Майн Рид
Златната гривна (20)

Глава XX
КРАЙ БРЕГОВЕТЕ НА ХЪДЗЪН

На следващия ден бързият влак спря на малката гара Брентънвил край река Хъдзън.

Тя беше замръзнала, а бреговете й бяха покрити с дебел сняг. Гонени от северния вятър, надолу летяха шейни с платна. Над покрива се виждаше зелената борова гора, а в далечината пейзажът се губеше под безкрайната белота.

Върху билото на близкото възвишение все пак можеше да се забележи бедно селце, а по средата на пътя, който водеше до него, се открояваше голяма каменна вила, чийто жълт цвят силно контрастирате със снега.

— Това сигурно е къщата на Брентън — каза капитан Джим, докато слизаше от влака в компанията на брат си и жена му, а също и на лейтенант Армстронг.

Един лакей вече тичаше към тях.

— По всяка вероятност вие сте гостите, които очаква господин Брентън. Ако е така, смея да ви поканя в шейните, които ви очакват пред гарата. Дайте ми, моля ви, билетите си, за да освободя багажа ви.

— Това ми харесва. Обичам някой да ме очаква и да се е погрижил за удобството ми — каза Джим на Армстронг, докато полковник Сейнт Ор настаняваше жена си в леката шейна. — Това се казва истинско гостоприемство.

След две минути пътниците вече бяха насядали по местата си, завиха се с кожените завивки и бързо се понесоха по пътя към вилата на съдията.

На вратата ги посрещна любезно мис Джулиет. Ролята на домакиня й прилягаше, а и тя имаше всички качества за това.

Както повечето богати американски девойки, тя беше ходила в Европа, беше посетила там доста изискани салони и се беше нагледала на знатни дами, от които беше усвоила умението да отмерва според човека пред себе си онзи неуловим от пръв поглед нюанс на вниманието, което оказва, даваше на всеки да усети, че чарът в поведението й е посветен по някакъв начин само на него.

С госпожа Сейнт Ор беше нежна и внимателна, към полковника се отнасяше с изисканата сериозност, каквато предполагаше положението му, с капитана се държеше просто приятелски, а колкото до Армстронг, едновременно го омайваше и го държеше на разстояние от себе си чрез подчертано студено достойнство. Отначало това отношение го раздразни, а по-късно се почувства дори оскърбен.

Истински любезен към него беше съдията Брентън, като че ли Армстронг имаше определено значение за него, а не беше поканен само заради любезното внимание към полковника.

И въпреки всичко, когато се усамоти в определената за него стая, младежът си даде сметка, че нито бащата, нито дъщерята проявяваха някакъв интерес към неговите подвизи, дори не се заинтересуваха за раната му. Беше прав да се огорчава. „Хералд“ разнесе по всички краища на света новината за неговата необикновена смелост, а славата, която усети след последвалата заповед по армията, все още не беше отшумяла.

„Както се вижда, тук ми е отредена доста глупава роля“ — тъжно размисляше младежът, опрян о студеното стъкло на прозореца, загледан в зимния пейзаж.

„Ако бяха ме повишили поне, може би щеше да е друго, а то само ръката ми е превързана. Това не е достатъчно, за да ме приеме тя по-любезно. Нети не би постъпила така… Чудесна девойка!… Не биваше да идвам тук — почти гласно изрече той, — особено след онова глупаво писмо! Къде ли ми беше умът, когато реших да го напиша? Ако все пак Нети е прочела това писмо пред нея, то тя е получила и кичурчето от косата ми. Не би ли трябвало поне да спомене за това?“

И като поразмисли, продължи своя мълчалив монолог:

„Милата Нети, толкова е чиста и възвишена! Защо й възложих такава сложна работа?“

И той дълго остана така до прозореца, като гледаше навън и не виждаше нищо пред себе си. Не видя дори и чудесния залез, отразен от прозрачния въздух над планинските склонове.

Изведнъж се дочу звънче и пред вратата спря шейна, от която слезе Ван Дайк, облечен в дебел кожух, в който изглеждаше още по-дебел.

— Само това оставаше! — каза гласно Франк. — Вижда се, че съдията Брентън не умее да подбира гостите си. Не стига, че Ван Дайк ще се срещне с мен, но трябва да го види и полковникът, който толкова неделикатно го изпрати в оставка. Но това си е работа на домакина. Все пак ще трябва да се преоблека за вечеря.

