Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (25)

8

Хотелът Топлите извори беше прекрасно убежище в отдалеченото дефиле на реката, на четири дни път от най-близката временна станция на строящата се железопътна линия. Летен курорт предимно. От почти две десетилетия — преди и след войната — аз бях чест посетител през всички тримесечия на годината, включително през дълбоките зими, когато хотелът беше почти празен и студени течения се носеха през тъмната бална зала, а поляната отпред беше загърната като с одеяло в сняг, обезобразен от една тясна пътека, по която само най-смелите гости се престрашаваха да стигнат до изпускащата пара вода на басейните, за да се потопят в тях.

Дори в най-слабия от най-слабите сезони можеха да се направят пари в късните нощни клубове, където се играеха карти и в които имаше свободни жени за ухажване. Богати млади вдовици и братовчедки стари моми за компаньонки в пътуването. Тъжните и незадоволени съпруги на възрастни богати мъже, които спяха следобедите пред широката камина в лобито на хотела с ръце, кръстосани пред издутите им кореми, а после, след обилна вечеря със свинско, се оттегляха незабавно в леглата. И, разбира се, прекрасните гувернантки, умни и нежни, изпълнени с негодувание.

Лечебните води на няколкото басейна извираха от земята, натежали от минерали, извлечени от сърцевината й. С гъста консистенция, която те държи на повърхността. Може би, ако потопиш бебе в някой от басейните, то веднага ще изскочи на повърхността. Водата беше топла, малко над 38 градуса, освен след обилен дъжд, когато необяснимо защо ставаше по-гореща. В нея имаше лека миризма на сяра, но толкова, колкото да личи, че е лечебна.

Твърдеше се, че водата има и диуретично, и разхлабително действие, и гостите бяха окуражавани да я пият неограничено. Затова денем и нощем прислугата сновеше нагоре-надолу през хола, като разнасяше нощни гърнета, съдържанието на които се плискаше под изпъкнали похлупаци. Някои от гостите се състезаваха за права в надхвалването за количеството вода, което са погълнали. Спомням си, преди войната, една едра и възрастна жена, облечена в кафяво, за да се обяви като свободна вдовица, преминала времето на траура, с пудра, спечена в бръчките на лицето й, заяви, че изпивала по два галона на ден, без някаква видима вреда, но и без никакво подобрение на невралгичната болка в десния й хълбок, която я пареше както винаги. Други между нас вярваха, че водата облекчава ревматизъм, мигрена, псориазис и някои видове рак.

Но най-прекрасното приложение, което аз виждах в горещата вода, беше да стоя дълго и приятно, потопен до брадичката в нея по средата на нощта. И да гледам как се извърта колелото на небето над главата ми. Орион през зимата размахваше сабята си под колана. Седемте сестри^[1] се различаваха някога, но сега се превръщаха в едно размазано петно в тъмното, защото очите ми бяха отслабнали. Юпитер, Сатурн и Марс бяха разпилени между звездите, в зависимост от годината. Луните се извиваха над главата, в каквито снопчета или орбити им се полагаше да се покажат по това точно време и в тази специално нощ. Красиво е небето така, както е устроено. Съзвездията, планетите и луните. Достатъчно повторения, за да се уверим във възможното продължение на вселената и да видим как всичко се завърта и връща, но не и прекалено чести, че да ти стане досадно през малкото време живот, с което разполагаме.

Ходехме при Топлите извори, за да намерим вълшебни води, свеж планински въздух, забавления, приключения, облекчение на някаква болка. Те предлагаха неограничено много време за почивка, колкото можеш да си позволиш да останеш, което за някои беше цялото лято. Хотелът побираше над триста гости и биваше пълен през всички горещи месеци, когато богатите плантатори от опушените ниски краища идваха, за да намерят приятна промяна от безжалостната, изтощителна жега, а също така да направят болните си вътрешности отново здрави насред, както те я наричаха, пустошта.

Много от нас, докато пребивавахме в курорта, се заричахме да пазим различни диети. Най-запаленият твърдеше, че живее само на вода и свеж въздух. Аз не бях имунизиран срещу модата на Изворите. Едно лято преди войната си забраних консумацията на животинска храна за почти цяло лято. Живеех на зелени салати, нарязани на резенчета домати и червено вино. Но по едно време реших, че не мога да живея без хлебчета с наденица. Първото ми месно ядене беше пилешки бутчета, киснати в оцет и лют пипер и сготвени на жар от орехови дърва. Бях седнал на една от общите маси в трапезарията и трябваше да се въздържам да не забия лице в чинията, както правят кучетата.

