Иван Голев
Смъртта на Плъха (10)

На минаване край пощата се обадих в София. Майката на Варка я нямаше в службата, а у дома им беше Стефчо, братчето й. Връзката беше лоша и трябваше да питам десет пъти, додето науча, че Варка не беше се появила.

— А ти не си ли на училище? — полюбопитствах накрая раздразнен.

Сега той ме чу от раз.

— Стачкуваме! — извика и връзката прекъсна.

С помощта на изобретените от финикийците знаци убедих един мързелив таксиджия да ме закара до Бургас. В замяна той така ми наду главата с гръцките си записи, че цяла вечер във влака за Пловдив дрямката ми бе изпъстрена от видения за танцуващи сиртаки и чупещи чинии младежи с продълговати глави.

Пристигнах към единайсет, разглобен от дългия път, и друго такси ме стовари пред „Новотела“. По подобен начин се сдобих със самостоятелна стая, успях да изкопча от броящия вече парите си келнер една залоена пържола, взех си душ и си легнах. Преди да заспя, се почудих дали утре да потърся роднините си или по най-бързата процедура да си свърша работа и да се прибирам в София. Реших да го реша сутринта и с болки в кръста заспах.

На сутринта се събудих нов човек. Покрай откаченото в единия край перде зърнах къс синьо небе и на душата ми стана леко като в далечните детски години, прекарани в този район на света. Теглих си една контра, облякох се и след бързо кафе с два сандвича се измъкнах в чудесния есенен ден. Докато се оглеждах за такси, реших оставената от снощи дилема — никакви братовчеди и подобни нежности. Имах правото поне веднъж да се насладя на този град без лепкавата обич на роднините, караща ме да се чувствам като муха на мухоловка.

— Антон Минев двадесет и седем — казах на шофьора, след като дълго си ръкомахахме кой при кого да дойде. Би той. — Знаете ли къде е?

Той си бръкна в ухото, натискайки там вероятно таен бутон за информация. Когато си извади пръста, отговорът бе изплют.

— Да.

Газ — и колата му задудна със спуканото си гърне из павираните улички.

Колкото и да беше необичайно за делничен ден, вместо да яха някоя бетонна греда на петдесет метра над земята, електроженистът Иван Мазгалов, моя пора мъж, се мотаеше из дворчето на едноетажната къщичка на посочения адрес в ръката с кофа, в която се оказа, че няма нищо. Когато се приближих на два-три метра от него, видях, че и в главата му не бе останало много. Вонята на гнили джибри и тютюнев катран, лъхаща от устата му, можеше да убие дори човек с противогаз, стига да се приближеше още на крачка. Не рискувах. Той се втренчи в мен с разфокусираните си очи, дълго си припомня кой съм и чак когато ме позна, вдигна безпомощно рамене.

— Кольо, ни мога да намеря бурито — изломоти обидено и хлъцна. Стоеше така здраво върху краката си, че хълцането за малко не го просна възнак. Той размаха кофата като въжеиграч и успя да овладее положението. На лицето му се изписа гордост. — Виждаш ли, нищо ми няма!

Виждах не само това, а и очертаващия се труден разговор. Седнех ли да чакам да изтрезнее, току виж дочакам първите снегове. Другият вариант беше да му помогна в процедурата „клин клин избива“, пък ако остане на крака — добре, ако не — язък за разходката.

— Хайде да го потърсим заедно — предложих. — За бурето говоря.

Иван Мазгалов ме изгледа подозрително.

— Да ни ме излъжеш, майна?

— Не съм такъв човек. Къде е мазето?

Той ме поведе към къщата и аз го последвах. Той обаче изведнъж се обърна и аз за малко не се блъснах в него. Устните му се изкривиха иронично.

— Ти не си Кольо! — изстреля от упор.

Бях сигурен в това. Взех кофата от ръката му и лекичко го побутнах.

— Не съм. Приятел съм на Манол от София, с когото бяхте в Китен. Дай да пием по едно вино, ще ти кажа за какво съм дошъл.

