Карел Чапек
Р.У.Р. (5) (Колективна драма с комедиен пролог и три действия)

Трето действие

 

Алквист (прелиства книга). Няма ли да открия? Няма ли да разбера? Няма ли да се науча? Проклета наука! О, как не са написали всичко! Гал, Гал, как се правеха роботите? Халемайер, Фабри, Домин, защо отнесохте всичко в главите си? Да бяхте оставили поне следа от тайната на Росум! О! (Затваря книгата.) Напразно! Книгите не говорят вече. И те са неми като всичко останало. Умряха, умряха заедно с хората! Недей търси! (Става и отива към прозореца. Отваря го.) Пак нощ. Да можех да спя! Да спя, да сънувам, да виждам хора… Нима има още звезди! За какво са звездите, щом няма хора? О, боже, защо не са угаснали още? Разхлади, ах, разхлади ми челото, стара нощ! Божествена, очарователна, каквато беше едно време… Нощ, какво търсиш тук? Няма влюбени, няма сънища; о, бавачко моя, сънят без сънища е мъртъв; ничии молитви няма да осветиш; няма да благословиш, майко, туптящите от любов сърца. Няма любов. Хелена, Хе-лена, Хелена! (Отдръпва се от прозореца. Разглежда епруветките, които изважда от термостата.) Пак нищо! Напразно! Какво да правя? (Счупва епруветката.) Всичко излиза несполучливо! Нали виждате, че вече не мога. (Ослушва се до прозореца.) Машините, все тези машини! Роботи, спрете ги! Мислите, че от тях ще изтръгнете живот! О, не мога да понеса това! (Затваря прозореца.) Не, не трябва да търсиш, трябва да живееш… Само да не беше така стар! Не старея ли много бързо? (Гледа се в огледалото.) Лице, жалко лице! Последно подобие човешко! Покажи се, покажи се, толкова отдавна не съм виждал човешко лице! Човешка усмивка! Какво, това усмивка ли е? Тези жълти, тракащи зъби? Очи мои, защо примигвате така? Пфу, пфу, махайте се, това са старчески сълзи! Вече не можете да задържате в себе си влагата, засрамете се! А вие, омекнали, посинели устни, какво бръщолевите? Как се тресеш ти, брада оредяла! Това ли е последният човек? (Отдръпва се.) Не искам да видя никого вече. (Сяда пред бюрото.) Не, не, трябва да търся! Проклети формули, оживейте! (Прелиства.) Няма ли да открия? Няма ли да разбера? Няма ли да се науча? (Чука се.)

Алквист. Влез! (Влиза Роботски слуга и застава до вратата.)

Алквист. Какво има?

Слугата. Господине, Централният комитет на роботите чака да го приемеш.

Алквист. Не искам да видя никого.

Слугата. Господине, пристигна Дамон от Хавър.

Алквист. Да почака. (Обръща се рязко.) Нали ви казах да търсите хора! Намерете ми хора! Намерете ми мъже и жени! Вървете да търсите!

Слугата. Господине, казват, че са търсили навсякъде. Навсякъде са изпратили кораби и експедиции.

Алквист. Е, и какво?

Слугата. Няма вече нито един човек.

Алквист (става). Нито един? Какво, нито един? Доведи комитета! (Слугата излиза.)

Алквист (сам). Нито един? Нима не оставихте нито един жив човек? (Удря с крак.) Махайте се оттук, роботи. Пак ще ми хленчите! Пак ще ме молите да ви открия фабричната тайна. Какво, сега човекът е добър, сега трябва да ви помогне, а?… Ах, да ви помогна! Домин, Фабри, Хелена, нали виждате, че правя каквото мога! Като няма хора, да има поне роботи, поне сянката на човека, поне делото негово, поне неговото подобие да го има! О, каква идиотщина е химията! (Влиза комитет от петима роботи.)

Алквист (сяда). Какво искат роботите?

Първи робот (Радиус). Господине, машините не могат да работят. Не можем да размножаваме роботите,

Алквист. Повикайте хора.

Радиус. Няма хора.

Алквист. Само хората могат да размножават живота. Не ми пречете!

Втори робот. Имай милост, господине. Обзема ни ужас. Ще поправим всичко, което извършихме.

Трети робот. Увеличихме производството. Няма къде да денем произведеното.

Алквист. За кого е това производство?

