Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thirteen Moons, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Христова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически любовен роман
- Роман за съзряването
- Роман на нравите
- Социален роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- mladenova_1978 (2020 г.)
Издание:
Автор: Чарлс Фрейзър
Заглавие: Тринайсет луни
Преводач: Маргарита Христова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Intense
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Гергана Рачева
ISBN: 978-954-783-061-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10623
История
- — Добавяне
10
Това, което последва, беше период от живота толкова празен, че нямаше дори за какво да мечтая. Всичко, което имах, беше изчезнало.
Някой трябва да напише тъжна балада с това като заглавие. В минорна гама. Цигулките да жужат, старици да припяват тъжни стихове, съдържащи думи като разорен, съсипан, опустошен, провален.
Както Беър беше казал, аз бях мъж с плащания. Не исках да не си изпълня задълженията. Не бях някой с наклонности на букмейкър, който задига парите при конни състезания. Сърцевината на проблема беше потокът от пари, който стоеше зад моята каскада от документи. След войната чековете от правителството не идваха редовно. Същото се отнасяше и за дълго отлаганото последно изплащане и за годишната лихва върху 53,33-те долара. Моите длъжници също не можеха да ми платят каквото ми дължаха. Различни видове заеми оставаха да се набиват на очи. Всичко, като се почне от напълно редовни бизнес сделки и се стигне до заем, подкрепен само с ръкостискане, който бях дал на един добър приятел, за да изпрати двете си момчета близнаци да учат в Харвард. Сега той дори не разговаряше с мене. Няколко от другите ми длъжници поне отговаряха, отговаряха ми и се извиняваха. Това е период на реконструкция, изтъкваха всички, една от най-иронично наречената правителствена политика на всички времена, тъй като целта й беше по-скоро да закопае всички ни в земята, вместо да помогне да се застрои всичко отново. Парите не стигаха, и така нататък, и така нататък. Като че ли беше нещо ново за мен. Седях на бюрото си, четях писмата и се чудех какви ли са цените на мъжа с бръснача и дали може да ми предложи намаление заради големия обем работа.
Може би е имало някакъв ъгъл, от който да реша нещата, троен изстрел, който бих направил в младежките си години. Но сега дори не можех да си го представя. Някои дни тежестта ме притискаше толкова силно, че лежах в леглото до залез-слънце, пиех червено вино и четях романи отпреди войната: Виланд, Пим[1] и други от този род.
Не след дълго заваляха съдебни дела. Броят на определените дати в съда стигнаха застрашителен размер. Явяваха се всякакъв вид възможности за загуби.
За мен обаче парите не стояха на първо място в списъка.
Най-голямата загуба беше да гледам как земята си отива. Нашите предприятия не бяха един квартал между пресечките на четири улици в страната. Имахме една централна територия, която беше сравнително добре разположена в границите си. Но почти половината от останалите бяха разпокъсани, разпилени на отделни части, между някои от които разстоянието беше два дни път. Във вижданията си Беър се беше разпрострял надалече и някои от първоначалните ни покупки на земя по време на аукционите бяха определили външните граници на въображаемата му родина. За мен оставаше, с течение на времето, да попълня празните места на карта. Но по най-различни причини това не стана.
Така че тези разпокъсани терени си отидоха най-напред. И изпитвах страшно дълбока болка всеки път, когато подписвах документи за земята около реката, която включваше мястото на давенето, където Беър беше водил битката, дала името му. Един човек искаше земя, на равните места около реката, на която да може да отглежда царевица, а от стръмните планински склонове да добива дърва от дъб и кестен и беше готов да плати пари в брой.
По това време започна да ми липсва енергията на духа, с която да манипулирам идващите журналисти и да ги привличам на своя страна. А те продължаваха да идват, независимо от всичко. Затова възложих задачата на Конли. Лош избор, както се оказа. Неговата първа и единствена среща с противника от племето на журналистите беше един писател от Липинкотс мегъзин[2] и Конли изцяло се провали в битката. Излишно е да казвам, че основното нещо при провала с журналисти е, че поражението ти довежда до студени публикации, които да се четат от всички във вечността, също както писанията за сражението на келтите с римляните при Теламон.
Два дни Конли развежда журналиста по обичайните места в общността. Сивото, килнато училище и църквата. Различните чудатости на нашите граждани, придаващи местен колорит. Вяла игра на футбол, в която нямаше нито проливане на кръв, нито залагания. Няколкото останали кошничари и грънчари, които работеха под един увиснал навес.