В облачните вечери през лятото, когато беше хладно и се палеше огън в голямата камина, удоволствието на тези от равнината нямаше граници. Огън с дърва ти дава много хубаво чувство през лятото; кой може да си представи такова чудо? Всеки, който някога беше пребивавал там, си спомняше поне два сигурни факта: балната зала беше дълга седемдесет и един метра, а верандата завършваше с трийсет и пет дебели дорийски колони.

Обичах тази веранда, която няколко от нас наричаха веранда, а други, по-малко на брой, пиаца. Тя се простираше по продължение на цялата сграда. Дълга редица зелени люлеещи се столове — по три към всяка колона — бяха обърнати към поляната, от там се виждаше чак до реката и хребета на западните планини. Разпръснати по поляната, имаше големи стари дъбове и тополи, чиито бели стъбла бяха на височина от земята, до която би стигнал художник с протегната нагоре ръка и четка, от която капе боя.

Една лятна вечер, преди войната, се полюшвах в стола си заедно с другите мъже на верандата и наблюдавах изгледа, светлината беше колкото да се види димът от пурите ни и най-фината далечна линия на назъбения хребет над черната река, един от пушачите и един от пиещите уиски мъж, който твърдеше, че е сезонен пътешественик, изрази мнение, че всеки с истински вкус знае, че Топлите извори превъзхождат Саратога така, както планинският поток превъзхожда тесния пролив.

За почти двайсет години, всеки път, когато отивах в курорта, независимо от сезона, прислугата знаеше и ми носеше кафе с трийсет грама калвадос на терасата с люлеещите се столове при изгрев-слънце. Почти никой от гостите не се размърдваше преди сервирането на закуската в трапезарията, така че бях сам на цялата веранда, люлеех се в стола, четях и гледах как мъглата се вдига от реката. Разбира се, всъщност бих могъл да се люлея и да наблюдавам същата гледка от моята тераса, но вкъщи бих бил жертва на бумащината.

 

 

Изминавах последните крачки до Изворите, след като бях яздил от обяд до през нощта. Фериботът на кръстовището над Александър беше с невероятно закъснение, но поне пътищата бяха сухи и луната изгряваше почти пълна, макар че измитата й синя светлина, процеждаща се през покритите обилно с листа дървета, почти не ми помагаше да видя повече, отколкото ако я нямаше. Реката беше широка в по-голямата си част, светлината, която падаше върху нея, беше като излъскан оловен съд, а пътят на много места минаваше на височина не по-голяма от нивото на реката.

Стигнах до Изворите чак около полунощ и хотелът беше приключил работата си за деня. Отпред имаше един буден коняр, който пое коня ми. Няколко „нощни птици“ все още пушеха и отпиваха от чашите си в люлеещите се столове на верандата. Влязох вътре и помолих на рецепцията да изпратят в стаята ми сандъка с дрехи и другите ми лични вещи, които държах там на склад. Прибрах препратената ми поща и огледах фоайето. Лампите бяха намалени, осветлението беше колкото от пламъчета на свещи. Вечерята, естествено, отдавна беше приключила и вратите към тъмната трапезария бяха затворени. На една маса картоиграчи правеха залагания. Една двойка в началото на трийсетте си години, очевидно неженени, се превъзнасяха един друг и започнаха да пеят една от новите песни. Станаха, изтанцуваха няколко стъпки, без да се притесняват, притиснати много плътно, после жената се отдръпна със смях. Тя протегна ръка, мъжът я целуна, целуна и върха на пръстите й. После обърна ръката й и започна да целува дланта й през ръкавицата и над копчето, и голата й, с прозиращи вени китка. Тя погледна към китката си, като че ли никога преди не я беше виждала, после се завъртя, от което полата й се залюля красиво, и си тръгна, прекоси фоайето, отправяйки се към стълбището, което водеше към спалните помещения. Двамата, партньорът й за танци и аз я гледахме, докато се отдалечаваше. Циганката, която гледаше на ръка, все още седеше на малката си масичка, ръката на един побелял, прехвърлил шейсетте години мъж, лежеше гладко изпъната в нейната. Тя прекарваше показалеца си по линията на живота му много бавно, пресметната възбуда, която преминаваше по всеки нерв на клиента й, и си струваше цената на гадаенето от един долар. Като отидох до бара, циганката ми хвърли бърз поглед, след което продължи да си гледа работата. Минавайки покрай нея, чух да казва следните думи: нещастие, след което най-после настъпва мир.

