Иван Голев
Смъртта на Плъха (2)

Жената, сефтосала корекомското ми канапе, беше около петдесетгодишна, облечена в черно, със сресана зад ушите коса и мнителна като съветски митнически инспектор. Тя стискаше на коленете си олющено подобие на чантичка и оглеждаше ту Варка, ту картините, ту мен с решително неодобрение. Когато й подадох ръка, усетих в своята влажна плът — като че току-що извадена от легена с прането. Целият й вид беше на несретно, самотно същество, оцеляло на този свят само благодарение неотслабващата си подозрителност към всичко в него. Погледът й беше тъмен, остър, с неприятен блясък. Тя очевидно си даваше сметка, че той е единственото й оръжие, и не спираше да го забожда в мен и Варка като рапира.

— Вие сте шефът, нали? Госпожица Пиперкова — представи се тя с несъмнено достойнство.

Усмихнах се колкото е възможно по-ласкаво.

— Приятно ми е, Дяков. На вашите услуги съм. — Понеже бедната Варка отново бе пронизана и не знаеше къде да се дене, добавих. — Това е моята помощничка. Говорете спокойно.

Госпожица Пиперкова извади от мукавената си чантичка носна кърпа с размерите на резервен парашут, изсекна се сухо и вирна острата си като на Данте брадичка.

— Бих искала да се заемете с един случай… с наказването на една особа… извършила убийство!

Изобразих на лицето си готовност за доживотно съдействие и кимнах.

— Слушам ви.

— Става дума за брат ми. За покойния ми брат — изхлипа тя с неочаквана театралност, сграби кърпата и захлупи главата си.

За всеки случай внимателно я огледах — не бих се учудил, ако откриех в плата два малки прореза, през които ме наблюдава.

— Моите съболезнования — покашлях се.

Тя откри лицето си като ханъма пред законния си повелител.

— Уби го неговата жена — изсъска зловещо. — И искам вие да го докажете. Ще ви се отплатя богато.

Май се бях излъгал в нейната несретност — несретник щеше да е сега всеки един от онези късметлии, овреме отказали се да я направят госпожа. Върху продълговатото й лице изгря мрачна радост. Изглежда, предчувствуваше как чрез мен пръстите на възмездието ще стиснат шията на снаха й.

— Ще се постарая — уверих я. — Едно кафе, уважаема госпожице?

Тя оголи три едри зъба, по които червилото бе повече от това върху тънките й устни.

— Мо-же… Европейско, нали?

Кимнах първо на нея, а после на Варка, която щастлива се изниза в кухнята.

— Цигара?

— С удоволствие.

Кръстосвайки крак върху крак, тя изпусна елегантно облаче дим и ме накара за миг да забравя окаяната й външност.

— Ние с Дими сме крайно артистични личности. Дими е брат ми, както се досещате. За беда, само той има късмета да превърне своите наклонности в професия. Аз… така да се каже… не можах да ги изявя напълно. Дими работеше в театър „Ателие“, знаете го сигурно, дето е на „Раковска“. Беше театър-майстор, но всъщност той движеше всичко — правеше декори, набираше артисти, понякога дори играеше малки роли. Беше душата на колектива — те нямат постоянен състав, актьорите гастролират, и всички идваха заради него, заради неговата пламенност и всеотдайност. Той беше… ах, как ужасно звучи това „беше“ — тя подсмръкна дълбоко и притвори очи.

Отвори ги, когато чу, че Варка влиза с кафето. Погледна димящата чашка, после безмълвната Варка и устните й се свиха с обвиняващо недоволство.

— Сварихме го миг преди да дойдете и го наляхме в термос. Съвсем прясно е — уверих я и взех своето.

Отговорът ми я удовлетвори, тя си сложи захар и Варка можа да си седне зад бюрото, освободена от подозрение.

— Тъкмо заради този негов слънчев характер жена му го ненавиждаше. Тя се беше оженила за Дими заради къщата и мястото, след като първият й мъж я бе натирил заедно със сина й. А ето как му се отблагодари тя — госпожица Пиперкова сръбна от кафето и за пръв път видях в очите й одобрение.

