Чарлз Фрейзър
Тринайсет луни (11)

8

Това следващо лято в Речната долина не се занимавах много с бизнес. Нито прехвърлих някоя правна книга. Бях зает предимно с лекото тегло на гърдите на Клеър в ръцете ми, отзвука за някое ново стихотворение от Куортърли Конгъри или Норт Американ Ревю в главата, с безмълвните цветове на дългите залези, късните вечери в Краншоу, осветени от множество свещи. А по-късно с вихъра от звезди по нощното небе, докато яздех към къщи, тъй като никога не оставах да нощувам в плантацията.

Онова лято Федърстоун наливаше вино в големи количества, а аз по това време вече разбирах достатъчно от търговия, за да преценя значителната цена на всяка от бутилките на свободния пазар. Той купуваше само най-доброто. Шампанско в следобедите, а бордо за вечерите. Лееше френското вино, сякаш струваше не повече от чистата тежка изворна вода, която бликаше студена и безплатна от земята. Библиотеката му също беше безплатна и аз четях от нея със също толкова голямо пристрастяване. Тамерлан на По, Байрон и Блейк, ярките, абсурдни романи на Брокдън Браун^[1], Аркадия на Сидни изглеждаше особено подходяща. Нищо не можеше да направи Федърстоун по-щастлив от това да гледа как Клеър и аз четем, или потънали в столовете на поляната при хубаво време, или пред слабия огън, запален в хола, когато валеше.

В ясните нощи Федърстоун запалваше в двора хвърлящи искри високи до главата огньове, седеше на ръба на светлината, допиваше си виното и ни изпитваше за последните прочетени книги. Когато накрая се прибираше в къщата, за да спи, Клеър и аз отивахме до реката, събличахме се голи и се любехме тайно, потопени до шия в студената вода, сутрешната мъгла разстлана върху черното лице на реката около нас, моите крака заклещени дълбоко между кръглите камъни, а нейните увити здраво около кръста ми.

Следобедите Клеър и аз скитахме из долината в кабриолета на Федърстоун и спирахме, когато ни се приискваше да се сграбчим и да се опипваме един друг на подпъхнатите, навити на руло кожени седалки, върху покритите с мъх брегове на реката и на открито насред реката върху окръглените речни камъни, които водата обливаше отвсякъде с бяла пяна, когато дъждът косо падаше от небето и свистеше около нас или слънцето прежуреше и реката замирисваше като цялата долина — на земя, камъни и растения — когато дъждовната вода ставаше като чай, свличайки се надолу по склоновете, за да се влее в реката. Любехме се толкова често под открито небе, че Клеър беше почерняла надолу по гърдите и корема, а също и по изпъкналото дупе, по-малко отзад по бедрата. Преди това, през май, всичките тези части бяха блестящо бели, смешните дрехи на младата лейди бяха измислени така, че при нормални обстоятелства единствените части, които слънцето изобщо можеше да докосне бяха ръцете, в случаите, когато тя се осмеляваше да си свали ръкавиците, и лицето, когато го показваше изпод сянката на периферията на бонето си. Предполагам, че съм бил също толкова почернял, макар че единственото, което си спомням, е една много некомфортна нощ, когато задникът ми беше толкова изгорял, че трябваше да спя по корем, а на следващата сутрин тайно се мазах със сок от зелени домати, който е всеизвестно успокоително средство в такива случаи.

 

 

Сутринта преди лятното слънцестоене. Ровех с ръце в една дъбова кошница с прашни чаталести корени, разстилах ги, за да преценя и избера здравите. Изсипвах ги в сандъчето на кантара, потупвах с пръсти теглилките ту от едната, ту от другата страна, докато постигна баланс. Отбелязах теглото и цената в тефтера до името на мъжа. Летящата Катерица.

Попитах го: „Кредит ли искаш или в брой?“

Той стоеше и гледаше несигурно в пода. Като че ли не беше правил това дузина пъти напоследък.

— Кредит — каза той накрая.

Записах петдесет цента в книгата и му подадох кошницата. Той излезе и аз го последвах до верандата. Клеър беше в двора на магазина, възседнала кон, който не познавах, а зад седлото й се виждаха два пълни панера.

— Отиваме на поляната и ще спим там три нощи на пълнолуние.

— Отиваме? — попитах аз.

Тя говореше на английски и макар Летящата Катерица да казваше, че не разбира нито дума от него, ме изгледа странно, после продължи към пътя, погледна отново назад и отмина.

Клеър каза: „Затвори. Оседлай Уейвърли и да вървим. Хайде“.

— А Федърстоун? — попитах аз.

— Замина, на път е, няма да се върне една седмица. Ще пътува из околностите около месец.

Прикрепих две торби за седлото, завързах ключалката на склада за скобата на вратата на магазина, стегнах я здраво и оставих бележка Ще се върна скоро. Времето тогава се измерваше по различен начин.

