Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (20)

3

Няколко години парите просто валяха, като че ли никога нямаше да свършат. Още по-голям брой магазини, сделки с недвижими имоти, инвестиции. Все още практикувах право, но само в случаи, които засягаха прехвърляне на земя и смяна на собственост. Построих хубава къща, нямаща нищо общо с модела на Федърстоун в Краншоу, беше повече в стила на Поплар Форест на Джеферсън, която бях посетил по време на едно от пътуванията си до Вашингтон, няколко години след като старият гений беше починал, а малката красива лятна къща се обитаваше от семейство, което не правеше нищо, а само се оплакваше от неудобствата й, бяха зазидали с тухли високите прозорци един по един, докато къщата беше заприличала на бастион без укреплението. Моята къща обаче, явно под влиянието на великия мъж, беше малко по-голяма от неговата, беше направена с местни речни камъни, вместо с тухли, и показваше скромно подобрение по отношение на прозорците и коридорите. Аз сам начертах плановете и в продължение на цяла година хора, живеещи в радиус от трийсет километра, изкарваха прехраната си, като пренасяха камъни, изсичаха парапет за ниската ограда и цепеха плочи за покрива. Пасищата бяха разчистени, пъновете бяха извадени от земята като кътни зъби с помощта на волове, а черната почва, където беше гората, беше засадена с трева. Беше построен обор за Уейвърли и още коне, за които предвиждах една дузина ясли и кучешки колиби за половин дузина кучета птичари. Бяха изорани градински лехи, артистично подредени и засадени със зеленчуци, билки и цветя. Беше изкопано езеро, което беше зарибено с пъстърва и костур, така че когато исках пържена риба, можех да я имам на момента. Един човек работи цяла седмица, за да направи отвор през един голям камък, после други мъже прокараха през него тръби от кухи тополови стъбла от извора на хълма на четирийсет тръби разстояние, за да има Уейвърли постоянно прясна вода за пиене.

Когато къщата беше готова — остана само да се окачат полилеите, които още не бяха пристигнали от Чарлстън — се нанесох, като си мислех, че най-после съм си създал истински дом, ще живея постоянно в него и ще го напусна само, когато шестима яки мъже вдигнат ковчега ми, за да го пренесат до горните пасища, където ще ме погребат до мястото, което съм определил за Уейвърли, който прекарва дните си под сянката на дряна, освен когато от време на време реши да се втурне по диагонал от единия до другия край на пасището с голяма скорост и с опашка, вдигната във въздуха като в миналите дни, и парчета скъп пресен торф се разхвърчаваха във въздуха след него. Сега мога да призная, че градях въздушни кули и си мислех, че някой ден обстоятелствата щяха да доведат Клеър да живее с нас и накрая ще се присъедини към нас на горното пасище и така по някакъв начин нощната ни езда отпреди много време няма никога да свърши.

Къщата беше готова в края на май. Последва юни, заля ни с мокрота, без да му мигне окото, времето беше толкова мъгливо и студено, че държах камината в приемната запалена денонощно. Повечето дни прекарвах на предната веранда, увит в юрган, за да ме предпазва от влагата, четях Овидий и Симс^[1] и други неща, които не бяха нещо толкова забележително, че да ги запазя в спомените си. Страниците се просмукваха от влагата във въздуха и ставаха меки като кухненска кърпа, а подвързията се издуваше и изкорубваше. Като се уморях да чета, гледах как дъждът пада по черното лице на реката. Как рижите крави стоят тъжно в новото пасище, всичките обърнати в една посока, а дъждът ги шиба по гърбовете и се оттича от тях във формата на сталактити от кал, полепнала по увисналите им кореми. През особено студените дни мъглата падаше толкова гъста в долината, че не можех да видя тополите, които растяха на брега на реката, въпреки че чувах шума от водата, която се блъскаше в камъните. После вятърът разкарваше мъглата от реката и залива, а дъждът падаше тежко и косо, оставяйки резки във въздуха, които изглеждаха като мръсен канап.

Огромен брой хора работеха в имението. Някои живееха в къщата, други в постройки около нея. Забелязах, че всички живеят богато, към което аз се чувствах просто съпричастен и знаех, че докато са наети на работа, имението ще се поддържа добре, дори и да не живеех в него.

 

 

В края на месеца стегнах два дебели вързопа и тръгнах на път с една нова сива кобила. Уейвърли тичаше в тръс покрай оградата, с артрит в ставите, с изправена глава и изпънати назад уши, обиден, че е изоставен. Единственото, с което можех да го успокоя, като минавах покрай него, беше да му кажа високо колко добър и красив кон е и че като се върна, ще отидем да пояздим заедно до дефилето.

През следващите няколко години може да се каже, че живеех в движение, преспивах в кръчми, пансиони и хотели, при политически познати и в частни имения, когато пътувах по бизнес. Пощата си получавах на редовните места, кореспонденцията ми с незаменимия Телънт. Той надзираваше младите служители, които работеха за мен в различните магазини и другите предприятия. Бяха умни момчета, всяко на възраст между четиринайсет и седемнайсет години, и никой от тях не беше обвързан с договор. Работеха на надница и можеха да напуснат, когато пожелаят.

