Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (23)

6

Много малко имам да кажа за ролята си във войната. Като тема целият период ме отегчава до безсъзнание. Моята търпимост към глупостта е с много ниска граница, особено когато става въпрос за моята собствена глупост. Разбира се, по това време веднага след Съмтър^[1], бях лудо ентусиазиран за въоръжен конфликт по начин, по който само политици могат да бъдат. И естествено, грешно бях преценил степента на ненавист между Севера и Юга и тогава през 1862-ра смятах, че разделянето на съюза на две, няма да е по-кърваво от времето, когато методистите сториха това през 1844-а.

От трибуната на Сената в дните след бомбардировките, аз обещах, че ние, хората от планината и индианците, ще се бием до последните епични битки на войната по охраняваните от нас проходи и планински твърдини. Аз някак я изкрещях тази прокламация, доколкото си спомням.

Глупаво, наистина. Но убедително.

Годините на войната преминаха обаче, а аз все повече и повече се натъжавах, когато се сещах за ексцентричността и старата реторика, защото се оказа, че съм предвидил как наистина ще се сражавам в последната, губеща войната битка. Нито кървава, нито велика, просто обречена. Един безславен край на пропаднала в облаците съпротива.

Отпразнувах началото на войната, като си пуснах брада, увиснали мустаци и очертани малки триъгълни кичури за бакенбарди, каквито някои кавалеристи си пускаха под долната устна, наречени императорски в чест на настоящия безпомощен френски император. Моите обаче растяха примесени със сиво, защото аз вече не бях млад.

Много са възрастните мъже, които твърдят, че са били полковници на Юг по онова време, и те карат да мислиш, че армията на Конфедерацията е имала само един чин, като не се брои генералския. Във всеки малък град с едно кръстовище има по двама-трима, които седят на пейка, дялкат, плюят и си разменят джобни ножчета. В някои области има до цяла дузина. Аз обаче наистина бях полковник, макар че никой никога не беше ме наричал войник. Нямах нито обучение, нито опит и преди 1862-а не бях служил нито ден в униформа и не бях стрелял често с пушка, даже не и за ловуване. Моите еленови филета и бутове от мечка ми биваха доставяни от индианците, с които търгувах. Но не бях съвсем без опит в боравенето с оръжие. Обсъдил съм уменията си с револвери за дуел. Също така можех — и все още мога, ако се наложи — да използвам къса пушка с удивителна точност и ентусиазъм. Аз съм донякъде легендарна фигура за прострелване на пъдпъдъци и фазани в крилата, не толкова заради спорта, колкото заради задушеното или печеното, което следва. Единственият истински знак за военно обучение, което някога съм демонстрирал, беше способността ми да отварям бутилка шампанско в наполеоновски стил, с един драматичен удар с острието на сабята.

В онези дни обаче всеки, който доброволно финансираше легион от собствения си джоб, беше добре дошъл да назове ранга си и тези, които иска да са му подчинени. Така че аз веднага станах полковник и ми трябваха офицери. Тъй като Телънт беше главният ми счетоводител, главен помощник и добър приятел, изведнъж беше произведен в майор. За лейтенанти назначихме най-добрите момчета, които работеха в различните предприятия. В действителност ние бяхме легион от адвокати, счетоводители и чиновници в магазини. Горе-долу единствената разлика в техните задължения към мен, които войната налагаше, беше, че в редки случаи, когато нямаше как да го избегнем, янките стреляха по нас.

И ние бяхме легион, не батальон, забележете. Винаги бързо коригирах всеки, който грешеше. Легион, казвам аз, пълен легион за бога.