Яздейки, се отправихме по пътя, който водеше към Сечището на гущера. Клеър водеше. И през целия път гледах как косата й пада на гърба и й се наслаждавах, виждах как улавя светлината и се мести с всяко движение на коня нагоре по неравната пътека. Проходът беше пълен с камъни, променяше посоката си нагоре към планината и се налагаше дузина пъти да пресичаме потока. От влагата листата на дърветата висяха тежки и тъмни на клоните. Целият свят ухаеше, като че ли си извадил покрит с мъх гладък камък от дъното на реката и вдъхваш миризмата му. По обяд небето беше като синьо платно, избеляло почти до бяло от много пранета, от хоризонт до хоризонт не се виждаше нито едно облаче. До следобеда заваля дъжд от черни облаци, изливаше се като пикня от ботуш, известно сравнение, смисълът на което никога не можах да разбера. След това в гората стана толкова мъгливо, че не можеше да видиш ушите на коня пред себе си. После слънцето започна да залязва, като хвърляше жълти и червени лъчи през разчупените облаци. Сумракът се задържа толкова дълго, че започваш да подозираш, че нощта може никога да не настъпи. Ако имаше годишно време, в което като млад да пътуваш из планината, това беше то.

Стигнахме поляната при изгрева на луната и си накладохме малък огън. Бяхме решили да не готвим и ядяхме само солени бисквити с меко сирене и желе от люти чушки, които бях донесъл. И четири пресни праскови, които бяха принос на Клеър и които ние ядохме с ръце като ябълки, мъхавата кожичка и жълтата месеста част, всичко заедно. После си направихме гнездо от одеяла във високата зелена трева и наблюдавахме Луната на зелената царевица, която се движеше бавно, пресичаше сияйната арка на небето и изглеждаше толкова по-голяма от която и да е от зимните луни, че не ти се вярва това да е същото небесно тяло. Конете пасяха на известно разстояние, а гърбовете им тъмнееха от росата. Спомням си как по някое време преди разсъмване Клеър се измъкна изпод одеялата, цялата гола, босите й крака, рамене и тъничкият й гръб, сини на лунната светлина, докато високата трева сребрееше полегнала на една страна на тежки снопчета като коса на жена. Тя обиколи наоколо, за да се полюбува на гледката и се върна под одеялата трепереща, целите й крака мокри от росата. Лежахме така и си говорихме до появата на първите цветове на утрото, после спахме час-два, а когато се събудихме всичко под нас беше бял океан от мъгла. Сварихме кафе на едно от малкото огрени от слънцето островчета. После мъглата се вдигна от долината и целият загърнат свят се разкри пред нас, прострян докъдето взорът стига.

Прекарахме три такива нощи, спяхме на открито на поляната и живеехме като ангели, високо над сбръчкания свят, окъпани в различните нюанси на светлината от зора до зора, привилегировани с младостта си, изкачили се на най-високия връх на лятото. Бяхме взели малко храна, само една тенджерка и няколко одеяла, но голям брой книги. Ако беше валяло, щяхме да сме много нещастни. Дните обаче бяха ясни. А нощите — сребърни, огрени от най-кратката пълна луна на годината, която описваше толкова ярка дъга в небето, че можехме да четем на светлината, и двамата откачени на тема думи, в каквато и да е тяхна форма, поезия или проза. Понякога четяхме всеки за себе си, понякога си четяхме един на друг.

Много по-късно журналистите и пътеписците щяха да открият тези планински поляни и щяха да ги окачествят като неустоимо мистериозни. Те бяха измежду най-високите на изток, но не на такова ниво, че да достигнат края на линията от дървета в тази умерено дъждовна гора. Някои от сечищата обхващаха акри земя, обширни, лъскави ливади с висока трева и диви цветя, които представляваха неочаквани драматични прозорци към небето и пространството на излизане от тъмния балдахин на гората. Беър казваше, че всички сечища били образувани от гигантски летящ дракон, а аз така и не намерих по-добро обяснение от това, макар да се бях опитвал.

През тези три дни имах най-доброто от двата свята, защото имах Клеър, а в същото време копнеех за нея. Гледах надолу през синия въздух към водопадите и граничните била и хребети в далечината и мислех, че съм владетелят на цялата тази лятна страна.

Десетилетия по-късно, навлязъл дълбоко в болезнената средна възраст на живота, аз се занимавах предимно със земята, която тогава бях видял, простряла се чак до най-далечния хоризонт, боравех със свитъци хартия, на които пишеше, че цялата лятна страна е моя. Но естествено всичките документи на света не струваха нищо в сравнение с тези три дни.

 

 

Горе на сечището, независимо че бяхме млади, понякога се опитвахме да се шегуваме за женитба. Възрастта не беше пречка. Булки в тийнейджърска възраст бяха нещо обикновено. Всъщност ако някое момиче беше изключително желано, то често биваше давано на някой възрастен мъж на трийсет и пет — четирийсет години, дори някой още по-стар, но който би могъл да й осигури място в света. Такива женитби бяха делови сделки, при които разцветът на младостта се търгуваше, докато имаше стойност, срещу сигурност в живота.

