Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (17)

5

Бих искал да направя от края на историята на Чарли епичен и трагичен разказ. Но почти нищо в живота не е епично или трагично в момента на извършването му. Историята, описана поне на лично ниво, е изключително жалка. Хората страдат и умират в невежество и заблуда.

Късно през есента, по време на последните, намаляващи части на Луната на лова, можах да сглобя останалата част от историята на Чарли, от това, което Нанси, Лоуън, Джордж и Джейк ми разказаха. И от една дълга нощ край огъня с Чарли. Струваше ми се важно да оставя всеки да каже това, на което е бил свидетел. Чух пет отделни истории, които не съвпадат напълно, но смятам, че разбрах това, което е най-близко до действително случилото се, поне няколко от фрагментите, а то е по-добре от повечето, което знаем за историята.

 

 

Нямало план за убиване. Когато лейтенант Смит не успял да намери томахавките, когато претърсвал колибите, мъжете решили, че не е тяхна работа да привличат вниманието му към тях. На следващата сутрин, когато войниците се подготвяли да ги отвеждат, те скрили томахавките под дрехите си без никакво друго намерение, освен с мисълта, че острите инструменти може да се окажат полезни. Не подготвяли никакви смъртни заговори. Просто смятали, че е по-добре да са въоръжени, отколкото невъоръжени. Казаха още, че и томахавката, и ножът са както оръжие, така и инструмент и, доколкото знаели, армията позволявала на затворниците да запазят ножовете и брадвите си.

Единственото място, където нямаше пълно съгласие в разказите им беше, че по време на еднодневното пътуване, когато Нанси се изморила и изостанала от другите, едно от войничетата я ръгнало и подкарало напред или със задната страна на пушката, или с острия край на щика си. В този момент мъжете справедливо възразили и извадили скритите си томахавки.

След убийствата конете хукнали в гората, а после спрели, върнали се и започнали да се въртят объркано в кръг, като стъпвали сковано на падналите си поводи и се блъскали един друг. Хората на Чарли се посъветвали и решили, че конете ще им бъдат пречка нагоре по непристъпните върхове и ги оставили нервни и объркани при мъртвите момчета.

Жените събрали някои неща, които щели да им бъдат от полза при бягството. Оръжие, кожени предмети, торби за седла, тенекиени канчета и мръсни долни дрехи. После тръгнали бежешком нагоре в планината. Дори и в този отчаян момент на безразсъдство те знаели, че няма височина, достатъчно голяма, за да ги скрие и подслони.

 

 

По някое време, след като побегнали, Чарли спрял, за да си поеме дъх, гледал старата Нанси, майките кърмачки, малките деца и по-младите мъже пред него с каква мъка се катерят нагоре към върха на хребета. Минавали през прясно опадали листа, които стигали до коленете на по-младите бегълци. Бебетата плачели, въпреки че единственото изпитание за тях било да се оставят да ги носят и да изтърпят тръскането, когато майките им минавали по неравностите с тях в ръце, притиснали ги до гърдите си, които били спрели да дават мляко.

Далече зад тях преследвачите се изкачвали по склоновете на заливите и с всеки изминат ден все повече се приближавали.

Има нещо романтично в самотния беглец. Но когато са намесени бебета, изтощени млади майки и посивели възрастни хора с подути стави на пръстите, да си беглец е просто ужасно и безнадеждно. Не борба, а бъхтене. Отчаяно преминаване през пейзажи, които се изправят срещу теб, красивият свят, който обичаш, изведнъж става рискован и опасен.

Чарли отворил широко уста, вдигнал глава и се ослушал за преследвачите, но неговите собствени хора вдигали толкова шум, че не можел да прецени на какво разстояние са. Броят им се увеличавал всеки ден.

Да бягат, да се крият или да се предадат? Това били въпросите, по които някой трябвало да вземе решение. И на Чарли се паднало да решава за всички. Голямо бреме се стоварило върху него, единствено заради възрастта му, защото той си знаел, че не му е останала особено много мъдрост. И още, защото бил достатъчно як, за да може да носи нежеланата отговорност за всичките тези хора, които се катерели пред него, никой от които нямало да е тук, умиращ от глад, ако не било силното желание, което веднъж изпитал към тялото на Нанси.