Съдбата на всеки от нас, помислих си аз. Най-лесното предсказание. Никой не може да се спаси от него.

На бара в ъгъла трима по-възрастни мъже седяха, прегърбили се над нощните си питиета. Бяха насядали на голямо разстояние един от друг, разположението на столовете на бара не даваше възможност за комуникиране и те сякаш спазваха мъжкия етикет за едновременно изпикаване. Седнах на място, което най-добре отговаряше на наложената изолация.

Поръчах си сандвич с шунка и отделно джин Танкарей със зелен лимон и захар. И светлина. Барманът взе една лампа от другия край на бара и я постави пред мене. Вдигнах фитила и започнах да си сортирам пощата. Нищо особено в личен план, само отчаяна служебна кореспонденция от няколко адвоката, които или обясняваха защо незабавно трябва да платя на клиентите им, или защо техните клиенти не можеха да ми платят. И няколко списания, между които последният брой на Апелтънс джърнъл и списание Корнхил, изостанало няколко месеца с плащането от датата на корицата. Докато си ядях сандвича, прегледах една статия в Апелтънс за състоянието на съвременния роман. Оценката беше критична, твърдеше се, че живеем в щастлив, красив, мъжествен век. И въпреки това разказите ни са ненужно мрачни. Не искаме въздишки и сълзи. Всеки търси щастие чрез пари или положение. Наша привилегия е да се противопоставим на всеки опит да ни се налагат нерадостни мисли. Ние сме в правото си да откажем да се натъжаваме от това, което четем.

Реших, че тези чувства бяха повод да си поръчам още няколко питиета.

А после по-младият мъж, който беше целунал жената по китката на ръката, седна на стола до мен, лакътят и бедрото му леко се опряха в моите, докато сядаше. Той все още си тананикаше последните редове от общата им песен, в чиято мелодия и думи се долавяше драмата на желанието и младостта.

— Хубав хотел — каза той, след като беше изтананикал края на припева.

— Да, хубав е — казах аз.

— Хубави гости също.

— Хубави са.

Той се представи, поех ръката му, здрависахме се и аз му казах името си.

— Да не би да сте известният полковник? — попита той.

— Войната свърши — рекох.

— Ей, страхотно. Радвам се, че се запознахме.

Отново протегна ръка и отново се здрависахме.

Другите самотни пиячи бяха привлечени от прекаления му ентусиазъм. Те ни заобиколиха с чаши в ръце. Скоро се превърнахме в група стари приятели. Разговорът се въртеше главно около основните занимания в Изворите: ядене, бани, яздене, прекалено много пиене, танци, игра на карти, разходки до някои близки забележителни скали заради гледката, флиртуване в опасна степен и клюкарстване безспир.

Една от неизбежните теми за разговор напоследък била Жената в черно, вдовица, която се обличала като в началото на траура, макар някой да каза много осведомено, че задължителната година и един ден отдавна били изтекли. Тя явно била дошла на Изворите, за да укрепи здравето си, но изглеждала напълно безразлична дали го подобрява, или съвсем го губи. Умът й се движел само в тъжни посоки. Предпочитала да се храни в стаята си, вместо в трапезарията и, разбира се, никога не се появявала в балната зала. От сутрин до късен следобед се отдавала на самотни разходки по пътя край реката. Останалите гости рядко я виждали, освен когато тъжно преминавала през фоайето на път към спалните, краищата на роклите й се влачели прашни или кални в зависимост от времето. Един от мъжете, които пиеха, каза, че според жена му, за Жената в черно всички часовници са спрели от момента, в който съпругът й починал и никога няма да тръгнат отново.

Аз предположих, че сигурно ще умре от мъка.