За нас обаче проблем беше законът. Моят щат не се интересуваше много от това каква смесица или степен на смесица в кръвта имат черните хора, които се женят помежду си. Те можеха да встъпват в брак, както сметнат за уместно. Хората с цвят, вариращ от патладжаненосиньо до цвят на черупка на яйце, бяха свободни като птички в небето. Щатът обаче налагаше строги ограничения на белия човек по отношение на това за кого може да се жени. И на най-минималната степен тъмна кожа, недоловима за човешкото око, се придаваше такава важност, че дори капка кръв в кофата с мляко беше достатъчна, за да раздели влюбени.

Клеър и аз донякъде се радвахме на факта, че държавата ни забраняваше изобщо да встъпим в брак. Дори само като говорехме за това се чувствахме извън закона, което на онази възраст изглеждаше желано условие. Спирахме да се целуваме, с устни подути и зачервени и тя се заклеваше, че законът я устройва добре. Би взела за съпруг само някой богат стар мъж от неясна раса, но с пари в излишък. Някой пепеляв мъж с имот и голяма къща с кристални полилеи и черни костюми от плат и с почти толкова индианска кръв в него, колкото и в нея. Капка кръв в кофа с мляко. Децата им ще се родят с толкова малко смес в кръвта, че ще предизвикват объркване в закона. И когато тя спираше да фантазира, единствената вярност, в която можех да се закълна, беше да остана ерген до смъртта си. Дълга редица жени се изниза от този момент до повехналата ми старост.

А после, само минута след това, се заклевахме в безсмъртна преданост един към друг и сякаш с тези горчиви окови, признавахме ограниченията на закона.

— Законът засяга ли китайците? — попита Клеър.

— Сериозно се съмнявам — казах аз.

— Значи няма да ти откажат жена китайка?

— Ами може все още да не са се сетили за това.

— Просто е въпрос на време.

— Кой си, е това, което ти мислиш, че си.

Тя се наведе и ме целуна, като че ли бях казал нещо мило и нежно. Но кой млад мъж иска да бъде мил и нежен, вместо променлив и загадъчен?

Каза: „Не, изобщо не е така. В повечето случаи има значение какво те мислят, че си.“

Аз казах: „Докато мечтаем, винаги ни остава Джорджия. Там женят всички.“

И така беше. Каквато и смесица кръв да имаха булката и младоженецът, те можеха да минат границата, да яздят по свинските пътеки до най-близкия град със съд и да намерят някой пиян свещеник или трезв магистрат, който би бракосъчетал всекиго срещу пет долара. Ей такъв щат беше Джорджия. Широко отворен по всяко време. И после, разбира се — без да коментираме нехайните митници на Джорджия, женитбата можеше да стане дори на самата граница. Или понякога хората просто си казваха „По дяволите, държавата“, провъзгласяваха се за мъж и жена и продължаваха да си гледат работата през остатъка от живота си.

— Може би като станем сутринта просто ще отидем в Джорджия — каза тя. — Никой не трябва да знае, освен ние двамата — каза тя. — Това ще е като тайна клетва. Ще се върнем и ще продължим, все едно че нищо не се е случило.

— Ние ще знаем — казах аз.

— Да, ние ще знаем.

Но не отидохме в Джорджия нито на следващия ден, нито изобщо някога. И се чудя колко ли различно би се развил животът ми, ако бяхме отишли.

 

 

Когато излязохме от сечището, се спуснахме надолу към Дълбокия поток, докато бяхме все още на високото, лавровите храсти бяха нацъфтели, по-надолу вече цветовете бяха преминали. При всяко разширение на пътеката, без да пропускаме, яздехме един до друг и оставяхме ръцете си да се докосват. При такъв един край, по-късно в живота бих изпитвал чувство на провал, би ме обзело чувство на тъга при мисълта, че тези три дни са свършили и отминали завинаги. Но тогава аз просто се опивах от фалшивата, но страхотна мисъл, че от този момент нататък животът ми ще бъде точно такъв. Не се различавах от всички останали. Приемах, че младостта е специален договор с Бога.

А като доказателство, че краят не е край, Клеър спря коня до един широк бент на потока, с дълбока черна вода, оградена с розови скали, и отиде да се къпе. И двамата се къпахме. После тя легна да се суши на едно слънчево петно, изтегната висока и гола, с глава върху лактите, разлят крем върху легло от зелен мъх от гълъб. Сутрешната роса все още стоеше на лъскави топченца по мъха, а водата от потока по същия начин беше оставила топченца по гърба й. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили, стърчаха и имаха цвят на канела. Тя седна и усука косата си, за да изцеди водата от нея. И макар че аз по принцип смятам, че човешките същества са измежду най-некрасивите от божиите творения — искам да кажа, само погледнете нас, а после погледнете лисицата или гарвана, или пъстървата — Клеър в този момент беше толкова красива, колкото човек изобщо може да бъде.