Първо нарекох легиона ни Давещите Мечки Зуави, защото исках да оглавявам най-ярката и екзотична група войници в цялата армия. Би трябвало да е достатъчно, че бяхме само индианци и няколко високопланинци с повърхностни знания. И че няколко от нас се присъединиха, въоръжени с копия. По някаква причина исках да сме облечени със смешните костюми на зуавите чак до ботушите. Единственото, което мога да кажа е, че това бяха други времена, модата беше друга и аз не бях единственият с такъв моментен ентусиазъм за торбести леки панталони и фесове с пискюли. Имаше няколко батальона от зуави, макар и само в тези първи месеци на конфликта, когато по-голямата част от страната, и двете половини, действаха глупаво като пияни малко преди сбиване. За щастие няколко от нас, включително и Телънт, не искаха да носят облекло, което смятаха, че ги прави да изглеждат като момичета от харем, и стигнаха дотам да заплашват с неподчинение, ако им наредя.

Не забравяйте, аз бях вече в средна възраст, времето от живота, когато някои части от тялото ти, които никога не са те болели преди, започват да те болят и нямам предвид само стави и кокалчета по ръцете. Разбира се, стар е нещо относително. Бих изтъргувал всичко, което имам в този момент, за да съм отново в младежка форма. Но предполагам, единствената причина, поради която прекарах четири години по биваци из горите в яздене на кон от едно място на друго в жега и студ, дъжд и пек, беше, за да запазя хората на Беър на едно място, да не се разпиляват по батальони, където не мога да контролирам начина, по който се отнасят с тях и където нищо не бих могъл да направя, за да ги държа настрани от боевете, исках да ги предпазя от всякакво зло, което можех да избегна.

Неудобство беше обаче, че индианците бяха узрели за битки и не беше възможно да ги разубедиш да не се записват във войската. Те гледаха на войната като на рядка възможност да съберат стари дългове срещу правителството, углавни престъпления и наказуеми простъпки, стигащи чак до стрелбите на генерал Ръдърфорд^[2], оставили диря от огън и кръв през планината в миналото столетие, а и когато убийците испанци носели метални шапки с кръстове отгоре като петльови гребени.

Можех само да направя така, че да прекарваме колкото може повече време настрани от пътя на янките. Моята идея за водене на войната беше да поведа легиона си в планините, да покрием най-дълбоката пустош, където дори и конете си няма да можем да яздим, а трябва да ги водим за поводите, да се катерим по скалисти пътеки и дивечови следи в черната почва. И да охраняваме проходите в краен случай.

Лятото на 1863-а прекарахме в дълбока изолация високо в планината. Изпращах писма до Ричмънд, заявявайки, че сме потънали в работа, копаем селитра за барут от голямата надвиснала скала, която Беър беше открил като млад през миналия век. Никой не можеше да отрече, че нашата нова нация има нужда от барут. Това, което изкопавахме, обаче беше нищожно малко. И един артилерийски залп не би могъл да се изстреля с количеството, което бяхме изровили това лято.

През цялото това време не виждахме друга жива душа, освен нас си, имахме хубав сух лагер, заслонен от високата издатина, която индианците наричаха „пещерата“. Много от нас прекарваха времето в ловуване и се хранехме доста добре, предимно с диви прасета, сърни и пуйки, от време на време стояхме до късно, пушехме и гледахме огъня, четяхме, тъй като аз винаги носех чанта с книги със себе си — разказите за Артур, Одисея, Енеида. Четях на глас на индианците, като същевременно превеждах, а на тях тези стари разкази им харесваха извънредно много и отвръщаха на услугата ми със свои разкази, истории за малките вълшебни хора с очи като луни, които тайно деляха света с нас, и за чудовища, които живеят във водите, в небето или под земята, също и за видимите истински животни и тяхната интелигентност, малко отличаваща се от нашата. Бях чувал почти всички истории хиляди пъти от Беър в зимната къща, но все още ги обичах и вярвах, че можеш да се обогатиш от тях всеки път, когато ги чуеш. Така минаваха дните и нощите, едно и също, едно и също. Малко работа, малко лов, много излежаване около огъня, разказване на истории и готвене. Много бързо ни се свърши алкохолът, а бяхме на такова място и по такова време, че изобщо нямаше значение. Харесваше ми да съм установен на едно място през тези месеци, в пещерата, и бях спокоен и доволен, защото като по-млад често бях прекарвал години, без да мога да спя в едно и също легло за повече от няколко последователни нощи. С една дума, това лято беше толкова приятно, колкото една война може да бъде. Или животът изобщо, без по-нататъшни уточнявания. В този хладен, зелен, издигнат нависоко свят, беше доста трудно да кажеш, че във Вирджиния е сезон за сражения.