— Какво се случи с брат ви? — попитах, защото тя млъкна, неочаквано хипнотизирана от японския пейзаж зад гърба ми.

— Изгори го, подпали го — трепна тя и очите й блеснаха. — Преди месец и половина, на осемнайсети срещу деветнайсети август. Запали къщата хладнокръвно и брат ми изгоря. Ето го, вижте го, милия! — тя изхълца, както ми се стори, вече искрено и извади от чантичката си пожълтяла снимка.

Мъжът на нея беше остронос, с извит надолу мустак и приличаше на плъх, който пише стихове. Впечатлението за това идеше от очите му — големи, влажни, напоени с безмерна тъга и отговорност за цялото човечество. Но малките му устни и отсъстваща брадичка издаваха хищност, а намазаната с брилянтин коса и щръкналата папийонка навярно оказваха неотразимо въздействие върху кварталната зарзаватчийка.

— Откога е снимката?

— Е, да, тук е по-млад. Почина на шейсет и две. Загина — напомни ми госпожица Пиперкова и, наклонила влюбено глава, я прибра обратно.

— Какво е заключението на следствените органи?

— Какво да е — злополука. В мазето си брат ми държеше едно варелче с бензин — нали знаете, криза… запасил се беше. Казаха, че навярно е станало късо съединение и са пламнали някакви парцали. А после е гръмнал варелът и е лумнала къщата.

— През бетонната плоча?

— Стълбите за мазето бяха дървени. Стара къща, още от баща му… от баща ни — поправи се тя и ме стрелна с поглед. — Ние всъщност не сме кръвни брат и сестра. Моята майка и неговият баща се ожениха, когато аз бях на десет, а той на двайсет години. Мама е още жива, а баща му почина. И двамата бяха музиканти — свиреха по заведения. По изискани, искам да кажа, не по някакви си кръчми!

— И защо мислите, че жена му го е извършила?

— Нали ви казвам — тя не търпеше неговата артистичност. Винаги е смятала и него, и мен за ексцентрици. Докато за нея на най-високото стъпало стоят запасните офицери. Като съседа им, Карастоянов…

Запалих цигара и се опитах да преценя доколко тази неосъществена Марлен Дитрих беше с всичкия си. Щеше да е лоша поличба, ако първата ми клиентка се окажеше куку. Същевременно, оставех ли настрана патологичната й омраза към снаха й, нищо друго не говореше за болен човек. Бързи реакции, наблюдателен поглед — макар че пък тази постоянна мнителност…

— Защо се насочихте към мен? — попитах невинно като ангел. — Искам да кажа — откъде научихте, че съществува фирма, занимаваща се с подобна дейност?

Очаквах отговорът да бъде — „от рекламите“, и тогава навярно щях да се опитам много внимателно да я отпратя, макар и с ужасния риск това да ми донесе нещастие. Тя обаче каза друго и то промени нещата.

— Как откъде, ами от майор Алашки! Мислех, че сте негов колега и знаете.

В известен смисъл бях поставен натясно и хвърлих търсещ опора поглед към Варка. Тя не ме разбра.

— Кафе ли? — изправи се, готова да ни обслужи.

— Кафе? — повторих въпроса й към гостенката, но тя поклати глава. — Не искаме кафе. Благодаря ти! — Варка разочаровано седна под фикуса. — Разбира се, госпожице Пиперкова, аз съм колега на майор Алашки, макар и не съвсем. Предполагам, казал ви е, че бюро „Дяков“ е частна фирма. Аз съм първият човек в София, който откри подобно бюро. Това изобщо стана възможно съвсем наскоро. Та в този смисъл не съм колега на Алашки, но имам законното право да се занимавам с издирвания и разследвания, както и, ако обстоятелствата го изискват, да отнасям събраната информация към съда.

— Точно така! Това ми каза и майор Алашки. Не мога да разбера какъв е проблемът?

Проблемът е, драга моя, луда ли си или не! Вместо да кажа това, естествено, измърморих галантно:

— Няма никакъв проблем, госпожице. Просто малко уточнение.

