Вечерта пристигнахме в Битоля и разбира се, право в затвора. Ханджията на крушовския хан — Зиси и икономът поп Ставре, които своевременно бяха предизвестени от крушовци, се опитаха с молби и бакшиши да ме измолят за Великден, но не сполучиха. Нещо по-лошо — тикнаха ме веднага в долапите. А какво ужасно нещо бяха затворническите долапи, знаят само ония, които са имали нещастието да влезат в тях: квадратура 1 метър, постлани с плочи и с мебели само едно вонливо гърне за по нужда, никога не мито.

На ден Великден преди обяд, току-що си бях изпял „Христос возкресе“, извадиха ме от кауша за разпит и жестоко ме биха. Излишни са подробности — знаят се от други подобни случаи и са описани от мнозина. Питаха ме за комитите, за ятаците, за охридчани специално, за пари, за събрания, писма, убийства и пр. и пр. Разбира се, че за всичко отричах. На следния ден нов разпит, прочетоха ми две писма, едното от бившия крушовски учител Андрея Башев, другото от Шумков, в които загадъчно, в отговор на мои, се казваше да бъдем търпеливи и да чакаме. Властите разбраха за какво се касаеше. Разбира се, че аз държах за буквалните изражения и отричах да съм искал да се оплаквам от турската власт и да търся „лекари и лекарства“ против нея. Бяха намерили и броеве от вестника „Марица“ (ако не се лъжа), в които се говореше за останалите под турската власт български земи и за тяхното освобождение. Имаше и други вестници, писма и прочитни книги, които властта сметна за сериозни доказателства против мене. Имаше и едно писмо, от което половината (с подписа) липсваше и в него се говореше нещо за околни турци, някои от които бяха избити, но точно не можеше без скъсаната половина да се разбере. Пък бе писано и много неграмотно. То беше, мисля от някои от войводите, но не можа да се разбере от кого. На всеки случай, то ме уличаваше в съучастие в убийствата и ме застрашаваше много. Намерени бяха и тескерета, подпечатани със селския печат на с. Радово и готови за попълване, когато ще да имаше да вадим пашапорти на бегълци. Двама четници не помня от чия унищожена далеч от крушовско чета бяха се добрали до селата и от там ги беше довел една вечер брат ми Атанас в Крушово, гдето ги криеше и хранихме доста време, докато извадихме с подобно тескере пашапорти и ги изпратихме „на […]“ в България. Имаше още едно момче от селата, което беше убило едно турче и с него така стана. Доказателството беше тежко и аз чувствах хлъзгавата почва под нозете си. Поп Шунда, който беше наговорил доста работи, нямаше що повече да казва — не знаеше нищо повече. Но в Битоля мислеха, че и той крие и затова тоже го изтезаваха да каже нещо повече против братята ми и мене. И той добавил, че аз съм го съветвал да донася що става в Прибилци, кой от видните турци къде ходи, да съдейства, ако някои комити за убийства отидат в Прибилци, да им дава храна, да събира пари, че пари съм щял аз да получа от България и ако той нещо даде, ще му се изплати и пр. Разбира се, никога на поп Шунда никой не е могъл да доверява подобни работи. Вярно беше, че наскоро го бях видял в Крушово на пазар и го бях хокал за лошото му поведение. За властта обаче, всичко що той разказа, беше достоверно. На всеки случай, той сиромахът, яде много бой и като слаба и предателска душа — подаде се. Крушовци после, когато идваха да ме видят в затвора, ми говориха, че подобни работи били съобщени от поп Гоголко и коджабашията, но тайно, без да излизат на мегдана и затова доколкото помня, те не бяха свидетели в Битоля. Но аз бях няколко пъти разпитван за моите отношения със същите и недвусмислено следователят ми казваше, че от тях имал много сведения за честото идване нощно време на подозрителни хора у мене.

Наскоро предателството взе широки размери и всичко почна да се разнищва. В кратко време докараха повече от 700–800 души, между които много учители и свещеници, напълниха и каушите. Докарани бяха и охридчани — д-р Робев, учителя Наум Филев, Коста Лимончев, братя Спространови, Зафир Белев и много други. Също и от Скопие дядо Златан, брат на владиката дядо Натанаил, стар човек — около 70-годишен. Разпитаха ме и за тях и понеже нищо не казах, пак ме биха и ме затвориха пак в долапите без хляб. През нощта ме закараха при абсане меймурина^[6] Амер ефенди, който искаше с добро да ме накара да говоря, подаде ми цигара, поръча ми кафе и почна да ме убеждава, че ако кажа „всичко“, султанът ще ме опрости. Той ми разправи, че в Прилеп комитите били предадени от Крапчев и избити, че охридчани всичко изказали и пр., но аз пак нищо не продумах, поради което пак ме върнаха в долапите. На следния ден пред следователя същото, но аз вместо кафе поисках хляб и заявих, че от бой и глад не мога стоя, а камо ли да бъда разпитван, че свят ми се вие и съм като пиян. И следователят ми повтори същите новини, които ми съобщи и Амер ефенди. Съобщи, че пръв Зафир Белев заговорил за събранията и за заявлението до руския консул, че сам той го писал и пр. Същото сторил и дядо Златан и др. И всички вече искали милостта на султана. Забитина^[7], като отваряше долапа, за да ме води при следователя, усмихнат до уши ми съобщи тая вест. Впрочем това пролича и от това, че веднага призналите извадиха от долапите и ги поставиха при по-добри условия. Зафир Белев, който за награда очакваше пръв да бъде освободен, стоеше в една отделна стая. Закараха ме наново при следователя, гдето заварих Зафир, Златан, Наум Филев и още неколцина, насядали като гости и пиеха кафе. Смутих се много, краката ми затрепераха, предстоеше очна ставка с тях, с повечето хора от които добре се познавах. Но скоро се окопитих. Аз вече знаех моята тежка съдба и разбирах, че дори и да говоря, полза от това не ще имам. Защо да вредя на другите?