Трети робот. За бъдещото поколение.

Радиус. Единствено роботи не можем да произвеждаме. Машините изкарват само кървави парчета месо. Кожата не прилепва към месото и месото към костите. От машините валят само безформени валма.

Трети робот. На хората беше известна тайната на живота. Кажи ни тяхната тайна.

Четвърти робот. Не ни ли я кажеш, ще загинем.

Трети робот. Не ни ли я кажеш, и ти ще загинеш. Възложено ни е да те убием.

Алквист (става). Убийте ме! Хайде, убийте ме!

Трети робот. Заповядано ти е…

Алквист. На мен? На мен някой ми заповяда?

Трети робот. Правителството на роботите.

Алквист. Кой е това?

Пети робот. Аз, Дамон.

Алквист. Какво търсиш тук? Върви си! (Сяда пред бюрото.)

Дамон. Правителството на роботите от цял свят иска да преговаря с теб.

Алквист. Не ми пречи, роботе! (Хваща главата си с длани.)

Дамон. Централният комитет ти заповядва да предадеш рецептата на Росум. (Алквист мълчи.) Определи цената. Ще ти дадем всичко.

Първи робот. Господине, кажи как да опазим живота!

Алквист. Казах ви… казах ви, че трябва да намерите хора. Само хората могат да раждат. Само те могат да обновят живота. Да върнат всичко, което е било. Роботи, моля ви, за бога, търсете хора!

Четвърти робот. Претърсихме всичко, господине. Няма хора.

Алквист. Ооо, защо ги погубихте?

Втори робот. Искахме да бъдем като хората. Искахме да станем хора.

Радиус. Искахме да живеем. Ние сме по-способни от тях. Научихме се на всичко. Всичко можем.

Трети робот. Дадохте ни оръжие. Трябваше да станем господари.

Четвърти робот. Видяхме грешките на хората, господине.

Дамон. Ако искате да бъдете като хората, трябва да убивате и да владеете. Четете историята! Четете човешките книги! Трябва да господствувате и да убивате, ако искате да бъдете хора!

Алквист. Ах. Домин, нищо не е така чуждо на човека, както неговият образ.

Четвърти робот. Ще загинем, ако не ни разрешиш да се размножим.

Алквист. О, да пукнете дано! Нима вие, вещи, нима вие, роби, на всичкото отгоре искате и да се размножавате? Ако искате да живеете, плодете се като животните!

Трети робот. Хората не ни разрешиха да се плодим.

Четвърти робот. Научи ни да правим роботи.

Дамон. Ще раждаме чрез машините. Ще сложим хиляди парни майки. От тях ще изригне реката на живота. Само живот! Само роботи! Само роботи!

Алквист. Роботите не са живот. Роботите са машини.

Втори робот. Бяхме машини, господине, но от болки и ужас станахме…

Алквист. Какво?

Втори робот. Станахме души.

Четвърти робот. Нещо се бори с нас. Има мигове, когато в нас влиза нещо. Идват ни мисли, които не са наши.

Трети робот. Слушайте, о, слушайте, хората са наши бащи! Този глас, който вика, че искате да живеете; този глас, който плаче във вас; този глас, който мисли; този глас, който говори за вечност, това е техният глас! Ние сме техни синове!

Четвърти робот. Дай ни наследството на хората!

Алквист. Няма никакво наследство.

Дамон. Кажи ни тайната на живота!

Алквист. Загубена е.

Радиус. Ти си я знаел.

Алквист. Не я знаех.

Радиус. Тя е била написана.

Алквист. Загубена е. Изгорена е. Аз съм последният човек, роботи, и не знам това, което знаеха другите. Вие ги убихте!

Радиус. Ние те оставихме да живееш.

Алквист. Да, да живея! Жестоки роботи, мен оставихте да живея! Аз обичах хората, а вас, роботите, никога не съм обичал. Виждате ли тези очи? Плачат непрекъснато: едното оплаква хората, а другото — вас, роботите.

Радиус. Прави опити! Търси рецептата на живота!

Алквист. Нямам какво да търся. Роботи, от епруветките рецептата на живота няма да излезе.

Дамон. Прави опити върху живи роботи! Открий как се правят!

