Майн Рид
Златната гривна (22)

Глава XXII
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От шест седмици Франк беше в родния си град и се опитваше да разсее скръбта си и обхваналата го меланхолия. Бяха започнали да му омръзват прекалените възхвали, които отправяха към него съгражданите му. Те бяха научили за геройството му от вестниците и разказите им звучаха приповдигнато и фалшиво.

По пощата той получи два обемисти плика. Първият съдържаше писмо от господин Смит, нюйоркски нотариус, който му съобщаваше, че в разтвореното след смъртта на Макдиармид завещание имало и отделен параграф, който се отнасял до Франк Армстронг. Този параграф се предшествал от следното въведение:

„Всичко на този свят зависи от сполуката и щастието. И макар дуелът ми да е с един най-презрян страхливец, възможно е и да загина. Затова смятам за благоразумно да направя онова, което до този момент не съм предприемал — да напиша завещание.“

След още няколко изречения в този дух следвал конкретният текст: „Завещавам на моя скъп приятел лейтенант Франк Армстронг шейсет хиляди долара, една двуцевна пушка, система «Вирсман», която сега е закачена над бюрото ми, и златна гривна, която може да бъде намерена във второто чекмедже вдясно на същото бюро. Моля от сърце моя приятел от военната академия, като спомен от Уест Пойнт и непомрачената ни при всички обстоятелства по-късно дружба, да приеме моя дар. Моля го да не страда от излишни скрупули, да не изпитва ни най-малко колебание, защото личното състояние на сестра ми е предостатъчно, за да я осигури за цял живот, а онова, което ще й оставя, след като се изпълни цялостното ми завещание, за нея ще бъде един излишък. Моля Франк да предаде на господин Мегер за спомен от срещата ни, която той, сигурен съм, няма никога да забрави, хронометъра ми от парижкия Лероа. С него не съм се разделял никога.“

В края на завещанието си Макдиармид се обръщате към правителството на Съединените щати и го молеше да пожали останките от индианските племена. „Само човеколюбието може да ги направи ваши приятели. Изтреблението им завинаги ще остане като тъмно петно в историята — пишеше той. — В името на честта ви, на личните ви интереси, погрижете се да ги цивилизовате чрез просвета, вместо да ги унищожавате.“

Франк се трогна до сълзи.

— Скъпият ми приятел! — високо произнесе той. — Ето защо побърза да се оттегли след вечерята в Брентънвил — за да напише завещанието си…

Към богатството, което сякаш му падаше от небето, Франк се отнесе равнодушно. Беше в толкова угнетено състояние, че само спомените за изгубения приятел, пушката и златната гривна, които му ги връщаха, сега му бяха най-скъпи от всичко на света.

Франк прекара още доста време в спомени за невъзвратимото минало, за годините в Уест Пойнт, за дългите разговори, в които Макдиармид разкриваше пред него необикновените си дарби и прекрасната си душа, а и неукротимите сигнали на кръвта си.

Чак тогава той си припомни за другия, още неразпечатан плик. Когато го отвори, в него откри две писма. Първото беше със служебно съдържание — известие за произвеждане в по-горен чин, придружено от покана да се яви при началника на Атлантическата дивизия, за да получи по-нататъшни заповеди. Другото писмо беше от полковник Сейнт Ор. Той го поздравяваше с повишението и го молеше да го посети в Ню Йорк, в хотела на Пето авеню, веднага щом пристигне.

Към това писмо имаше малка добавка, но щом я прочете, Армстронг цял се промени. Той сякаш се пробуди и забрави за всичко друго, дори за продължаващите поздравления по повод повишението му. А на пръв поглед нямаше нищо особено в тази добавка: „При нас сега е мис Нети Дашууд, която беше любезна да ни достави удоволствие с гостуването си, докато заминем за форта. Брентън — бащата и дъщерята — останаха на село поради траура.“

Никога заповедта на военен министър не е била изпълнявана толкова бързо. Щом Армстронг прочете писмото, а най-вече добавката, начаса пристъпи към изпълнение на даденото му нареждане. В девет часа пристигна пощата, в десет той вече се носеше на запад с експрес „Светкавица“.

Веднага щом пристигна в Ню Йорк, вече бе във фоайето на хотела на Пето авеню и питаше за полковник Сейнт Ор.

— Полковникът излезе — каза младият и изискан служител, — но ако вие сте господин Армстронг, имам поръчението да ви отведа до апартамента му, където ще можете да го почакате.

Армстронг веднага последва младежа по безкрайните коридори, докато най-сетне стигнаха до апартамента, нает от полковник Сейнт Ор.