Е, Зафире, кажи на поп Христа, че го познаваш и че всичко си признал, за да признае и той и заедно още утре да се върнете у дома си — така подкани следователят Зафира да говори. И наистина, той се обърна към мене и като ми каза, че всичко разправил, започна да ме увещава и аз да не инкяря^[8] повече, та по-скоро и мене, и тях да опростят. Пред мен той повтори, че комитите отишли в Охрид да търсят пушки, и че те му говорили за мене; разправи и за мене и срещата ни в Охрид, за някакво събрание и пр., пр. и свърши така: „Дядо попе, глупости сме правили, признай си, та да се свърши“. Присъединиха се и другарите му. Аз пак всичко отказах. Особено се ядоса следователят, за гдето не споменах поне един крушевски чорбаджия, от когото можеше тоже да падне плячка. Изгледах презрително наивните охридчани и нищо не им казах. Те вярваха, че на другия ден ще бъдат освободени.

Очна ставка стана между мен и поп Шунда пак при следователя. Той повтори обвиненията си, след което вече беше освободен съвсем, а мен изпратиха в кауша, защото следствието беше приключено. След ден-два докараха и поп Милош от с. Слоещица, пребит от бой. Пребити бяха и братята ми, с които невъзможно беше да се видим.

Изтезанията и убийства над българи за потушаването на бунта, както […] накараха консулите да се намесят и веднага 4–500 души, невинни бяха освободени. Също и поп Милош, но той наскоро от изтезанията почина. Отърваха се по чудо и братята ми.

Както вече споменах, един ден докараха и войводата Мицко Латовеца, заедно с 3–4 негови другари, хванати във Величка планина. Докараха и много прилепци, между които и поп Костадин, и от тях научих станалото с прилепските комити, вече добре известно. За тях се пее известната песен „четворица юнаци право во Прилеп пойдоха“, която и в затвора добре бяхме заучили.

Набързо всичко бе приготвено за разглеждане на делото. Крушовци сториха много, за да ми помогнат, дадоха пари за рушвет и за защита, дадоха и подписи: Марко Нелев, Велевци, Стойче Кюркчия, Никле и много други тичаха, за да облекчат съдбата ми, но нищо не помогна. На 14 септември 1881 година делото биде разгледано. Съдът заседаваше на сарайския балкон, а подсъдимите бяха в двора. Стекъл се беше целият град. Присъстваха и представители на консулите. Едни от подсъдимите подкрепиха признанията си, други се отрекоха. Разбира се, че присъдите бяха готови от по-рано. Повечето подсъдими бяха осъдени на затвор от 3 до 15 години, а аз, един попски син — Христо, от село Годиве, Охридско и някои други бяхме осъдени на 101 години заточение. Съдът мотивира „снизхождението“ си с царската Милост, а за мене, че не ме наказват със смъртта още и защото съм бил духовно лице. Имайки пред вид разкритията и турската отмъстителност, очаквах въже и ако наистина съдът беше снизходителен, то бе поради големия шум около арестите и жестокостите, като се вдигна и опасността от тоя шум за Турция, която току-що бе излязла от коварната за нея руско-турска война. Не си спомням кой какво наказание получи от охридчаните, но те се отърваха по-евтино, особено ония, които улесниха с признанието си разкриването на заговора. Зафир мисля, че получи 15 години, също и Златан, а те очакваха пълно опрощение. Попският син от Охридско, за който по-горе споменах, боледува заедно с мене в затвора в Битоля от тифус и не дочака заточението — помина се. Аз оздравях, защото бях по-здрава натура и не лакомих да ям и да пия, а той ядеше и пиеше всичко, каквото му носиха. Д-р Робев беше оправдан. Донесоха го на тарга болен. Той имаше за защитник добър свой приятел от Солун, който с влиянието си сполучи оправдателна присъда.

Аз апелирах делото и с пари, събрани от Крушово и Битоля от братята ми, ангажирах адвокат, един грък от Битоля. Но той взе парите на мнозина, отиде в Цариград и там остана. Обади се 2–3 пъти, за да иска пари за подкупване, но аз нито имах такива, нито смятах за нужно да изпращам повече от стоте лири, които му се предплатиха за моята защита. Присъдата бе потвърдена и влезе в законна сила.

Други крушовци бяха ли арестувани или не — не си спомням. Но в Битоля мисля, че никого не докараха. Изглежда, че предателството не засегна съучастниците — за щастие. Що стана и с даскал Георги по-после — не знам.

Пропуснах да спомена, че […] предал и Спасе […] от с. […], който бил ятак на комитите в същото село и знаел кои […] са съучастници. […]