Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cadet Button (A Tale of American Army Life), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

МАЙН РИД. ЗЛАТНАТА ГРИВНА

Роман

Превод: Ив. Андрейчин

Редактор: Паруш Парушев

Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев

Художник-редактор: Лили Басарева

Коректор-стилисти: Лидия Ангелова, Людмила Антонова, Борислав Зонгов

Графично оформление: Стефан Узунов

Цена 10,98 лв.

„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

с/о Jusautor, Sofiа

История

  1. — Добавяне

Глава XII
ЗЛАТНАТА ГРИВНА

Мястото, където рекичката Жълтия камък се вливаше под остър ъгъл в река Туин, представляваше обширна и богата долина, сякаш вкопана между високите брегове.

На стръмния северен бряг беше застанал човек. Висок, облечен пищно в индиански дрехи, той сякаш се любуваше на чудната природа.

Косата му беше украсена с дълги орлови пера, на тила му се вееше от вятъра конска опашка, а наметалото му беше обшито с чисто злато. Мокасините му представляваха истински шедьовър на индианското изкуство, а голите му ръце бяха почти целите покрити със сребърни гривни, между които блестеше с великолепието си една от чисто злато, украсена с едри брилянти.

Всичко у този човек издаваше знатния индианец: орлов нос, изпъкнали скули, проницателни очи, спокойно и твърдо лице, почти котешка гъвкавост на движенията.

До него беше застанал човек с облекло на канадец, от онези, които се занимават с търговия в Хъдзъновия залив и около устието на река Орегон. Този човек се казваше Евън Рой. А колкото до индианския вожд до него, това беше Макдиармид, бившият възпитаник на уестпойнтската военна академия.

И двамата бяха вперили очи в реката, която се извиваше пред тях между зелени поляни и тъмни крайбрежни ели.

Величието на тази природа внушаваше спокойствие и мир. От двете страни пасяха бизони, без да се плашат от човешкото присъствие. На около два километра се виждаше индиански стан, около който пасяха коне.

И тук цареше спокойствие. От време на време някой възрастен човек преминаваше от един вигвам в друг, играеха полуголи деца.

— Това, което е пред нас, е празник за очите! — с възхищение произнесе Евън Рой. — Но щеше да е много по-добре, ако тези нещастници имаха истински жилища и сигурна храна през зимата.

— Какво добро им е донесла цивилизацията, за да приемат нейните закони? — попита младият вожд, който постепенно се връщаше към обичайните си разсъждения. — Тя искаш те да имат къщи, стада, храна. Но кой ще им остави всичко това, ако го имат? Бедността е последната им защита!

— През топлите сезони това е поносимо. А през зимата? Могат ли те като стадата да променят местоположението си през различните годишни времена?

— Защо да не могат да го правят? — попита гневно младият човек. — Преди те постъпваха точно така. С настъпването на студовете отиваха към езерата при устието на Самарона. Никой не им пречеше. Живееха свободно, както са живели бащите им, сражаваха се, когато се наложеше, и бяха щастливи. Трябваше да се появят белите и да прогонят индианците, да им отнемат родината. Те им я откраднаха, Евън Рой! Баща ми си мислеше, че е постъпил благородно, като е дал на майка ми името си и правата, които има бялата жена. Мечтаел е да ни спаси от живота на дивите червенокожи, като ни възпита в града. Какво ни донесе това възпитание? Помогна ли ми то, когато ме изгониха от академията и ме лишиха от военно звание? Защити ли то сестра ми от презрителните погледи? И най-глупавите бели кукли се отвращават от нея, въпреки че не са достойни да завържат връзките на обувките й. И всичко това само защото тя е със смесена кръв. Евън Рой, хиляди пъти съм премислял всичко това и съвестта ми вече е произнесла присъдата си. Племето на баща ми разори племето на моята майка. Аз ще върна на нещастниците вярата им, ще отмъстя за тях или ще умра!

— Защо се заплиташ в тази история? Майка ти е от племето на чернокраките, а ти си дошъл при племето дакота.

— Имаш право. Дакота е чуждо племе за мен, но племето на майка ми изчезна през войните, които водеше с белите, а останалите живи се спасиха в Канада под закрилата на английското знаме. Заклех се пред майка си, че ще обединя всички индиански племена и ще ги поведа срещу техните грабители.