Един от по-възрастните мъже изсумтя в смях. И всички останали — мъже, даже в по-напреднала средна възраст от мен, с добре оформени кореми, които изпъкваха дебелички изпод ярките им на цвят скъпи жилетки, а също и младият романтик — се съюзиха срещу мен в единодушното тъжно мнение, че жените никога не умират от мъка. Нито една от техния пол в цялата история на човечеството. Мъжете умират от мъка. Жените умират от старост. Ето защо ние винаги умираме преди тях. Просто направете справка с некролозите за доказателство.

Вдигнах тост за разбитите сърца.

И след пауза, изразяваща неохота, те всички вдигнаха чаши с мен.

При тази последна реплика останалите мъже пресушиха чашите си до дъно и се оттеглиха за вечерта. Барманът правеше пресилени движения, за да покаже, че разчиства и затваря. Аз си поръчах последно двойно, взех чашата със себе си и излязох на верандата през вратата. Луната беше застанала над далечните хребети, а мъглата беше започнала да се събира долу в ниското. Облякох отново палтото си за езда и натъпках пощата в един от дълбоките джобове.

Пресякох реката по дървения мост и вървях в тъмното по пътя край реката, свърнах по стръмната пътека нагоре към планината, която водеше към мястото за скачане, издигнато място с гледка, известно сред младите гости като място за флиртуване, смесени групи се изкачваха по скалистата пътека, за да гледат залеза. А после по здрач се спускаха надолу, преобличаха се във вечерни дрехи за танци, като всеки повод за смяна на дрехите беше добре дошъл за тях.

Изкачих се по стръмната пътека, педантичен в усилието си да държа джина изправен според гравитацията, а не според наклона на земята. С пуфтене и шумно дишане се добрах до добре изтърканата скална издатина, проекция на планината в пространството, остър ъгъл, насочен към далечната гледка на запад. Допрях питието до устните си и го изпих до дъно. Отдръпнах се и запратих празната чаша към луната.

Не успях, разбира се. Което се доказа от тържествуващия звук на счупено стъкло, разбило се долу в скалите.

Тогава, от дясната ми страна се чу прочистване на гърло. Женско гърло. Предположих, че съм прекъснал нечия среща.

— Извинете — казах аз.

Погледнах към пътеката, като очаквах да видя двойка. Тела, които се отдръпват на дискретно разстояние едно от друго.

Вместо това видях силует, седящ с крака, провесени от ръба на козирката, самотна черна фигура.

— Отново — казах аз, — извинете, че ви обезпокоих.

 

 

Обратно в хотела се качих по стълбите от фоайето до Палм Корт, малък частен салон на горния етаж, около който на три нива се подреждаха по-добрите спални. Двама мъже седяха в червени плетени столове. Бяха облечени в костюми, които изглеждаха скъпи, единият сив, другият черен. И на двамата и яките, и вратовръзките бяха по последна мода. Този в сивия костюм беше млад и с широки гърди. Седеше и прелистваше някакво списание. Въпреки че беше вътре, стоеше с шапка, но килната силно назад като знак за сърдита отстъпка пред етикета. Бледа ивица от невидялото слънце чело проблясваше жълта под светлината от пламъка на лампата. Този в черно беше значително по-възрастен, по-слаб и плешив. Беше се навел напред в стола, като държеше периферията на шапката си деликатно с две ръце и наблюдаваше с възхищение как пръстите му я въртят бавно на малки градуси в кръг.

Те и двамата вдигнаха погледи и забелязаха минаването ми през салона. Аз кимнах, казах „Господа“ и продължих към стаята си.

Едва си бях свалил палтото, когато се почука. Завъртях ключалката и видях двамата господа да стоят рамо до рамо в коридора. Те се вмъкнаха вътре и затвориха вратата след себе си.

— Трябва да попитам какво означава всичко това — казах аз. — Но какъв смисъл има?

Застанах до отдалечената стена до прозореца с кръстосани ръце. По-възрастният хвърли шапката си на леглото и седна до нея. Не гледаше в мен и изглеждаше много уморен.

Младият стоеше вътре до вратата и гледаше през стаята право в мен.

— Всичко това е заради пари — каза той. — Това единствено ни пречи да се разбираме напълно един друг.

— За кого става дума? — попитах аз.

— Уилямс. На кого другиго още дължиш?

Помислих си за дългия списък от имена. Може би Слоън или Слейгъл. Повечето ми други кредитори биха били достатъчно цивилизовани да оставят въпроса в ръцете на шерифа. Няколко бяха такива съвестни християни, че биха изпратили баптистки свещеник да ме вкара в правия път.