После, след няколко месеца, на Конли му изпратиха последния брой на Липинкотс, в който беше поместена статията. Сякаш можеше да се гордее с приноса си.
Той дори не се опита да скрие историята от мене. Аз все още много четях и той съзнаваше, че малко неща могат да ми убегнат. Дойде до къщата и ми подаде въпросния брой на списанието с много страх, като че ли очакваше да избухна в гняв, докато го чета.
Историята започваше доста приятно, горе-долу както ги пишеха от десетилетия. Южните планини са забравена земя. Железопътните линии и телеграфът въобще не стигаха до тук. Имаше един цял абзац за красотите на пейзажа, в по-голямата си част недокоснат от човека.
Дотук добре.
После обаче статията се превръщаше в сборник от различен местен хумор и грешно предадено лайнарско мнение по отношение на мен. Аз бях обрисуван като дълбоко мистериозен, съществуващ само за да бъда разгадан от журналиста. От местните хора бяха изстискани всякакъв род неща за мен и, тъй като разказите бяха събирани с голямо усилие от страна на писача, те бяха представени по благоговеен начин като изцяло възможни факти. Различните компоненти на статията бяха подредени в низходящ ред.
Номер едно. Индианците, които живеят в огромните земи, собственост на полковника, бяха християни, хора, живеещи в мир и благоденствие от много десетилетия. Той бил техният доброволен сахем[3], белият им вожд, който за тяхна сметка е натрупал територия, голяма почти колкото някои малки европейски страни. Не се даваха конкретни примери за такива малки нации, въпреки че се имаше предвид отделено с граници малко огорчено княжество, сместено в ивица между Франция и една от няколкото й съседни страни. Жалко обаче, че нашата родна земя ставаше все по-малка с всеки изминат ден поради неблагоприятните икономически условия на Юга. Като излагаше всички ни на опасност.
Номер две. От десетилетия индианците са били третирани почти като роби, тормозени, кръвта им се източвала до бяло от меланхоличния полковник, който господствал над тях в огромната беззаконова пустош самодържавнически, като фараон, изземвайки като своя собственост всяко пени от предназначените от конгреса пари за преместването им, които възлизали на огромно богатство, което той прахосал. И сега цялото кралство се разпадало в резултат на комбинация от лошо стопанисване и явна злоупотреба.
Три. Индианците били безбожни еретици, които живеят разпуснато и в безбрачие, докато полковникът не само прощавал това ретроградно положение, но и самият той се потапял в техния стил на свободна любов и езически обреди с голям ентусиазъм от толкова дълго време, че много от децата със смесена кръв и пораснали възрастни се мотаят около голямото му имение с носове, уличаващо и безсрамно приличащи на неговия. Той насочил хората по пътя на християнството само дотолкова, че да изглеждат добре в очите на другите. Достатъчно било само да целунат Библията и да кажат нещо убедително пред посетителите за това как Исус ги обича и полковникът бил доволен. Иначе той нямал нищо против, ако се молели на душите на животните за прошка, затова че ги убиват или когато вярват във вещици, доктори билкари и лечители на духа. Беше цитирана една неназована бяла жена в региона, която казала, че полковникът не е насърчил хората да се задълбочат повече в християнските нрави, защото това би прекъснало всичките връзки, които имал с техните жени. Друг неназован източник казваше: „Има достатъчно много от тях, тичат наоколо и казват, че им е баща, само момчетата биха могли да съставят два бейзболни отбора.“
Накрая, индианците не били нищо друго, а остатък от примитивен човешки род, изроден и умиращ от глад, живеещ в пълна изолация и безредие, а полковникът е луд, завързан с вериги за пода в собствената си къща.
И това бяха само първите две страници. Илюстрирани с хубави офорти на високи зъбери, дълбоки нащърбени котловини и малки човешки фигури, облечени по последна мода, застанали до кипящата река, гледайки нагоре към невъзможно високите върхове с благоговейно внимание. Оттук нататък ставаше от лошо по-лошо.
Като свърших четенето, седнах в стола си до огъня, затворих списанието и го сложих на страничната масичка. Конли вече се опитваше да реши каква друга работа би могъл да захване от този момент нататък. Орач, писар.
По лицето му можеше да се прочете, че вижда как бъдещето му изпраща злочести вести.
Аз казах:
— Всеки с мастилница и перо и един час време за убиване трябва да опита. Единственото, което можеш да направиш в своя защита, е да се превърнеш в движеща се мишена.
Направих едно финтово движение с глава и рамене, старо движение на футболен играч.
— Да, сър — каза Конли.
