Майн Рид
Златната гривна (5)

Глава V
ПОДКРЕПЛЕНИЕТО

Запасал сабята си, нахлупил голямата си бяла шапка, комендантът Сейнт Ор стоеше пред вратата на форта и се взираше далеч в прерията. Тръбачът беше подал сигнал за приближаващото подкрепление. Адютантът капитан Пейтън придържаше за юздата големия черен кон, а полковникът насочваше далекогледа си към приближаващата кавалерийска колона. Оръжието блестеше на слънцето, а назад се беше проточил обозът.

Наблизо, вдясно от форта, се виждаха два индиански вигва-ма, покрити с бизонски кожи. Половин дузина деца, съвсем голи, с големи кореми и надвиснали над очите мръсни коси, играеха пред тях. Две-три старици, същински магьосници от трагедията „Макбет“, спокойно си бъбреха, седнали на припек пред бизонска кожа, от която изстъргваха последните остатъци месо. Възрастен индианец, завит с мръсна покривка, спеше край тях или се правеше на заспал. И всичко това на петдесет крачки от форта.

Погледнато безпристрастно, нямаше нищо необичайно в тази картина с безгрижните деца на безкрайната прерия.

Те бяха просто нещастни същества, които изглеждаха по-зле и от циганите, нищо повече от просяците, които скитаха около селищата на европейците, готови на всичко само за бутилка уиски. Последни представители на нещастно племе, което скоро щеше да изчезне от лицето на земята.

Комендантът Сейнт Ор не беше склонен да обръща на тези индианци повече внимание, отколкото на мухите, а и войниците му така бяха привикнали на подобни гледки, че дори не ги забелязваха.

— Сигурно това е колоната на Уестбрук! — каза комендантът на своя адютант, като отдръпна далекогледа от очите си. — Колко човека очакваме според телеграмата?

— Пет ескадрона от Дванайсети полк, господин полковник. Чарлтън ще доведе още два от форт Ларами и три роти от Четирийсет и четвърти линеен полк.

— Да, наистина — каза полковникът, като отново насочи далекогледа си към приближаващата колона. — А къде е онзи нехранимайко Илис? Ще приготви ли той най-сетне коня ми?

— Вече го води — каза млад лейтенант, като излезе напред. — Ще ми позволите ли, господин полковник, да ви бъда ординарец?

— На драго сърце, драги Дейвид, ако нямаш по-важна работа.

Дейвид току-що беше пристигнал от Уест Пойнт и гореше от ентусиазъм.

В този момент един войник доведе прекрасен кон с чудесно седло. Комендантът обичаше хубавите коне. Жребецът не беше от най-кротките и ездачът трябваше да положи доста усилия, докато той усети опитните ръце и се признае за покорен. Полковникът беше от хората, които не само са отлични ездачи, но и умеят да стоят красиво на седлото. Той изглеждаше като пришит за него и когато конят танцуваше и се изправяше на задните си крака, той така извиваше красивото си тяло, че човекът и животното представляваха едно неразделно цяло.

Пейтън и Дейвид възседнаха също конете си и тримата се понесоха по прерията. По даден сигнал войниците стегнаха редиците си. Когато полковникът и двамата придружаващи го офицери стигнаха до колоната, тя представляваше сбор от стройни и добре оформени по подразделения карета, обвити в облаци прах. Пред общия строй беше излязъл майор Уестбрук с извадена сабя.

Когато полковникът спря на двайсетина крачки от колоната, оттам прозвуча кратка команда:

— Внимание! Пред рамо!

Разнесе се метален шум и извадените саби блеснаха на слънцето. После настана тишина. Права редица от светнала стомана очертаваше строя.

Майор Уестбрук отдаде чест със сабята си и рапортува:

— Господин полковник, имам честта да очаквам вашите заповеди. Благоволете да извършите преглед на колоната.

— Затова съм тук — отвърна комендантът.

— Слушай моята команда! За почест!

Майорът се присъедини към свитата на полковника и всички бавно потеглиха покрай колоната.

Повечето от войниците имаха добър вид, но загорелите им решителни лица малко отговаряха на европейското понятие за войник изобщо.

Едни от тях бяха с черни шапки, други — със сиви, трети — със сламени, а имаше и с униформени фуражки. Сините им мундири изглеждаха почти изпяло еднакви, но обувките им бяха толкова разнообразни, колкото и шапките им.

Макар и леко натоварени, конете изглеждаха поуморени, защото за три седмици бяха изминали четиристотин и петдесет километра. Дълга върволица от коли оформяше ариергарда.

Колкото до офицерите, те бяха облечени още по-зле и от войниците. Капитан Грюнт например беше във фланелен кител, който вероятно някога е бил син, но сега имаше подчертано червеникав цвят. Вдясно от него беше тлъстата фигура на лейтенант Корнелиус ван Дайк, който с труд се крепеше на седлото. Над сивата му униформа лъщеше широкото му, налято с кръв лице, подпухнало от многото пиене през почивката.

Младият лейтенант Франк Армстронг от левия фланг беше единственият офицер в отряда, който имаше походно облекло според устава.