— Предполагам тук е моментът за бой — казах аз.

Младият сви месестите си юмруци и погледна изпъкналите си кокалчета.

— Да бия хора — каза той, — не е по моята част.

— Имам сериозно намерение да се изплатя на Уилямс — казах аз — или Слейгъл, или за когото става дума. Ако има значение.

Дребният стар мъж се наведе напред от мястото си на леглото и започна отново да върти шапката си. Него като че ли разговорът изобщо не го интересуваше.

— Тогава плащай — каза младият. — Това е проста работа. Минала е една година, откакто датата на полицата ти е изтекла. Бъди спортсмен. Дай ни парите. Тъй като са леки, ще ги занесем сами до колата и ще смятаме въпроса за уреден.

Той изрече сума, която навсякъде би предизвикала дълбоко поемане на въздух.

— Точно в момента пари няма — казах аз.

— И въпреки това си тук — каза по-младият. — Попитах за цените на рецепцията. Това място не е безплатно.

Обърнах длани нагоре.

По-младият погледна към мъжа на леглото и каза:

— Тези дни не мисля, че печатат парите достатъчно бързо, че да ме задържат на тази работа много за дълго.

Дребният мъж не поглеждаше нагоре, нито спираше да върти шапката си.

— Слушай — казах аз. — Всичко, което имам, е вложено в земя. Много земя. Която не може веднага да се реализира. Има пари, които ще дойдат от правителството, с които ще платя всичките си дългове. Но трябва време.

— Времето, точно там е проблемът. Всичко би било наред без него. Тук сме, за да ти съобщим за неотложната нужда. Нашият шеф се измори да чака и си иска парите. Бизнес, нищо друго.

— Не е само това — казах аз. — Уилямс и аз сме приятели. Много време от преди войната.

— Сигурно сте приятели. Докато не се намесят парите.

— Аз му помогнах да натрупа много пари, когато бях в Сената. Пари от строежи на пътища, от железницата, този род неща.

— Но не и напоследък, скоро не си му правил никакви пари. Виж как стоят нещата. Когато Уилямс иска нещо от тебе, приятели сте. Важат правилата на благодарността и лоялността. Когато ти искаш нещо от Уилямс, бизнесът си е бизнес. Изчети си договорите до последната дума. Не трябва аз да ти казвам това.

Аз казах:

— Не, не трябва.

— Така че, парите?

— Нямам парите. Мога да ви покажа документи, кореспонденцията с Вашингтон. Мога да им направя копия. По 6 процента върху 53,33 долара. За повече от три декади.

— И това ли е всичко, което можеш да предложиш? Документи и петдесет и няколко долара?

— Документи, които скоро ще донесат огромна сума пари.

— Ако те наема да ми построиш къща, нима ще очакваш да ти платя, ако ми се появиш след няколко години и ми покажеш плановете?

— Това са неща, които можеш да покажеш на Уилямс. Въпросът скоро ще се реши.

— След трийсет години?

— Сега, въпрос на дни е.

По-младият мъж погледна към по-стария на леглото, който като че ли беше кимнал леко. Брадичката му висеше надолу, а той продължаваше да върти шапката в ръцете си. Беше най-малко един часа след полунощ и той изглеждаше изтощен. Сиви мустаци бяха започнали да растат над горната му устна и се спускаха по кожата на брадичката му и под челюстите му. Той се разсъни и се огледа наоколо.

Младият мъж му каза:

— Ако останем още малко, тоя ще се опита да ни пробута фиктивни чекове.

По-старият не направи знак, за да покаже в каква посока се движат мислите му.

По-младият погледна пак към мен и каза:

— Да ти го начукам и на всички негодници като тебе. Дрисливи длъжници. Проклятието на живота ми.

Излезе през вратата и се опита да я тресне след себе си, но тя се закачи в тока на обувката му и той си тръгна, като я остави леко открехната.

Дребният възрастен мъж се надигна, погледна в огледалото над тоалетката. Потърка лицето си с ръце, за да го изглади. Докосна бледите торбички под очите си с върховете на два от пръстите си, сякаш, за да ги върне обратно в младежката им стегнатост. Сложи шапката на главата си и натъкми извивките на периферията с голяма прецизност. Когато остана доволен от накривяването, се приближи към мене и за първи път ме погледна в очите. Направи леко движение, не по-осезателно от потръпване. Прав бръснач с костена дръжка се появи в ръката му. С движението на един пръст в закривения му край отвори пробляскващото в синьо острие, протегна ръка и отдолу нагоре сряза дълга рана през панталоните ми.