Пътувах като бесен през тези години: до Савана, Чарлстън, Уилмингтън, Вашингтон, Ню Йорк, Филаделфия и други по-незначителни места между тях. Имах една карта, потъмняла от линиите, прокарани с мастило, на пътищата, които изминавах, накрая драсканиците заприличаха на писмо, написано на някакъв неразгадаем език. Пътувах на кон, с карета, корабчета и параходи. Прекарвах по една нощ в хотели и таверни, а когато се налагаше, си устройвах бивак в гората. Всеки следобед, когато сенките се издължаваха, имах чувството, че съм без дом в света. Скитащ и тъжен. По-голямата част от пътуването биваше без цел, извършвано от чувство на отчаяние, сякаш бягах от преследвачи. В известен смисъл беше романтично. Особено ако го прави някой друг, а не ти самият.

Сам в огромния свят аз се държах почти като многото други сравнително млади мъже от Юга, които бяха богати и свободни преди войната. Ловувахме, залагахме, ходехме по вечери и танцови забави, а във времето, което оставаше свободно, много от нас адвокатстваха, други от нас биваха избирани да работят на обществени служби, работа, която не отнемаше кой знае колко време. Конете за нас бяха като религия и можехме безкрайно дълго да говорим за физическите им качества, способности и характер. Най-лошият от нас можеше да запълни цяла вечер с подробно описание на стила си за скачане върху коня и поведението и реакциите на коня при приближаване на ограда. Бихме вървели цяла миля, за да хванем кон, който ще яздим стотина ярда, търгувахме и разменяхме коне помежду си така често, както бедните мъже разменяха джобните си ножчета.

Частта от живота ми във Вашингтон беше предимно хладен бизнес в полза на народа на Беър и на мен лично и вярвам, най-общо, в служба на честността и справедливостта. Бях научил пътищата, по които властта преминава през този град, големите канали, поточетата и ручейчетата, и можех да лавирам, възползвайки се от всички тях, с помощта на приятелства, които бях създал през миналите години, въпреки че ми липсваше Крокет и ми ставаше тъжно, като виждах как Калхун остарява и посивява, а умът му се размътва.

Във Вашингтон през тези дни спечелването и загубата на схватка беше страничен въпрос. Основната идея беше да запазиш козовете си за игра. Бях усвоил начини да оставям нещата нерешени с години, използвайки различни стратегии, никоя от които не изискваше пари. Провеждах петдесет объркани малки действия във всички посоки, за да спечеля главната битка. И никога не спирах.

Например, въпреки че от военния департамент все още искаха да ни изпратят в Териториите, аз задържах правителството с аргумента, че е честно хората на Беър да участват в изплащането на земята от старата Нация. Защо не? Обстоятелството, че хората на Беър бяха собственици на земя и не са живели на територията на Нацията по време на преместването беше встрани от въпроса. И ако Америка не защитава правото на частна собственост, какво тогава защитава? Земята на Нацията беше нашето наследство, родина на прадедите ни. Свещени места и така нататък. Загубени завинаги. И — между другото — коя земя не е свята? Всичката е свята. Всичката е свята, иначе заслужава само да се изходиш на нея. Не е възможно да конструираш аргумент, който да натежи срещу последното твърдение, а също така е трудно да се живее според стриктните му изисквания.

Още предявявах искането, че на хората на Беър се полага същото заплащане, което останалите индианци от Нацията са получили за пътни разходи до териториите: 53,33 долара на глава на човек, плюс шест процента лихва, начислявана годишно. Фактът, че хората на Беър не са пътували на запад, не ме смущаваше ни най-малко. Той нямаше връзка с аргумента. А на лихвата особено концентрирах вниманието си, тъй като тя започваше да тече от преместването и продължаваше да се трупа през годините след него.

Когато нямах среща с някой, който може да помогне за придвижването на нашата кауза, сядах на бюрото си в Индиан Куин, пиех чаша след чаша черно кафе и пишех писма до членове на конгреса, до асистенти в различни агенции и подсекретари. Нанизан ред от мастило, проточващ се все повече и повече, с отпратка в миналото и с искане на бъдеще. Спомени и надежда се въртяха в нескончаема пътека от хартия. Би било лесно да се гледа на всички тези, изписани с черно страници като на нещо крайно абстрактно, ако в най-добрия случай специфичната реалност се изразяваше от друг вид хартия под формата на валута. Но действителността беше друга. Тя намираше най-вярното си изражение в нещо толкова фундаментално като пръстта. Земята. И в края на краищата в живота — растения, животни и хора — които могат да съществуват отгоре й. Никога не позволявах това да се изплъзне от съзнанието ми.

В крайна сметка нито загубих, нито спечелих от престоите си във Вашингтон. Както казах, не в това беше смисълът. Аз задържах топката в играта, а през това време нашата територия се разрастваше и ставаше доста автономна, поне доколкото модерният свят позволяваше.

 

 

През този период на скитничество бях излязъл една съботна вечер в Чарлстън, като си търсех забавление. Улиците — пълни с хора. Избор много, и здравословен, и обратно. Помислих си да вляза в един цирк с бълхи, за който се казваше, че дал представление за предишния крал на Англия. Представях си краля като някакъв дебел пияница, дядка с перука, прегърбен над малка масичка с миниатюрни трапци, люшкащи се насам-натам, карусели и изправени колела. Старецът с голямо увеличително стъкло в ръка, с едно око присвито, а другото подуто като пуешко яйце от увеличителното стъкло, ирисът, воднистосин, а останалото — жълто като лой и нарязано от кръвоносни съдове, на зигзаг като червени стрели на светкавици. Мислех си, че всички тези великолепни специални бълхи, които бяха попаднали под кралския взор, трябва със сигурност вече да са умрели, защото дори и бълхи с изключителен талант живеят кратко. Тогава какъв е смисълът?