Комендантът се усмихна одобрително, когато премина край него, и се намръщи, като забеляза чудноватата фигура на Ван Дайк.

— Господин майор — каза той строго, — надявам се, че офицерите ви ще запомнят, че не могат да се носят така във форта. Капитане — обърна се той към Грюнт, — щом пристигнем, в същата минута да изпратите този офицер в ареста…

Лицето на капитана се стегна.

— Слушам, господин полковник!

Под впечатление от този неприятен епизод полковникът продължи прегледа. Когато стигна до края на колоната, той се поклони леко и студено на майор Уестбрук.

— Разположете хората си край северната стена, майоре. Там ще намерите достатъчно количество вода и дърва. Извинете ме, но ще предадете сабите си, преди да се разположите на местоназначението.

Комендантът пусна коня си в тръс и се отдалечи, като остави майора пред колоната. Но щом измина четвърт километър, той си възвърна доброто разположение на духа и се върна при майора, който го следваше отдалече.

— Две думи, майоре — викна той усмихнато.

Майорът се приближи без особено желание за веселие. Комендантът се направи, че не забелязва сърдития му вид.

— Надявам се, че вие и вашите офицери ще се запознаете тази вечер с мисис Сейнт Ор?

— Не бихме пропуснали това удоволствие — отвърна сдържано майорът.

— Дано наистина бъде за вас удоволствие, а не приятно задължение — сърдечно му каза комендантът. — Оставете това, майоре. Твърде добре се познаваме и се уважаваме, за да се сърдим за някакви си забележки по служба. Винаги съм смятал Уестбрук за мой стар приятел. Още помня капитана от Дванайсети полк, който в сражението при Бул Рук ми даде първия пример за героизъм на бойното поле. Не мога да забравя колко съм ви задължен, макар съдбата да се оказа по-щедра към мен, отколкото към вас.

Трогнат от думите на коменданта, майорът му протегна ръка.

Следван от адютантите си, полковникът препусна към форта, когато един индианец, легнал на самия път, скочи като ужилен и с ужасен вик се преметна встрани. Замалко да попадне под краката на коня на лейтенант Дейвид и това не стана само защото успя да метне върху главата на коня одеялото, което държеше. Уплашен, конят се метна встрани и замалко не изхвърли ездача от седлото.

Щом овладя подплашения си кон, Дейвид подгони индианеца и го обсипа с удари на камшика си.

— Мръсно куче! — крещеше той. — Сега ще запомниш как се плаши кон.

Нещастникът едва се спаси във вигвама си, а лейтенантът, като успя да го удари още няколко пъти, се върна на пътя и каза през смях:

— Този вече няма да плаши други коне. Хващам се на бас.

Комендантът, който беше отминал напред, не видя този епизод, но Пейтън се спря и не се сдържа.

— Беше много жесток към този нещастник, Дейвид. Не мисля, че той нарочно хвърли одеялото върху коня ти.

— Ами! — отвърна му Дейвид. — На проклетите индианци трябва от време на време да им се дава по някой урок. Няколко удара с камшика само ще са от полза. А що се отнася до мен, аз изпитвам удоволствие от това. Не мога да понасям тези шарени изчадия.

— Какво са ти направили тези нещастни същества? — попита адютантът. — Животът им и без това е тежък и няма защо да го правим още по-тежък. Човекът, когото наби, навремето си е бил храбър воин…

— Пейтън, как смееш да ги защитаваш? И аз вярвах в благородството на индианците, когато четях Фенимър Купър, но откакто ги опознах по-отблизо, ще ти кажа чистосърдечно, всички те — жени, мъже и деца — ме отвращават еднакво.

— Не си прав да говориш така — замислено каза Пейтън. — Щеше ли да бъдеш по-добър, ако беше в тяхното окаяно положение?

Не се разбра дали адютантът успя да събуди съжаление към индианците у приятеля си, но все пак лейтенантът мълча до самия форт и влезе вътре с наведена глава.

Полковник Сейнт Ор не беше от началниците, които оставят войниците да бездействат, и само два дни след пристигането на колоната във форта беше определил занятията, които трябваше да води всяка част. Така лейтенант Корнелиус ван Дайк и лейтенант Армстронг се оказаха в отряда, предназначен за нощна експедиция.

Трябваше да се огледа районът около форта. Ван Дайк, който имаше зад гърба си тригодишен опит, беше определен да ръководи експедицията. Бяха му дадени и дванайсет местни индианци за водачи.

Комендантът Сейнт Ор имаше много полезен обичай да не пуска извън форта и най-малкия отряд, докато не извърши най-строг преглед. Беше около единайсет часа вечерта, когато той излезе на плаца.

Всичко наоколо беше тъмно и тихо. Огньовете вече бяха загасени, луната все още не беше изгряла и малкият отряд стоеше пред него в пълен мрак.

Пред трийсетте строени конници един ординарец минаваше с голям фенер и осветяваше всеки човек. Запалил цигара, полковникът се спираше до всеки и внимателно го оглеждаше. Не казваше нищо, само от време на време изпукваше с пръсти — нещо, което му беше станало навик.