Не мина много от тази щастлива интерлюдия обаче и аз започнах да усещам, че нервите ми нещо не издържат. Хората започнаха да ме мислят за предразположен към душевни смущения.

Сигурно съм бил. Знам, че мислите ми течаха бурно, умът ми започваше да помътнява. Гневът ме съпътстваше през тези военни години. Привързвах се към някакви идеи и не можех да се отърва от тях. Дойдоха ми например задълбочени и упорити хрумвания по отношение устойчивостта на облеклото на войниците към влага, свързано с изискването за чистота и намаляване простудите по тялото, и оттам предотвратяване разпространението на инфекциозни болести. Превърнах се в напаст, като пишех писма до Дейвис^[3] и Лий^[4] по този въпрос. Като демонстрация на предложенията си, често носех цял костюм дрехи, покрити с отвара от пчелен восък и гъста билкова каша, така че яздех сух като кост в бурята, но дрехите висяха твърди по тялото ми и когато се движех, се чуваше пукане, а аз миришех като стара плесенясала палатка, опъната в гората. Представете си цяла армия, маршируваща в такива дрехи. Но не мога да не добавя, че повечето от нашите мъже умряха от болести, а не от ножовете и изстрелите на янките. Така че, направете си сами изводи за моите халюцинации.

Трябва да призная, понякога гневът ме тласкаше към непредвидливост. В една акция, която нямаше как да избегнем, синът на наш велик воин от времето на войните на Червената пръчка^[5] беше убит от янките. Това беше глупава схватка, която в никакъв случай не трябваше да позволя да се случи. Имахме за задача да охраняваме един мост. Никой не се беше опитвал да мине по него дни наред, така че се заиграхме на футбол. И после като проклятие янките дойдоха точно по средата на играта и ни завариха неподготвени. В крайна сметка ние спечелихме схватката, но имаше няколко смъртни случая, загина и синът на великия воин. В последните минути на битката индианците си отмъстиха, като започнаха да скалпират янки, и живи, и мъртви. Два дни по-късно моите по-млади офицери бяха ужасени, когато един журналист дойде, душейки за някаква сензационна история. Телънт и неговите лейтенанти бяха в отчаяние, като си помислеха какво може да се появи във всеки вестник на янките, с крещящи големи букви в началото на първата страница. РАЗБУНТУВАНИ ИНДИАНЦИ СКАЛПИРАТ СВЕЩЕНИЯ СЪЮЗ ДО СМЪРТ. ОЗВЕРЯЛАТА КОНФЕДЕРАЦИЯ ОСАКАТЯВА ТЕЛАТА НА ПАДНАЛИ ЗА СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ ФАБРИЧНИ РАБОТНИЦИ.

Телънт и момчетата дойдоха при мен групово, за да обсъдим какво да правим. Аз настоях да говоря лично с журналиста, тъй като бях единственият измежду нас с подходящ опит в справянето с тази категория. Кореспондентът беше дребен мъж с пълно лице, облечен в торбест кафяв костюм. Издути джобове на палтото, захабени с мастило върхове на пръстите. Трябваше ми само минута, за да разбера, че е твърде умен, за да се подведе за дълго. Единственото, което си спомням, че му казах, беше: „Ето ти сбито съдържание на статията: «Скалпирани янки. Така им се пада»“.

Поради тези примери и дузина други, моето поведение не се вписваше добре сред силните в Ричмънд. Накрая повечето от тези над мен започнаха да ме смятат за умствено нестабилен. Бях изправян пред военния съд един-два пъти за дребни обвинения, които не доведоха до нищо друго, освен до дълга кореспонденция и натрупана горчивина.

