Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (3)

3

Не мога да преценя дали е болест някаква или грях, тази необходимост да записвам нещата и да приковавам движещия се свят в застинала форма. Беър смяташе, че писането притъпява духа, убива някакво свещено дихание. Задушава го. Думи, които са били уловени и поставени като в затвор на хартия, се превръщат в бариера към света, каквато е по-добре да не се издига. Всичко, което се случва, е като течност, променливо е. След като отминат събитията, те са само това, което паметта ни прави от тях, и се променят с времето. Като запишеш нещо, ти го заковаваш на едно място и то става като кожа, свлечена от тялото на гърмяща змия, забита с кабарчета на стената на плевнята. Всяко такова нещо е статично и фалшиво спрямо истинското нещо. Плоско, мъртво, безсилно. Беър смяташе, че всичко написано запаметява мисъл от даден момент като нещо окончателно.

На мене обаче думите ми въздействаха. Непрекъснато или четях книга, или водех записки в дневник. Като станах на петнайсет години, хората на Беър започнаха да ме наричат Пуешкото Перо заради перата, които обикновено носех, подредени като ветрило във вътрешния джоб на сакото или зад ухото си, тъй като пуйките бяха източникът на любимите ми пера за писане. И понеже пишех с дясната ръка, извивката на перото за писане от дясното крило на птицата пасваше най-добре на ръката ми, което те знаеха и затова ми запазваха точно тях от ловуването си.

Горе на тавана има кошове, догоре пълни с моите тефтери. Те датират от далечното минало, от времето на администрацията на Монро, и разказват точно какво ми се е случвало през детството и младежките ми години. Всяка дата и събитие, които си е струвало да бъдат записани. Изписано е мастило, с което може да се напълни цяла вана. Бележки, драскани по всякакъв начин, с пера от птици или метални писци, събрани в голям затворен кръг, за да опишат цял един живот. Няколко страници от есента на 1838 година бяха изписани с подострена пръчка и сварен сок от боровинки, защото бях загубил принадлежностите си за писане в планината. Един голям тефтер, датиращ няколко години по-късно, се беше изкорубил, беше на петна и беше станал почти нечетлив, защото беше прогизнал във вода, когато пресичах една река по време на пролетното наводнение. Няколко страници бяха написани с перо, взето от крилото на орел, което се оказа не толкова вдъхновяващо, колкото си мислех, че ще бъде. Първите ми тефтери бяха малки, ръчно направени книжчици без корици, от нагъната хартия, груба изработка на малко момче. После започва постепенно подобряване на резултата, докато от един момент нататък до днес тефтерите стават еднакви, красиво подвързани с кожа тетрадки с разчертана с воден знак памучна хартия, изработена в цеховете за канцеларски материали във Вашингтон. Поддържам постоянна поръчка от десетилетия: по шест тетрадки годишно. Те все още пристигат всеки април, спретнати пакети, увити в кафява хартия, ъгълчетата грижливо сгънати и подпъхнати, привързани с канап от юта. И винаги придружени от мила бележка от собственика на магазина, внук на мъжа, с който най-напред направих сделката. По навик все още изпълвам томчетата, въпреки че вече нищо ново не ми се случва. Връщам се в предишния век, разоравам отново същите стари места, поправям, добавям, обобщавам, измислям.

Имам периоди, в които всичко, на което някога съм се натъквал — трева и дървета, музика, вкус на дадена храна, начина, по който хората се движат, чудото на цветовете, даже моите собствени изтъркани мисли — изпъква ярко, фино и ясно очертано, точно както светът ми изглеждаше, когато бях на седемнайсет години. Какъв подарък на тази късна възраст. Спомени, изплували из дълбините на миналия век, се появяват в мен и аз едва устоявам на напора на силата им. Ние всички стигаме до момент, в който искаме да теглим чертата на времето и да обявим за нищожно всичко, намиращо се в далечния край от другата страна. Да се отървем от миналия си живот, както сваляме от себе си чифт мокри, кални панталони, като просто навием надолу тежкия и прилепнал плат и извадим краката си, стъпвайки извън тях. Стигаме също до момент, в който бихме дали остатъка от повяхващите си дни за един месец юли от седемнайсетата си година. Ала я няма нишката на Ариадна, по която да се върнем обратно.

Както и да е, да започваме. Но не със сенатора, полковника или шамана. А с обвързаното момче.