Иван Голев
Смъртта на Плъха (17)

— Шефе, ти пил ли си? — попита ме плахо Варка, когато ми отвори.

— Толкова ли личи?

— Ами… не.

Тя суетливо ми направи път да мина, а в същото време като че ли ми пречеше. Посегнах да отворя и тя ме хвана за ръкава.

— Бойко е тук — прошепна.

— Виж ти! Много е бърз.

Влязох в хола. Младежът бе седнал, по-точно бе се излегнал в канапето и кръстосаният му крак опираше с маратонката си стъклото на масичката. Беше с дънки, разкопчано яке, четвъртита челюст и кораво чело, проследен от долу нагоре. Моето поколение, изглежда, е доста старомодно. Че е изнервено, вярвам, е ясно. Гледката на излегналия се в собствения ми дом мъжкар, който дори не се потруди да постави и другия си крак на мокета, след двата коняка ми направи неотразимо впечатление. Постарах се да остана невъзмутим, извадих цигарите си и запалих една. Но не седнах, а се облегнах нехайно на стената между огнената картина на японката и другата, на лудия швед.

Постъпката ми накара госта да се размърда. Това, което не стори преди миг, сега извърши с добавка. Той свали крака си от масичката, стана и, като я заобиколи, застана в средата на хола, разкършвайки рамене. Че беше плещест, спор нямаше. Бе и почти една глава по-висок от мен, а килограмите му прецених като деветдесет и седем и триста грама. Фигурата му беше атлетична — приличаше на копиехвъргач или поне на централен футболен нападател. Единственото, което издаваше, че не се занимава със спорт, беше уморената кожа на лицето. Макар и твърде млад, тя бе учудващо повехнала. После видях и ръцете му. Бяха с широки нокти, здрави и захабени. Не знам доколко белезите от пандиза остават след него, но ръцете му ми напомниха точно това — труд в неволя.

— Аз съм Бойко — представи се той и подла усмивчица, необичайна за подобен мъжага, изкриви устните му.

— Ясно — кимнах. — А аз съм Любо.

— Варка ми каза, че си искал да ме видиш. Ето ме — той поопъна още малко раменете си и якето му се разтвори с нови пет пръста.

Помощничката ми влезе тихо в хола и пак така тихо притвори вратата. Погледнах ги двамата — хубава двойка бяха. Високи, източени, с гъвкави фигури, прелестни образци на своето нахакано поколение. Само едно нещо ми се стори, че не се връзва помежду си — косите им. Неговата беше кестенява, някак безлична и просташка въпреки модната къса подстрижка. На Варкиния оранжев пожар подхождат само изтънели, ала още черни чимове като моите, помислих си злорадо и също пуснах една тънка усмивчица. Видях я, че стои на тръни, и затова я посъветвах:

— Иди ни направи по едно кафе.

— Той не пие — кимна към него тя.

— Нищо. Ще изпия и неговото.

Останахме сами и почувствувах, че започвам да се забавлявам с този юнак. Явно алкохолът бе сменил тактиката си.

— Истина е, исках да се запозная с теб. Варка ми каза много ласкави неща. Пушиш ли?

Той направи някаква физиономия, от която ми стана ясно, че май да. Почерпих го. Той опъна като трапер от реклама на „Марлборо“ и за миг се пренесох пред телевизора си на булевард „Сегюр“.

— Хубави цигари, нали?

— Можеш да си ги позволиш — каза той и премрежи очи.

Виж каква била работата — да поплачем за социално слабите.

— Мога — потвърдих. — Защото съм богат. Ти не си ли?

Той се изсмя — надменно и късо.

— Повика ме да се фукаш с доларите си, така ли?

— Няма такова нещо. Ти започна. Ако искам нещо от теб, то е да ми върнеш онова, което е мое.

— Когато ти ми върнеш моето.

— Тя не те иска — изрекох тихо.

Той се озъби.

— Защото си я прикоткал със зелени.

— Лъжеш се, драги. Плащам й в левове. Но дори да е в долари — значи, толкова ти е цената, щом човек лесно може да те замени.

Юмрукът с цигарата му се сви и в очите му блесна лошо пламъче. Изпитах злобна радост. Това, изглежда, е проличало, защото той се смути и изпусна момента.

— Часовниците не са в мен — каза.

— Освен часовници там имаше и бижута. Имаше също и две дискети. Към сметката трябва да прибавя и петстотин долара, които отмъкнахте заедно с портфейла ми, който струва петдесет долара. Скъпичко ми излизаш.