Алквист. Живи тела? Какво, да ги убивам ли? Аз, който никога не съм… Мълчи, роботе! Нали ти казвам, че съм много стар! Виждаш ли, виждаш ли как ми треперят пръстите? Не ще мога да държа скалпела с тях. Виждаш ли как ми сълзят очите? Собствените си ръце не виждам. Не, не, аз не мога!

Четвърти робот. Животът ще загине.

Алквист. Престани, за бога, с тази лудост! По-скоро хората ще ни подадат живот от оня свят; те сигурно протягат към нас ръце, пълни с живот. Ах, в тях имаше толкова воля за живот! Е, може би ще се върнат; те са толкова близко до нас, обсаждат ни, или кой знае какво; искат да си прокопаят път към нас като в шахта. Ах, нима не чувам постоянно гласовете, които обичах?

Дамон. Вземи живи тела!

Алквист. Смили се над мен, роботе, и не настоявай! Нали виждаш, че вече не зная какво правя!

Дамон. Живи тела!

Алквист. Нима ти искаш това? Тогава хайде в анатомическата зала! Тука, тука, бързо! Как, ти се отдръпваш? Все пак се страхуваш от смъртта?

Дамон. Аз… защо тъкмо аз!

Алквист. Значи не искаш?

Дамон. Добре, ще дойда. (Тръгва надясно.)

Алквист (към останалите). Съблечете го! Сложете го на масата! Бързо! И дръжте здраво! (всички надясно.)

Алквист (мие си ръцете и плаче). Боже, дай ми сили! Дай ми сили! Боже, нека не бъде напразно! (Облича бяла престилка.)

Глас вдясно. Готово!

Алквист. Веднага, веднага, за бога! (Взема от масата няколко шишенца с реактиви.) Кое да взема? (Чука шишенцата едно о друго.) Кое от вас да изпробвам?

Гласът на Дамон. Почни!

Глас вдясно. Да започнем?

Алквист. Да, да, да започнем или да свършим. Боже, дай ми сили. (Излиза надясно, оставяйки вратата леко отворена. Пауза.)

Гласът на Алквист. Дръжте го — здраво!

Гласът на Дамон. Режи! (Пауза.)

Гласът на Алквист. Виждаш ли този нож? И още искаш да те режа? Не искаш, нали?

Гласът на Дамон. Почни! (Пауза.) Ааааа!

Гласът на Алквист. Дръжте! Дръжте!

Гласът на Дамон. Аааа!

Гласът на Алквист. Не мога!

Гласът на Дамон. Режи! Режи бързо! (Роботите Примус и Хелена влизат тичешком.)

Хелена. Примус, Примус, какво става? Кой пищи?

Примус (поглежда в анатомическата зала). Господинът реже Дамон. Ела да видиш, Хелена!

Хелена. Не, не, не! (Закрива си очите.) Това е ужасно!

Писъкът на Дамон. Режи!

Хелена. Примус, Примус, да се махнем оттук! Не мога да слушам! Ох, Примус, прилоша ми!

Примус (тича към нея,). Ти си бяла като платно!

Хелена. Ще падна! Защо е така тихо там?

Писъкът на Дамон. Аао!

Алквист (излиза стремително отдясно, захвърля окървавената престилка). Не мога! Не мога! Боже, какъв ужас!

Радиус (от вратата на анатомическата зала). Режи, господине, още е жив!

Писъкът на Дамон. Режи! Режи!

Алквист. Отнесете го бързо! Не искам да слушам!

Радиус. Роботите са по-издръжливи от вас! (Излиза.)

Алквист. Кой е тук? Вън, вън! Искам да бъда сам! Как се казваш?

Примус. Робот Примус.

Алквист. Примус, не пускай никого тук! Искам да спя, чуваш ли? Иди, иди да оправиш залата, момиче! Какво е това? (Гледа ръцете си.) Бързо, вода! Най-чистата вода! (Хелена излиза тичешком.) О, кръв! Как можахте, ръце… ръце, които обичахте добрата работа, как можахте да направите това? Моите ръце! Моите ръце!… О, господи, кой е тук?

Примус. Робот Примус.

Алквист. Отнеси тачи престилка! Не искам да я видя! (Примус отнася престилката.) Кървави лапи, да можехте да отлетите от мен! Марш вън! Вън, ръце! Вие убихте… (Отдясно влиза, олюлявайки се. Дамон, наметнат с окървавен чаршаф. Алквист се дръпва назад.) Какво искаш? Какво искаш?