След него на прилично разстояние вървяха Ван Дайк и Армстронг, който носеше дълга сабя, а войниците бяха въоръжени с карабини и с по два пистолета. Понеже нямаха саби, в отряда не се чуваше обичайното прозвънване и в тишината хората изглеждаха като призраци.

Когато прегледът привърши, комендантът приближи до офицерите и каза на Армстронг:

— Ще направите много добре, ако оставите сабята си във форта. Нейният шум няма да е от полза за нощното разузнаване.

Когато позасраменият младеж се обърна, за да изпълни заповедта, полковникът добави сърдечно:

— Знаете ли, това е моя мания. Не всички мислят като мен, но съм убеден, че съм прав. Вървете, ще успеете да се върнете, преди да дам сигнал за тръгване.

Армстронг мълчаливо се поклони, качи се на коня си и полетя към офицерските жилища.

Щом той се отдалечи, комендантът се обърна към Ван Дайк.

— Трябва да ви кажа две думи насаме, и то повече като приятел, отколкото като началник. Позволете ми един съвет…

Лейтенантът се изчерви.

— Разбира се, господин полковник, но се надявам, че не смятате…

— Не, разбира се, не намирам вашия пропуск за непоправим, но вие отивате на опасна операция. Господин Ван Дайк, зная, че сте от богата фамилия и може би смятате, че това, за което друг офицер би загубил пагоните си, на вас ви е позволено. Това е измамно чувство. Гледайте да не ви виждам повече във вида, който имахте при пристигането си.

Лейтенантът наведе глава.

— Трябва да ме разберете правилно. За онова, което се случи тогава, вече няма да ви напомням. Отмених ареста ви и ви определих за началник на тази експедиция, за да ви дам възможност да загладите лотото впечатление, което ми направихте тогава. Разбирам какво е младостта и не възнамерявам да преувеличавам вината ви, но ще трябва да ми дадете дума, че няма да пийнете и капка вино, докато се намирате извън форта.

Ван Дайк наведе глава още по-ниско.

— Справедливо ли е — каза той, — защото съм се провинил веднъж, да ме смятате за способен да наруша задълженията си? Бях болен тогава… това е всичко… Не можех да се оправдавам в строя, но сега ще ви кажа, че ще изпълня дълга си, както винаги съм го изпълнявал.

Комендантът не каза нищо. Той само впери проницателните си очи в него и лицето му се свъси.

Армстронг се върна без сабята си.

— Така е добре — каза високо полковникът, — така трябва да се излиза срещу индианците. Господа, остава ми да ви кажа още нещо. Получихте писмена заповед, изпълнявайте я стриктно. Задачата ви е да проучите района до Потока на антилопата и да ми докладвате резултатите от наблюденията си. Най-важното е да избягвате сражения, освен ако не ви нападнат. За придвижване по-добре избирайте нощта. Трябва да разберем какво са намислили съседните племена, погрижете се за това.

Той вече се отдалечаваше, когато Армстронг преодоля вродената си стеснителност.

— Мога ли да попитам нещо, господин полковник?

— Можете, разбира се.

— Ако ни се удаде случай да получим сведения извън дадените ни в писмената заповед инструкции, можем ли да се възползваме от случая?

В това време луната изгря и освети отряда. Полковник Сейнт Ор гледаше втренчено младия човек в очите. Той прочете в тези очи решителност и великодушна готовност за саможертва. Но не изрече това на глас.

Вместо отговор полковникът посочи един индианец и се обърна към Ван Дайк.

— Господин лейтенант, запомнете Червената стрела, онзи индианец на десния фланг. Той е най-изкусният следотърсач в околността. И ви моля да проявявате повече благоразумие в отношенията си с тези хора. Те са много чувствителни, а в същото време винаги са готови да се възползват от слабостите на другите. Точно за тях като че ли е казано, че е необходимо да се управляват с желязна ръка в кадифена ръкавица. Сигурен съм, че ще се справите отлично. Довиждане, господа, и нека Бог ви дари със сполука. Според пресмятането ми ще стигнете до Потока на антилопата в неделя сутринта.

Ван Дайк се поклони и тръгна към коня си. Комендантът се обърна към Армстронг.

— На добър час! Доверете се на звездата си и ще направите чест на нашата стара академия в Уест Пойнт. Уверен съм в това.

Франк Армстронг се развълнува от тези неочаквани думи и сълзи задушиха гласа му:

— Прощавайте, господин комендант! Благодаря ви, много ви благодаря!

Разнесе се командата на Ван Дайк да се строят в две редици. По сухата трева се чу тропот на копита. Последва нова команда и малкият отряд се отправи тихо към вратата на форта. Комендантът проследи колоната, докато и последният войник не се скри, погълнат от тъмнината, и се упъти към дома си. Докато вървеше, той пукаше с пръсти и си мислеше: „Това момче има някакъв особен огън в очите. А колкото до Ван Дайк, ако скалпът му остане в ръцете на някой индианец, то ще е, защото конят му няма да успее да избяга от бойното поле заедно с него. А може и червенокожите да го намерят упоен от винени пари. Проклето вино!“