По-надолу по улицата платих солените петдесет цента и влязох в един малък театър. Публиката се въртеше, насядала на дървени столове. Намазаните с мазнина дъски на пода скърцаха под краката им. Право насреща един млад мъж, в някаква неопределена военна куртка от син вълнен плат със златни копчета и кантове на ръкавите, излезе на сцената, запали газовото осветление и увеличи пламъчетата. Метални огледала фокусираха жълтата си светлина върху затворените завеси на сцената, на които беше изрисуван прекрасен мотив от син океан и тримачтов кораб, който се движи напреко през накъсани линии от бели вълни. Дуо от струнни инструменти — банджо и цигулка — заеха местата си в единия край на сцената. Разказвачът, в кремав платнен костюм и увиснала черна вратовръзка, се появи и застана зад певицата в другия край. Завесата трепна, отвори се и откри огромно платно, опънато от единия до другия край на сцената на две макари, по-високи от човешки ръст. С грамадни букви с триизмерни сенки беше изписано: МАМОНТОВИЯТ ПАНТОСКОП ОТ РЕКА МИСИСИПИ НА БРАВАРД, като думите бяха обградени с орнаменти, предполагащи антични ръкописи. Музикантите засвириха някаква тържествена музика, а някъде, без да се вижда, някой завъртя манивела. Механизми защракаха, лагери застъргаха, чуваха се през музиката, а платното започна бавно да се движи през сцената, като се навиваше от пълната макара в празната. Беше обявено, че картината е дълга пет километра и показването й ще отнеме почти цялата вечер.

Разказвачът изрева „Ето я могъщата Мисисипи“.

Първите сцени показаха параход, чиито палуби, галерии и дълги салони бяха препълнени с много индивидуални портрети на пасажери, всеки представен по начин, определящ неговата класа и професия. Тенекеджии, духачи на стъкло, вентрилоквисти, комарджии, крадци, зъболечители и голямо разнообразие от търговци и доверители; плантатори, пътуващи дами и техните прислужници, търсачи на щастие и актриси, едва ли по-порядъчни от проститутките, ако се съдеше по вида им. Ние, публиката, трябваше да си представим, че сме сред тези пилигрими, които пътешестват по реката и всеки момент се натъкват на опасностите и изкушенията на пътуването.

Макарите продължаваха да се въртят, минаваше се покрай речните брегове. Разминавахме се с други кораби, един от тях, блестящо осветен, намиращ се на сушата върху някаква плитчина, после минахме покрай два разрушени кораба с колела отзад в голям безпорядък, носещи се по повърхността, след като се бяха сблъскали. За многото градове, покрай които минавахме, казаха, че са представени с отлична точност, всеки с камбанариите на църквите си, с белите къщи и доковете с дървен материал, където се качваха пасажери и се товареха стоки, като разказвачът съобщаваше имената им и добавяше по нещо отличително за всеки, дори да беше само, че жителите им са известни с хубавото си сирене и честността си.

Музикантите свиреха някаква бавна, приятна мелодия за спокойните сцени от преминаването надолу по реката. Но когато корабът минаваше покрай някое индианско селище в горния край на реката, музикантът на банджото вземаше барабани и биеше прост четиритактов ритъм с ударение на последния такт. По-късно, когато преминаваха сцени с танцова забава в плевнята, цигуларят засвирваше жига. Нататък по реката, където роби танцуваха пред колибите си, изпълнителят на банджо засвири соло.

Мислех си, че небето е особено сполучливо направено. Жълта лунна светлина през накъсани облаци, изгрев на слънцето през прозрачна речна мъгла. Сини и сиви дни се редуваха в ритъм, наподобявайки реалния живот. Задаваха се черни бури, светкавиците се забиваха надолу, а всичко това се подсилваше от умна манипулация с лампи и цветни филтри, прозрачни екрани и рефлектори. В съответни моменти се правеше дим, който се стелеше по сцената, имитирайки мъгла.

Реката продължаваше и продължаваше в цялата си разновидност и еднаквост. Приискваше ти се да пътуваш, да си на открития път, да минаваш през безброй градове, всеки различен по някакъв едва доловим начин от предходния. Да срещаш хора, които ще улеснят или ще усложнят пътя ти. Да усетиш промените на времето. Да почувстваш извивките на континента, над които преминаваш. Бавното движение на пейзажа, който непрекъснато сменяше израза си. Солници, равнинни борови гори, планини и реки. И, разбира се, някъде там на територията отвъд Мисисипи, разкрасявайки представлението, беше Клеър.

Когато пантоскопът се беше извъртял до края с изглед на небесната линия на Ню Орлиънс, моето одобрение нямаше граници. Скочих на крака и аплодирах, докато дланите ми изтръпнаха.

