Майн Рид
Златната гривна (8)

Глава VIII
НА РАЗУЗНАВАНЕ

Пушекът, който беше привлякъл вниманието на водачите, се издигаше от бивак, разположен сред кедрова гора. Наблизо спокойно пасяха два коня и две товарни мулета, чиито следи толкова безпогрешно беше разчел Червената стрела. Конете бяха прекрасни представители на онази смесена порода, получена от индианското пони и големия американски кон. Мулетата бяха едри, млади и силни. Все пак си личеше, че са изминали дълъг път и са уморени.

Голямата река Жълтия камък, широка около шестстотин метра, спокойно влачеше водите си покрай потънали в зеленина брегове. Коритото й стигаше чак до планинската верига в далечината, а от двете му страни растеше буйна кедрова гора.

На двайсетина крачки от пасящите животни весело пращеше огън, запален от сухи съчки, а около него бяха насядали трима души, които явно се канеха да похапнат. Край тях бяха струпани два стъкмени по мексикански товара, две калифорнийски седла, одеяла и карабини.

Единият от тези хора беше Марк Мегер, кореспондентът на вестник „Хералд“. Той се беше отправил на път, за да търси предполагаемия съвет на индианските вождове. Все пак можеше да се прости и на най-добрия му приятел, ако не успееше да го познае в този миг. Дотолкова журналистът се беше изменил през последните дни.

Лицето му, при други обстоятелства винаги чисто и гладко обръснато, сега беше с бронзов загар, а гъстата брада го правеше неузнаваем. Синята му риза беше заменена от дълго черно палто, закопчано от горе до долу. Вместо сламена шапка на главата си беше сложил черно бомбе. Казано накратко, Мегер се беше превърнал в скромен свещеник.

Колкото до неговите спътници, всеки би разпознал в тях от пръв поглед хората на прерията, казано по друг начин, те бяха от онези бели, превърнали безкрайните простори в свое второ отечество.

Единият от тях, и без това огромен на ръст, имаше още по-внушителна фигура, като впечатлението се подсилваше от дългата му черна коса и огромната брада. Той гледаше винаги добродушно, но нещо в него издаваше открит характер и безкрайна решителност. Беше облечен в червени дрехи, панталоните му бяха напъхани във високи ботуши, а върху главата му едва се задържаше бяла шапка, дотолкова беше пробита отвсякъде. Единственото му оръжие беше пушката, която държеше до себе си. Този човек беше познат сред прерията под името Чарли Колорадо и беше известен на петстотин километра наоколо. Последният от тази тройка се казваше Бил, когото всички наричаха Красавеца. Това прозвище сигурно му беше лепнато заради грозното му лице.

Истинското му име беше Уилям Форд. Нисък, но силен като бик, с тъмно лице, дебели устни и изпъкнали скули — това беше той. Войната се беше погрижила да обезобрази лицето на Красавеца Бил, а болестите бяха довършили делото й. Физиономията му беше изпяло нашарена от следите на едрата шарка, дълбока рана от сабя слизаше от челото към долната му челюст, носът му едва се забелязваше, а на всичко отгоре беше оцеляло само лявото му ухо и предните му зъби липсваха. При едно от многобройните премеждия щяха да извадят и лявото му око, но тогава Чарли Колорадо пристигна точно навреме и довърши противника му. След тази случка Бил и Чарли станаха неразделни. Физическите недъзи на Бил не му пречеха да бъде един от най-добрите следотърсачи.

— Кажи, Чарли — каза кореспондентът на „Хералд“, като събличаше дългото си палто и внимателно го сгъваше, — ще разберем ли скоро дали вървим по верния път? Как мислиш?

Чарли се готвеше да наниже парче месо на пръчка, за да си опече вкусна закуска, и не отговори веднага.

— Красавеца Бил и аз сме решили да доведем тази работа докрай, господин Мигюр, и ще удържим на думата си, докато скалповете ни са все още на главите. Така ли е, Бил?

Но Бил беше зает с вече опеченото месо и отвърна кратко:

— Знаете, че ще бъда винаги с вас, господин Мегър.

— Но защо и двамата не можете да произнасяте истинското ми име? — попита със смях кореспондентът. — Струва ми се, че да изговориш Мегер не е по-трудно, отколкото Мигюр и Мегър, както го изговаряте вие.

— Много съм ви благодарен за урока — произнесе Чарли тържествено, — господин Мигюр, аз зная, че това не са кой знае какви тънкости, защото все пак съм учил малко в Кентъки преди трийсет години, и нека се задавя с това печено месо, ако името Мегер не се произнася в която и да е цивилизована страна само като Мигюр.

— Ако това е твоето лично мнение, повече няма да настоявам — каза Марк весело.

— Да, точно това е моето мнение и съм готов да го защитавам пред целия свят… Какво става, Бил?

Бил изръмжа и посочи с пръст пътя, по който бяха дошли. Между клоните се виждаше равнината и няколко конници, които се приближаваха.

— Индианци, честна дума! — извика Чарли, като хвана пушката си.