Вече притъмняваше и в салона, където го въведоха, цареше полумрак, който едва се разсейваше от тлеещия в камината огън. Капитанът веднага се зае да поразпали камината и докато сръчно си служеше с ръжена, едва дочу как зад гърба му тихичко се отвори врата и нежно шумолене на коприна накара сърцето му да подскочи.

— Тук ли сте вече, капитан Джим? — прозвуча познат глас — Мисис Сейнт Ор и аз ви очакваме вече цели десет минути, за да ни разходите с шейна, както обещахте. Да не сте се отказали?

В този момент в камината избухна пламък и освети лицето на Армстронг, който се беше обърнал по посока на гласа. Дамата извика от изненада.

— Ах, извинете ме, моля ви! Взех ви за…

— …любезния капитан Джим… — продължи Армстронг не без горчивина в гласа. — Повярвайте, мис Дашууд, вече съм в отчаяние, че причиних това недоразумение… но веднага си отивам и за нищо на света не искам да…

Докато казваше това, той бързо взе шапката си и тръгна към вратата. Но девойката го спря.

— Останете, моля ви се. Аз не съм сама тук, а ще излезе, че ви пропъждам. Вие навярно сте дошли заради полковника?

— Явих се по негова заповед — каза сухо капитанът, — но щом веднъж сме се срещнали, бих искал да се обясним.

Беше застанал пред вратата така, като че ли преграждаше пътя й за отстъпление.

Този тон и жестовете, които съпроводиха думите му, предизвикаха силно вълнение у мис Нети. Тя пребледня и с лека досада каза:

— В такъв случай постарайте се да бъдете лаконичен. Долу ме чакат вече приятелите ми…

— Вашите приятели?! — извика той с горчивина. — Беше време, мис Дашууд, когато вие ме смятахте за един от най-близките си приятели, а и аз от своя страна ви смятах за добър, верен… за най-верен свой приятел. А сега… — той замълча.

— Какво сега? — попита тя, като тропна с крак, обзета от някакво детинско нетърпение.

— Сега не зная какво да мисля. Вие, както изглежда, сте се превърнали в мой неприятел. Във всеки случай проявявате към мен такова равнодушие, че това, това… ме докарва до отчаяние. Човек може да си помисли, че някаква пропаст е зинала помежду ни. Нали няма да сметнете за нахално желанието ми да узная причината за този обрат?

Огънят се разгоря и неговият блясък освети сериозното лице на младия човек, който говореше според силите си сдържано, но не успяваше да прикрие тъгата си.

Мис Дашууд се замисли и отговори така, като че ли се отбраняваше:

— Лъжете се, господин Армстронг, уверявам ви. Според мен нищо не се е променило между нас. Пък и откъде може да се появи между нас онова, от което се оплаквате?

— Питате откъде? Та нали точно това искам да науча?… В себе си не мога да открия причината… Кълна ви се, Нети, не си спомням нито с дума, нито с дело да съм изменил на онова искрено приятелство, което някога имахме. Дори мисля, че заздравих това приятелство с един малък залог.

— Залог ли казахте? — тя поклати глава недоверчиво. — Какъв беше този залог?

— Не ми се иска да вярвам, че сте забравили това!…

Тя не отговори веднага. Приближи до камината, грациозно седна на табуретката до голямото тежко кресло и със смях каза:

— Сигурно има някакво недоразумение…

— Да, разбира се, какво друго освен недоразумение! — извика той с внезапно появил се порив в гласа. Къде се бяха скрили горчивината и сухото му изражение? Лицето му за миг се проясни, гласът му беше пълен с нежност и любов. — Мога да ви кажа, мис Нети, кое създаде печалното недоразумение. Глупакът се помами по примамливата външност и си въобрази, че тя предполага и прекрасна душа. Той предпочете лице без сърце и не оцени приятелството и искрената привързаност. Когато заблудата падна от очите му, беше твърде късно… Беше изгубил и онази, която украсяваше с измислени и несъществуващи добродетели, и другата, която му беше истински скъп приятел.

И той отправи към седящата пред него Нети внимателен и питащ поглед.

— Говорите твърде загадъчно — каза леко изчервена тя, — а аз не съм много силна в гатанките.

Преди това потърси с пръсти нежната верижка, която висеше на шията й, и хвана с малката си ръка медальончето, което беше закачено за нея.

— Признайте ми, беше ли много огорчен господинът, когато изгуби приятелството на момичето, а в порасналата госпожица срещна студенина? Тя наистина е лекомислена и безжалостна, нали?

— Така е — отговори той с едва прикриван гняв, — лекомислена и безжалостна! Защо, вместо да разсее недоразумението, тя продължава да се шегува и да се подиграва с едно истинско дълбоко чувство? Така, както си играе с играчката, закачена на тази верижка!