 

 

На следващата сутрин се качих на коня и отпътувах. Движех се на запад през пясъчни хълмове, борови гори, обрасли с тръстика потоци и равнинни места с ниски палми. После навлязох в пуста земя и блато с кипариси, равна и водниста страна, където дърветата бяха обрасли със сив мъх, увиснал като брада от всяка клонка. Това беше страна, която будеше нощни страхове и навеждаше на тъжни мисли. На оскъдната суха земя под дърветата се очертаваха зле осветени пътеки от диви коне, диви прасета и червени вълци. Сезонът ставаше все по-благоприятен за насекомите и в лагера си аз неуспешно се опитвах да горя говежда тор, кори и отровни лозници, за да се предпазя от разните кръвопийци. После се запознах с едно чернокосо семейство с прашен цвят на кожата — скитници със смесена кръв, които ми показаха как да приготвям тъмна миризлива паста от мас, билки и парчета от риба, която да прогонва поне комарите, след което спях малко по-добре. Макар че и след това прекарах не една дълга нощ в блатата, като непрекъснато се будех с пушка в скута, защото алигатори, мечки и пантери кашляха, ръмжаха и шляпаха в нощта, а понякога очите им светеха с блясък като въглени в печка, в кръг около светлината на огъня.

Като излязох от другата страна на мокрото землище, където пак имаше хора, пред мен, докъдето погледът ми стигаше, се простираха огромни равни полета, засадени главно с памук и индиго, само тук-таме се виждаше по някое оризище. Големи групи роби се трудеха в тях, все под надзора на злобни, дребни, бели мъже на коне.

Пътувах няколко седмици така на запад, пресичайки тази изпълнена с роби страна, докато накрая навлязох в територия с малки прашни градчета с по една улица, разпръснати из сечищата сред огромните борови гори. Просто минавах през градовете, рядко спирах дори да попитам за имената им. На едно такова място наоколо нямаше никого и единственият звук, който се чуваше, беше от копитата на коня ми, потъващ в праха на улицата. Една катафалка, боядисана с лъскав черен лак, се появи срещу мен. Теглеха я четири коня и беше украсена с избелели черни щраусови пера. Въпреки че се почувствах странно притеснен от една такава пищна показност за такова просто нещо като смъртта, все пак спрях коня и свалих шапка. Когато катафалката минаваше покрай мен, кочияшът ми кимна с глава, а през стъклените прозорци видях отворен ковчег. Мярна ми се бледа кожа, профил на млада жена с остър нос, после всички отминаха.

Яздех сутрин, спях по обяд, стрелях по птици и катерици за вечеря, после пак яздех почти до здрач. Поддържах оскъдна кореспонденция с верния ми Телънт. Парите и писмата, свързани с бизнеса, трябваше да ме чакат в определени банки на по-големите градове.

В открито поле хората понякога ме настаняваха за през нощта, спях във всякакъв вид къщи, от колониални, големи и представителни жилища до траперски колиби, обитателите на едните нямаха представа за съществуването на другите и в никоя от двата вида нямаше книги, за които да се води разговор, само религиозни трактати, отпечатани по жалък начин на хартия, не по-здрава от креп. Колкото по-навътре стигах, толкова по-незаинтересовани ставаха хората. Но с всеки ден от пътуването си наблюдавах с безкрайно възхищение разнообразието на контурите, които земята оформяше, отбелязвах какви води и климат имаше на различните места и какви видове растения и животни са обичани или насърчавани достатъчно, за да могат да виреят на тях.

Като продължавах да пътувам, записвах в дневника си пътните табели, покрай които минавах, указващи следващия град по пътя и колко мили има до него. По-специално започнах да броя и да записвам дупките от куршуми в табелите и всеки път се чудех дали броят означаваше нещо за указания град. Дали дванайсет дупки предупреждаваха за нещо, което три изключваха? Дали непокътната табела предвещава град на ангели? Дали табела, разкъсана на парчета, означава, че настъпва ад, кръвопролитие? Колкото по-навътре стигах, толкова повече вярвах, че съм способен да разбирам представящите ми се скрити взаимовръзки.

Югозападът изглеждаше жалко и потънало в невежество място, където всеки малък град имаше яма с окървавени стърготини, върху които се водеха борби с петли и кучетата, а хората се биеха за залагания. Така че свърнах на северозапад и прекосих един ъгъл на Мисисипи, незначителен щат, непоносимо равен, на който обърнах толкова внимание, колкото заслужаваше.

По този път някак неусетно стигнах до Мемфис. Влязох в него през нощта, беше осветен като в деня на Страшния съд, изпълнен с хора, които на вълни се стичаха по улиците надолу към реката. Почувствах се донякъде смутен от толкова народ. Не беше весело изведнъж да се озовеш сред толкова много хора, появили се внезапно тук на запад. Имаше музика от цигулка и банджо, китара и пиано, която идваше от входовете на кръчмите и публичните домове, а първото място, в което влязох, за да изпия нещо, беше препълнено с полуголи жени, дрехите им толкова оскъдни, че човек не би могъл да събере достатъчно плат от всичките, за да изчисти с него пълнителя на пушката си, и те даваха ясно да се разбере от всеки, който влезеше, че са готови да разтворят краката си за едно питие или каквато и да е щатска деноминация на хартиения долар, даже и за пари от Джорджия. Нито Вашингтон, нито Чарлстън ме бяха подготвили напълно за такова място.