После прелистих списанието пак на първата страница на историята и започнах да я изучавам по-задълбочено, като търсех предимно заслугата на автора.
— Ребека? Това е очарователно име.
Конли сви рамене.
— Хубава ли беше?
— Не обърнах внимание — каза Конли.
Само го погледнах критично.
— Хубава беше — каза той.
— Ужасно, ужасно хубава — казах аз. — И много умна? Мяташе сиви очи, а около слепоочията й изпод периферията, на какъвто и да е модел модерна и необикновена шапка да е носила, се подаваха малки светли къдрици.
— Нещо такова.
— А всичко, което ти й отговаряше, независимо какъв въпрос ти е задавала, е било „Да, мадам.“?
— Ако ме беше накарала да се отрека от Създателя, това щеше да е отговорът.
— А това за мен, че съм прикован към пода?
— Аз само признах, че това са последните слухове.
— Това ли говорят за мен?
— Не те виждат много навън тези дни. Хората започват да говорят.
Конли направи дълга пауза, а после каза:
— Но, по дяволите, тя беше много хубава.
— Е, — казах аз. — Няма значение. Налей по едно питие, ще си съчувстваме взаимно за жените и техните корави сърца.
Най-лошата част беше извървяването на пътя към пропастта. Но след като веднъж си бил бутнат в нея от ръба на скалата и си паднал до средата, всичко се отпуска.
Правителството изпрати човек. Ф. А. Доуни, специален агент, от бюрото по индианските въпроси. Той ме придружи до най-близкия град със съд. Само ние, двамата на тридневно пътуване.
Последната нощ от пътуването направихме лагер до реката. Напалихме огън и сготвихме вечеря. Лежахме на одеялата си, жълта светлина трептеше докъм средата на стъблата на дърветата, дим от дърво, от този род неща. Доуни седеше и дълго време писа със ситен почерк на големи отделни листове за кореспонденция.
— Прочети ми началото на това, което току-що написа — казах аз.
— Това е лична кореспонденция до началника ми в индианския отдел. Държавнически дела. Нещо като отчет.
— Последния път, за който си спомням, правителството се занимаваше с индианците чрез военния отдел, тогава искаха всички да се изнесем на запад.
— Времената се менят.
— Прочети ми само първите два реда от това, което си написал. Ние, двамата, пътуваме през пустошта. Покажи малко колегиалност.
— Може да не ти хареса.
— Кажи ми едно нещо, което ми харесва тези дни.
— Добре. Това са началните изречения:
Току-що приключих едно пътуване през пустошта до най-близкото съдилище, пътуването включваше бивак на върха на планината Соко и не с някой друг, а с известния полковник Купър. Обратно на очакванията, той е очарователна компания и надежден водач през планината, стига човек да не бърза и търпеливо да се отдаде на индивидуалните му особености.
— Както е било с всеки, който някога съм познавал — казах аз. — Всички до един. Така че в края на краищата, много добро и честно начало, като пренебрегнем факта, че все още пътуваме, а не сме към края на пътуването. Не сме излезли още от гората. Но нека приемем това за поетично и да продължим. Твоят начин на писане ме очарова.
— Втори абзац.
Дойдох тук и очаквах да заваря крадец, враг. Вместо това открих човек, изморен от битки, нападнат от всички страни. Съдят го всички, с които се е познавал, както и голям брой непознати. Кредитори от дузина области в четири щата се опитват да завземат земята, която притежава, за да задоволят своите претенции. А индианците, които живеят на въпросната земя, хората, сред които той е живял почти половин век, също го съдят, бившият им бял вожд, като го обвиняват, че значителна част от земята била закупена от тяхно име. Много от документацията обаче, регистрирала това намерение, никога не е била завеждана в съда. Така че изборът им е много малък. Ако не продължат със съдебно дело, могат да бъдат тотално забравени. Но и в двете посоки няма лоши чувства. Всъщност съвпадащо по време с тяхното дело, индианците са издали прокламация, с която обявяват, че всичките му наследници стават членове на племето за вечни времена. Макар че, доколкото разбирам, това е един празен символичен жест, тъй като той никога не се е женил и няма законни наследници.
Противно на всяко благоразумие, сенаторът изглежда склонен да свидетелства в съда срещу себе си. Вчера, докато яздехме и лавирахме нагоре по каменистия планински път, го попитах защо настоява да поеме този саморазрушителен курс. Той отговори, че когато бил момче, отхвърлен от своите собствени хора, тези индианци го прибрали и оттогава са неговото семейство и тази земя е единственият му дом. И че ако човек няма повече за какво да се бори, той е напълно фалирал.