Излишно е да казвам, че както бях нападан отвсякъде, ценях всяка лоялност и привързаност. Затова изпитах огромна радост от крайната развръзка на историята с петима чероки, които бяха заловени в една престрелка, изведени от щата и държани в затвора със седмици. Офицерите янки им предложили много смешна сделка, която показвала само презрение към тях и вроденото им невежество. Казали им, че ще ги освободят и ще им дадат невъзможната сума от пет хиляди златни долара, ако се върнат със скалпа на скалпиращия полковник убиец. Пленниците започнали да говорят помежду си много сериозно и се престорили, че обсъждат предложението, като съзнателно говорели на техния си език. После приели сделката, обещали да се върнат с моя пресен скалп до Луната на зрялата царевица. Пресекли високите върхове в бавен тръст, като се смеели през целия път. А пет дни по-късно седяхме около моя огън във весело настроение, породено от лековерието на северняците, които смятаха, че парите са единствено колело, което върти света. Спомням си, че в празненството ни имаше известно количество уиски и разказване на истории, а аз сготвих глигански рибици върху ореховите дърва със зрънца хвойна и тосканско вино за аромат. Беше в крайна сметка една доста хубава войнишка нощ.

За последен път си имахме работа с янките няколко седмици след Апоматокс^[6] и повечето историци потвърждават, че ние сме дали последните жертви на войната, поради което казвам, че безумното изказване, което направих в началото, че последните битки ще се водят в нашите планини, в много умален вид, беше абсолютно вярно.

Янките дойдоха по билото на планината от Тенеси и окупираха един малък град, разположен в долината на река сред високите планини. Това беше градът, където бях водил много от моите ранни битки в съдебната зала като млад адвокат, така че за мен значеше нещо да се върна там, повел каквото е останало от легиона ми.

Качихме се на хребетите над града, откъдето можехме да наблюдаваме янките през увеличително стъкло и, боя се, ставах все по-развълнуван и нетърпелив с напредването на деня. Заклех се или да ги избия всичките, или мене да убият, но да не ги оставям да се перчат из града ни. Само че нямах достатъчно сила, която да отговаря на гнева ми. Поради различните фактори на изхабяването, се бяхме превърнали в група, която едва ли би могла да представлява и батальон, камо ли легион — въпреки че бяхме известни и всявахме страх главно поради колоритния инцидент със скалпирането. Единствената стратегия, която можехме да приложим, беше да нападнем янките в ръкопашен бой по фланговете им. Загубихме един от хората си, а няколко други бяха ранени. Няколко дни след това разпръснах индианците по хребетите и им казах, като се стъмни да запалят огньове по цялата планина, заобикаляща града. Те трябваше да надават викове, да пеят, да танцуват, за да изглежда, че са много. Някои от тях имаха барабани с кожа, а двама от шотландците носеха гайди и цигулки. Като падна нощта, долината се изпълни с военна музика и така чак до първата утринна светлина.

Изчаках някъде до вечеря и изпратих един висок индианец с гърбав нос, един от последните пълнокръвни индианци, в града. Инструктирах го да предаде кратко устно съобщение: „Слушайте! Полковник Уил казва това. Обкръжили сме ви отвсякъде. Моля, предайте се. Или ще умрете и кървавите ви скалпове ще украсят лъковете ни.“

Тъжно, но янките не се предадоха. Вместо това с дълго съобщение в писмен вид ни уведомяваха за споразумението на генерал Лий в съда в Апоматокс, сключено преди месец. Не бях чул, че Лий се е предал, но за не повече от няколко секунди прецених как стоят нещата и казах на офицерите си: „Е, господа, щом Лий се е прибрал вкъщи, мисля, че и ние сме приключили. Четири шибани години на вятъра“.

Най-напред изпратих няколко души, индианци и шотландци, да яздят по трудния път до Уейя с всичките ни коне, които федералните със сигурност щяха да вземат за свои нужди, тъй като конете бяха много намалели, от тях бяха убити почти толкова, колкото и хора.