Мегер стана бавно и като сложи длан над очите си, се загледа внимателно в далечината. Ездачите без съмнение идваха по следите им.

Децата на прерията не губеха време, за да разглеждат приближаващите се хора. Те се втурнаха към конете и мулетата и ги доведоха по-наблизо.

Но кореспондентът хладнокръвно извади далекогледа си и го насочи към конниците. Доволен от онова, което видя, той се обърна към спътниците си:

— Всичко е наред, Чарли! Това са казионни водачи и с тях язди офицер.

— Тогава ние трябва да избягаме или да ги принудим да се върнат — отвърна Чарли сериозно.

— Защо? Не вършим нищо незаконно.

— Нима човек може винаги да знае кое военните наричат законно и кое незаконно? — отговори дълбокомислено човекът на прерията. — Тези хора са заети само с едно — как да пречат на честните хора да си спечелят парчето хляб. Те винаги носят в джоба си лист хартия, която ти заповядва да напуснеш индианските земи, особено ако имаш вземане-даване с червенокожите.

— Човек може да допусне, че вие се занимавате малко и с контрабанда.

— Че какво от това? През целия си живот не съм навредил на никого — нито на бял, нито на червенокож. Не всеки правителствен чиновник може да се похвали със същото… Никога не съм продавал мухлясало брашно, нито вмирисана сланина. А колкото до уискито, кълна се пред Бога, продавам от същото, от което пия. По-честно от това не може и да бъде. Но все ще се намери някой наконтен лейтенант с два реда медни копчета да каже: „Драги, трябва да напуснеш това място.“ Не е ли за ядосване, дявол да го вземе! Тези военни! Където се появят, е по-добре свестният човек да не се показва.

И Чарли плюна енергично, като че ли искаше да подчертае още по-изразително своето отношение към американската цивилизация.

Марк Мегер отново насочи далекогледа си към приближаващите се конници.

— Които и да са тези хора — каза той спокойно, като се обърна след минута към Чарли, — струва ми се, ще бъде много по-добре, ако оставите пушките настрана. Ако индианците с офицера са от племето на сиуксите, не трябва да се караме с тях, понеже имаме намерение да се вмъкнем в бивака им. Нали помните нашите намерения?

— Аз не забравям, че сме на служба при вас, господин Мигюр — почтително отвърна Чарли, — но право да си кажа, не е ли срамно да се отказваме от бой, когато сме трима срещу четирима?

— Ако намерението ми беше да се бием, нямате да допусна да оставим пистолетите си във форта. Обясних ви, че тази работа, с която сме се заели, е деликатна и ще са нужни много търпение и такт, за да успеем. Затова оставете пушките си на мира, завийте ги с одеялата и върнете животните при тревата, където си бяха. Все едно че нищо не се е случило.

Чарли го послуша, но се виждаше, че е огорчен. Бил просто помагаше на приятеля си да възстановят обстановката, при която ги завари появата на приближаващите се конници.

Кореспондентът следеше с далекогледа идващите и когато те се приближиха на около километър, облече палтото си и седна край огъня.

Като усещаха вкусната трева пред себе си, конете на Франк Армстронг и на тримата индианци се носеха без подканяне все по-бързо към бивака под кедрите. Индианците вече отдавна бяха забелязали, че край огъня има само трима бели, настанили се мирно за почивка, и без особена предпазливост навлязоха в горския гъсталак.

Младият лейтенант се учуди много, когато вместо онези, които очакваше да види, зърна един свещеник в дълга дреха и бяла вратовръзка, вдълбочен в църковна книга.

— Добър ден, отче! — вежливо поздрави той, докато индианците разглеждаха почтително седналия край огъня свещеник.

Той вдигна изненадано глава, сякаш учуден от внезапния глас.

— Какво чудо! Пътешественици по тези места! Да ви благослови Бог!…

— Ваше преподобие — каза Франк, — няма ли да ни позволите да споделим с вас този бивак?

— Земята принадлежи на всички чеда по света — отговори „духовникът“. — Водата, тревата, дърветата и, дори дивечът, който се среща по тези места, принадлежат колкото на вас, господин офицер, толкова и на нас.

— Разбирам, че получихме позволението ви да се настаним тук — каза младият човек, слезе пъргаво от коня си и веднага започна да го разседлава. — Почтени отче, благоволете да ми кажете с кого имам честта да разговарям? Името ми е Армстронг, лейтенант от Дванайсети кавалерийски полк. На вашите услуги!

Свещеникът, който отново се бе задълбочил в четивото си, повдигна глава.

— Извинете ме, но вие като че ли ме попитахте нещо, господин офицер?

— Да — отговори Армстронг, като се понамръщи, — попитах ви за името. Аз съм офицер от федералната армия, достопочтени отче, и е не само мое право, но и задължение да научавам името на всеки бял, когото срещам по индианските земи.

— Сигурен съм, че ще извините моето невежество във военните дела, господин офицер. Много ми е приятно да ви съобщя името си и всичко останало. Аз съм отец Смитфилд, бакалавър по богословие от Кайена. Тръгнал съм за лагера на сиуксите, където може би ще ми се удаде да покръстя някого в християнската вяра.