Всички сме луди, когато сме на двайсет години. И поради това причиняваме болка по пътя си. И после, ако не сме слабаци, трябва да поемем отговорността за предишната си лудост и да се опитаме да смекчим проблемите.

Най-малките, проходили вече внуци на Чарли, най-мъничките момченца и момиченца — всяко носещо някакъв белег от точно неговите ръце, коса, нос или полегатост на очите — се катерели последни и се опитвали да се преборят с гравитацията на планината. Мъртви листа, черен хумус и бледи сухи растения се трошали под усилието на краката им. Искали да живеят, затова се катерели.

Чарли се чудел защо у хората му има такова безумно желание. Да живееш значи да страдаш. А точно в този момент те вършели по много и от двете. Ако можел да замахне с ръка и да направи така, че никой от тях изобщо да не го е имало в живота, той би направил точно това.

Но съществуването продължавало.

Чарли се подпрял с две ръце на краката си, където ставите на коляното се свързват с бедрото. Повдигнал единия си крак и го поставил пред другия. Цялото му тяло изразявало несъгласие с притегателната сила на планината. С голямо усилие тръгнал като пастир след всички тях.

 

 

Още много имаше в разказа на Чарли. Почти цялата нощ пихме, а той говореше. Всякакви истории могат да се разкажат в промеждутъка между стъмването и зазоряването. Аз ще прескоча малко и ще отида направо до момента, който си спомням най-ясно. Чарли каза, че вързопът с одеялото бил като въздух в ръцете му, като че ли бил напълнен с царевична шума. Смъртта като че ли била смалила момчето. Вятърът виел от северозапад и носел първите зрънца зимен сняг. Чарли вървял сам, катерел се между широколистните дървета, изпопадалите им на земята листа задържали в гънките си зърнестия сняг, който изглеждал като шепа сол. Изкачил се до една горичка мрачни ели, после до една назъбена скала, чиято лицева страна била цялата покрита с тъмни ивици като панделки просмукана влага, по нея се спускали дълги ледени висулки и цялата била инкрустирана със струпеи от яркооранжевите петна на лишеите. Остри камъни всякакъв размер, откъснали се от лицето на скалата, лежали разпръснати по земята. Пътеката през гребена на хребета се извивала около скалата и продължавала безкрайно на север, тясна накъдрена линия, по която се пренасяли стоки и войни, откакто свят светува.

Чарли клекнал, коленете му изпукали, сякаш се стоварил наръч дърва за огъня. Разгърнал одеялото, взел безтегловното момче в ръцете си и го поставил на замръзналата земя. Нямало и ден откакто момчето било мъртво, но кожата му била станала сива като дървесна пепел, а дългата му черна коса изглеждала невъобразимо пълна с блед на цвят прах. То било голо, вече подготвено от жените в ембрионална поза. Голо, защото другите деца имали нужда от дрехите. Стъпалата на краката му били толкова бели, цвят, какъвто Чарли никога не бил виждал преди, дори и на бял човек. Ръчичките и крачката му били изтънели до костите, а ставите на лактите и коленете му изглеждали огромни. Той можел да обхване глезена на крачето само с палец и показалец и пак щяло да остане свободно място. Внукът на Чарли бил живял пет години.

Нямало с какво да копае, така че погребението трябвало да стане с натрупване на гробна могила от камъни. Чарли се изправил, а коленете му направили отново същия шум като с наръча дърва. Започнал да носи камъни и да ги струпва върху момчето, като пренасял първо най-големите, които можел да носи и се мъчел да мисли само за формата им и как ъглите най-добре ще паснат, а не за тежестта им. Камъните били студени като ледени блокове, ръцете му скоро станали безчувствени, а върховете на пръстите му кървели от малки порязвания. Работил, докато потта избила по дрехите му и докато нещо в кръста му се разместило и не можел да се изправи. Носел и трупал камъни, без да спира, накрая издигнал могилка, стигаща до гърдите му, достатъчно висока, за да спре вълк, а може би и мечка, и достатъчно голяма, за да прикани всеки минаващ да добави камък върху купчината.