Франк не обичаше да отделя много време за облеклото си, но този път прекара няколко излишни минути пред огледалото.

Когато облече за първи път след много, много време цивилни дрехи, той изпита същото удоволствие, каквото бе преживял, след като се видя в мундира на новопроизведен офицер. Скромността не му попречи, след като се огледа критично в огледалото, да се усмихне одобрително на собствената си външност. Черната превръзка, която придържаше ранената му ръка, не разваляше общото впечатление.

Салонът беше празен, когато влезе там. Докато чакаше, той се зае да разглежда книгите и вестниците, поставени на масата, накрая взе албум със снимки и се настани край прозореца с него.

Беше сбирка от портрети на прочути мъже и държавници. Имаше снимки на Линкълн и Вашингтон, на генерал Скот и на Виктория, на Виктор Емануел и Пати. Тук не липсваше и самият Брентьн, да не говорим за Корнелиус ван Дайк и цяла редица от лели с намусени и подозрителни физиономии…

„Като че ли са ми сърдити тези госпожи, защото тичам след зестрата на тяхната родственица — помисли си той тъжно. — Но те имат право, ако се замисли човек. Лейтенант, който освен със заплатата си не разполага с никакви други средства! Как би могъл да мечтае за ръката на толкова състоятелна госпожица като мис Брентьн?“

Той въздъхна дълбоко и обърна страницата. Пред него се откроиха портретите на Джулиет и на Нети, разположени един срещу друг. Джулиет беше усмихната и цяла блестеше като летен ден, тържествуваща със самосъзнанието за безукорните черти на своето лице. Тъмносивите й очи гледаха със спокойна ирония онзи, който би поискал да прочете нещо в тях. И за първи път в живота си Франк разбра, че на това лице и на тези очи не им достига душа! Припомни си за богините, които Тициан беше нарисувал, колкото прекрасни, толкова и безстрастни.

А колко различна беше Нети! Мило и живо лице, малко поотслабнало напоследък, сини очи, стиснати като от прикривано страдание устни, светлоруси къдрици над високо чело — тя цялата излъчваше доброта и чистосърдечност.

Франк дълго разглежда двата портрета. Сравняваше ги, без да иска, и трябваше да признае накрая, че това сравнение не беше в полза на онази, на която той от толкова дълго време отдаваше горещите си чувства.

„Тези две снимки са като неумолимо огледало, което показва точно характера на оригинала“ — каза си Армстронг.

Лек шум го накара да повдигне глава. Капитан Джим Сейнт Ор беше застанал до него и гледаше през рамото му в отворения албум.

— Каквото и да ми кажеш, бих предпочел малката — заговори той, — тя притежава истинско лице. Виж каква решителност! Тъкмо такава жена е необходима на войника. Впрочем познавам една особа, която няма да има нужда от подканяне, ако е уверена поне малко, че ще сполучи. Наистина е така.

Франк изведнъж стана сериозен.

— Какво чувам, капитане? Нима е възможно да се говори с толкова фамилиарен тон за малката госпожица?

— Но, моля ти се… фамилиарен тон! Откога тичането след едно момиче се е превърнало в нещо лошо? Цели шест месеца мис Дашууд и аз прекарахме заедно и се опознахме отлично. Не ми беше потребно много време, за да я оценя. Ако можех само да предположа, че и тя от своя страна… Лесно ти е, Армстронг. Можеш да ми кажеш: ти не си се излагал на опасности като мен и си имал възможността… Но нима не беше и ти това лято във форта с нас? Е, ти отдели много време да се скиташ около лагера на Изправената мечка и да залагаш главата си на карта заради честта да попаднеш в заповедта по армията. Това, разбира се, е много хубаво. На мен пък през същото време ми се случи да бъда във форта между два огъня. Говоря за двете братовчедки. И като преценявам сега, не съм се излъгал в избора си. Но ти не губиш нищо, както виждаш, не споменавам за твоята избраница… Както можеш да допуснеш, за това никой не знае. Нито казано, нито сторено, нали разбираш? Но аз на драго сърце бих направил така, че накрая да получа поздравленията. За теб богатата съпруга, за мен пък — малката й братовчедка!

Армстронг чуваше тези думи като насън. Никога не беше виждал капитан Джим толкова възторжен. По-рано нямаше друг човек на света, който би заговорил за жените иначе освен по рицарски. Нима капитан Джим бе човекът, който произнасяше всичко това?