Наех стая в хотел и през следващите дни открих, че в град като Мемфис хората се държат, сякаш всеки ден е ден, в който съдът заседава. Те просто кръжаха наоколо на големи тълпи, пиеха, развратничеха и слушаха музика. Нощем големите речни кораби бяха облени в ярка светлина, а бляскавите намотки на въжетата върху доковете трептяха с дълги отражения върху черната шир на реката.

Парите, които трябваше да ми бъдат изпратени в банката, не бяха пристигнали. Чаках дни наред. Следобед се разхождах до реката, отбивах се в някой бар с мръсен под и сламен покрив на навеса, сядах на някоя маса, четях старото си момчешко копие на Вертер, пиех топла бира и наблюдавах белите речни кораби, които бавно пенеха водата срещу течението, отправени към Сент Луис или по пищното долно течение към Ню Орлиънс. Черният дим от комините им беше толкова гъст, че хвърляше сянка върху реката.

Смятах, че от другата страна на Мисисипи не съществува почти нищо, освен празният пейзаж и Клеър.

Малки кафяви жабки живееха в калта на речния бряг, а мишелови с розови глави се спускаха в пиянски криволици от небето, нагазваха в калта и ги ядяха, а понякога сделката между двете страни ставаше до самия крак на масата ми. Стоях, докато светлината върху унилото червено лице на реката наклонеше към вечерта и книгата ми ставаше нечетлива. Освен това бях я чел толкова много пъти през годините, че кафявата кожа беше потъмняла от пръстите ми, златните букви на тясното гръбче бяха изцяло изтрити, а аз почти знаех съдържанието наизуст. Полетата бяха издраскани с мисли, написани с молив през миналите години, от повечето от които сега ми се искаше да се отърва, защото ги преценявах като юношески.

Великата река разделяше страната както нож разрязва парче месо на две. Огромното пространство, което се намираше от другата страна на западния бряг, ми даваше чувство за празнота, която ме плашеше и в същото време ме теглеше към себе си, една част от мен искаше да се обърна и да се прибера вкъщи. Другата част искаше да пресека реката, по какъвто и да е възможен начин и просто да продължа да се движа през пустата земя, за да видя какво предлага и с какво заплашва всеки ден, докато накрая умра или стигна до Тихия океан на територията на Калифорния.

Един ден, порядъчно пиян, сложих лист от тръстика, взет от реката, във Вертер, за да отбележа мястото, до което бях стигнал, и отидох до ръба на водата, съблякох се по бельо и заплувах. Не страдах от романтичната идея, че плувам към Клеър. Колко патетично би било. Да пропътуваш цяла голяма част от континента просто заради един копнеж с вероятността накрая на пътуването да се окажеш нежелан.

Аз просто исках байроновски Дарданели, плуване до другия бряг. Нещо, с което да се хваля следващите петдесет години, макар че това нямаше да остави такива дълбоки и вечни следи, каквито бяха ивиците от нокти върху тялото на Беър. Нещата бяха наред някъде до средата, но след това реката взе превес и ме повлече по течението. Никога не съм бил измежду най-добрите плувци. Борех се по посока на запад, но реката ме влачеше по своя си път, на юг. Когато накрая с голямо усилие можах да стигна до брега, бях се отдалечил много от града и се намирах пак на източния бряг. Измъкнах се от водата, трябваше да газя в кални плитчини и да стъпвам по остри ръбове, за да се върна до сламения бар. Барманът ми наля топла мътна бира, а аз седнах и пих, и се суших на слънцето, докато калта започна да се напуква в геометрични форми по ръцете и краката ми и можех да я махна като я разтъркам с длан.

На следващия ден парите пристигнаха. Много ми помогнаха.

 

 

След две седмици яздех по главната улица на новата столица на новата Нация, Талекуа. С надежда да открия Клеър веднага се взирах във всяка жена, която вървеше или яздеше. Отминах някакъв магазин, а един млад мъж, който излизаше от вратата, ме изгледа продължително и строго. Продължих да вървя, но забелязах с ъгъла на окото си, че той се спуска пред входа на магазина по посока към мен. Носеше пистолет в калъф на бедрото като стрелец и ме пронизваше с поглед.

Когато стигнах до хотела, той все още вървеше след мен. Спрях кобилата си така, че като сляза от седлото, тя да е между мен и него. Когато бях стъпил с два крака на земята, сложих ръка върху дръжката на пистолета на кръста ми.

Мъжът застана от другата страна на кобилата, така че бяхме един срещу друг, разделени от извивката на седлото.

Той каза:

— Аз те познавам.

Е, аз пък не го познавах. Беше почти пълнокръвен индианец, кожата му загоряла от прерийния вятър, имаше цвета на намазана с мазнина кожа, беше облечен с прашно, прекалено дълго черно палто върху джинси и бяла риза без яка, цялата ръждива около врата. Големи, кафяви, грубо изработени ботуши. Приличаше на фермер, облечен като за града. Казах:

— Имате предимство пред мен, сър.

— Прекарахме известно време заедно. Горе, на Дълбокия поток.

— Дълбокия поток?

— Хубава каша готвехте.

— От овесени ядки ли?

— Също, бяхме заедно долу край реката. На едно равно място.

Мястото на убийството.