Когато свършил, снегът все още падал на малки гранули и шумолял в клоните на дърветата. Отишъл до предната страна на скалата, отчупил края на една ледена висулка и я сложил да се топи в устата му. Тя имала вкус на минералите в скалата, през които минавала водата. Увил одеялата от вързопа на внука си около раменете си и тръгнал обратно надолу към пътя.

 

 

Всичко се било объркало, но какво друго можело да се очаква? След дни гонитба — по потоци, била, заливи — преследвачите били право след тях в сивите открити гори. Те се били разпръснали по всички склонове на заливите и приближавали безжалостно, изтласквайки хората на Чарли напред. Целта на Чарли била да заведе семейството си в ада от лаврови храсти, който бил безкраен, затворен и завит като огромна дупка. Но до там имало още много път.

По-младите жени, децата и Нанси седнали в листата и не можели да продължат. Притихнали, чували се само хриповете от трудното им дишане. От преследвачите в далечината се чувал шум, подобен на вятър, приближаващ към тях откъм ниското. Нанси казала на мъжете да продължават, Чарли, Лоуън, Джордж и Джейк. Но не и Васетон. Искала да го задържи при себе си. Индианските преследвачи със сигурност нямало да убиват жени и деца, а може би и войниците щели да ги пощадят. Мъжете имали по-добър шанс да избягат, ако са сами.

Чарли погледнал към Лоуън, Джордж и Джейк, а те като че ли нямали мнение, нито по този, нито по някакъв друг въпрос. Очите им били мъртви и безнадеждни, като излъскани речни камъни. Васетон започнал да протестира, че не е дете и трябва да тръгне с мъжете. Без да става от мястото си, Нанси го зашлевила здраво през лицето, както седял седнал отстрани до нея, ударила го два пъти, първо с опакото на ръката си, после с твърдата си длан. Васетон премигнал през сълзи и млъкнал.

Отдолу, откъм залива, се чул продължителен кикот. Звучал като лай на малко кученце. Чарли кимнал с глава към Нанси. Той и по-младите мъже се заизкачвали нагоре.

— Не заедно — казала Нанси.

Чарли се обърнал и отново кимнал. Той и тримата по-млади мъже се разделили, Чарли поел право нагоре.

 

 

През нощта, подслонен дълбоко в един гъсталак, Чарли си наклал малък огън и спал на топло. На следващия ден дори не се надигнал от земята, където бил заспал. Лежал цял ден край пепелта от огъня с изпразнен мозък, желаел да умре на това място и никой никога да не го намери. Бели кости, оглозгани от таралежи. Не знаел какво ще се случи със семейството му. Искало му се да вярва, че Нанси е права, че нито преследвачите, нито войниците ще убият жени и деца, но знае ли човек? Можел да се изкачи на най-високите хребети и да върви по тях на северозапад, докато се отдалечи достатъчно от ловците. Но после какво? Казват, че там сега няма нищо друго, освен бели хора.

Бил загубил всичко. Първо къщата и животните, реколтата и съседите, после и семейството си. Сега бели и индиански гласове са по петите му. Неговите собствени сънародници го преследвали през горите като стара дива свиня.

 

 

Ако си в планината сам за известен период от време — много дни например, и ти е от полза да постиш — гората се изморява да те наблюдава. Тя продължава собствения си вътрешен живот и ти позволява да го наблюдаваш. По здрач лицата, очертани в корите на дърветата, престават да се потулват и започват да се вторачват в теб, без да крият любопитството си, както доброжелателните, така и злонамерените. В лагера си нощем от време на време можеш да различиш отделна дума от смесените гласове и шума на потока, понякога чуваш цяло изречение, пренесено през разстоянието. Духовете на животни ти се разкриват без предразсъдъци относно човешката ти същност. Виждаш ги как се оттеглят пред теб, докато вървиш по пътя си, с форми, красиви и тъжни.