— За да не ти излизам, пусни Варка. И ще си получиш всичко.

— Казах ти, не я държа насила. Да я повикам ли?

— Няма нужда. Ако си мъж, нека се разберем по мъжки.

— Добре — казах. — По мъжки.

Отблъснах се с гърба си от стената и пристъпих към него. Реакцията му беше бърза — юмрукът с цигарата се стрелна към очите ми и това като че ли беше грешката му. Ако беше само юмрук, можех и да не се дръпна толкова рязко, но цигарата ме стресна не на шега. Видях я да ме отминава на сантиметър — малка ракета с огнена бойна глава. Моята цигара беше в дясната ми ръка, но за разлика от него аз бях левак. Изчаках го да се извърне и тогава го цапардосах в брадичката. Не беше чист ъперкът, дойде малко странично, но това беше единственият кусур на удара ми. Челюстта му изхрущя и той отхвръкна назад. Прелетя близо метър с разперени ръце, сякаш скачаше гърбом в басейн, после изведнъж омекна и се строполи върху мокета.

— Божичко! — чух гласа на Варка. — Уби ли го?

— Не съм — казах, навеждайки се над него. — Но май заспа.

От джоба му се подаваше нещо, което ми беше познато. Бръкнах и извадих двете дискети плюс бижутата-реликви, увити грижливо в хартия и мушнати в пликче. Часовниците ги нямаше. Прегледах дискетите — не личеше да са повредени. Прибрах ги в стаята и се върнах да дочакам събуждането на Аполон Софийски.

Когато той отвори очи и се размърда му помогнах да седне в креслото. Погледът му бе още замътен като след нокаут, какъвто ударът ми явно беше. Допих кафето си, додето се избистри, и когато забелязах, че вече е готов за разговор, го попитах:

— За какво се връщахте с Манол Станилов от Китен на осемнайсети август?

Бойко преглътна два пъти на сухо, видя, че няма накъде да го усуква и ми каза.

 

 

Трябваше да проверя достоверността на алибито му, както и това на Манол, затова отидохме с Жоро до Карлово. Пред бензиностанцията беше сложена подвижна бариера, в която бяха опрели носове няколко задрямали москвича. Чакаха бензин, а бензин в страната нямаше. По-точно имаше, но не за всеки.

В стъклената стаичка шишкав младеж със син гащеризон четеше „Карловска трибуна“, опрял гръб в шкафа с документацията. Не знам какво пишеше във вестника, но младежът беше толкова погълнат, че цяла минута стояхме с Жоро на прага, чакайки го да вдигне поглед. Най-сетне ни забеляза, предимно мен, и в мозъка му — видях това — пробяга мисълта: „Тю, мама му стара, имало и по-дебели.“

— Няма бензин — каза той. — Никакъв.

— Здраве да има, — рекох. — Сам ли си на работа?

— Сам съм. За какво са ми други, и те да дремят ли!

— А колежката ти?

— Пепа? Отиде си в Кърнаре. Синът й заминава войник и ще стягат изпращането.

Кърнаре — Кърнаре. Открихме селото, после къщата и накрая самата Пепа, с престилка на кръста, да бели картофи в огромен леген. Когато се ръкувах с нея, лъхна ме миризмата на бензин. Не можах да определя само октановото му число.

Показах й картата си — тя я одобри с кимване.

— Хайде сега да видим силна ли ви е паметта. Август месец, вечер, събота срещу неделя. Една жълта жигула спира точно когато застъпвате на смяна. Двама софиянци, единият строен, другият жилав и дългокос, ви закачат, додето приемате бензиностанцията. Заплашвате ги, че няма да им напълните резервоара, но накрая кандисвате, защото те ви подаряват една роза. Знаете ли откъде е розата?

— От храстите, отде. После чак разбрах, ама тогава имаше много коли, щото отиваха на морето или се връщаха. Помня ги, разбира се, не се случва често някой да ти даде роза. Пък макар и от тия, дето ги поливам.

— Кога се сменяте?

— От дванайсет до дванайсет и половина.

Всичко пасваше. Двамата хашлаци наистина бяха минали оттук, заредили и продължили към морето. Естествено, бях проверил още в бензиностанцията в тетрадката за дежурствата дали не ставаше дума за друга дата. Не ставаше дума за друга дата. Нито пък беше възможно час по-късно двамата да се намираха в Драгалевци с факли в ръцете и шапки невидимки на главите. Манол Станилов и Бойко отпадаха първи от играта, макар да нямах нищо против, ако останеха последни.

— Това беше всичко. Къде е юнакът?