Раната минаваше на няколко сантиметра над коляното ми от вътрешната страна на дясното бедро до самите ми слабини.

Докато се наведа и се хвана с две ръце над коляното, бръсначът беше сгънат в дръжката си и беше изчезнал в някакъв джоб на палтото.

— Забелязах, че си го носиш от лявата страна — каза дребният мъж. — Когато пожелаеш, можеш да ми благодариш за вниманието, което обръщам на детайлите.

Между пръстите ми се стичаше кръв, мокреше предницата на срязаните ми панталони, оттичаше се надолу по пищялите на краката ми и мокреше чорапите и върховете на обувките ми.

 

 

Половин час по-късно седях с разтворени крака на ръба на леглото, а циганката, гледачката на ръка, беше коленичила между краката ми. Бях се загърнал само с покривката на леглото около средата на тялото от скромност. Циганката докосваше леко бедрото ми с памучна кърпа, напоена с кислородна вода. Бяла пяна се появяваше по дължината на раната.

— Това не е много по-зле от резките, които аз съм имала — каза тя. — Дълга е, но само кожата е срязана.

— Но кървях много силно.

— Е, предполагам, това е много силно място — каза тя. — Но изглежда, че има още много живот пред теб.

Тя се наведе и ме целуна от вътрешната страна на коляното. И добави малко щедро близване като с котешки език.

Дрехите на циганката — зелена забрадка, червена пола, жълт шал на кръста и кремава селска блуза — лежаха като ярка локва до вратата. Беше облечена само с бялата ми плюшена хавлия за баня, която зееше отворена от кръста нагоре и разкриваше дълга сянка между гърдите й. Кестенявата й коса беше мокра и събрана отзад в един сноп, спускащ се от линията на косата до раменете й. По темето й все още се виждаха паралелните следи от зъбите на гребена, чак до белия скалп.

Така, както гледаше към мен, без червило и с измития тъмен грим, изглеждаше точно това, което беше, средно хубава жена от Валдоста с една-две бръчки, които бяха започнали да се образуват около ъглите на устата и очите й.

— Ти легни и стой спокойно, аз ще съм нежна с теб — каза тя.

 

 

Събудих се с първите признаци на сивото зазоряване и като отворих очи видях, че циганката добавяше към своите приходи, бъркайки в портмонето ми. Обърна се, видя, че съм буден, и размаха няколкото банкноти като ветрило от карти. Театрално ги вдигна към прозореца, изучавайки знаците им. С най-оракулския си глас каза: „В компенсация за голямото удоволствие, ще страдаш от малка финансова загуба“. После измъкна една банкнота от двайсет и върна на мястото им тези по десет, пет и един долар.

Двайсет долара, помислих си аз. Един акър добра обработваема земя. Десет акра стръмна планинска.

— А сега си дай ръката. Това е гратис.

Седна на ръба на леглото, драсна клечка кибрит и запали свещ. Взе ръката ми и я наклони към светлината. Изглеждаше объркана.

Нищо сякаш не се виждаше. Прокара върха на пръста си по стария широк белег от изгарянето с шиша на Федърстоун. Бяла ивица, която се спускаше на диагонал от основата на показалеца ми до възглавничката на дланта.

— Това скрива всичко — каза тя. — Пресича и линията на живота, и линията на сърцето. Това е съдбата ти, каквото и да означава.

Целуна ме по веждата, изгаси малкото като сълза пламъче на свещта и си тръгна.

Аз заспах отново в някакъв ефирен полусън, после, малко след това, се върнах в пълно съзнание, леко опърлен, изморен и победен от събитията на дългата, изтощителна нощ. Светлината през прозореца показваше пълно зазоряване. Облякох се, пресякох празното фоайе и тръгнах по росната поляна. Обувките и чорапите ми прогизнаха. Реката беше непроницаема, независимо колко дълго се взирах в лицето й, изчаках на една пейка от едната й страна, докато отворят трапезарията, прибрах се, взех си кафе и едно рохко сварено яйце, за съжаление недосварено, слузта му трепереше в чашката с малък кристален пиедестал.