— Някога чувствал ли си се като апостроф? — попита тя.

— Апостроф?

— Просто един мъничък знак, който замества нещо по-завършено. Пазач на място. Условност. Малко повече от нищо.

— Не — казах аз. — Може би тире или запетайка понякога. От време на време кавички.

— Аз съвсем не се шегувах — каза Клеър.

Тя се плъзна към водата по покрития с мъх бряг и се потопи до брадичката. Отмахна мократа коса, паднала на веждата й, а лицето й беше бледо и оголено.

— Не си много щастлив, нали? — каза тя.

— Моля?

— Сам. Сирак. Малко приятели. Само планове за бъдещето. Които рядко живеят по-дълго от жълтите пеперуди през септември.

— Доста съм щастлив. И имам толкова приятели, колкото искам да имам.

— Искаш да кажеш, че ти стига да имаш колко? Трима? И един от тях да е кон.

— Хората. Те те изоставят.

 

 

Дори в напреднала възраст тя се връща. Аз все още сънувам Клеър поне два пъти в годината. Колко удивително е едно такова ефирно нещо като желанието да оцелее, въпреки всички грабителски походи на времето, и да се превърне в тъжно напомняне, че животът в повечето случаи ни предава. В някои сънища тя е просто мирис. Понякога на лавандула, друг път на карамфил и канела, но и друга една миризма, скъпа на сърцето ми. През онези две лета Клеър имаше навика да избърсва перото на писалката в полите си, повечето от които бяха тъмносини, така че единствената следа от навика й беше тази слаба миризма на мастило, носеща се около нея.

 

 

Лятото започна да посърва, преди да свърши. Златникът и димитровчето. Съвършени сухи следобеди, а слънцето залязваше все по-далече и по-далече на юг с всеки изминат ден. Аз бях яздил от късно следобед до тъмно, запътен към Краншоу. Този ден, както се правеше в края на лятото от стари времена, хората горяха храстите по ниските склонове на планината. Това помагаше на лова, по-лесно се пътуваше. Дълго време през нощта трептящите ивици на огъня все още се изкачваха нагоре към черното небе. Димът висеше във въздуха над цялата Речна долина.

Отиваше към полунощ, когато пристигнах, очаквайки да видя къщата тъмна, а Клеър да ме чака в галерията. Но Федърстоун все още седеше вън на двора в удобен кожен фотьойл и опушваше една пуйка над светещия пласт от орехова жарава. Голямата птица беше привързана с канап на подпорна конструкция и набодена с гърдите нагоре на метален шиш. Ивици бекон бяха надиплени на̀преко по тялото. Капки мазнина стояха по покафеняващата кожа като капки пот. Федърстоун беше подпрял крака си на едно празно сандъче от вино, а друго използваше като помощна масичка, на нея имаше бутилка червено вино, чаша на столче, фенер със свещ и пистолет. Четеше книга.

Като ме чу да се приближавам, Федърстоун остави отворената книга в скута си като мъртва птица и сложи ръка на сандъчето, където беше пистолетът му, без всъщност да го докосва. Загледа се по посока на звука, докато аз се показах в светлината на огъня.

Федърстоун ме изгледа от горе до долу, после извади един златен часовник Юргенсен, голям колкото малко хлебче, и го повдигна с циферблата към фенера със свещта.

— Много късно за посещение.

— Казах на Клеър, че ще мина този следобед.

— В такъв случай си самият етикет на точността.

— Изминах целия път през долината. Възнамерявам да купя още един търговски пункт там. Отидох да го видя и това ме забави.

Федърстоун повдигна ботушите си от сандъчето и го бутна към мене.

— Сядай — каза той.

Преместих сандъчето на една четвърт от кръга на огъня и погледнах Федърстоун. Той се наведе напред и хвърли една суха орехова цепеница върху горещите въглени, и тя пламна веднага с жълт пламък. Една ивица червена остра коса все още придаваше цвят на посивялата му глава.

— Свърших тази книга — каза Федърстоун. — Можеш да я вземеш. Виж какво ще кажеш за нея. Аз мисля, че не е лоша.

Федърстоун ми подаде книгата, а аз я взех и я наклоних към огъня, за да я видя отстрани, после я отворих с пръсти, погледнах няколкото напечатани страници и я затворих.

— Чувал съм за тази поема и исках да я прочета — казах аз. — Дон Хуан. — Произнесох името така, защото разбирах испански или поне колкото мексиканците вероятно го разбираха.

— Доколкото разбирам, казваш го различно — обясни Федърстоун. — Изговаря се Жуан.

— Казах го експериментално. Жуан, Хуан.