Когато се навряхме в мазето, ми стана ясно защо Иван не бе намерил бурето. Просто такова нямаше. Вярно, открихме две големи дамаджани, но едната беше празна, а в другата се съдържаше малко бивше вино, ухаещо на мухъл и оцет. Докато домакинът ми се тюхкаше къде е отишло бурето, някаква котка събори част от вехториите в дъното и изфиряса през прозорчето. Сетих се за изпепеленото мазе на Боцев и си помислих дали някоя котка не би могла да предизвика пожара в него. Само че неговите прозорчета са били затворени. Пък и как би произвела котка волтовата дъга, която да възпламени варела?

Качихме се с оцета горе, Мазгалов ме покани в къщата, извади чашки и седнахме на масата в кухнята като двама алкохолици, глава до глава и коляно до коляно. Аз, естествено, само се правех, че пия. Чаках го да поеме нужното количество, та погледът му да се поизбистри, а устата да заговори по-нормално. Изпуших няколко цигари и най-сетне ми се стори, че мога да започна. Бях изслушал оплакванията му от всичко и всички в този мръсен свят, сега беше негов ред.

Хванах лакътя му и заговорих доверително.

— Манол ми е племенник. Син е на сестра ми, с която не се разбирам особено, защото тя взе, че се ожени за един тип, който никак не ми е симпатичен. Както и да е, момчето не е виновно, затова никога не съм му показвал, че с нещо съм си променил отношението към него. Нещо повече, винаги съм му помагал, както мога — с пари или с нещо друго. Това лято той ми беше обещал, че като си вземе отпуската, ще дойде при мен на мястото, да ми помогне за вилата — строя вила, а знаеш как е сега с работниците. Добре, ама вместо при мен, той се грабнал и хоп — в Китен. Знаеш ли колко проблеми ми създаде? Бях уговорил цимент, тухли — а няма хора. Ходил съм от къща на къща да моля този и онзи. Страшно му се разсърдих и оттогава не съм то търсил. Но не щеш ли, оня ден срещнах един негов колега от завода и той ми каза, че Манол се бил връщал от морето в София. И тогава си помислих, че сигурно е забравил за уговорката ни и чак като е отишъл в Китен, се е сетил и е дошъл. Но не ме е намерил, защото и аз пътувах нагоре-надолу да търся материали, и пак се е върнал на морето. Та искам да разбера от теб, не знаеш ли за какво се е връщал в София, за да не му се сърдя несправедливо. Обаче не искам да го питам него, защото ако се окаже, че не се е връщал заради мен, хич не ща и да го знам! Разбираш ли? Аз толкова години да го имам за свой син, а той…

Иван Мазгалов изслуша обясненията ми с разбиране.

— Ти на колко си години, майна? — попита ме съчувствено.

— Четиридесет и шест — отвърнах за повече тежест.

— Изглеждаш по-стар. Мислех, чи си над петдисет.

Преглътнах комплимента и отпих от киселоча.

— Е, кажи ми, нали сте били в една стая?

— А ти откъде знаиш?

Явно клинът беше подействал.

— Нали аз му уредих картата! Управителят ми е приятел. Той ми каза.

Още с изричането на тази противоречива лъжа изтръпнах. Иван Мазгалов поклати удовлетворен глава.

— Идин с ей такъв задник — той разпери, колкото можа, ръцете си. — Голям тиквеник.

— Служили сме в казармата заедно — оправдах се.

— Къде си служил ти, майна? — очите му светнаха пред открилата се благодатна тема.

— В секретна част — закрих с длан устата си. — Дай да не говорим за това. Е?

— Вярно е. Ходи си в София. Ама ни знам за какво.

Здрасти! За това ли бих пътя дотук?

— Значи, какво — грабна се и изчезна. А после се върна, така ли?

— Заминаха заедно с Руминчо. И той беши с нас в стаята. Руминчо имаши кола, идна жълта жигула. Двамата си паснаха като ръка и ръкавица. За нула времи подмамиха няколко чайчита, фърчаха нагори-надолу… Млади, майна, ни са като теб и мен! Наздрави…

— А нещо да е ставало дума за баща му?