Нищо от това не отрича съществуването на факта, че тези хора са в несигурно положение, изложени на опасността да бъдат изгонени, ако враговете на сенатора вземат превес в съда. Става дума за голяма територия. Но актовете за собственост са останали нерегистрирани с десетилетия, заеми в много направления не са били изпълнени, а после са били покрити от чекове на трима партньори и стари бележки с обещания, прехвърляни толкова много пъти, че хартията се е изцапала и износила, краищата й са разръфани от многото ръце, през които е минавала, а подписите са нечетливи, поради изтъркване. Гаранциите понякога включват мулета и фючърсни сделки с царевица и реколтата от праскови през следващата година. При такова водене на бизнес собствеността на голям район от планинската топография е станала много заплетен казус за съдилищата.
Многото опоненти на сенатора се опитват да сложат ръка на земята му, да изселят индианците от нея, след което да я разделят на парцели и да я разпродадат.
Доуни спря и каза:
— До тук съм стигнал.
— Наистина много добре — казах аз. — Никакви големи разногласия помежду ни. Не отричам, че аз поставих хората в позиция, в която трябва да ме съдят, за да не могат враговете да завземат цялата земя, която съм събирал в продължение на половин век чак от времето на четиристотинте акра на Беър. Купувахме земя след преместването с такава бясна скорост и с толкова пълно съгласие помежду си, че тогава сякаш нямаше значение чие име ще бъде записано в документите. Знаехме какво правим. Създавахме си страна с граници, толкова големи, колкото можехме да нарисуваме. Макар че не толкова големи, колкото Беър ги виждаше в представите си. Може да се каже, че бяхме обречени на неуспех още от самото начало.
— Това е добре — каза Доуни. — Но то е било преди много време, а ти трябва да застанеш в съда и да направиш признание.
— Да, така е. Но има дни до свидетелстването, а бъдещето ще е каквото е писано. Ти имаш още няколко листа в ръката.
— Те не са част от отчета. По-скоро нещо като личен дневник.
— Е, това е обяснение, но не и извинение. Нека ги чуем.
— Лични са — каза Доуни.
— Мили Боже — казах аз. — Отдавна в забуленото минало публикувах стихотворения, които бяха кръв, изтеглена право от вената. Всеки ред беше болка и въпреки това ги извадих на показ, за да ги чете публиката. Давай нататък.
— Това се отнася за снощи — каза Доуни и гласът му се промени леко, когато погледна към страницата.
Мястото за бивак, което сенаторът избра, му било любимо, според него, разположено на равен терен, който той нарече прозорец на планината. Имаше оформен кръг от камъни, пълен с дървени въглища, и гледка в далечината назад към западните върхове. Оставихме конете, събрахме дърва и запалихме огън в дупката, седнахме с кръстосани крака върху завивките си и му се наслаждавахме. Сенаторът дори не започна да готви вечерята, преди да се е стъмнило, а аз до това време вече припадах от глад. Бяхме яли само бисквити и чай от сутринта, а това, което той готвеше, отнемаше часове, за да стане, защото той приготвяше много сложно ястие от две средно големи по размер неразпознаваеми диви птици с нарязан бекон и лук, цяла бутилка червено вино и много суетене около сгъстяването на соса и печенето на картофите. Разковничето на ястието, каза той, било в дългата среща между птиците, огъня и виното.
Много дълго, както се оказа. Така че имахме изобилие от време с напредването на вечерта да сварим една пълна черна тенджерка с кафе, което се оказа необходимо, за да ме държи буден, докато вечерята ни стане готова.
Докато готвеше, с кафето като интерлюдия, Купър говореше за съвременната литература и политиката в древни времена. Той все още таеше яд към Джаксън и тъгуваше за ранната смърт на Крокет. Неговият основен интерес в тази ера — която за него изглеждаше близка, а за мен мъртва история — беше да открие точно момента, в който Америка е променила посоката си и е тръгнала към лошо. Когато ставаше дума за литература обаче, духът му беше много богат. Всичко, което беше чел, ново и старо, сякаш се радваше на пълното му одобрение, което аз приех за сигурен знак, че е самотен човек, щастлив от всяка компания на човешки глас, без да прави разлика.
