Иван Голев
Смъртта на Плъха (9)

Морето имаше сивия цвят на боен кораб, а вятърът, идещ от Одеса, носеше миризмата на мокър шинел. Вълните, които прибоят усилваше, се блъскаха в брега с гръмък ропот и изстрелваха снишилите са за някоя рибка гларуси нагоре към лазещите на тъмни талази облаци. Риболовен катер с издути хълбоци мъкнеше подире си няколко навързани една за друга лодки и се бореше с вълните, ту забивайки нос в тях, ту увисвайки за миг над водата. Този малък керван беше единственото човешко присъствие в разлюляната стихия отпреде ми. Във ветровития ден останалите екземпляри на човешкия род бяха предпочели по-сигурни убежища.

Свивайки се в шлифера, стърчах на терасата на плачещия за булдозер профсъюзен дом и чаках да изровят отнякъде управителя. Една кухненска работничка в захабена престилка си беше предложила услугите и от двайсет минути волю-неволю се наслаждавах на морския пейзаж. Вече почваше да ми се вие свят от това клатене и бълникане, когато чух стъпки. Обърнах се и видях мъж около шестдесетте със задник ала дебелана на Фелини и походка на моряк-дюстабанлия.

— Добър ден — протегна ми той ръка и се усмихна мазно-мазно. — Търсили сте ме.

— Дяков — поех меката му ръка. — Търсех управителя.

— Аз съм той. Лонгозов. Защо не влязохте вътре? — той посочи грохналата сграда с гордостта на църковен настоятел — храма.

— Предпочетох чистия въздух… Но вече може. Впрочем — измъкнах картата с конеца и му я тикнах пред очите.

— Да, да, ясно — погледна я той бегло и се заклатушка пред мен.

След пет минути двамата шишковци седяха в стая, ухаеща на мъжка пот, вълнени одеяла и чесън и единият се ровеше из някакви папки, от които непрекъснато падаха на земята палави листове, а другият пушеше, за да не повърне.

— Манол Станилов… Манол Станилов — мърмореше под носа си управителят, сякаш изреждаше едноименни близнаци, — Манол Станилов… Той не беше ли едно момче с дълга коса, ей дотука — опънатата длан засече рамото му.

— Не го познавам. Възможно е.

— Манол Станилов, Манол Станилов — няколко листа пак легнаха в краката му и той не си направи труда да ги вдигне. — Ха, ето го! Знаех си аз, при мен има порядък. Записан е на петнайсети август, отписан — на тридесет и първи. Той ще е, помня го — косата му беше като на поп!

— В коя стая е бил?

— Девета, на втория етаж.

— Не сам, нали?

— Не, разбира се. Девета стая е с три легла. Били са още един другар от Пловдив, ето… Иван Мазгалов, и един софиянец — Румен Чигов.

— Може ли да си запиша данните им?

— Заповядайте!

Преписах паспортните номера и адресите им и му върнах папката, в която имаше порядък. Лонгозов набута всичко обратно в бюрото и ме загледа с подозрително предани очи. Мушнах недопушената цигара в утробата на рапана и се надигнах.

— Благодаря за съдействието! Управителят изглеждаше едновременно разочарован и щастлив.

— Моля, моля, щом е по служба…

— Къде може да се хапне тук?

— Ами… в станцията готвим само за персонала, обаче…

— Питам за ресторант.

— А-а, има. Ей тука на две минути, зад пощата. Ще ви го покажа.

— Ще го намеря, мерси.

Той ме изпрати до входа, посочи накъде да вървя и аз се заборих с вятъра. Няколко едри капки ме шибнаха по темето, сякаш за да ме информират, че навлизах във възрастта на шапките. Направих един-два завоя, подминах така наречената поща и открих ресторантчето с гордото име „Лазурен бряг“.

Изкачих се по изгризаните от гладни летовници външни стълби се озовах в нещо средно между парник и диспечерска служба на летище. Мръсните остъклени стени приютяваха десетина маси с не по-чисти покривки, които с винените си петна напомняха чаршафи в полева болница. Неколцината посетители също напомняха извадени от строя бойци с изнурените си физиономии и покарали бради. Днес, кой знае защо, военните сравнения сами се натрапваха. За да бъда последователен, измарширувах до масата в дъното и се положих на плетения найлонов стол.

Едно белезникаво същество с изтрити дънки, поло и стърчаща на клечки коса ме забеляза откъм шубера и се приближи с ленива походка. Имаше младо, почти момичешко лице, ако се съдеше по опънатата кожа, но тя бе така наклепана с някакво мазило, че бе рисковано да се гадае за годините.

— Какво ще обичате?

— Нещо за хапване. Топло, по възможност.

— Има само супа и второ. Десерта свърши.