— За кой баща?

— На Манол.

— Тц, ни е ставало дума.

— Спомни си. Защото баща му почина.

— Тъй ли? Изопще ни е ставало дума, майна. Ни ми ли вярваш? — той сложи ръка на гърдите си и ме гледа с предани кучешки очи, додето не му казах: „Вярвам ти“. — Чи кога е починал?

— Ами, на — почина. Горе-долу по това време. Докато е фърчал с чайчетата.

Иван Мазгалов се замисли.

— Хм! Чи как тъй, баща му умрял, пък той щи се забавлява. А?

— Това е положението. Виждаш ли какъв е — мен излъга, и на теб нищо не е казал. Сигурен си, че седя до трийсети в Китен, така ли?

— Сигурен съм, бе, майна! Нали и аз се плациках дотогава. А от първи бях на работа. Ама сига, щи ме фанат за оная работа!

Ясно беше, че нямаше да измъкна повече от стачкуващия по свой начин електроженист. Надигнах се.

— Къде бе, майна? Сядай да пием.

— Ще си тръгвам, път ме чака. Кажи ми за последно — значи, не знаеш дали не е идвал, за да ми помогне на вилата?

— А бе как щи ти помогни за вилата! Той е разбойник. Завъртя главите на двайсет чайчита и хич не му мигна окото. Коравосърдечен тип, майна! Видната го познах. Такива сти вие софиянците.

— Аз съм пловдивчанин — осведомих го, ала преди още той да се впусне в патриотични излияния, вече бях навън в последния хубав есенен ден.

 

 

София ме посрещна в мрак и мъгла. Бях обядвал в една кръчма в стария Пловдив и се бях разходил между красивите му къщи, за да се потопя вечерта отново в дупката, избрана от някой голям умник за столица на България. Какво пишеше на оная колона? „Човек и добре да живее, се прибира вкъщи.“ Та ето ме пак на „Хан Крум“ 13, със свещ в едната ръка и с пръста на другата въртя номера на Варка.

— Кой, моля?

— Госпожа Нейкова, Дяков е на телефона. Появи ли се Варка?

— Ох, господине, появи се…

— Слава богу! Мога ли да я чуя?

— Няма я, излезе. Дойде си днеска към шест, преоблече се и пак изхвърча. Нито успях да я питам къде е била, нито къде пак отива. Просто не знам какво да правя с това момиче!

Странна работа. Възможно ли бе толкова да се излъжа в нея? Десет дни беше послушна и точна като английските железници, и изведнъж хоп — показва си рогата. Дали не бях подценил онова заплашително обаждане преди три дни? Бях решил, че идва от същото място, откъдето бяха дошли и листовете с изрязаните букви и че всичко беше игра на нерви, но дали някой не изнудваше Варка по-сериозно, отколкото допусках?

— Утре дали ще дойде на работа?

— Не знам, господин Дяков, нищичко не знам! Как само се излага!

— Добре, добре, ще се разберем с нея. Ако се появи, кажете й да ми се обади по което и време да е.

— Добре, господин Дяков. Извинявайте много!

— Няма нищо. Дочуване!

Не минаха и пет минути и телефонът звънна. Помислих, че съвестта на рижата ми помощничка е заговорила, но чух приглушен мъжки глас и скърцането от колелата на завиващ трамвай.

— Господин Дяков, моля?

— Аз съм.

— Добър вечер. Обажда ви се ваш доброжелател. Дали бихме могли да се срещнем?

— Бихме — отвърнах сухо. — Стига да кажете за какво точно става дума.

Кратка пауза на размишление.

— Разполагам с информация за господин Влаев, която вероятно ще ви заинтересува.

— Виж ти! А откъде я имате и кой ви каза, че се интересувам от този господин Влаев?

— Информацията я имаме от сигурен източник. А че се интересувате от него, научихме от наш съмишленик.