Имах чувството, че е полунощ, когато сенаторът заяви, че задушеното е готово, отвори друга бутилка вино и сервира вечерята ни в метални купи. Известно време никой от нас не говореше, бяхме се концентрирали върху резултата от дългото му готвене, който беше великолепен. Аз ядях, боя се, без никакви маниери. Гладен и изморен от пътя, седнал в топлия жълт кръг на светлината насред студената черна пустош — яденето изглеждаше най-доброто, което някога бях ял. А виното — същото отлично бургундско, което той така разточително изсипа в тенджерата — беше перфектно, и му го казах. Той дори не каза „Благодаря“, вместо това изкритикува покафеняването на лука и избора на чудесното вино, на което той каза, че му липсвали необходимите тъжни есенни нотки, но трябвало да се изпие, иначе враговете му ще му го вземат и ще го лочат с кожа от свинска сланина и шарен зрял боб. Неговото мнение за ястието беше, че би могъл да го направи много по-добре. Според неговата представа за безупречно задушено от диви птици с вино, то беше трагично. Но било най-доброто, което можел да постигне, като се имат предвид материалите под ръка и времето, с което разполагал.
Аз помолих да се разгранича по въпроса за качествата на ястието и попитах какво в този кратък живот не попада под същото ограничение на време и материали.
После пихме още кафе и гледахме огъня, а той разказваше за учудващите методи, които местните хора от Андите използват, за да обозначат съзвездията, като гледат формите в черните части на небето, а не в отделните звезди. И още характерните точно за тези планински региони духове, един женски дух от които беше известен със способността си да набоде човек на шиш на дългия си показалец. След една дрямка, скочи рязко и каза: „Слушай! Чуваш ли вълци?“
И изведнъж заспа. Колкото до мене, многото чаши кафе бучаха в главата ми. Лежах буден почти до разсъмване, гледах как небето се движи през клоните на дърветата и измислях имена на отминаващите форми. Великата миазма, Шестнайсет произволни точки в тъмното, Голямата и малка токачка.
С настъпването на сутринта се събудих от тракането на тенджери. Сенаторът вареше кафе, пържеше яйца и бекон. Мен ме цепеше главоболие.
Когато Доуни свърши, казах:
— Нелош старт. Утре ще поработим още по това.
Доуни и аз накрая стигнахме до съда, а той беше жалка гледка. Наистина отегчителен. В миналото интересът ми към съда беше изкуствено поддържан от факта, че ми се плаща, когато се появя там като адвокат. И тъй като това ми появяване беше гратис, няма да навлизам в подробности.
Бях останал без никакъв друг достоен избор, освен да кажа истината, заставайки срещу себе си. Тогава беше болезнено, като някоя от формулите на Баба Катерица, според която трябваше да се чешеш по дължината на цялото си тяло — включително по езика и интимните части — с чесало от седем зъба, направено от остри кости на седем животни, а после отново в хоризонтална посока с друго чесало, направено от бодлите на седем растения, като търкаш силно, докато потече кръв.
Сега, като си спомням обаче, мисля, че всички трябва да се изправим и да свидетелстваме срещу себе си в някой по-късен период от живота си. Да изложим на показ недостатъците си, а някой чиновник да записва всичко във вечен дневник. Това е стимулиращо и пречистващо изживяване и аз предпочитам да се върна към атмосферата на нещата, докато бях на съдебния подиум.
В заключение, накрая, в последния момент преди пълното ми унищожение, Доуни излезе напред и предложи всичките федерални пари, които са били задържани и не са ми били изплащани през годините, да се използват, за да изплатят по-голямата част от земята ни, един отрязък от това, което Беър беше искал, но все пак достатъчно, за да се живее на него. По-добре от нищо. Нито цент повече от това, което ни се дължеше през дългите години натрупвани главници и лихви. Но поне хората щяха да имат едно постоянно място за живеене.
За мене това беше по-скоро екзекуция, прекъсната по средата. Беше ми отнето всичко, оставиха ми само къщата и няколко акра, от които да живея. Малко картофи и боб, това предвиждаха за мен. Поне при преговорите аз твърдо отстоях да включат в имотите ми дълъг склон с пасище, стигащо до кучия дрян, където почиваше Уейвърли.
И това беше. Доуни се върна във Вашингтон. Аз се върнах в смаления си дом. В известна степен имах чувството, че никога не съм бил на този свят въобще. Което за мен беше добре, стига хората да продължат да си живеят живота както винаги, ако това е, което искаха. Царевичен хляб през повечето време, еленово месо, когато можеха да си го набавят. Бугерски танци в зимните нощи, Танци на зелената царевица през летните. Човек на име Плувец пое работата с формулите и магиите, които Баба Катерица беше оставила. Тринайсетте луни продължаваха да се издигат и да слизат, докато правеха дългата обиколка на годината.