— Капитане — каза официално Армстронг, като затвори албума, — извинете ме, но съм безкрайно учуден, когато ви чувам да говорите толкова безцеремонно за младата госпожица, на която се смятам приятел.

— Мислиш, че се подигравам с девойката? — каза капитанът, без да отдава особено значение на официалния му тон. — Че защо да се подигравам? Говоря напълно сериозно, уверявам те. Никой не цени толкова много мис Нети, колкото аз, или толкова много, колкото тя заслужава. Според теб, Франк, тя е само дете, но аз вече опознах сърцето й и възвишената й душа. Какво, че говоря за това? Не мога да разбера с какво те наскърбя-вам. Преди, признавам си, мислех, че между теб и Нети има някакви отношения, но само от нейна страна, убедих се в това. Тогава имаше дълбоко и силно чувство към теб. Нали тя се разболя и без малко щеше да умре само заради известието за смъртта ти?

— Истината ли казвате? — не забравяше официалния си тон Армстронг.

— Разбира се, че истината — отвърна капитан Джим равнодушно. — Само двама, аз и съпругата на брат ми, знаем тази тайна. Но всичко това, слава Богу, отмина отдавна. През цялото време ти мислеше за бляскавата Джулиет, а не за бедната Нети. Детето видя грешката си и се помъчи да те забрави, като направи неимоверни усилия над себе си. След като я пренебрегна, предполагам, че не можеш да искаш тя да си сложи траур заради грешката на сърцето си, а може би на твоето? А колкото до мен, признавам ти, изпитвам към нея голяма признателност и не отдавам голямо значение на предишното й увлечение. Само ако Нети поиска, с гордост бих я нарекъл своя жена.

Лейтенантът не можеше да си обясни обхваналото го раздразнение, пребледня от гняв, а приятелят му Джим като че ли не забелязваше нищо и беше безкрайно доволен от себе си.

Появата на съдията и коменданта, а след тях и на дамите сложи край на тази сцена, която заплашваше поради особеното състояние на Армстронг да вземе лош обрат.

Мис Джулиет се появи под ръка с мисис Сейнт Ор. Но чудно, в този момент очите на Франк не търсеха нея, а някой друг. Вече беше разтревожен, че не вижда Нети Дашууд.

Най-сетне и тя влезе в салона.

Развълнуван от разговора си с капитана, младият човек само след миг беше при нея.

— Скъпа мис Нети, колко съм щастлив, че ви виждам! — каза той високо, като я хвана за двете ръце.

За негово дълбоко учудване последва съвсем хладен отговор.

— Добър ден, господин Армстронг.

— Бях отчаян, когато разбрах, че в мое отсъствие сте посетили Лъки и сте се разболели там — продължи Франк със същия приятелски тон.

— Да, много бяхме обезпокоени за съдбата на нашия братовчед Корнелиус — каза младата девойка с най-сериозен вид.

След това тя се поклони леко и отиде при дамите, като го остави в неудобно положение сред салона.

Не само у нея, но и у другите той също не срещна топлота, нито най-малка загриженост за съдбата си. Чувстваше се като зашеметен и приличаше на човек, когото са полели с ведро студена вода. Единственото му утешение можеше да бъде само глупавата фигура на Корнелиус ван Дайк.

След историята с обявяването на дуела той се чувстваше герой и това му придаде сили да се срещне с бившия си командир. Но цялото му самообладание се изпари, когато лакеят произнесе името на Макдиармид, съобщавайки за пристигането му.

Младият индианец влезе в същия миг, облечен в моден фрак, и веднага беше представен на всички, в това число и на Корнелиус, като и двамата се престориха, че се виждат за първи път.

— Нали ще ми простите, ако се оттегля веднага след вечерята — каза той на съдията, когато се отдалечиха малко от останалите, — много ми се искаше да удържа на думата си и да ви посетя, но ме чакат важни дела у дома.

— Работата преди всичко — каза с убедителен тон съдията, — но като споменавате за това, размислихте ли вече за предложението ми?

— Почти съм решен да закупя малко от вашите акции. Можете да разчитате, че утре ще получите, както се надявам, положителен отговор.

Ако можеше да се съди от прекрасното разположение на духа, което не го напусна през цялата вечер, съдията Брентън беше много доволен от този отговор.

Макдиармид допадна на полковник Сейнт Ор. Помежду им се завърза разговор и полковникът намери начин да изкаже съжалението си, че заради едно незначително недоразумение правителството се е лишило от услугите му.