Чарли бил заспал под одеялото си на едно оголено място. Събудил се, когато Луната на лова била три четвърти пълна, скреж покривал тревата, а деретата, през които потоците се изтичали през планината, правели офорти в синята светлина ниско под него. Оголеното място било пълно с диви прасета. Имало ги с дузини. Ровели в земята с изострените си зурли и дълги бивни, за да намерят нещо, което да погълнат, някакъв червей или малък гризач. Бивните им били като чифт дълги ками, които биха могли да те повалят и цял да те разкъсат. Земята, по която преминавали, изглеждала като разорана с плугове. Прасетата продължавали да си гледат работата, прегърбени и приведени напред. По-голямата част от масата им била в дебелите мускули на вратовете и раменете, а това било подсилено още от обилната остра червена четина, която се изправяла като бодли на таралеж от основата на черепа им по протежение на гърбовете им. Бутовете им били източени толкова тънки и дълги, като задните крака на ловджийско куче.

Чарли бил прекалено отпаднал, за да се надява, че ще убие прасе само с една брадва. Но бил в някакво странно настроение, затова се заразхождал бавно сред тях и плътните сини сенки, които хвърляли през червената четина на гърбовете си, започнал да им говори, казал им, че не иска от тях нищо, само им желае всичко най-добро. Те почти не му обърнали внимание, докато гладел гърбовете им, само се извивали леко на дъга под дланта му като домашни котки. След като докоснал всяко едно от тях, той им пожелал лека нощ и се върнал отново да спи под одеялото си.

Но още при първото задрямване сънувал, че пада и надал слаб вик. Като извикал, прасетата хукнали да бягат, а посоката, в която побегнали, водела право върху него. Намерил се под грухтенето и квиченето на изригналите прасета, възкръснали от дивата пустош. Острите им копита му придали вид, сякаш са го били с бойна тояга. Когато паническото бягство приключило, той кървял, бил целият в рани и натъртен, но нямал нищо счупено.

 

 

Лошо време от годината за бегълци, които живеят вън от територията си. Чарли обръщал камъните в потока, за да намери някой рак, и един по един, както ги намирал, пробождал мустакатите им глави, откъсвал предните им крака, прищипвайки ги между палеца и показалеца си и изяждал опашката и каквото имало в задните крака, докато те още пулсирали в напразен опит да избягат. Не си правел труда да отделя месото от черупката, сдъвквал ги заедно с кътниците си и ги поглъщал. Изкопавал корени, изчиствал ги от пръстта и ги ядял сурови като ябълки. Имало останали все още някои червиви кестени и орехи по земята под дърветата с окапали листа. Един ден хванал пъстърва, като я прострелял със стрела, направена от орехова пръчка със заострен край и се осмелил да запали огън, който бил толкова малък, че можел да го загаси само с едната си шепа. Като свършил с тялото на рибата, сложил главата й в устата си и я смукал, докато станала безвкусна като собствената му слюнка. Червата му страдали от тази диета. Клечал под навеса на един рододендрон и имал чувството, че вътрешностите му се усукват като мръсна кухненска кърпа.

Искало му се да има хубава пушка с двоен пълнител, дълга колкото ръста му, с която да успее да убие повече хора, преди да бъде победен.

 

 

Заледени брегове на рекичката, попарен от сланата гълъбов мъх, студен залез на слънцето в небе с метален цвят. Стръмна земя, обрасла силно с дървета. Нямало и ивичка от нея, достатъчно хоризонтална и голяма, за да побере един нисък мъж за спане, освен на местата, където над плитчината на потока от коритото на реката се издигало някакво влажно чакълесто място, широко колкото една ръка. Небето било покрито с такива гъсти ниски облаци, че слънцето не можело да пробие дори и малка светлинка през тях, така че нямало никакъв начин да се прецени напредването на деня.

Чарли облегнал гръб на едно голямо кестеново дърво и спал седнал, с чело, опряно в коленете, закачулен с одеялото си. Като се събудил на следващата сутрин, доста време стоял неподвижно, настройвайки се към действителността. Тогава изведнъж гласовете на преследвачите се чули много близо. Нямал време да се скрие, само приклекнал, прилепил се с гръб към стъблото на дървото и съвсем притихнал.

