Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cadet Button (A Tale of American Army Life), 1878 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Иван Андрейчин, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
МАЙН РИД. ЗЛАТНАТА ГРИВНА
Роман
Превод: Ив. Андрейчин
Редактор: Паруш Парушев
Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев
Художник-редактор: Лили Басарева
Коректор-стилисти: Лидия Ангелова, Людмила Антонова, Борислав Зонгов
Графично оформление: Стефан Узунов
Цена 10,98 лв.
„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992
с/о Jusautor, Sofiа
История
- — Добавяне
Глава XV
ЧЕРВЕНАТА СТРЕЛА
Червената стрела застана в позата на оратор, като че ли цял живот се беше занимавал само с това.
— Братя от племето дакота — започна той тържествено, — аз съм ваш приятел и затова се осмелявам да изкажа моите несъгласия. Татука има право да нарича белите вълци. Мъдростта на Изправената мечка е равна на неговата смелост. Те ни съветват да избиваме бледоликите. Това е така. Но аз, вашият гост, се питам, а питам и вас, няма ли да е прибързано дакота да събуди гнева на Белия вожд? Не е ли по-благоразумно да се престорим, че обмисляме предложенията му, а през същото време да се готвим за война? Винаги можем да избием пленниците си, но по-добре ще сторим, ако направим това в подходящия момент.
Макдиармид чу ясния и отчетлив глас на говорещия и се обърна към него. Той забеляза колко голямо впечатление направиха думите му на всички. Следотърсачът, изглежда, беше успял да докосне най-тънката струна в душите им, като предизвикваше тяхната политическа мъдрост.
Златната гривна почувства слаба надежда и приближи към съвета.
— Вождът с белите пера говори като истински мъдрец — каза той. — Зная, че белите чакат с нетърпение да разберат какво ще последва след предложенията, които са ни изпратили по младия войник. Ако убием сега този пратеник, преди още листата на тези дървета да почервенеят от приближаващата есен, Белия вожд ще бъде тук със своите полкове. Те ще пристигнат с хиляди, преди още да сме успели да се обединим, да получим оръжията, които ви обещах, да се обучим с тях. Ето върху какво трябва да се замислим сега…
Съветът вече беше разделен на две. Един млад воин беше дотолкова възбуден, че си позволи да извика:
— Аз мислех, че Златната гривна е велик вожд и ще ни поведе в сражение!
— Да — отговори спокойно Макдиармид, — но аз искам да ви поведа към победа! А победата трябва да се подготви. Сиуксите са смели. Те ще победят първите бели, които срещнат. Но след тях ще дойдат други. После още, още… И всичко ще свърши с това, че сиуксите ще трябва да търсят спасение в Канада, ако не искат да останат на определената им земя, където ще работят като роби, а ще гладуват като вълци!… Ето защо ви съветвам да не вземате бързи решения, а да изчакате, докато се сключи съюзът между северните племена, и тогава да изберем най-удобното време, за да покажем омразата си към бледоликите.
Повечето от събраните на съвета видимо одобряваха тези думи. Изправената мечка не се реши отново да застане срещу Златната гривна и побутна един от приближените си.
Беше слаб и висок млад човек, с покрито с рани тяло. Наричаха го Червената луна заради светлочервените му коси. Беше храбър и умееше при необходимост да прикрива майсторски следите си.
— Кой каза, че дакота ще отстъпят дори и крачка пред белите? — извика той гневно. — Бих искал белите да са тук и да научат от нас какво е смелост. Трябва да изпратим децата и жените си в земята на Бялата майка, където ще са в безопасност, а ние да тръгнем на поход срещу Белия вожд. Досега съм снел доста скалпове, но тази работа не ме уморява. Хау!
— Правилно казваш — извикаха повечето от воините, защото се бояха да не ги помислят за страхливци.
В това време сред насъбраната тълпа започна един странен ритуал — мъжете, а след тях с разпуснати коси и жените подеха дива и страшна песен, унесени в единен такт, и със злобно светнали очи редяха непонятни думи.
Като зараза гневът обхвана цялата тълпа, така както огънят обхваща за миг суха слама.
Пленниците следяха всичко това с интерес. В един момент те помислиха, че смъртта ще ги отмине, но сега надеждите им започнаха да се топят с всяка минута.