— Знаете ли, не ми харесва тази загадъчност. Или по-точни отговори, или затварям.

— Чакайте, чакайте… — чух въздишка, след което устните на непознатия съвсем залепнаха за микрофона. — Заинтересовани сме да злепоставим господин Влаев по политически съображения. Знаете, че той е народен представител, а ние… разбирате ли, разговорът не е за по телефон.

— Добре, това ясно. Но кой ви каза, че се интересувам от подобен господин, който се казва Влаев?

— Хора от сигурността. Това е всичко, което мога да ви съобщя по телефона. Нека да се видим, във ваш интерес е. И в наш, разбира се.

Хора от сигурността? Нима Перо Алашки? Затова ли беше толкова двузначен в онзи разговор на масата в „Шератон“? Интересно.

— Вижте, връщам се от провинцията и съм уморен. Ако искате, обадете ми се утре сутринта и ще видя какво мога да направя.

Всъщност, имах нужда от време и от разговор с Перо.

— Добре, утре в десет ще ви се обадя. Дочува-не, господин Дяков.

— Дочуване, господин…

Ала доброжелателят спести името си. Седнах в креслото и запалих цигара. Каква ставаше тя — някой идва и отмъква изобличителните материали срещу Влаев, а друг иска да ми даде такива. Има си хас да се опитат да ми пробутат моите собствени дискети! Че някой възнамерява да компрометира Влаев, не беше за чудене — макар да не четях вестниците и телевизорът още да стоеше в кашона, все нещо стигаше до ушите ми В сградата с надпис „Съединението прави силата“ кънтеше такова разединение, че всеки ритнат в глезените и изваден от строя беше добре дошъл на скамейката на резервите. Имах съюзници в борбата с моя враг. Но това можеше да бъде както от полза, така и не.

Намерих в тефтерчето номера на Перо и го набрах. Чух гласа на жена му, завършващ с досада някакъв разговор.

— … добре, разбрах. Ало?

— Добър вечер, госпожа Алашка. Любоми Дяков е на телефора.

— А-а, здравейте… Как сте?

— Благодаря, горе-долу. Стоя на тъмно.

— А, да, сигурно нямате ток. — На вечерята в „Шератон“ ми изглеждаше по-умна. — При нас няма от девет до десет. Предишния месец бяхме от осем до девет.

Полезни сведения, няма що.

— Перо вкъщи ли е?

— Ами… — паузата, която последва, красноречиво говореше, че се разменят въпроси и отговори с очи. — Няма го. Извикаха го по служба и не знам кога ще се върне. Да му предам ли нещо?

— Не е спешно. Исках да го питам дали някъде не е видял да се продава цаца. Много обичам, а не мога да намеря.

— Така ли! Ами ще му кажа. Значи, няма, така ли?

— Няма, няма. Само някакви едри риби лежат в тавите. Не знам дали да си купя, виждат ми се повмирисани.

— Тъй ли… Какво да ви посъветвам, и аз не знам…

— Нищо. Поздравете го. Всичко хубаво!

Тъкмо се върнах в креслото и телефонът отново иззвъня. Аз гоня, ти гониш. Този път гласът беше тънък като на зайче с розова панделка.

— Добър вечер. Господин Дяков, моля?

— На телефона.

— Обаждам се във връзка с обявата. Търсили сте да купите часовник „Ролекс“.

— Да — оживих се. — Предлагате ли?

— Предлагаме. Но срещу валута, както сте написали.

— Срещу валута, разбира се.

— И още тази вечер Защото имаме и други клиенти, не сте само вие.

Това последното не беше много за вярване. Не ми харесваше и спешността на сделката, но нямах голям избор.

— Добре, къде да се видим?

— Елате пред бара на Парк-хотел „Москва“ в осем и половина. Аз ще бъда с черна барета на главата, а приятелят ми — с високи червени маратонки. И носете парите.

— Колко?

— Петстотин.

— О’кей.