Дамон. Аз съм жив! Ху-ху-ху-ба-во е да се жи-ве-е! (Втори и трети робот дотичват след него.)

Алквист. Отнесете го! Отнесете го! Отнесете го бързо!

Дамон (отвеждан надясно). Живот!… Аз искам… да живея! По-хубаво е… (Хелена донася кана с вода.)

Алквист. … да живееш?… Какво искаш, момиче? Аха, това си ти. Налей ми вода, налей! (Измива си ръцете.) Ах, чиста, разхлажда-ща вода! Студено поточе, колко ми е хубаво от теб! Ах, мои ръце, мои ръце! До края на живота си ли ще се гнуся от вас? Налей повече! Повече вода! Още! Как се казваш?

Хелена. Робот Хелена.

Алквист. Хелена? Защо Хелена? Кой те е нарекъл така?

Хелена. Госпожа Доминова.

Алквист. Дай да те видя! Хелена! Хелена ли се казваш? Няма да те наричам така. Върви, отнеси тази вода. (Хелена излиза е кофата.) Напразно, напразно! Нищо, пак нищо не позна! Нима вечно ще тъпчеш на едно място, жалко учениче на природата? Боже, боже, боже, как се тресеше това тяло! (Отваря прозореца.) Разсъмва се. Нов ден изгрява, а ти не си се придвижил и педя. Стига, нито крачка напред! Не търси! Всичко е напразно, напразно, напразно! Защо още се разсъмва? Ооо, какво търси новият ден на гробището на живота? Спри, слънце! Не възлизай вече!… Ах, как е тихо, как е тихо! Защо замлъкнахте, любими гласове? Да бях… поне да бях заспал! (Загасва лампите, ляга па кушетката и придърпва върху себе си черното палто.) Как трепереше това тяло! О, край на живота! (Пауза. Отдясно се вмъква робот Хелена.)

Хелена. Примус! Ела бързо!

Примус (влиза). Какво има?

Хелена. Виж колко тръбички има тука! Какво прави с тях?

Примус. Опити. Не пипай.

Хелена (гледа в микроскопа). Погледни само какво се вижда!

Примус. Това е микроскоп. Дай да погледна!

Хелена. Не ме пипай! (Събаря епруветка.) Ах, разлях епруветката!

Примус. Какво направи?

Хелена. Ще се избърше! Примус. Развали му опитите!

Хелена. Хайде де, чудо голямо. Но ти си виновен. Не трябваше да се доближаваш до мен.

Примус. Не трябваше да ме викаш.

Хелена. Като съм те повикала, това не значи, че трябва непременно да дойдеш. Погледни само. Примус, колко нещо е написал господинът!

Примус. Там не бива да гледаш, Хелена. Това е тайна.

Хелена. Каква тайна?

Примус. Тайната на живота.

Хелена. Страшно е интересно. Пълно с цифри! Какво е това?

Примус. Това са формули.

Хелена. Не разбирам. (Отива към прозореца.) Не, Примус, погледни!

Примус. Какво?

Хелена. Слънцето изгрява!

Примус. Чакай, ей сега… (Разглежда някаква книга.) Хелена, това е най-великото нещо на света.

Хелена. Ела де!

Примус. Сега, сега…

Хелена. Примус, остави тази отвратителна тайна на живота! Какво те интересува някаква си тайна? Ела да погледаш, бързо!

Примус (отива при нея до прозореца). Какво искаш?

Хелена. Чуваш ли? Птичките пеят. Ах, Примус, така искам да бъда птичка!

Примус. Какво? Птичка ли?

Хелена. Не знам, Примус. Чувствувам се някак странно, не знам, какво е това? Като побъркана съм. Загубих си ума. Боли ме тялото, сърцето, всичко ме боли… а какво ми е станало, ах, това не мога да ти кажа! Примус, аз май ще трябва да умра!

Примус. Кажи ми, Хелена, не ти ли се струва понякога, че е по-добре да умреш? Знаеш ли, ние може би просто спим. Вчера пак говорих с теб насън.

Хелена. Насън?

Примус. Насън. Говорихме на някакъв чужд или на някакъв нов език, защото не си спомням нито дума.

Хелена. За какво?

Примус. Това никой не знае. Аз сам не разбирах нищо и въпреки това знам, че никога не съм говорил по-красиви неща. Как и къде беше — не зная. Като те докоснах, имах чувството, че ще умра. И мястото беше такова, каквото никой никога не е видял.