— Дайте ми тогава две супи и едно второ. И чаша вода.

— Водата свърши — изрече все така равно тя и избръска с ръка трохите от покривката.

Вода гази, жаден ходи. При цялото море, клатушкащо се зад стъклото, трябваше да се примиря с една мътна лозина, която все пак кацна на масата ми заедно с две алуминиеви шоли, излъчващи миризмата на спарен парцел. Потопих лъжицата в съмнителната течност и опитах страхливо. Не беше толкова лошо. Сервитьорката из-дърпа един стол от съседната маса и се отпусна на него с разкрачени крака.

— Свърши сезона, а? — принудих се да я заговоря, защото тя се бе вторачила в лъжицата ми с воднистите си очи.

— Свърши — въздъхна тя. — Почва скуката.

— Е, да, за младо момиче като вас…

Забележката ми не изискваше отговор, така че тя замълча и аз придърпах втората шола.

— Хубаво ви е градчето — казах с половин уста. — За пръв път идвам, но ми харесва.

— Вий по служба ли?

— Да, ходих тук до профсъюзния дом.

— При Лонгозов ли?

— Аха.

На устните й се появи разбираща насмешка, която не ми говореше нищо.

— Защо се усмихвате?

— Чудя се как не се е лепнал за вас!

— Опита се — ухилих се, — ама му избягах. Много услужлив човек.

— Услужлив, я! Щото му треперят гащите да не го махнат. Вий от София ли сте?

— Да.

— Сигурно сте от седесе.

— Не съм.

— Значи, от бесепе.

— И от тях не съм.

— Че от кои сте тогава?

— От християн-самаряните — казах и отместих втората шола.

Тя се изправи и ги вдигна.

— Не ги знам — измърмори и ги понесе към кухнята.

„Второто“ се оказа мазен червен сос, в който плуваха пет-шест черни мръвки, купчинка кафяв ориз и три препържени картофчета. Ако не бяхме станали толкова близки със сервитьорката, щях да лисна още един слой върху мазилото й. Без да подозира намеренията ми, тя отново зае мястото си.

— Какво работите? — попита, възпитано изчаквайки първо да дегустирам.

— Инженер съм. В хладилния завод. Едно мое момче беше лятото тук на почивка и забравило едни документи. Понеже имах път насам, рекох да ги потърся.

Тя се размърда, приведе се напред и ме зяпна развеселено.

— Как се казва?

— Манолчо. Манол Станилов.

— Гледай ти! — плесна с ръце. — Колко е малък светът!

— Май го познавате?

— Е! — тя сви устни и се замисли. Изчаках я да свърши с тази напрегната работа. — Познавам го, да. Идва тук няколко пъти.

— Танци, а? — смигнах съучастнически.

— Ами, танци. Направо искаше да ме такова, ама не му дадох.

Спрях да дъвча и лекичко се огледах, за да разбера тя ли бе казала това. Нямате кой друг да е. Поднових с усилие дъвкателния процес.

— Свястно момче е — защитих го. — Добър работник. Само не е много дисциплиниран Като го стегне шапката, и току изчезне някъде. Иди го търси из цеховете.

— Че той и тук тъй правеше Дойде още първата вечер. Забелязах го, щото косата му беше ей дотука — тя посочи малко над гърдите си. — Заприказва ме, комплименти… На другия ден пак идва. После изчезна за няколко дни — никакъв го няма. И изведнъж хоп — пак цъфна и взе да ме навива. Ама аз такива, дето се усучат край теб, пък после подгонят курвите по плажа, не ги бръсна… Е, излизахме една вечер, ама толкоз.

— Каза ли къде е бил?

— Оправдаваше се. Ходил си до София, не знам какво си… Лъжец!

— Кога точно беше това?

— Ами кога… август. Няколко дни, след като пристигна. Не помня датите.

Доядох последното месце, оставяйки гарнитурата на готвача, и измъкнах „житана“. Почерпих благочестивата си компаньонка и сам запатих. Погледът ми падна върху една хлебарка, която се измъкна от някаква дупка в перваза и заситни по дължината на стената. Никога не бях виждал толкова целенасочено насекомо. Само след секунди друга дупка я погълна и аз разтърках очи, съмнявайки са дали наистина я бях видял.

— Значи, тоя Лонгозов какво — страхува се да не го махнат?

— Подлога — отсече тя. — Преди се слагаше на партийците, а сега му се привиждат само седесари.

— А вие от кои сте?

— Не ме интересуват никои. Важно е да има в чиниите. А то на, вижте — и вий не го ядете.

Усмихнах й се лъчезарно. Тя се изненада, поклати глава, после също се усмихна, дарявайки ме с жълтевината на изгорелите си от варовитата вода зъби.