— Ти си учил история, Макдиармид, и не може да си забравил каква е била съдбата на вожда Матох, на Понток. Срещу цивилизацията всеки ще претърпи поражение. Колкото до теб, ще се случи едно от двете: или няма да можеш да обединиш всички индиански племена, или, дори и да успееш да постигнеш мечтания съюз, той ще бъде разбит още в първото сражение.

— Защо трябва да ни разбият? Не може ли да има и друга логика? Като видят срещу себе си силния съюз на всички племена и усетят мощта му, белите могат да решат, че ще е по-изгодно за тях да оставят на индианците част от земята, която им е необходима, за да живеят нормално, вместо да продължат прокълнатата си система на унищожаване, възмущаваща и онези, които я привеждат в изпълнение. А работата не е само в резултата, самата цел е прекрасна и примамлива. Ще се опитам да я постигна, каквото и да ми струва това.

След тези думи всеки от събеседниците потъна в мислите си.

— Времето напредна — забеляза след малко Макдиармид, като погледна към слънцето, — трябва да се върнем в лагера и да разберем как Голямата змия се справя с играчките си…

— Голямо нещастие е — започна с патос Евън Рой, — голямо нещастие е, че във вашето семейство само баща ти е постъпвал умно! Вместо да подхранваш у себе си неосъществими намерения, да подготвяш бунт, за да постигнеш някакво илюзорно примирие с белите, щеше да е по-добре за теб да продължиш бизнеса на баща си, да удвоиш богатството му чрез търговия с кожи и да станеш толкова могъщ, че да принудиш всички да ти се кланят.

— Пътят към почестите и славата не минава само през златото — вдигна гордо глава бившият възпитаник на военната академия. — Няма да понасям постоянните несполуки, Евън Рой, уверявам те!… Но нека да тръгваме!

Те се спуснаха бързо в долината и стигнаха до самата вода. Бизоните, които пасяха наоколо, дори не повдигнаха глави и продължиха да щипят трева, без да се смущават.

— Ето ти и друг пример за благородството на цивилизацията — каза насмешливо Макдиармид. — Ако лагерът пред нас беше на белите войници, мислиш ли, че бизоните щяха да бъдат толкова спокойни? Пък и кой би ги оставил тук? Щяха да ги разпръснат, без да знаят защо го правят, може би само за да доставят удоволствие на някой скучаещ офицер или без всякакъв труд да се сдобият с ловен трофей. Изглежда, ние, презрените диваци, имаме повече благородство и разум да пазим нашия дивеч и да убиваме само колкото ни е необходимо, за да се прехранваме.

— Не отричам известно коварство у белите — каза Евън Рой, — а индианците имат само едно средство за живот и ако опитът не беше ги научил да пазят дивеча, един Бог знае как биха просъществували. А колкото до теб, Макдиармид, отсега ще ти предскажа, че рано или късно ще се завърнеш в големите градове.

— Но не по-рано от мига, в който свободният живот и прерията станат невъзможни за мен.

Двамата откриха сред тръстиките чудесна индианска лодка, изработена от жилаво дърво, с опънати върху нея бизонски кожи. Макдиармид пъргаво скочи в нея, вдигна проснатата на дъното бяла вълча кожа, наметна я върху плещите си и щом Евън Рой седна в лодката, хвана дълъг прът и се отправи към отсрещния бряг.

Интелигентността на Макдиармид се проявяваше и в различния подход, който прилагаше в общуването си с образовани хора и със своите индианци. При необходимост словото му искреше от красноречие или излъчваше кротост, сила и простота.

Баща му, син на разорен благородник, бе напуснал на младини родината си и бе заминал за Канада. Там, край бреговете на Хъдзъновия залив, той бе започнал търговия с кожи, но бе запазил дълбоко в себе си спомена за далечната родина, за детството си и те се бяха превърнали в лъч от поезия сред изпълнения с грижи и груба проза живот на търговците. Почти целият му живот бе преминал далече от цивилизования свят, в простата търговска кантора, където бяха идвали само индианци, за да му продават кожи. В ограничения кръг от хора, в който бе минала младостта му, той бе намерил и своята съпруга, дъщеря на един от вождовете, с които търгуваше, и заедно с нея бе продължил да се бори за онзи по-добър живот, който искаше да остави на децата си. Затова един ден, събрал всичките си спечелени пари, бе напуснал прерията и се бе установил в Ню Йорк.

