Ивайло Дичев
В оковите на мечтата (1)

1

„Когато майсторът трябва да поправи някой часовник, той го оставя да спре — пише Шилер, — но живият часовников механизъм на държавата трябва да бъде поправян, без да спира, тук въртящото се колело трябва да бъде заменено в движение.“ Тази метафора ни позволява по обратен път да определим същината на утопизма като онази нагласа, която кара майстора теоретик да поправя обществото сякаш е мъртъв механизъм, да заличава реалните отношения, традиции, ако щете — градове, за да построи всичко наново, върху чистия бял лист. Самата дума „утопия“ е измислена от Томас Мор — отрицание + „topos“ (място, старогрц.) = „несъществуващо място“. Иначе казано, мечтаното общество се гради в едно теоретическо „никъде“.

Впрочем не случайно самият Мор помества своя сърповиден остров в новите земи — там, където научният моделиращ дух няма да се съобразява с нищо. Кристалният дворец на Чернишевски е издигнат в пустинна местност, облагородена от пеещите труженици. Жюл Верн спуска своя щастлив екипаж в утробата на Наутилус дълбоко под повърхността на океана; още по-лесно й е на съвременната фантастика — социално-инженерните експерименти се изнасят на далечни планети, където подръка са всякаква анатомия, психика, природа.

А когато утопията трябва без отлагане да се осъществи в този свят, в моето общество, за мен? Тогава неминуемо се стига до някакво разчистване на реалното, тъй че теоретическият принцип да се разгърне по-добре. Наличното общество трябва да се приведе в изходното състояние на чист бял лист — в новооткрити земи, пустини, океан, марсиански пейзаж. Най-откровен е може би Гракх Бабьоф във финала на своя „Плебейски манифест“: „(Злините) могат да се поправят само с едно всеобщо сътресение!!!… Всичко да се обърка! Всички елементи да се смесят, да се разбъркат, да се сблъскат… нека всичко се превърне в хаос и от хаоса да се роди един нов свят!“ И светът възниква, но пренебрегнатата диалектика на историческото развитие си отмъщава; разрушаването на реда, знанията, традициите само отдалечава целта — след хаоса може да се почне само отначало.

Впрочем представата за по-добрия свят, който се ражда изведнъж от нищото, е митологична. Бог не си играе да поправя света — той го разрушава и строи наново. Само така божият свят може да се окаже за човека цяло, метафизическа творба. И все пак Бог съществува извън света (нали е негов автор); дори светът да загине, има кой да го възпроизведе и дори да го сътвори по-добър, поучен от собствените си грешки. Сега нека си представим същия финалистичен манталитет, който се опитва да поправи света без помощта на Бог. Отново потоп, отново всичко се разрушава до основи — къде е Ноевият ковчег, който ще пренесе проекта за нов свят в бъдещето? За да не загине обществото, следва определени хора да се поставят отвъд света на другите, на мястото на сваления Бог, и да поемат грижата за авторство над утопията. Тук у нас вече се появява едно подозрение — ако тези хора непременно държат да са отвъд, да са творци на обществото, то те биха имали интерес от рушенето. Колкото по-дълбок е хаосът, толкова по-голяма нужда би имало от тях.

Впрочем такава е била по същество позицията на теоретика утопист — той няма как да е вътре в обществото, прекрачва отвъд, за да го конструира. Каква неприятна изненада обаче, когато се окаже, че неговото място е заето от една далеч по-малко безкористна личност… Вожда. В мига, в който естествената приемственост на историята се нарушава и в който се прекрачат човешките ценности, вече става възможна, дори необходима появата на Оруеловия шопар Наполеон. Самото инженерно дело е било заредено с власт; да изградиш обществото от една гледна точка, е направило възможно то да бъде владяно от тази точка, при това не теоретически, а практически.

В този смисъл всяка утопия крие едно основно противоречие: нейна цел е освобождаването на човека, а средството за постигането на тази цел — небивало концентриране на властта: политическа, икономическа, културна и т.н. Защо да се саморазпуска средството след постигането на целта? Там са се съсредоточили човешки интереси, мотиви, отношения. Тъкмо наопаки, средството има тенденцията да се превърне в самоцел, та дори да развива собствени мрежи от средства. „Онова, което засяга всички, трябва да бъде решавано от всички“, казва Дюренмат — но под каква форма съществува това „всички“? Та нали утопистът тъкмо него е искал да изрази в абстрактния си теоретически ред? И нали тъкмо тази абстрактност позволява редът да се присвои, да се превърне във власт! Днес можем да добавим: от всичките отделни, несводими един до друг, безбройни човешки същества. Тоест онова, което засяга всички, не може да се реши, а само да се решава — все по-добре, но никога окончателно.

Утопията е невъзможна. Тя е идеал, който критикува настоящето, прави го преходно; утопичната визия е насочена не към бъдещето, а към настоящето. Обратното ни води до абсурд. Мислимо е идеалът да се въплъти в едно отделно нещо — така то става образец за своя клас. Но утопията е идеал на всичкото, извън нея по определение няма друго. С въплъщаването си утопичният идеал се обезсмисля, той вече няма с какво да се съизмерва, какво да критикува, към какво да насочва усилията; светът е умрял, извън неговото тотално настояще вече няма нищо, остава му само до безкрайност да се възпроизвежда. Така въплътената утопия се оказва антиутопия.^[2]