— Разказва се за един, който не можел да си държи оная работа в гащите. И ти много си искал да я прочетеш. Мисля обаче, че се отнася за всички мъже.

Федърстоун се пресегна и взе една тенекиена кофичка, от ръба на която стърчеше дръжката на четка за боядисване.

— Ето, намажи тази птица и я обърни.

Хванах кофичката за дръжката и я поднесох към носа си. Миришеше на оцет и лют пипер.

Започнах да мажа с мократа четка по пуйката доста внимателно, докато Федърстоун не каза: „Достатъчно. Спри, преди да е протекло“.

Направих както ми каза, а мътната червена течност се спусна по кожата на пуйката в огъня и засъска върху жаравата.

— Сега я обърни — каза Федърстоун.

— Беконът ще изпадне — казах аз.

— Той си е свършил работата. Завърти ръчката.

Шишът беше изкривен от единия край и образуваше дръжка и когато я хванах, за да завъртя на другата страна, тя изгори в дланта ми дълбока червена ивица. Трябва да съм надал някакъв писък от болка.

— Скапан огън — каза Федърстоун. — Мислех, че имаш достатъчно разум и ще използваш шапката, ръкава си или нещо, за да си предпазиш ръката.

Отидох до черната река и подържах ръката си във водата, но тя не можеше да изкара всичкия огън от нея.

Когато пуйката се опече, ядохме нарязани парчета, напръскани със соса от оцет и лют пипер, поставени между две дебели филии пшеничен хляб. После пихме още вино и гледахме жарта от огъня. Моята обгорена ръка все още пареше и аз често обръщах дланта си към огъня и гледах диагоналната дамга.

— Ето — заяви Федърстоун. — Подарък. По-точно още един подарък в хармония с книгата. Тази вечер съм самата щедрост.

Той ми подаде една малка червена кадифена торбичка, завързана здраво отгоре на най-обикновена фльонга с розова панделка от рипсена коприна. Никак не тежеше.

Дръпнах един от краищата на панделката, отворих с пръст надипления горен край на торбичката и изтърсих съдържанието върху изгорената си длан. Три еднакви предмета. Знаех за какво са, но много бегло. Ужасни калъфчета като одрана змийска кожа.

— Полезни са, предпазват от шарка — каза Федърстоун. — Но предпазват още и от бебета. Трябва да ги накисваш във вода, преди да ги употребяваш. И трябва да ги измиваш особено внимателно след това.

Пъхнах нещата обратно в торбичката и му ги подадох.

Рекох: „Не, благодаря, Сър“.

Федърстоун сграбчи китката на ръката ми с ожесточение, първо усетих болка, после изтръпване. Той гледаше сурово в мен, както граблива птица гледа заек.

Каза: „Джентълмените ги носят във вътрешния джоб на сакото“.

Пусна ръката ми.

Аз пъхнах торбичката в джоба на жилетката си, с чувство на унижение.

Стояхме дълго, без да говорим, после Федърстоун отново сипа вино и на двама ни. Каза: „Мисля, че последното издание на Чесапийк Ривю е най-доброто им досега“. И аз се съгласих.

Но колкото повече изучавах огъня, толкова повече ми се струваше, че това е един от онези моменти, които непосредствено след като си ги преживял, а и после през целия си живот, ти се иска, ако може да поправиш. Гложди те, когато си се провалил и не можеш да върнеш нещата обратно. Бих могъл да направя много дълъг списък от моменти, за които съжалявам. Но този няма да е в същия списък. Извадих торбичката от джоба си и изхвърлих цялата гадост в огъня. Кадифето изтля за няколко секунди, после вътрешността пламна бързо и ярко като чамов талаш и замря.

 

 

В Речната долина не спираха да говорят за бала в Краншоу. Забавата на годината. Аз дни наред чаках да получа покана. Никаква поща. Тогава Клеър се отби.

— Това е някаква прищявка. Не обръщай внимание.

— Значи, не мога да дойда?

— Не го мисли. Няколко часа и толкова. Забрави го.

 

 

Робите на Федърстоун трябва цяла седмица да са правили свещи. Всички прозорци на къщата пламтяха в жълто. Мъже стояха на тъмната веранда и разговаряха. Не можех да ги видя, освен когато черните им фигури преминаваха покрай някой от прозорците, но виждах края на пурите им, когато всмукваха от тях, да проблясват тук-там по верандата като светулки. Чувах и мънкането на гласовете им, внезапния смях на жени и звука на зле настроен клавесин, който изстрелваше някаква старинна танцова мелодия. Лек шум от провлачени стъпки. Никакви цигулки и банджо за забавата на г-н Федърстоун. Специална стая трябва да е била пригодена само за танци, мебелите бяха махнати, килимите навити на руло. Предполагах, че Клеър танцува в момента, нечия ръка лежи на тънката й талия, а може би малко по-надолу, на кокалчето на хълбока или на мекото място, откъдето започваше извивката на ханша й.