— Какво да се прави, господин полковник, миналото не може да се върне — каза Макдиармид, — за мен този удар беше жесток, но не искам да го коментирам сега. Изглежда, че съдбата ми е била такава. С неизбежното човек не може да се пребори.

Полковникът, поразен от тъжните нотки в гласа му, съчувствено стисна ръката му.

Като се правеше, че разглежда едно списание, Корнелиус се вслушваше в този разговор с изтръпнало сърце. Цяла поредица от ситуации, които не можеше досега да свърже, в този момент се подредиха в съзнанието му. Горчивината в думите на Макдиармид, подхвърлянето за злата съдба, която го преследвала още от Уест Пойнт — всичко това, взето заедно, можеше да се прибави към разговора, който беше подслушал в лагера между Мегер и Армстронг след сражението. Прогонването от полка и личните му грижи го бяха накарали да забрави за този разговор. Сега сякаш го осени Светият дух. В индианските черти на този висок господин, който толкова спокойно разговаряше с полковник Сейнт Ор, той търсеше и намираше чертите на вожда Златната гривна, който в бойното си облекло му беше вдъхнал толкова страх, та чак да побегне от бойното поле… Макдиармид!… Разбира се, че със същото име Мегер и Армстронг нарекоха вожда… Но в такъв случай този човек е бунтовник срещу правителството, човек извън закона! И защо трябва да се излага на такава опасност с този дуел? Подлата душа на Корнелиус веднага съзря начина, по който можеше да се избави от бедата, която го заплашваше. Той вече пресмяташе как по-добре да се възползва от прозрението си, когато приканиха гостите за вечеря.

Франк се надяваше, че в трапезарията ще сполучи да седне до Нети Дашууд, за да научи за странното й поведение към него, но това не му се удаде. Нети седна на другия край на масата.

Не ще и дума, при това стечение на обстоятелствата вечерята се оформяше за него като чисто наказание. Беше чудно, но никак не се тревожеше, че седналата срещу него Джулиет отделяше цялото си внимание на Макдиармид, попаднал до нея. В друг случай това обстоятелство би го отчаяло, а сега у него не трепна нищо. Мислеше само как би могъл да се обясни с Нети. И като отличен възпитаник на Уест Пойнт той си припомни хватките на стратегическата наука.

Щом дамите напуснаха трапезата и според американските обичаи оставиха мъжете да пият вино, а самите те се оттеглиха в гостната, той стана и тръгна с тях. Когато напускаше трапезарията, на вратата се появи един лакей с две визитни картички върху поднос и ги подаде на Корнелиус.

— Поканете тези господа в малкия зелен салон — каза той. — Извини ме, чичо, че се разпореждам у вас така безцеремонно, но това е нещо спешно. Двама мои приятели са слезли преди малко на гарата и искат да ме видят, а им се налага бързо да отпътуват.

Корнелиус излезе, а Армстронг го видя да разговаря в коридора с червенобрадия Евън Рой и офицера от Дванайсети кавалерийски полк капитан Бурке. Причината за това посещение не можеше да бъде тайна за Франк и той изведнъж разбра какъв разговор водят те помежду си.

„Най-сетне край на подлостите му — помисли той, — жал ми е за него, нищо добро не го очаква от куршума на Макдиармид.“

В гостната Армстронг завари мис Нети увлечена в игра на бридж. Колко пъти бе слушал от нея за отвращението й от игрите на карти!

С въздишка той приседна до мис Брентън, останала самотна край камината. Какво не би дал само преди половин година за такава възможност! Тя беше все така прекрасна и любезна.

— Макдиармид — каза тя — много ви хвали по време на вечерята.

Франк се почувства трогнат от похвалите на Макдиармид, но щеше да му е много по-приятно, ако беше чул това от устата на друга… А тази друга седеше с независим вид край игралната маса и изглеждаше така, като че ли в този миг за нея нямаше нищо по-важно.

Докато разбъркваха картите, тя небрежно погледна през рамо и хвърли разсеян поглед към нещастния лейтенант.

Той беше изненадан и притеснен, но като улови този поглед, почервеня като дете. Без съмнение в него нямаше нищо друго освен презрение.

„Какво съм й направил? С какво съм заслужил това отношение?“ — питаше се напразно той.

В този момент съдията дойде при гостите си, придружен от Джим Сейнт Ор и Корнелиус, който явно беше разстроен след разговора със секундантите. Макдиармид, както беше обявил, отпътува веднага след десерта.