— Сериозно ли говорите? — извика Франк. — И аз съм тръгнал към лагера на сиуксите, почтени отче. Ще можем да си правим компания.

Сега вече свещеникът остави настрана книгата си и почти цяла минута гледа мълчаливо младия офицер в очите.

— Сериозно ли казахте това? — попита той. — Не разбирате ли, че аз отивам при вожда, който е в непримирима вражда с американското правителство, и че само да се появите там, хиляди воини, жадни за кръв, ще ви разкъсат на парчета?

— Знам, но защо войникът да не опита това, което е решил един свещеник?

— Забравяте една важна особеност в случая. Червенокожите уважават дрехата на духовното лице. Те разбират, че аз отивам при тях не за територии или за кожи и че за подслона ще им заплатя. Това е причината, поради която аз без страх ще вляза в лагера им, а вие се излагате на сигурна смърт.

— Разсъжденията ви не са лишени от основание, но все пак съм решен да дойда с вас в лагера на сиуксите яли… да ви върна във форта.

— И едното, и другото няма да бъде много великодушно от ваша страна — отговори свещеникът. — Доколкото разбирам, вие искате аз да ви отведа при индианците.

— Много добре сте разбрали мисълта ми.

— Но помислете, моят сан не ми дава право да се намесвам като страна в светските дела. А и личното ми мнение е същото. Излиза, че аз, пратеникът на мира и любовта, трябва да заведа в лагера на Изправената мечка, великия вожд на сиуксите, един непознат за мене човек, който може да се окаже най-обикновен шпионин, който дебне това племе…

Франк Армстронг почувства цялата справедливост на това възражение и наведе глава.

— А откъде знаете, че аз не нося мирно предложение за сиуксите? Послушайте ме, отче, трябва да ви обясня намеренията си. Имам сведения, че при сиуксите се е появил вожд, който е със смесена кръв — наполовина бял и наполовина индианец. Той е станал жертва на недоразумение при белите и това го е тласнало към червенокожите. По това, което разказват за него, за решителността му, за военните му познания и начина на мислене, струва ми се, че е един от моите приятели — всъщност най-скъпият ми приятел от младежките години. Иска ми се да го предпазя от безумното начинание, което е започнал, да го разубедя в ползата от индианския бунт, който може да завърши пагубно за племето му… Ето защо трябва да вляза в лагера на сиуксите, а там… каквото е решил Бог!… Ако ми откажете съдействието си, отче, няма да ми остане друг изход, освен да ви върна във форт Лъки.

Свещеникът повдигна рамене.

— Не, драги господине, във форта няма да се върна. По-добре ще е, ако изпълня вашето желание. Но ви съветвам още веднъж да прецените риска, на който се излагате… Излишно ще е да вземаме с нас и вашите индианци. В лагера на сиуксите можете да влезете само като мой помощник. Освен това моето положение ми повелява да носим със себе си само една пушка, колкото да се снабдяваме с храна.

— Не — отвърна Армстронг, — ще ме вземете такъв, какъвто съм — офицер от Дванайсети кавалерийски полк, а не по-мощник на свещеник. Колкото до индианците ми, ако намирате за необходимо, ще ги върна обратно. Това е лесно.

Свещеникът гледаше Франк Армстронг с неприкрито възхищение.

— Нека бъде, както искате. Това е лудост, но вие ме възхищавате.

Този израз на лицето му, пък и цялата му фигура подсетиха за нещо Армстронг и той извика:

— Простете ми, ако се лъжа, но ми се струва, че вие не сте този, за когото се представяте. Не сте свещеник!

— Имате право — каза Мегер, отхвърляйки решително маската си, — аз съм специален кореспондент на вестник „Хералд“ и съм готов да ви помогна. Покори ме вашата решителност. Когато пожелаете, господин Армстронг, особено ако владеете и перото така добре, както и сабята, бих ви ходатайствал, за да постъпите в редакцията на моя вестник, защото едва ли във вашата заседнала в казармите армия ще се намерят и двама офицери, които биха се осмелили да се изложат на опасността, която ви очаква.

С тези думи той протегна ръка на младия офицер, който я стисна искрено.

— Кажете ми, моля ви, заподозряхте ли ме, че не съм този, за когото се представям, преди сам да се издам?

— Право да си кажа, не подозирах нищо. Отлично играехте ролята си.

— Какво да се прави! Човек трябва да е готов на всичко, ако иска да притежава добра новина. Можете да кажете, че това е против здравия разум, но аз се поблазних от възможността да разкажа подробно за онова, което ще стане в света на сиуксите, и ще отида при тях — дори да изгубя главата си.

— Ще видите, че ще постигнем това, за което сме тръгнали, без да пострадаме ни най-малко — каза възбудено Армстронг.

— Чувствам, че ще имаме успех, а моите предчувствия не са ме лъгали никога. Но след всичко това парче печено месо няма да ви уплаши, нали?

Чарли и Красавеца Бил веднага се заловиха за работа и след четвърт час между младите хора цареше истинска дружба, подкрепена от великолепния бифтек.