— Васетон — казах аз.

Той заобиколи кобилата откъм главата и ме заоглежда от глава до пети. Десният пеш на палтото му беше затъкнат зад кобура. Васетон беше пораснал много.

Какво се прави в такива случаи? Протегнах ръка за здрависване.

Той погледна ръката ми и после, тъй като нямаше по-добра идея, се здрависа. Когато поемах мазолестата му ръка, беше все едно, че стискам кравешки рог.

След като си си стиснал ръцете с някой, готов да извади пистолета си срещу тебе, какво казваш?

Васетон гледаше надолу.

— Ти можеше да го спасиш — каза той.

— Не зависеше от мене — отговорих аз. — Може би си спомняш, че имаше цяла армия войници и наемници от Тенеси, които командваха през лятото и есента.

— Ти можеше да направиш нещо.

— Спасихме каквото можахме.

Васетон погледна замислено надолу по улицата. Но на мен ми бяха известни игрите със стрелба, за да не поглеждам в същата посока, даже не и в лицето му. Следях ръката, стискаща в юмрук пистолета.

Той каза:

— Отдавна искам да те убия.

Ако бях на негово място и аз щях да искам да бъда убит. Така че от моя страна нямаше много лоши чувства.

— Имай предвид следното, като съдиш. Никой от нас, нито аз, нито Беър, нито някой друг, беше посякъл войници. Вашите хора ни поставиха в опасност. Сключихме единствената възможна сделка. Вие ни бяхте притиснали в стената.

— Не беше честно това, което направихте.

— Какво смяташ, че би трябвало да направим по-различно?

— Това, което направихте, не беше честно.

Той все още гледаше встрани.

— Гледай в мен — казах аз.

И той ме погледна. Очи в очи.

— Ще се съглася с теб — казах аз. — Това, което се случи, беше несправедливо. Беше несправедливо от самото начало. Но какво друго ни оставаше? Не го казвам като оправдание. Искам да видя дали е имало някакво решение, което ни е убягнало.

— Не знам.

— И аз не знам. И то не защото не съм мислил по този въпрос.

Васетон погледна пак надолу по улицата, мъчейки се да реши как да постъпи. Казах:

— Ако има бар в града, защо не оправиш пеша на палтото си, да скриеш пистолета, да седнем да изпием нещо заедно и да не се убиваме днес.

Той беше разумно момче, винаги е бил. Прие предложението ми и каза да го наричам Вашингтон. Времената се били променили.

Аз черпех, така че, разбира се, пихме от най-доброто, което имаха, което поне беше от Тенеси, второто най-добро след шотландското, и не по съвпадение, а по директно потекло. Изпихме по три-четири чаши и разговаряхме за нашата планинската родна страна, как е била и как се е променила, откакто Вашингтон последно я е видял. После, в момент на дружелюбност, породена от уискито, се съгласихме да изброим всички цветове, с които планината и горите се променяха. Всеки нюанс между черното и бялото.

Състезавахме се кой ще намери повече изключения, но не можехме да преброим точките си. Дори не си направихме труда да споменаваме зеленото. Без никакво съмнение, всеки негов оттенък би могъл да се припише на родната ни земя. Отидохме направо на червеното, но установихме, че всички багри, от най-бледо розово до цвета на засъхнала кръв, можеха да се намерят в листата, цветята, нещо друго, или в есенните залези на слънцето. Продължихме с цветовете, дори всички оттенъци на виолетовото, включително и кафеникаво-виолетовото. И жълтото, включващо цвета на кадмия, за който трябваше да обясня на Вашингтон, и той мигновено назова цвете и едно листо като примери. Със сините неща беше малко трудно, но успяхме да покрием всички нюанси от яйце на врабче до индиговото синьо на димитровчето и невъзможния за назоваване цвят на най-високите върхове през лятото, малко преди напълно да се стъмни. Изпихме по още едно уиски, за да отбележим патовото положение.

Вашингтон каза, че не бил свикнал с този край на прерията и смятал, че голямата равна пустош на запад е като водовъртеж в река, като място с пиявици, изсмуква те до пълно разрушение, докато нагънатите планини от детските му години го предпазвали, сякаш бил сгушен в ръцете на Спасителя.

— Значи теб те спасиха? — казах аз.

— Донякъде. Достатъчно е да те види човек и да се плъзне назад.

— Върни се вкъщи. Някой ден, не чакай дълго, просто метни крак на коня и се върни. Ще ти намерим място.

На улицата отвън си стиснахме ръцете и тръгнахме да се разделяме. Тогава аз казах:

— Дойдох тук, за да потърся Клеър Федърстоун.

— Извън града е. Голяма тухлена къща. Няма как да не я видиш.

Наистина беше трудно да я пропусна. Формите й изпъкнаха в паметта ми. Краншоу. Масивна тухлена постройка и редица бели колони пред верандата.

Почуках на вратата. Дадох картичката си на същата жена, която ми я върна преди няколко години, сега малко по-побеляла и по-пълна. Въведе ме в салон, където поседях доста време, слушайки махалото на един голям часовник, което отбелязваше времето във всеки край на арката, която описваше.

Клеър се появи тържествено. Беше се променила малко, беше станала изцяло жена.

— Защо си тук? — попита тя. Каза го някак в крачка, едва влязла през вратата.