— Чудесно! Значи, споразумяхме се, нали?

Така изглеждаше. Теглих си една наум за своята мекушавост и извадих бележник.

— Добре, да запишем. Брат ви се казва Дими…

— Димитър Боцев. Жена му — Нора Казакова. Тя дори не пожела да вземе фамилията му! И по-добре. Иначе сега щеше да мърси името му!

— Адреса на къщата?

— Драгалевци, улица 309, номер 5. Близо до вилата на професор Стайков.

Нямах честта да познавам такъв професор, но това сега беше най-малката ми грижа.

— Телефон имате ли?

— Не, за съжаление. Живеем с мама в един нов блок в ЖК „Обеля“.

— Варке, дай на госпожицата една картичка! — Рижата ми помощничка изпълни веднага поръчката. — Това е нашият телефон. Обадете ми се след два-три дена.

Прибрах бележника в джоба си и се опънах назад.

— Това ли е всичко? — попита Пиперкова, като че ли пообидена от слабия ми интерес.

— Засега — да.

— Но вие не знаете дори името ми!

— Напротив, знам го. Ефросина.

Невидима разтегалка за обувки удължи лицето й.

— Но… как?

— Няма нищо за чудене, имаше го на снимката.

— Ах! — трепна тя засрамено и наведе глава. — Ами тогава… — тя бръкна пак в чантичката си и извади илик. — Ето, за начало.

Полюбопитствах как ме оценява и надникнах вътре — имаше две банкноти по двайсет лева и една от десет. Сериозна сума, няма що — два долара и петдесет цента.

Върнах й плика.

— Благодаря, госпожице, но засега ги задръжте. Поръчал съм огнеупорна каса, но ще дойде след няколко дни. Има време — успокоих я, понеже тя още не прибираше парите.

Изчаках я да се приготви за тръгване и станах едновременно с нея. Тя отново се втренчи в японската картина и се видях принуден да й кажа две думи.

— Авторката е млада художничка. Живее в Париж. Това е една от ранните й работи — наименованието й е „Изгрев или залез — все едно“. Харесва ли ви?

Струва ми се, че очите й, вперени в пламналите от червеното слънце извити краища на стрехите, за миг се уголемиха уплашено.

— Да, да… Хубава е. Една такава — азиатска… Довиждане, госпожице — обърна се тя вдървено към Варка. — Благодаря за кафето.

— Беше удоволствие за мен, госпожице — Варка направи кникс като изпяло песничката си момиченце.

Изпратих гостенката ни до вратата и я изчаках да завие към долната площадка. После се върнах при Варка.

— Какво ще кажеш?

— Вампир. Истински вампир! — изсъска тя като тенджера под налягане. — Смятате ли, че всичко това е вярно?

— А ти?

— Уф! — тя се тръшна на канапето. — Не знам. Изглежда ми само безумно злобна.

— Трябва да сме По-снизходителни към слабостите на другите — изрекох с глас на пастор и се приближих до прозореца. Разтворих леко щорите и погледнах надолу. Госпожица Пиперкова пресече улицата и се приближи до висок мъж с бял панталон и бяло сако, с дълга права бяла коса и, както ми се стори оттук, с изрязано скулесто лице. Двамата размениха няколко думи и тръгнаха към булеварда. — Ела да видиш нещо.

Варка застана до мен.

— Какъв е този санитар? — попита с недоумение.

— Как какъв, от лудницата — отговорих, за да й се харесам.

Тя избухна като риж пламък от варел с бензин. Оставих я хубаво да се насмее. Черната Пиперкова и белият мъж се скриха зад ъгъла.

— Добре. Сега потърси Алашки.

— Няма го в управлението — каза тя след минута. — Какво ще правим?

Погледнах часовника си — наближаваше дванайсет.

— Ще ме заведеш в някоя кръчма. По възможност долна и с музиканти. Аз черпя.

Варка ме погледна и одобрително врътна глава.

— Шефе, ти май ще излезеш много готин. А само като си спомня как пуфтеше с оная чанта!