Втренчил поглед в земята пред краката си, защото там било мястото на погледа, което най-често отличава жертвата от хищника. Преследвачите цъфнали от мъглата и изтичали покрай него, без да спрат. Можел да се пресегне и да ги удари с пръчка. После те изчезнали, а той станал и хукнал нагоре.

По бялото небе нямало абсолютно никакви птици. Чарли погледнал надолу на юг в далечината, сивите планини, застъпващи се и струпани една до друга чак до края на света. Стоял пред големия лавров ад, като усещал силния студ, спускащ се надолу по склоновете толкова лек, че дори не можел да разбута приличащите на кожа листа, наслоени едно върху друго нагъсто като стена пред него. Но студът се процеждал през тъканта на дрехите и стигал чак до ставите му. Лавровите храсти и те усещали студа, листата им били започнали да се завиват на дълги ролки, които изглеждали не по-живи от ивици еленова кожа. Под балдахина, гъст като брезентен навес, нямал да има нищо за ядене, освен два издути джоба с кестени и орехи, които бил събрал предния ден. Чарли ощипал последната останала тлъстинка на корема си и решил, че няма да може да живее дълго само на вода и ядки. Разклатил голямата, запушена с тапа кратуна, за да провери дали е още пълна от последния поток. Разтворил лавровите храсти, а те подрънквали, като се удряли в него, докато минавал пълзешком през отворената порта.

Сякаш влязъл през входа на пещера. Денят изведнъж се превърнал в здрач, но на зелени петна, той се движел през него, сякаш пълзял по дъното на бавна, дълбока река. Сухите, мъртви лаврови листа под ръцете и коленете му били твърди като орехови черупки. Като се движел, те се удряли едно в друго като чирепчета.

Вървял, без да спира, приведен, когато можел, но през повечето време лазел, защото преплетените стъбла и клони не му позволявали да избира. Когато се стъмнило, се престрашил да запали огън, не по-голям от диаметъра на кофа. Преследвачите му трябва да са над него, за да го забележат през гъсталака. Питал се къде ли е Нанси тази нощ и всичките деца. В най-добрия случай са пленници и той не можел да направи нищо, за да си ги откупи. Надвесил се над огъня на разстояние, на което се слага месото за опушване, опитвайки се да се стопли.

Като се събудил през нощта, огънят бил загаснал. Замахнал с ръка пред лицето си, но нищо не се виждало.

Чул ги, че идват, вървели по следите, които трябва да е оставил след себе си в мъртвите листа, много ясни, все едно че бил влачил рало след себе си. Това било преследване, подходящо за възрастен човек, много бавно и предимно на ръце и колене. Чарли треперел от страх и се движел като речен рак. Лазел по пръст, която приличала на прах от пепел, стъбла и клони, които се разпростирали навсякъде около него, голи като стари кости и натрошени скелети.

Като спирал, ги чувал как приближават. Предполагал, че и те го чуват. Затова се опитал просто да седи на едно място, гледал с нефокусирани очи различните части на лавровите храсти в неясната им зелена светлина.

Настъпила дълга тишина, след което ловците започнали да се разпръскват, да се движат напред и да го обкръжават. Били много. Вече не правели никакво усилие да се движат безшумно, отвсякъде се чувало как пълзят по боклуците на земята, как ги шибат лавровите храсти и понякога как клоните се трошат от телата им. Чувало се, сякаш самият гъсталак се затварял около него, клоните се затягали и се превръщали от нещо заплетено в нещо много по-просто, той, в главината на колело с груби спици.

Първият, който го намерил, бил само с няколко години по-възрастен от Васетон и се появил, пълзейки напред и излизайки от полуздрача с нож между зъбите и един неудобен дълъг мускет, преметнат през рамото му на кожена каишка, който се удрял във всяко стебло и клон.

Чарли седял тихо и дишал дълбоко. Погледнал към момчето и казал:

— Здрасти.

После го погледнал по-отблизо и казал:

— Ти приличаш на един човек, когото някога познавах. Беше известен като Дал Хо, понякога Джон.

Момчето седнало, извадило ножа от устата си и изтрило плюнката в панталоните си. Казало:

— Дядо ми.