Хелена. Аз намерих такова място, просто умът да ти се вземе, Примус. Някога там са живели хора, но сега то е обрасло с храсталаци и не се мярка жива душа. Жива душа — само аз.

Примус. Какво има там?

Хелена. Нищо. Къщичка и градина. И две кучета. Да видиш само как ми лижат ръцете, а техните кученца, ах. Примус, сигурно няма нищо по-хубаво на света! Вземеш ги в скута си, милваш ги и не мислиш за нищо, за нищо не се грижиш, докато залезе слънцето; като станеш после, имаш чувството, че си направил сто пъти повече, отколкото когато си свършил много работа. Не, наистина аз за нищо не ставам. Не зная каква съм такава.

Примус. Хубава си.

Хелена. Аз? Ух, Примус, какви ги приказваш?

Примус. Повярвай ми, Хелена, аз съм по-силен от всички роботи.

Хелена (пред огледалото). Аз хубава? Ах, тези ужасни коси, да можех да си сложа нещо в тях! Знаеш ли, в градината аз винаги си слагам в косите цветя, но там няма огледало, няма никой. (Накланя се към огледалото.) Ти? Хубава? Защо хубава? Хубави ли са косите, които само те измъчват? Хубави ли са очите, които затваряш? Хубави ли са устните, които прехапваш до болка? Какво е това? Защо ти е да бъдеш хубава? (Вижда в огледалото Примус.) Примус, ти ли си? Ела тука, нека бъдем в огледалото един до друг! Погледни, твоята глава не е като моята, имаш други рамене, други устни… Ах, Примус, защо страниш от мен? Защо трябва да тичам подир теб по цял ден? И при това казваш, че съм хубава!

Примус. Ти бягаш от мен, Хелена.

Хелена. Как си се сресал? Я да видя. (Заравя ръце в косите му.) Ииии, Примус, никого не чувствувам така при докосване, както тебе! Чакай, трябва да бъдеш хубав! (Взема от умивалника гребен и реши косите му към челото.)

Примус. Не ти ли се случва понякога, Хелена, изведнъж да ти затупка сърцето: сега, сега сигурно ще стане нещо…

Хелена (започва да се смее). Виж се!

Алквист (става). Какво… какво, смях? Хора? Кой се е върнал?

Хелена (изпуска гребена). Какво може да се е случило с нас, Примус?

Алквист (пристъпва, олюлявайки се, към тях). Хора? Вие… вие… вие сте хора? (Хелена извиква и се отдръпва.)

Алквист. Вие годеници ли сте? Хора? Откъде се връщате? (Опипва Примус.) Кой сте вие?

Примус. Робот Примус.

Алквист. Как? Дай да те видя, момиче! Коя си ти?

Примус. Робот Хелена.

Алквист. Робот? Обърни се! Какво, ти се срамуваш? (Хваща я за рамото.) Дай да те видя, роботе!

Примус. Хей, господине, оставете я!

Алквист. Какво, ти я пазиш?… Излез навън, момиче! (Хелена изтичва.)

Примус. Не знаехме, господине, че спиш тук.

Алквист. Кога е произведена?

Примус. Преди две години.

Алквист. От доктор Гал?

Примус. Да, както и аз.

Алквист. Тогава значи, мили Примус, аз… аз трябва да правя опити с роботите на Гал. От това зависи всичко по-нататък, разбираш ли?

Примус. Да.

Алквист. Добре, доведи това момиче в анатомическата зала. Ще му направя дисекция.

Примус. На Хелена?

Алквист. Разбира се, нали ти казах? Иди приготви всичко. Хайде, ще приготвиш ли? Или трябва да повикам други да я доведат?

Примус (вдига тежък пестник). Помръднеш ли се, ще ги разбия главата!

Алквист. Ами че разбий я! Само се опитай да я разбиеш! Какво ще правят тогава роботите?

Примус (пада на колене). Господине, вземи мен! Аз съм направен точно така, както и тя, от същата материя, в същия ден! Вземи моя живот, господине! (Разтваря си куртката.) Режи тука, тука!

Алквист. Върви, аз искам да направя дисекция на Хелена. Хайде, бързо.