Едва сега тя намери ключ към трудната задача и разбра, че вече не може да се измъква с неразбирането, което показваше досега.

— Но защо така? Аз много ценя тази, както благоволихте да я наречете, играчка, защото съм я получила от приятеля си.

Франк трепна така, като че ли го прониза стрела на сиукс.

Последната й дума го промени отново.

— Мис Дашууд! — извика той. — Ще бъде ли твърде нескромно, ако попитам какво държите в ръката си?

— Няма да е нескромно — каза тя и стисна още по-здраво медальончето. — Това е дреболия, която няма никаква цена във вашите очи и сигурно не струва повече от откъснато медно копче.

Последните й думи бяха произнесени с такава закачливост, че Армстронг нямаше друг изход, освен да стане още по-настоятелен.

— Все пак съм много любопитен и искам да видя тази играчка — каза той, като се наведе над ръката й. — Позволете ми в името на старото приятелство… — шепнешком продължи младият човек, сякаш споходен от неочаквана догадка.

Думата приятелство му се стори слаба, но вече нямате време да я замени с по-подходяща. Беше успял да разтвори ръката й.

И видя едно блестящо медно копче.

Сърцето му заби непоносимо силно. Обладаха го и угризения на съвестта, и негодувание към самия себе си, и безкрайна радост.

— Нима! — изтръгна се от гърдите му. — Вие пазите това за спомен от мен толкова време?

Тя склони светлорусата си глава към него и мълчанието й беше по-красноречиво от всякакви думи. Ръката й остана в неговата.

— Мила Нети! — каза той. — Това е повече, отколкото съм заслужил! Кълна се, пялата ми любов е само ваша! Ще можете ли да ми простите старата ми заблуда?… — И бихте ли приели моето име и моя живот?

— Уви — каза тя през сълзи, — длъжна съм по неволя да се съглася, защото нямам сили да произнеса „не“… Помните ли, аз ви предлагах да си вземете това копче, а вие отказахте. Тогава го запазих за себе си. Това е всичко!

Като по сигнал след тези думи вратата се отвори и влезе полковникът. След него вървяха мисис Сейнт Ор и капитан Джим.

Франк не изпускаше ръката на Нети. Той побърза да я заведе при тях и преди още да ги поздрави, произнесе с разтреперан от вълнение глас:

— Господин полковник, госпожо, можете да ме поздравите! Имам щастието да ви представя бъдещата госпожа Армстронг!…

— Ето на! — извика Джим. — Знаех си, че така ще приключи всичко.

— А не ви ли казвах аз, че тази малка госпожица ще бъде истински щастлива един ден — каза полковникът весело.

— Това е точно така, но трябва да се съгласите, че без помощта на моята военна хитрост кълбото все още щеше да си бъде цяло.

Удивлението на Армстронг от тези думи беше безкрайно и той се успокои едва когато напълно се убеди, че в случая не е необходимо да проявява ревност. Капитан Джим първи го поздрави, и то така искрено, че не можеше да има и най-нищожна причина за недоразумение.

— Щастлив съм, скъпи приятелю, че си тук — не преставаше да говори той, — защото вече се бях приготвил да ти сложа крак… Нищо, всичко завърши много добре, а за мен остана само една възможност — да се утеша… А кога ще е сватбата? Ако ви потрябва кум, можете да разчитате на мен.

Капитанът, както се оказа, наистина действаше по военному. Когато след месец полковник Сейнт Ор и капитан Армстронг бяха призовани във форт Лъки, гарнизонът беше наистина щастлив да зачисли в своите списъци и изящната млада мисис, която преди се беше появявала там само като гостенка.

Не ни остава друго, освен към пялата тази история да прибавим, че бляскавата Джулиет все още е неомъжена. Тя спазва от благоприличие траур известно време, но след това мястото на Корнелиус не се зае от друг. Носят се най-ужасяващи слухове за финансовите операции на съдията Брентън и може би точно те въздържат горещите поклонници на богати девойки.

Дъщерята на утрото, сестрата на Макдиармид, се засели заедно с майка си в Квебек, където основа болница за индианци в памет на своя брат. Това сега поглъща цялото й внимание.

Евън Рой се завърна в Шотландия и живее в порутена малка крепост, както се и полага на една последна издънка на стара и прославена фамилия.

Капитан Сейнт Ор си остана ерген. Той се кандидатира заедно с мисис Пейтън да стане кръстник на второто дете на Франк Армстронг. Първото, както му е редът в този полк, го кръстиха комендантът и неговата съпруга.

А колкото до Марк Мегер, той доста отдавна публикува в „Хералд“ пълния разказ за своето пътешествие до лагера на сиуксите и истинската, макар и невероятна история за Макдиармид.