Аз от своя страна съобщих, че съм висок, слаб и рус и ще бъда с дънково яке. Ако зайчето бе откровено като мен, шансът да се познаем беше не по-голям от този на трима офицери в турска баня. Все пак разчитах на набитото си око. По-иначе стояха нещата с часовника. Ако не беше от моите, никой не ме задължаваше да го купя. Но ако беше, възникваше проблемът да науча как са се сдобили с него.

Потърсих Жоро, но ми казаха, че разнася миризмата на пропан-бутан из софийските улици. Уви, и Варка я нямаше. Трябваше да се явя сам на срещата, а допусках, че ще ми потрябва още някой.

Направих си едно кафе на газовия котлон, преоблякох се, поседях половин час на креслото със затворени очи и понеже имаше време, взех трамвая. Слязох на Съветското посолство, върнах се малко назад и борейки се с трънливите клонки, които ме дърпаха за ръкава, навлязох в гората. В мъглата туловището на хотела се губеше зад рехавите корони, а прозорците грееха с призрачната светлина на аквариум. Излязох на алеята, водеща към бара, и се приближих достатъчно, за да огледам ситуацията.

Пред осветения вход група млади хора беседваха с набития портиер, като по всяка вероятност му обясняваха какъв вонящ стар пръч е, задето не иска да ги пусне. Чувах глъчката, но не и думите. Очаквах дебатите да прераснат в нещо по-материално или физическо, но в този момент една синя жигула с надпис „Народна милиция“ тихо акостира до бордюра и спорът се прекрати. Младежите с презрение се оттеглиха, а портиерът с достойнство закопча сакото на корема си и се прибра вътре.

Почаках още малко и в осем и трийсет и две мъглата роди Крачун и Малчо и ги монтира пред входа. Зайчето се бе оказало честно — баретата стоеше на главата му като загорял тиган без дръжка, а нейният длъгнест приятел, с ръце в джобовете, потропваше, удряйки червените си маратонки една в друга. Излязох от прикритието си и се приближих до тях.

— Някой от вас да поправя часовници?

Момичето обърна към мен наплесканото си без всякаква мярка с грим лице и малката му уста зяпна. Младежът, свил врат в яката си и в кичурите мазна руса коса, ме гледаше смръщено.

— Дай да се махаме — изсъска тя и го задърпа към милиционерската кола, но щом я видя, се спря и ме загледа уплашено.

— Не се бойте, аз съм Дяков. И говорих с вас по телефона преди час и половина — посочих я.

— Нали ти казах — измуча Крачун. — А ти — рус, слаб…

— Така ми каза — оправда се тя. — Нали ми казахте точно това!

— Вярно е. За конспирация. Иначе… — посочих с поглед жигулата.

— Да, хайде да отидем по-нататък — предложи младежът и се насочихме към стъмнената гора.

Стигнахме до мястото, откъдето бях наблюдавал входа.

— Е, дайте да видим стоката.

Той извади найлоново пликче и джобно фенерче, отвори пликчето и измъкна часовника. Взех го, а той го освети с фенерчето.

Не ми трябваха повече от пет секунди, за да разбера, че този млад нахалник с коса като развлечени мокри кълчища ми предлагаше за сумата петстотин щатски долара собствения ми часовник. Единственото ми утешение в случая беше, че ако платях, щях да го придобия отбратно на четвърт цена — толкова му бяха познанията за тези великолепни уреди. Вдигнах очи и в тъмнината се опитах да срещна погледа му.

Ала не успях. Ръката му вдигна фенерчето към лицето ми и ме заслепи. Помислих, че е неволно.

— Ей, смъкни това…

Преди да довърша, нещо едновременно меко и твърдо се стовари в тила ми, кръглата светлинка на фенерчето се раздвои, разтрои и се изгуби от полезрението ми. Почувствувах как влажната земя се блъсва в носа ми и за секунда долових миризмата на гнили листа. После и това сетиво ме изостави и мракът, който досега само ме бе обгръщал, се вмъкна в мен, изпълни ме и ме превърна в част от себе си.