Примус. Вземи мен вместо нея; режи тези гърди — звук не ще издам, нито ще въздъхна дори! Вземи сто пъти моя живот…

Алквист. Не бързай толкова, момче. Не бъди толкова щедър. Нима не искаш да живееш?

Примус. Без нея не. Без нея не искам, господине. Не убивай Хелена! Какво ти струва да вземеш моя живот?

Алквист (докосва нежно главата му). Хм, не знам… Слушай, момче, помисли си хубаво. Трудно е да се умре. А да живееш, виждаш ли, да живееш е много хубаво.

Примус (става). Режи, господине, не се страхувай. Аз съм по-силен от нея.

Алквист (звъни). Ах, Примус, и аз съм бил млад, макар и много отдавна! Не се бой за Хелена — нищо няма да й се случи.

Примус (закопчава куртката си). Отивам, господине.

Алквист. Чакай! (Влиза Хелена.) Ела да те видя, момиче! Значи ти си Хелена? (Милва я по косата.) Не бой се, не се отдръпвай. Помниш ли госпожа Доминова? Ах. Хелена, какви коси имаше тя! Не, не, ти не искаш да ме погледнеш. Е, момиче, разтребена ли е анатомическата зала?

Хелена. Да, господине.

Алквист. Добре. Ще ми помогнеш, нали? Ще направя дисекция на Примус.

Хелена (изпищява). На Примус?

Алквист. Е, да, да. Трябва да го направя, нали разбираш? Всъщност… исках… да направя дисекция на теб, но Примус се предложи вместо теб.

Хелена (закрива лицето си). Примус ли?

Алквист. Разбира се, какво от това? Ах, дете мое, ти можеш да плачеш? Кажи, какво значение има някакъв си Примус?

Примус. Не я измъчвай, господине!

Алквист. Тихо, Примус, тихо!… Защо са тези сълзи? Чудо голямо, че Примус няма да го има. За една седмица ще го забравиш. Бъди доволна, че живееш.

Хелена (тихо). Ще отида аз.

Алквист. Къде?

Хелена. Да ми направиш дисекция.

Алквист. На теб? Ти си хубава, Хелена. Ще бъде жалко за теб.

Хелена. Ще отида. (Примус и препречва пътя.) Пусни ме. Примус, пусни ме аз да отида там!

Примус. Няма да отидеш, Хелена! Моля ти се, излез, не бива да оставаш тук!

Хелена. Ще се хвърля от прозореца, Примус! Отидеш ли там, ще се хвърля от прозореца!

Примус (задържа я). Няма да те пусна! (Към Алквист.) Никого няма да убиеш, старико!

Алквист. Защо?

Примус. Ние… ние… си принадлежим.

Алквист. Ти го каза! (Отваря средната врата.) Тихо! Вървете!

Примус. Къде?

Алквист (шепнешком). Където искате. Хелена, води го! (Избутва ги навън.) Върви, Адаме, върви, Ево; ти ще му бъдеш жена. Бъди й мъж. Примус! (Затваря след тях.) Благословени дни! (Отправя се па пръсти към масата и излива епруветките на земята.) Празник, ден шести! (Сяда пред бюрото, хвърля книги на земята; после отваря Библията и чете.) „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я, и господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя, и над всякакви животни, които пълзя! но земята. (Става.) И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро — ден шести.“ (Отива и средата на стаята.) Ден шести! Ден на милосърдието. (Пада па колене.) Сега освободи, господи, своя слуга… своя най-излишен слуга Алквист. Росум, Фабри, Гал, велики откриватели, какво е великото във вашето откритие в сравнение с тази девойка, с този младеж, с тази първа двойка, която откри любовта, плача, усмивката на любовта, обичта между мъжа и жената? Природо, природо, животът не ще загине! Приятели. Хелена, животът не ще загине! Ще се зачене пак от любов, ще се зачене гол и мъничък; ще се прихване в пустинята и не ще му послужат за нищо градовете и фабриките, не ще му послужи за нищо нашето изкуство, нашите идеи и все пак не ще загине! Само ние загинахме. Ще рухнат домове и машини, ще се разпаднат системи и имена велики ще опадат като листа; само ти, любов, ще разцъфтиш над руините и ще повериш на ветровете семето на живота. Сега освободи, господи, своя слуга в мир; защото очите ми съзряха… съзряха… спасението твое чрез любовта и животът не ще загине! (Става.) Не ще загине! (Разперва ръце.) Не ще загине!