Аз бях изминал на кон хиляда мили^[2] и беше глупаво да очаквам, че още на първата ни среща ще се хвърлим един към друг, зъбите ни ще се удрят в нетърпелива първа целувка, както беше в старите дни. Поклатих глава, обърнах длани нагоре. Жестове на объркване и поражение.

— Исках отново да те видя — казах аз.

— Можеше да пишеш и да кажеш, че идваш.

— Беше малко спонтанно пътуване.

— Колко време пътува?

— Тръгнах от Чарлстън през пролетта.

Тя събра месеците наум и каза:

— Можеше да пишеш — но го изрече по-меко.

— Не бях сигурен дали ще стигна. Идвам много отдалече.

Седнахме. Поръча чай. Имахме един момент. Спомени и така нататък. Славните дни на младостта. Крилатата колесница на времето. Всичко много възпитано. Не се позволяваха никакви изгорели от слънцето задници, нито късни нощни съвкупления в реката.

После друга черна жена, по-млада и по-тъмна от тази, която отвори вратата, влезе в приемната, като носеше едно разревано бебе, увито в малки бели одеялца. Виждаше се само личице, голямо колкото лицето на сова, също така кръгло, бледо и свирепо. Като на всички бебета. Ако имаха физическите средства, биха те убили без угризения на съвестта само за да задоволят своите най-малки непосредствени желания. Също като домашните котки, които ако тежаха сто кила, и един ден не биха съжителствали с нас.

Жената подаде бебето на Клеър. Тя го взе в ръце, обърна се встрани от мен и направи някакви приготовления с горната част на дрехите си.

Как може някой да има смелостта да държи нещо толкова хищно до гърдите си? Бог знаеше нещо съществено за природата на своите създания, затова не е дал на бебетата зъби и нокти.

Клеър се обърна към мен през рамо и каза:

— Федърстоун е на езда. Язди с часове всеки ден при всякакво време. Ще се върне чак след като се стъмни. Ще съжалява, че те е изпуснал.

— Е, кажи му, че и аз съжалявам, че съм го изпуснал. Целта ми никога не е била толкова ясна, колкото исках да бъде.

Бяхме любезни до отвращение. Започнах да казвам нещата, които се казват, когато се гласиш да тръгнеш. Клеър се надвеси и ме целуна по бузата. Совата почиваше между нас в свитата в лакътя й ръка. Кимнах леко с глава и тръгнах, без да кажа нищо повече, защото исках да вярвам, че все още ми е останала някаква гордост. Не казах „Пиши ми“ или нещо от този род. Реших, че тази целомъдрена целувка е последният ми контакт с Клеър.

Излизах от двора, когато Федърстоун се появи, яхнал коня си. Беше по-слаб от преди, не много остарял, макар че клонеше вече натам. И все така суетен по отношение на облеклото. Беше облечен в костюм за езда по последна мода и носеше малки закръглени слънчеви очила. Беше без шапка. Косата му все още беше гъста около слепоочията, но подстригана късо и изцяло посребрена, като новоизлята стомана. Ни най-малко не изглеждаше изненадан, че ме вижда в предния си двор. Слезе от коня, пусна поводите и тръгна право към мен.

Протегнах ръка за поздрав, но той се пресегна с широко разтворени ръце и ме сграбчи в мечешка прегръдка.

— Липсваше ми, по дяволите — каза той, след като ме пусна.

Настоя да се разходим. Имаше да ми казва нещо. Не мислеше, че ще му повярвам.

Доста дълго вървяхме, без да говорим, по посока на западния хоризонт. Нищо, което си струва да описвам. Едно от местата, които са в изобилие тук.

Накрая спрях и казах:

— Казвай, каквото имаш да ми казваш и ще видим дали ще ти повярвам или не.

Историята му беше следната: В момента живееше втори живот, след като умрял от смърт, която не одобрил. Случило се преди няколко години, през лошите времена след преместването. Същата нощ младият Ридж и Будино били заклани от хората на Рос в предните им дворове, а жените и децата им гледали през горните прозорци. Старият майор Ридж бил застрелян от засада, докато карал на доктор момче от робите. Месеци след това оцелелите от рода на Ридж се борели с рода на Рос с кръвна омраза. Федърстоун понякога яздел нощем, като се сражавал на страната на рода Ридж. Все едно, че се бил върнал в славните си младежки години — пони клубове, стрелби с револвери и удряне на копита. Рискове и кръв. Лунна светлина и вълшебства. Но в една хладна ръмяща нощ, когато усещал, че е на път да хване настинка, решил да си остане вкъщи. Усещал тежестта на всяка година от напредващата му възраст по болките в ставите на предаващото го тяло. След като вечерял печено пиле с печени сладки картофи и прясно зеле, отишъл в кабинета си и започнал да чете отново някои от духовитите пасажи на Дон Жуан. Два пръста кехлибарено опушено, островно уиски трептяло в чаша от тежко стъкло на масичка от едната му страна. Бил се отпуснал във фотьойла, краката му, обути във високи ботуши, били поставени върху малко столче, дървата в огъня горели слабо, разсечените им на две лица, нашарени и посивели, започвали да съскат, вместо да пукат. А после усетил странна болка от едната страна на главата си. Байрон паднал в скута му. Заспал и в съня си бил умрял като светец, не се събудил дори за кратко, за да осъзнае, че умира. Видът смърт, която Бог дарява на много малко от най-избраните си любимци. Безболезнена и без предизвестие.