Щастливата случайност, а и търговският му усет го бяха накарали да вложи капиталите си в земите покрай Големия канал край града, пустеещи и безлюдни по онова време. Връзките му с индианците бяха продължили и в Ню Йорк и той бе увеличил доста капиталите си от търговията с кожи.

Не след дълго бързо разрастващата се американска столица почувства истинска нужда от неговите пустеещи земи покрай канала. С поразителна бързина върху тях израснаха огромни сгради, кварталът прерасна в предмостие, после влезе в границите на града, докато най-сетне се превърна в негов централен район.

Ето това е кратката история на един скромен търговец на кожи, който изведнъж бе станал много богат капиталист. При това обществено положение за него не бе трудно да намери един по-сговорчив конгресмен, който да открие вратичка за сина му към военната академия. В предсмъртните си мигове богатият старец виждаше не само възстановената слава на своя древен род, но и могъществото, което оставяше на фамилията си чрез военния чин на сина си и огромното влияние върху коренното население на страната.

Така откъснат от света заради частното образование, получено в тихата бащина къща, Макдиармид изведнъж попадна във военната академия на Уест Пойнт посред буйната компания на нейните петстотин възпитаници. Озова се там с инстинктите на своята шотландска, френска и индианска природа — с бронзовия загар на лицето си, с безмерната си гордост, с честолюбивите си планове.

Говореше свободно четири езика, познаваше отлично историята на древността и на Европа, но нямаше почти никаква представа от историята на Америка и в академията изучи със страст миналото на земите и хората, които станаха негова истинска родина чрез кръвта на майка му. Едва тогава научи той колко сърдечно бяха посрещнали индианците първите бели преселници, които само за петдесет години бяха успели да отнемат всичко, което по право принадлежи на тези коренни жители, но дори и след това бяха продължили да ги преследват и унищожават. От картата на Северна Америка, цялата изпъстрена с местни названия, той узна, че от щастливите стопани на земите между Атлантическия океан и река Мисисипи след последните сто години не бе останало нито едно племе. Изпадаше в умиление, докато четеше за храброто племе семиоли, което дълго бе успяло да се съпротивлява в самия ъгъл на Флорида срещу могъщата държава на белите. Причина за поражението на червенокожите се бе оказал един офицер, чиято коварна постъпка била възхвалявана като образец на висша политика и се бе заключавала в това, че след като поканил четирийсетте първенци на това племе при себе си на преговори, с измама ги пленил и превърнал в роби. Макдиармид узна, че за тази си доблестна постъпка офицерът бил получил висока правителствена награда. След като прелисти летописите на тази отчаяна борба, Макдиармид навсякъде откри безчестие, жестокост, безпощадно изтребление, което белите последователно прилагаха към онези, които имаха само този грях, че искаха да живеят в родината си.

Цялото му същество бе възмутено и той бе пропит до последната си клетка от съчувствие към червенокожите си събратя. Често се питаше в минути на размисъл дали съдбата не е отредила на него да поправи тази ужасна несправедливост.

Когато през последната ваканция откри в домашната си библиотека историята на Канада, разбра, че французите бяха проявили много повече справедливост към местните племена. Те се бяха заели да ги цивилизоват, вместо да ги избиват. В тази страна и англичаните бяха последвали същата миролюбива тактика и като резултат на дългото мирно съществуване белите и индианците вече живееха като един народ. „Защо да е невъзможно това да стане и в Съединените щати?“ — питаше се той.

Постепенно в душата му зрееше великият план, който сега беше започнал да осъществява. Несправедливостта, на която бе станал жертва, само даваше последния тласък.

Той ще обедини във велик съюз всички коренни жители, разпръснати из Севера на Съединените щати, ще ги вдигне на бунт за свобода и независимост и тяхната отприщена сила ще постигне целта си! Това бе мечтата на живота му.

Когато се бе запознал с някои от прерийните вождове, той бе открил в тях честни, горди и смели хора — много по-възвишени от безнравствените бели. Предстоеше му да се хвърли във великата битка и знаеше, че всеки, който има истинска представа за чест и дълг, ще го оправдае.