Чувствах се точно както очаквах, че ще се чувствам, когато тръгвах от къщи. Прокуден, мрачен, чуждо лице, което се спотайва в мрака. И въпреки това бях дошъл. Пътят беше на всички. Кой можеше да ме спре? Освен това от дни бях в трагично настроение в очакване на поканата, която така и не дойде.

Луната в по-голямата си част светеше отгоре, високо и тъжно, а аз дълго се бавих по пътя. Някаква скръбна мелодия се въртеше в главата ми.

Изведнъж Клеър слезе по стълбите и се затича през поляната. Официалната й рокля беше зелена като гората и изрязана малко дръзко на бюста й. Тя тичаше право към мен.

— Помогни ми да се кача.

Извадих крак от стремето и протегнах ръка надолу. Тя събра роклята си, за да може да се качи и като скочи на стремето, повдигнатият й крак беше само ъгли и заоблени форми над черните й, стигащи до глезена обувки. После проблясък на бяла гръд, чиято вътрешност ставаше по-тъмна, сянка от вдлъбнатинката между гърдите й, докато се качваше при мен и се извърташе отзад, за да седне и ръцете й обвиха кръста ми. По това време бяхме толкова млади и слаби, че и двамата можехме да се поберем в извивката на седлото, ако притиснехме здраво хълбоците си един към друг, което и направихме.

Леко докоснах коня с пета и се изтеглих вдясно, за да направя едно фукливо завъртане на пътя, като само небрежно държах юздите с една ръка. Уейвърли се мобилизира под нас и направи такова стегнато завъртане на място, сякаш и четирите му крака можеха да се поберат само на едно колело на готварската печка. После го пришпорих силно и той полетя напред.

Спускането надолу беше трудно, двама ездачи на хубав кон, пътят покрай реката се разгъваше пред нас ту равен, ту криволичещ, а вятърът развяваше назад гривата на Уейвърли. Огледах се, Клеър беше разпуснала косата си и тя, както беше дълга, също се мяташе отзад, а полите на роклята й се издуваха, като опашка на комета, сякаш това развяване на косата и полите бе единственият знак на противодействието, което светът би могъл да ни окаже, докато се носехме през нощта в момент, който аз тогава не можех да зная, че е неповторим.

Що се отнасяше до мен, аз можех да продължавам така безкрайно. Младост, нощ, дива свобода и все още нито една истинска грижа не тормозеше мислите ни. Яздехме с увереността, че животът може да бъде поредица от такива моменти, вечна мечта. Мислех си, че можем да яздим така и след пълно изтощение или даже след кончината на конете. След нашата кончина. И всичко благодарение на скоростта.

Уейвърли прелетя направо през брода на реката, без да намалява ход, и черната вода се надигна около нас, разцепена и побеляла, после падна отново зад нас. Клеър се облегна напред, допря устни до дясното ми ухо и каза: „Никога не спирай“.

Спомнете си, моля ви, че по онова време на лицето на земята нямаше нищо по-бързо от кон, галопиращ с пълна сила. Никаква ужасна машина не можеше да го надбяга. Там, където имаше железници, трябваха четири часа, за да се изминат четирийсет и пет мили, поне така каза Федърстоун, позовавайки се на неотдавнашно пътуване до Джорджия. Ние се движехме многократно по-бързо от тази механична скорост, препускахме през нощта, сякаш, както ми изглежда сега, това беше последната славна проява на умиращия свят. Втурнахме се на запад надолу към долината, като се провирахме през тунели от гъсти гори. После излязохме на открито, в ниви, над които се разстилаше безграничното, обсипано със звезди небе. Високите хребети на планините се издигаха отдясно и отляво, обляти в лунна светлина. Крачката на Уейвърли беше толкова голяма и високо във въздуха, че имахме контакт със земята само от време на време.

Можех да продължавам още и още. Но естествено накрая трябваше да развалим магията, да спрем и да дадем на Уейвърли да си поеме дъх, преди сърцето му да се пръсне в гърдите. А аз дълбоко в себе си нямах никакво съмнение, че ако бях помолил, той би надхвърлил физическите си възможности, дори това да му струва животът. Голямата му, изпълнена с готовност гръд, беше като мех под краката ни, аз усещах как Клеър се притиска в мен от челото, опряно до косата ми, от издатината на нейния хълбок в моя. Луната се спускаше на запад. Колкото и тъжно да звучи, ние се обърнахме и се отправихме на изток. Сега обаче бавно, като на разходка.

Клеър каза: „Пусни ме да седна отпред“.