— Кой юнак? — попита жената.

— Който ще ходи да защитава отечеството от враговете.

— А-а… Не се спира. Дорде обиколи приятелките…

Жоро се ухили разбиращо, но забрави да си събере устата и аз го сръгах в ребрата. Пожелахме на майката и на бъдещия войник всичко най-хубаво, качихме се в колата и се прибрахме в София.

След като бях се захванал с алибитата, редно беше да продължа. Макар да не вярвах, че Нора Казакова щеше лично да вземе участие в палежа, отидох отново в „Обеля“, позвъних на вратата на съседката й и за свой късмет ударих с един куршум два заека.

— Сигурна съм — изрече плешивата пенсионерка с няколко наболи черни косъма на брадичката. — Запомних го, защото още щом разбрахме за пожара, с мъжа ми си рекохме: „Виж я тая чума, съпругът й горял, а тя през това време мърсува тук с онзи!“

— Кога дойде Карастоянов?

— Не знам кога е дошъл, но след студио хикс на няколко пъти му чух гласа през стената. Беше горещо, прозорците отворени, и техния, също, тъй че и оттам се чуваше. А после взе да скърца дивана им. Те и двамата са като малаци, можете да си представите какъв шум се вдига.

— И до колко часа това?

— Не знам, накрая заспах. То е и неудобно да слухтиш така. Ама като се чува!

Съседката на Нора ме изгледа с красноречиво възмущение, прекалено голямо, за да е искрено. Какво пък, мераците не окапват заедно с косата! Благодарих й за информацията и се понесохме с Жоро към „Хан Крум“. На бърза ръка бях елиминирал четирима важни заподозрени, но оставаше може би най-главният — самата Ефросина Пиперкова. Разговорът, който тя ми дължеше, навярно щеше да изясни всичко или почти всичко, но преди него трябваше да установя със сигурност липсата на връзка между детето-фантом, което тя беше родила, и Манол Станилов. А за целта все пак се налагаше да попритисна Нора Казакова.

Наближаваше краят на работното време и могъщото министерство, с чиято благословия се ползвах, изцеждаше на малки групи своите мълчаливи и спретнати служители. Бях се осведомил на пропуска, че Нора още не си е тръгнала и я зачаках, разхождайки се между входа и полегналия лъв. Ето я и нея. Внушителната й фигура изплува от здрачното преддверие и след кратко колебание пое в моята посока. След десетина крачки тя изведнъж ме видя. Устремът й се укроти, дори си помислих, че може да се върне, но гордостта й надделя над моментната слабост. Приближи се и дори ми протегна ръка.

— Как е, колега?

— Мерси, бива — отвърнах. — Мога ли да ви отнема малко време?

— Излизам от работа и главата ми е като балон. Много ли е спешно?

— На този свят има малко истински спешни неща. Но във ваш интерес е да не отлагаме.

— Отивам при една приятелка — подвоуми се тя.

— Мога ли да ви закарам. С кола съм.

Това реши въпроса. Отидохме до спрелия пред Сатиричния театър Жоро, помогнах й да се качи, седнах до нея и боязливо си помислих дали ладата няма да избие някой амортисьор.

— Зала „Универсиада“ — каза тя и Жоро кимна изпълнително.

А аз се обърнах към нея.

— През последните дни доста се порових във вашия случай, госпожо Казакова. Може да се каже, че ви поопознах.

— И как ме намирате? — вирна тя нос, нелишена от кокетство.

— Интересна личност сте. С богато въображение. И освен това, навярно от вродена деликатност, често пъти предпочитате да спестите истината на хората.

— Така ли?

— Може и да греша. Но за едно нещо и мен ме въведохте в заблуждение.

— За какво?

— За това, че синът ви е бил с вас в нощта на пожара.

Тя отвори уста да поднови лъжата, но аз сложих пръст на устните си.

— Недейте. Като всяка майка, решили сте да го защитите от евентуално подозрение, но той не се нуждае от защита. Има алиби.

Тя леко въздъхна и изви глава към врата на Жоро, после пак ме погледна.

— Не се безпокойте, той е мой сътрудник. Освен това е ням като риба. Прав ли съм, Жоро?

— Мъ-хъ! — измуча той и аз едва не прихнах от бързия му рефлекс.

— Всичко е наред. Изкушавам се да ви задам и един друг въпрос, макар да не ми влиза в работата…

Замълчах, а тя се бореше със страха си, но победи любопитството.

— Нищо, задайте го.

— Защо е трябвало да лъжете Алекси, че не може да има деца?