Начинът, по който се предадох, се превърна в представление и целият град излезе да гледа. Слязох от планината, придружаван от Телънт и моята лична охрана, най-високите индианци между нас, всичките над метър и осемдесет без шапките и тюрбаните. Бях сменил обичайните си дрехи, носех платнен панталон, наколенници от еленова кожа и мокасини, обрамчени с изтъкани ивици с косми от конска опашка, боядисани в червено и синьо и промушени през дупки, изрязани с острото на птичи пера. От кръста нагоре бях гол, с кожена каишка около врата, от която висеше черен мечи нокът. И от известно време не се бях бръснал. Животът ни беше груб. Затова и косата ми беше въздълга и ми беше поникнала сива брада. Целият се бях нарисувал с боя, ивици от охра и сажденочерно по традиционния начин. Дълга пушка висеше на рамото ми на връв от сплетени като плитка кожени ивици. След четири години живот в горите, бях отслабнал и станал длъгнест; всичките кокали по гръдния ми кош се показваха през кожата. Аз — адвокат, полковник, вожд и сенатор. Който се е познавал с президенти. Слизащ в града като някаква икона от старите дни, изплувала в обърканото настояще.

После, като започнахме да преговаряме, адвокатът в мен разцъфтя с всичка сила. Станах много разумен, въпреки дивото си облекло. Казах, че никой от индианците, останали с мен, не е войник, че това са мои лични служители — бодигардове, както личеше. И настоях, че като такива, те са изключение и не трябва да полагат оръжието си на земята, както изискваше зле формулираното споразумение за капитулацията на Лий.

Май и аз самият бях изненадан, че успях с такъв нищо и никакъв аргумент. Янките надраскаха на хартия изменение на договора за капитулация с малка добавка в полето, а аз настоях да се отбележи, че ние всички сме инициатори на изменението. Много потапяния на писци в мастилото и много зацапвания. Но накрая, като дойде време да сложа подписа си най-отдолу, не знам какво ми стана. Започнах да убеждавам и да твърдя, че има още стотици индианци по хребетите, кавалерия също, и че аз бях техният вожд и полковник. По мой знак те биха слезли и биха скалпирали всеки един от тях, спира ги единствено моето настроение. Вярно е, казах аз, че има мъже, които са оцелявали след скалпиране. Но това е много неатрактивен край за всеки. Цялата ти глава се превръща в червен набръчкан белег. Дамите — поне по-голямата част от тях — доста мразят тази гледка.

Полковникът янки изглеждаше объркан. Той пушеше малък остатък от пура, която миришеше долнопробно, дълго оглежда горящия й връх, а после спря погледа си на майор Телънт. Телънт направи едно леко като вибрация поклащане с глава към янкито, после ме докосна много нежно по голото боядисано рамо, натопи металния писец в мастилницата, сложи дръжката му между пръстите ми и с палец бутна документа с два сантиметра към мене. Подписах се с най-официалния си и натруфен подпис от няколкото вида, които използвах.

След това погледнах към офицера янки и казах: „Ако не беше заради тези индианци, нямаше да имам нищо общо с тази проклета война.“

После, придружен от моя охранител и верния Телънт, излязох, без да кажа ни дума повече. Всички бяхме напълно въоръжени. Благородният стар Лий е трябвало да си намери по-добър адвокат.

Въпреки малката ми победа над янките, Пирова победа всъщност, сега вярвам, че въвличането на индианците във войната беше от най-големите ми провали, или поне изпъкваше между многото други. Войната не беше тяхна работа. Те трябваше да си стоят вкъщи. Всъщност всички трябваше да си стоим вкъщи. И това закъсняло осъзнаване беше тъмно подчертано, когато в рамките само на няколко дни, бяхме поразени от епидемия на шарка. Смяташе се, че двама от завърналите ни се войници са донесли болестта в общността, след като един янки офицер ги беше отделил от другите и им беше показал малка стъклена купа, в която странна червена риба с тъжни изпъкнали очи плувала в малки кръгове във вода, замъглена от собствените й изпражнения. Целият остатък от живота й се съдържал в кръг, който почти можело да обхванеш с палец и показалец. Гаден свят на невъобразимо ограничаване. Потърси в това какъвто си искаш символизъм. За мене купата и рибата представляват виждането на янките за живота.