Тя някак се завъртя около една точка, което предизвика силно изшумоляване и отмятане на роклята й, което ни най-малко не изглеждаше странно. После се озова между ръцете ми, облегна се назад в мен и подпря ръце на бедрата ми точно над коленете за баланс. Миришех косата й, скоро измита и напарфюмирана с лавандула. През роклята й усещах подканващите й гърди отстрани, където ръцете ми я обгръщаха и притискаха, за да мога да държа юздите. Усещах как се отпуска, някакъв дълбок, размекващ дъх, идващ към мене. Аз обаче продължавах да се намествам на седлото, за да не бъде толкова явна възбудата, която това разместване надигна в мен.

Върнахме се в Краншоу, пътувайки в посока, обратна на това, което смятах, че желаем, толкова бавно, колкото Уейвърли можеше да върви без съвсем да спре. Така или иначе накрая се върнахме до къщата в плантацията. Цигулки и банджо бяха докарани в крайна сметка и навън имаше такова пиянско подскачане и пляскане, че цялата къща кънтеше от тропота на ботуши, удрящи пети в земята.

Няма много още за разказване от тази нощ, освен че слязохме от коня и се целувахме много дълго време. Устните й се бяха напукали, тя ги беше мазала с ланолин, затова бяха малко грапави и лепкави. Отблизо имаше лек мирис на вълна. А после гостите започнаха да се разотиват. Групички изчезваха в тъмнината, отправяйки се нагоре или надолу по реката в каруци, на кон или пеша. И преди една от групичките да беше стигнала до първия завой на пътя, някой изстреля един празничен залп право нагоре във въздуха. Жълтото избълване на огъня просветна във формата на фонтан, отправен към черното небе. Федърстоун стоеше сам на верандата, силует на фона на светлите прозорци, докосна с пръст веждата си, за да ме поздрави. Клеър ме целуна с още една дълга целувка за довиждане и се отправи към къщата, пресичайки двора. Яздих до дома. Или поне до пункта в Речната долина, едно от местата, които наричах дом. Оставих Уейвърли да върви бавно през целия път. Разпрегнах го, разтрих го със зебло, дадох му допълнително зърно, две малки зелени ябълки и един морков, който той глътна наведнъж от връхчето до зелените листа. Не заспах до разсъмване.

 

 

Няколко нощи по-късно Клеър се отби при мен малко след залез-слънце. Валеше и тя беше цялата прогизнала. След като настаних коня й в обора, стъкнах огъня да гори по-силно и направих постеля от юргани и одеяла на пода пред огнището. Есенна буря с гръмотевици преминаваше през хребетите на запад. Небето просветваше отвън зад прозорците, като хвърляше къси проблясъци по пода в сини трапецовидни форми, разделени от черните сенки на гредите. Дъждът барабанеше по пукнатините на дърветата. Хвърлихме се един към друг с пламенно желание, цялата открита надежда на младостта се изразяваше в нашите прегръдки и притискане един към друг.

После Клеър легна по корем с чело върху кръстосаните й ръце. Можех завинаги да я гледам така на жълтата светлина и да гладя с ръка заобленото й дупе. Но тя скоро се изправи, седна с кръстосани крака, а одеялото свободно се спусна на дипли около раменете й, хвърляйки сянка върху всичко, с изключение на най-предните извивки на гърдите й, които бяха осветени от огъня. Тя запя с всичките й думи една нова песен, която беше научила — Вярвай ми, ако всички тези мили заклинания. Като свърши, ми показа няколко стиха, които намираше за особено поетични, с особена подредба на думите, която носеше специален емоционален заряд за нея. А също редове със смешна сантименталност. След това изпя Кавалера, нова, по-кратка песен, която, според мен, имаше прекалено скучен и многословен текст. Един млад мъж отива през нощта под прозореца на любимата си дама. Намира там въжена стълба и си мисли, че е за него. Но тя използвала стълбата, за да се уедини с някой друг, макар че механизмът, по който той открива това, остава неизяснен. По пътя за вкъщи той измисля песен в песента. Припевът на неговата композиция изразява мнението, че ако зависеше от него, такива дами като неговата бивша любима би трябвало да отидат в ада или в Хонконг.

Като свършихме с критиката, за втори път се заехме един с друг. После тя реши, че може да прекара нощта с мене.

— А какво ще каже баща ти? — попитах аз.

— Баща ми?

— Федърстоун.

— Той не ми е баща.

— Не ти е баща? Какъв ти е тогава?

— Аз съм омъжена за него — каза тя.

В този момент можех да умра на място.

— Омъжена?

— Сложно е.

— Никой нищо не ми е казал.

— Никой никога не попита. Не си спомням да си питал.

Седнах и дълго мислих. Бях направил някои грешни предположения.

Попитах я: „Спала ли си някога с него?“

— Да.

— Е, това обяснява почти всичко.

Станах, за да си тръгна. Неловък момент, нахлузвам краката в панталоните си и ръцете в ръкавите на ризата. Не знаех къде да отида, тъй като бяхме в моята къща. На нощна разходка. Да скитам по злонамерената вселена. Да тичам с все сила в тъмнината, докато се ударя в нещо достатъчно твърдо и назъбено, че да ми разцепи главата. Да се разлее розовият ми мозък, който очевидно не беше достатъчен да се погрижи за собствената ми кожа.