Извадило две ленти от еленова кожа от торбата си и ги подал на Чарли.

— Те ще искат да ти вземат ножовете.

Чарли му подал томахавката си.

Момчето рекло:

— Другите ги хванахме преди някое време.

После направил нещо като поклон пред Чарли, поне доколкото било възможно, като се има предвид, че и двамата били седнали. Като уважение към желанието на Чарли да живее.

 

 

Лек сняг покри най-високите елови хребети, ярка лента, която раздели сивите склонове от тъмното небе, и не се стопи почти до обяд. На завоя на реката имаше едно тревисто място равна земя, с разпилени по нея стари сиви брези и няколко големи скали. Реката беше придошла и беше почервеняла от глината, която влачеше. Стоях на хълма над брега и видях всичко това от разстояние, хората бяха далечни и малки, актьори на далечна сцена и далече от ушите. Повече от денонощие не бях спал.

Виждах от другата страна на реката кръга от огъня, до който Чарли и аз бяхме седяли и разговаряли цяла нощ.

Охрана пазеше затворниците, които седяха под брезата, ръцете им бяха вързани между бедрата, те не разговаряха дори помежду си. По-младите мъже — Лоуън и Джордж, Джейк и момчето Васетон — носеха кафяви филцови шапки, а старият Чарли беше с бяла кърпа за глава, привързана като лента на челото му. Всички бяха обути в мокасини, бяха с панталони и ризи от лен и избеляла басма. Жените и малките деца стояха заедно, малко встрани, пазеха ги двама млади войници.

Лейтенант Смит и още един офицер стояха близо един до друг и дълго време разговаряха, после като че ли започнаха да спорят за нещо, Смит правеше широки движения, използвайки двете си ръце, като че ли за да вмести в тях широкия пейзаж в следващите действия. Другият правеше малки нервни движения само със стиснатата си в юмрук дясна ръка, лявата държеше пъхната в джоба на палтото си. Между преследвачите от групата на Лишея разногласията сякаш се движеха в много различни посоки. Гласове се повишаваха и понижаваха, после се повишаваха отново, въпреки че не можех да различа и дума от това, което ставаше долу под мен. Двама индианци си крещяха един на друг, а после се вкопчиха и започнаха да се боричкат на земята, докато войниците не дойдоха, грабнаха и двамата за ръцете и ги разделиха. Други двама индианци отидоха и подпряха мускетите си на един камък, влязоха в гората и не се върнаха. Никой не се опита да ги спре.

Няколко от ловците на Лишея започнаха да зареждат мускетите си, като тършуваха из торбичките с патрони и роговете с барут, проверяваха подсипите и пълнителите. Смит ги наблюдава известно време, после извади една манерка от торбата на седлото, отпи дълга глътка, сложи отново тапата и я върна в торбата. После пак я извади, пак отпи и просто я задържа в ръката си.

Войниците изправиха Чарли и момчетата, подкараха ги към брега на реката и ги оставиха да стоят там объркани. Индианските преследвачи, включително и Лишея, отидоха и застанаха близо до Чарли и момчетата. Виждах, че разговарят. После само Чарли говореше и се опитваше да прави някакви жестове със завързани ръце. Преследвачите се отдръпнаха и вдигнаха пушките си. За всеки от вързаните мъже имаше по двама стрелци и уговорката беше, единият да се цели в главата, а другият в сърцето. Смит се приближи, измъкна Васетон от групата и го отведе при жените.

Видях проблясването на запаления барут от подсипите, струйките сив дим на фона на тъмните дървета. Огромно червено цвете разцъфна върху бялата ивица от тюрбана на Чарли. После — чак след като четиримата мъже започнаха да падат с подкосени стави на коленете — звукът от стрелбата пресече водата, изкачи се по хребета като втурнал се вятър, но все още в рамките на това, което очите вече бяха разказали. Когато крехкият пукот на изстрелите стигна до мен, едва ли по-силен от шума при счупването на осем сухи пръчки, той като че ли се беше слял със смелостта в живота и с времето, звук, който издаваме, когато пропадаме в тъмнината на неговата пропаст.