И все пак страшно разочароваща. През целия си живот искал да умре на кон, яздейки срещу враговете си в галоп, с пробляскващи револвери и струя пушек от стрелбата, с която да се отбележи минаването му през света.

И аз не одобрявах такава лесна смърт за него и му го казах. Не и смърт с необяснима милост, след като заслужаваше поне справедлив дял от най-лошото, което му се полага, било от божията, било от човешка ръка. Нямаше ни най-малко справедливост в смъртта, която той беше описал. За нас, останалите, наказанието започва някъде преди смъртта с болката, страданието и страха, които я предхождат. И с надеждата, че ще живееш, защото това също е част от наказанието. Защо точно Федърстоун трябваше да се отърве по този начин?

— Изцяло, както и аз го чувствам — каза той. — И затова мисля, че бях върнат обратно. За да ми е по-трудно следващия път. Станах на другата сутрин в зори с умопомрачително главоболие и отмаляла дясна ръка, с увиснал клепач от същата страна. Всички известни признаци на смърт. Но се изправих на крака с огромната решимост да поправя някои неща през втория си живот. И първото нещо, на което обърнах внимание, беше Клеър. Преди не се отнасях с нея съвсем както трябва. Като със съпруга, така да се каже.

— Мили Боже — рекох аз.

— И с теб искам да оправя нещата — каза той.

— Ако се гътнеш точно в този момент, единственото късче справедливост би бил фактът, че двата значителни белега, които криеш и които ще бъдат отнесени в гроба, са от зъбите на Захапката и от куршума на моя револвер.

— Ето, виждаш ли, тъкмо тук грешиш — каза Федърстоун. — Правиш грешката на младия мъж. Трябва да оставиш настрана гнева си. Той няма да те отведе там, където искаш да стигнеш. Той е отрова. И ще се надига в теб като пушек от огън, ако го оставиш. А гневът не подхожда на пораснал човек.

Той се пресегна към мен и ме докосна по рамото. Отново каза:

— Освободи гнева. Остани с нас известно време.

Единственото, което можах да сторя, беше да отблъсна ръката му и да кажа:

— Малко в повече голямо семейно щастие, за да го понесе един ерген.

Метнах се на коня и потеглих.

 

 

Яздех на запад. Пътя към Страната на нощта. Но също така, според митологията на рода на майка ми, посоката на началото, където, ако животът ти се е затлачил без всякаква пролука, все още има някаква надежда. Посоката на последния шанс за спасение. Когато слънцето слезе до лицето ми, спрях, за да си устроя бивак.

Спах на голата земя и наблюдавах огромното небе на промеждутъци между кратките заспивания. Нощта беше тъмна, без никаква луна и съвсем безоблачна. Въздухът беше сух, а звездите бяха ярки точки на фона на тъмнината и сякаш имаше много повече от тях, отколкото си спомнях да съм виждал преди. Но после си дадох сметка, че това беше нощта на метеоритните дъждове. Струи от светлина, и тесни, и широки, се извисяваха като дъги над главата ми. Затова извадих телескопа от кожения калъф, разтегнах го, легнах по гръб и облечен в нощната си роба, надничах във вселената. Часове гледах през лупата, все едно, че гледах в кладенец. И колкото по-дълго гледах, толкова по-надълбоко ми се струваше, че виждам. Формата на съзиданието се явяваше като фуния, водовъртеж, паст на животно.

После чух леко шумолене в дългата трева и видях един млад сив вълк с дълги стройни крака да минава покрай единия край на постилката ми, докато минаваше, той ме погледна през дългата си муцуна, в един момент очите ни се приковаха едни в други, а после той отмина, без дори да промени походката си или по някакъв друг начин да покаже каквото и да е отношение, или поне да изрази някакво мнение относно неочакваното ми присъствие.

Когато се събудих малко преди разсъмване, навсякъде около мен се беше образувала тежка роса и горният слой от нощната ми роба беше мокър. Когато слънцето беше току-що изгряло в най-замъгления си вид, изпълзях, изтръсках робата си, като я разклащах силно. Капки вода се разсипаха в кръг около мене с цветовете на дъгата в сутрешната светлина. Качих се на коня и потеглих на изток. Влизах обратно в Америка, а после през Тенеси се отправях към дома.

Когато стигнах последния планински процеп, беше есен, ръмеше, а мъглата беше толкова гъста, че не можех да виждам по-далече от ушите на коня. Иначе изгледът би стигнал много далече надолу по познатия начупен пейзаж. Трябва да съм пресякъл басейните на много потоци, които се събираха заедно, за да се влеят в реката до Уейя. Хладният влажен въздух миришеше на мокри развиващи се и гниещи мъртви листа. Ястреб с червена опашка беше кацнал на един бор. Гледаше право в мен, докато изтръскваше водата от перата си. Разпери криле и опашка и се спусна към мен — или може би искаше да ме нападне. Стори ми се от погледа му, че ме познава, и протегнах ръка напред във въздуха като за поздрав, защото предположих, че ястребът представлява самите планини, че е посланик, чиято задача беше да ме поздрави със завръщането ми.