— Но никога не е правил секс с мене, ако това си искал да попиташ — каза тя.

Пресегна се, взе ръката ми, придърпа ме обратно на топлите завивки и ми разказа историята.

 

 

Дошла при Федърстоун като част от брачно споразумение, сделка, направена по старите закони, според която тя била дадена като нежелан бонус. Федърстоун минавал на кон по пътя покрай тяхната къща един ден по залез-слънце. Бил полупиян, след като цял следобед отпивал ром от бутилка тъмен барбадос, за да се отърве от скуката на пътуването от неговата плантация в Речната долина до новата столица на Нацията — която все още представлявала предимно празно поле и изпълнено с надежда и маркировки скицирано парче земя. Предишната му жена била починала неотдавна и очите му били кръвясали за друга. Като минавал покрай фермата им, по-голямата сестра на Клеър, Анджелина, седяла на най-долното стъпало пред верандата и изцеждала водата от току-що измитата си коса. Това било красива гледка и на момента Федърстоун си казал: „Трябва да се оженя за това момиче“.

Нямало ухажване, за което да се разказва, имало само преговори. Майката била вдовица и с толкова малко индианско в себе си, че дори очите й били сини. Била на трийсет и пет години, все още донякъде хубава и жадуваща да види дали е останало още нещо, което животът да й предложи. Поставила условия и се придържала към тях срещу всичките насрещни предложения и блъфирания на Федърстоун, включително и заплахите му, че ще стане от масата на преговорите. Накрая той приел нейното предложение, единственото, което тя направила. Наред със значителната сума пари, която трябвало да плати по настояване на майката, за да се ожени за Анджелина, той трябвало да вземе и Клеър, тогава кльощаво момиченце на единайсет години. През целия този период единственият път, когато й обърнал внимание бил, като й дал полепнала с мъх захарна пръчица, която извадил от джоба на палтото си.

Федърстоун не дошъл лично за тях, нито изпратил кабриолет. Дошъл един стар африканец, който държал поводите с втвърдени от артрит ръце, с изпъкнали кокалчета, наподобяващи нокти на животно, спрял една волска кола пред къщата им. Брезентовото чергило се виело като гирлянда в свободни дъговидни форми върху метални скоби, платът бил сив и на петна от много употреба. Това бил видът транспорт, с който се превозват прашни торби смляна царевица.

Хлътналите клепачи на мъжа висели върху очи, на които бялото било пожълтяло. Той говорел само откъслечен английски и то с тежък западноафрикански акцент, но дал да се разбере, че трябва да ги откара до Федърстоун. Анджелина нямала никакво желание да седне на капрата на мизерната каруца, за да я отведат като стока на пазара. Що се отнасяло до нея, сделката била развалена. Били я подвели да очаква друго. Новият й живот трябвало да бъде по-различен. Но майката не искала и дума да чуе. Твърдяла, че може би няколкото карети на Федърстоун са заети този ден. Той имал да върши много важни дела. Те всички трябва да се приспособят и да покажат привлекателна готовност.

Клеър била хванала лактите на ръцете си, кръстосани и стиснати под тесния й гръден кош, където биха били гърдите й. Изместила поглед към купата сено до хамбара, където две котенца на сиви ивици си играели на лов. Те се хвърляли и скачали върху всяко малко нещо, което мръднело в разпиляното сено.

Спорът продължил, докато накрая Анджелина се изтощила. И млъкнала. Майката казала: „Е, качвайте се.“ Момичетата се покатерили несръчно на високата каруца, а кочияшът ръгнал воловете с остена. Бледите очертания на приличащите си едно на друго лица се размазали, а еднаквите им умни сиви очи, които гледали изпод тъмната сянка на каруцата, се затворили при отпътуването.

След сватбата, ако това можело да мине за сватба, Федърстоун, трябвало да му се отдаде заслуга, обичал по-голямата сестра без никакви резерви и се държал с нея като с истинска съпруга, а Клеър станала просто член от семейството, един вид дъщеря. После, след две години, Анджелина починала от жълта треска. Федърстоун тъгувал за нея и никога, даже и след като били минали няколко години, не се промъквал в стаята на Клеър късно нощем.

— Тогава защо си спала с него? — попитах аз.

— Това са сложни взаимоотношения — каза Клеър.

— Сложни?

— Да.

— За мене това тук е сложно.

— Кое?

Аз направих жест с две ръце към нея, все още седнала гола с одеялото около раменете.

Тя не каза нищо в отговор, а само попита колко е часът. Отидох и погледнах часовника си, който все още не беше Юргенсен, и когато й отговорих, каза „По дяволите“. Нахлузи дрехите си, излезе и не ми позволи да я придружа дори за част от пътя й към тях.