Красавеца Бил превеждаше отново какво се говори на съвета, а Марк Мегер записваше всичко, което беше по-важно според него, в това число и собствената си смъртна присъда.
Изведнъж един червенокож воин се хвърли в празното пространство край огъня и в дивашки ритъм затресе цялото си тяло.
— Аз съм Американския кон. Плених конете на цял отряд и избих войниците. Само един успя да се измъкне! Има ли по-храбър от мене тук?
— Честна дума, господин Мигюр, този разбойник не лъже! — извика Чарли Колорадо. — Вярно е, че откара всички коне на отряда, командван от едно хлапе — лейтенант като господин Армстронг. Не искам да го обиждам, обаче аз бях единственият, който успя да спаси главата си… Но погледнете тези дяволи, съвсем подивяха и от съвета не остана нищо.
И наистина на празното пространство, където преди малко заседаваше съветът, сега се разиграваше истинска вакханалия. Всички ръкомахаха, тресяха се в транс, с крясъци изтъкваха личните си подвизи, без да слушат другите.
— Не виждам Червената стрела — забеляза Армстронг, — дано не попадне в ръцете им, защото, ако сиуксите мразят някого, това наистина са водачите от племето на поуните, които винаги са готови да им навредят.
Шумът растеше с всяка изминала минута. Играещите се отдалечаваха от огъня и приближаваха свещения вигвам, като изригнаха страшни заплахи към пленниците.
Внимателните очи на Армстронг откриха посред тълпата самозвания пратеник с белите пера. Той викаше и танцуваше по-шумно от другите и с ръмжене и подскачане незабелязано се приближаваше към входа на свещения вигвам. Сред общия шум той успя да произнесе няколко английски думи, които достигнаха до пленниците.
— Сиуксите глупави! Червената стрела… ще освободи бели… две-три минути…
Като че ли в потвърждение на тези обещания страшен гръм разцепи небето, а светкавицата освети ярко вътрешността на вигвама. Сред грозните трясъци, които сякаш искаха да разрушат лагера, Червената стрела се метна встрани от тълпата и за миг успя да се скрие при пленниците, като спусна след себе си платнището. Нова светкавица сякаш изгори всичко наоколо, а гърмът накара хората да налягат по земята в суеверен страх. Сред внезапната тишина се чу силен вой и връхлетя страшен вятър, който засипа с пясък лицата.
— Ураган — прошепна Чарли, — познавам гласа му.
— Да — отзова се Червената стрела, — голям ураган… ще помете вигвам, хора, всичко… ние скоро бяга… река, скача вода, плува… хайде, хайде…
И наистина вън вече бурята вилнееше. Вигвамът се тресеше от вятъра и всеки миг можеше да се срути.
Чарли повдигна платнището на входа.
Ужасен мрак беше скрил огъня и хората, пясък пръскаше толкова силно, че никой, дори и пазачите, не беше останал наоколо.
— Ето нашия миг! — извика Чарли. — Сега или никога!
Той изскочи от вигвама и всички го последваха. Щом хукнаха в мрака, един глас прозвуча край тях:
— Движете се вляво!
Познаха Златната гривна.
— Прощавай, приятелю! — извика Армстронг.
Бегълците едва се придвижваха напред, хванати за ръце, за да се противопоставят по-успешно на прерийния вятър. Заслепяваше ги прах, мълнии ги оглушаваха, биеше ги едър град. Те се препъваха, падаха в някакви ями, ставаха отново и пак се втурваха напред.
След час пресичаха реката с плуване и щом стъпиха на отсрещния бряг, се ориентираха по звездите. Небето неочаквано светна и те поеха на югозапад по безкрайната прерия.
Вече не се страхуваха от индианците. Дори и да бяха открили бягството им, те трудно щяха да се организират, за да ги преследват, защото много време щеше да им трябва, докато съберат разпръснатите от бурята коне. А и едва ли щяха да се решат на такова нещо през нощта.
— По всичко изглежда, господин Мигюр, че още веднъж сполучихме да спасим скалповете си — каза през смях Чарли.
— Да — отвърна му кореспондентът, — трябва да благодарим на нашия приятел Червената стрела. Дължим му много!