Веднага след завръщането им вкъщи, двамата, които били в контакт с янките и били орисани да видят червената рибка, се разболели безнадеждно, покрили се целите в мехури и умрели. Скоро към тях се присъединиха над една десета от хората ни.

Беше мрачно време, най-лошото в спомените ми. Болестта идваше на вълни, през половин луна. Предвестници бяха рани по устата, главоболие, повръщане, в този ред. После обривите. Бледата кожа от вътрешната страна на ръката до лакътя се надигаше като разорана почва. Лицата така се подуваха на червени ивици, че хората не можеха да виждат изпод клепачите си. В най-лошите случаи, обривът се разпространяваше от главата до пръстите на краката, гнойните пъпки се наслагваха една върху друга, застъпваха се като плочки надолу по цялото тяло.

Нищо не можеше да се направи срещу това. Нямаше никаква лекарска помощ, имаше само билки. Някои пиеха отвара от отровна млечка. Листата или корените, забравих какво. Вкусът беше ужасен и се смяташе, че помага само по простата логика, че млякото на узрялото растение наподобява гной. Други се кълняха в корените на мечото грозде с още по-слабо основание. Във външния свят имаше различни форми на предпазни мерки срещу болестта, поне по времето, когато старият откачен Котън Матер^[7] беше научил трика от своя роб Онесимъс. Но никой от нас не го беше правил, имаше голям риск човек да умре по време на процедурата. Като се обърна назад, може би е трябвало да настоявам за това, но тогава дори Линкълн не беше ваксиниран, а той беше повален от лека форма на болестта само година по-рано.

Все едно дали живееш в Уейя или Ню Йорк Сити, веднъж хванеш ли я, или умираш, или се покриваш с корички и се оправяш. Оцелелите бяха щастливи, че ще продължат да живеят, макар и с дълбоки белези до края на живота си. Бели следи от шарката се разпръскваха по целите им лица, надолу по гърдите и гърбовете им. Белези, много по-големи от сребристите следи от нокти на Беър и Куджо, макар че бяха много по-малко интересни, за да разказваш за тях на старини.

Ходех от колиба в колиба, посещавах болните, бях по-безполезен от проповедник или билколечител. Умиращи хора, повръщащи и безчувствени, понякога по двама-трима от една колиба. Млади и стари еднакво. Всички проснати и покрити с подутини, не можеха дори да изкуцукат до реката и да се потопят в студената кафява вода на късната пролет с надежда за живот. Не вечен живот, а една частица повече от него. И аз не можех да предложа каквото и да е нито на физическия, нито на духовния фронт.

Здравите между нас живеехме всеки ден в парализиращ страх от първите малки мехурчета, които се появяват в горната част на устата. Докато бивахме будни, постоянно опипвахме с език небцата си.

След три вълни бушуване болестта започна да затихва. Сред последните, които си отидоха, беше Телънт.

Той лежеше болен в своята къща. Трескав. Леглото му цялото влажно и напоено с пот от чаршафите до дебелите завивки. Обривът червен по бузите и ръцете. Течащи рани една върху друга. Кофа за повръщане под ръка. Той ту беше в съзнание, ту го губеше.

Седях на стол до леглото, държах ръката му и бършех лицето му с хладна кърпа. Потната коса на слепоочията му беше почти толкова посивяла, колкото и моята. Казах му: „Малки братко, не си никак добре, нали? Много зле си даже. Лошо, лошо.“

Погребах Телънт на едно възвишение, близо до котловината на кестеновите дървета. С добър изглед надолу към реката. В онези дни имаше много погребения. Стигнахме до там, че не останаха думи за надгробно слово. Просто заравяхме пръстта и си отивахме по домовете, мислейки си какво чувстваме вътре в себе си към починалия. Няма да се задълбочавам повече в това, ще кажа само, че с всяка измината година светът ставаше все по-мрачен, а нещата непрекъснато се изплъзваха.