На лицето й трепна краткотрайно смущение, последвано от зачатък на гняв. Даде си обаче сметка, че сама го бе пожелала, потули гнева и чертите й вече издаваха само умората на жена, преминала петдесетте.

— Млада бях, неопитна. Страх ме беше, че ако му кажа истината, ще ме зареже. А така стана обратното — той започна да ми се умилква, да ми угажда. Сметнах, че съм спечелила битката с него. Животът с един мъж е битка, господин Дяков. И ако жената я загуби, тежко й.

— Лъжата винаги излиза наяве — вметнах учтиво.

— Времето я посипва с пепел. Забравя се.

— Но във вашия случай не е станало така. Напротив, объркал ви се е животът.

— Защо? Бях разбрала, че не мога да имам свое дете, а пък като всяка жена исках да си имам. И тогава предложих на Алекси да си осиновим.

— Според него вие не сте искали, а той ви е увещавал.

— Нали сте детектив, бъдете психолог. Какво би станало, ако веднага се съгласях с него — нали щеше да е подозрително? Трябваше да се държа като ощетена, за да не вземе сам да се изследва. Така че успях да го заблудя. Но какво значение има това сега?

— Права сте, никакво.

Бяхме спрели на светофара на „Орлов мост“ и над главите ни светна синята лампа, подканяща шофьорите да угасят двигателите. Нищо такова, естествено, не се случи. Да имаше как, биха включили и резервните, ако притежаваха.

— Угаси бе, абориген — сопнах се на Жоро и той се почуди, но разбра какво искам и ме послуша. Усетих обаче, че ако не беше се направил на ням пред Нора и не беше последователен като дете в играта си, щеше да ми се озъби.

— Какво знаете за произхода на Манол?

— Каквото е нужно.

— Баща, майка?

— Баща му беше тираджия, а майка му студентка от лесотехническия. Взел я на стоп от Бургас и до Горубляне работата станала. Нито единият, нито другият са искали детето.

— Кога е роден Манол?

— На четиринайсети април хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година.

— Как мога да се уверя, че говорите истината?

— Данните се пазят. Ако е необходимо, ще ви помогна да ги получите.

— Благодаря.

Когато след няколко минути я оставихме пред блока на приятелката й и я изпратих с поглед, необяснима тъга ме сви за гърлото. Тупнах Жоро по рамото да тръгва по-бързо. Варка ме чакаше зад бюрото си. Бях я снабдил с няколко сборника кръстословици, но сега си помислих, че всъщност я бях завързал с вериги и като вампир ден след ден изпивах младия й живот.

— Шефе, утре ще дойде Пиперкова. Обади се преди час.

— Добре — измърморих и сума време се мотах из спалнята — преобличах се, лягах, ставах, мъчейки се да прогоня ненадейно обзелата ме безнадеждност. Варка почука на вратата.

— Да не ти е лошо?

— Не, не, идвам — казах и отидох при нея. — Слушай, ако искаш, можеш да напуснеш. Искам да кажа, не се чувствай задължена да стоиш по цял ден между тези стени. Ще ти платя за половин година напред, додето си намериш нещо по-добро.

Тя ме изгледа с очи като два внезапно опустели джоба.

— Защо, шефе? — попита тихо. — Не ме ли искаш вече?

— Напротив — ядосах се. — Искам те! — Прозвуча неприлично и това още повече ме раздразни.

— Просто не желая да погубвам живота ти, като те държа по цял ден тук!

Малките й гърди под широкия син пуловер се надигнаха и тя несъзнателно сложи шепите си върху тях, за да ги скрие.

— Шефе, сигурно си уморен. Как изобщо ти мина през ума да ми кажеш това? Че нали, ако не ми харесваше, да съм си отишла отдавна!

Навярно съм изглеждал доста безпомощно, защото тя пристъпи към мен и ме погали с топлата си длан — както се гали момче, което си е ударило коляното. Стоях с шкембето си пред нея и се чувствах глупав и същевременно щастлив.

— Съжалявам, че го цапардосах — казах между погалванията.

Тя дръпна ръката си и ме погледна изпод вежди.

— Това ли било? — Устните й уморено се разтеглиха и откриха белите й, малко вълчи зъби. — Не съжалявай. Той не го заслужава. Нито моите угризения, нито твоите.

Тя пристъпи още напред и върху бузата си усетих топлите й, нежни устни. За да не стоя като дърво, я притиснах леко към себе си — и за пръв път, откакто се бях върнал, разбрах, че няма да мога още дълго да плувам като леден айсберг покрай подобни слънчеви заливи.