Иван Голев
Смъртта на Плъха (4)

— Шефе, майор Алашки.

Варка ми протегна слушалката. Бях почнал да си събувам обувките, но ги нахлузих и се за-мъкнах до бюрото й.

— Ало.

— Здравей, Шерлок Холмс — бодрият пас на съученика ми екна в мембраната.

— Бъркаш. Аз съм Шеркол Холм.

— Все едно. Търсил си ме. Имаш много упорита секретарка!

Погледнах Варка, която отново се бе заела с кръстословицата.

— И умна. Търсих те, да. Много ти благодаря за клиентката. Обаче сигурен ли си, че е за мен, а не за друго заведение?

— Какво искаш да кажеш?

— Малко е… особена — смигнах на Варка, вдигнала рижата си глава. Тя потвърди с кимва-не.

— Е, ти да не искаш само балерини.

— Нямам това предвид. Защо не се заехте вие със случая?

— С какъв случай?

— Как с какъв? С предумишленото убийство: на брат й.

— Тъй ли? За пръв път чувам.

— Слушай, шегобиецо! Ако смяташ, че съм потрошил няколко бона конвертируема валута, за да ми пращаш изкуфели бабички…

— Ама, Любо, чакай да се разберем!

— Чакам — придърпах един стол и седнах. — Защо ми я Изпрати?

Перо Алашки отсреща май леко се бъзна.

— Изобщо не знам за никакво убийство. Обади ми се една позната на жена ми. Била съседка на тази… как се казваше, Пиперкова. Питала я дали в България не са се появили частни детективи. Познатата на жена ми не знаела и я пратила при мен. А аз я пратих при теб.

— Защо й е бил частен детектив? Нямат ни вяра вече хората във вашата високо уважавана институция?

— Ей, внимавай…

— Не ми отговори.

— Откъде да знам! — Хайде и тоя. — Тя дойде с конкретен въпрос и аз й дадох конкретен отговор. Мислех, че си ме търсил да ме поканиш на вечеря за услугата, а ти ми държиш сметка!

— Сега ти чакай. Тази госпожица твърди, че пожарът, при който е изгорял брат й, е бил умишлен. Обвинява снаха си, неговата жена. Ако не беше ми я пратил ти, сигурно щеше да си остане само с кафето.

— Слушай, това е работа на пожарникарите. Кога е станал пожарът?

— Преди месец и половина.

— Чудесно!

— Кое му е чудесното?

— При всеки пожар има експерт от експертната служба. Наред с определянето на щетите, тяхно задължение е да преценят има ли умисъл в пожара или е плод на небрежност, на техническа неизправност, на авария и така нататък. Ако има умисъл, предават го на нас. Ако няма — правят си доклада, който остава на съхранение в архива им и това е.

— Искаш да кажеш да отида в пожарната?

— Мога да проверя дали е образувано предварително следствие. Ама това и ти можеш да го направиш За какво сме ти дали тази карта? Само че защо ще го пали жена му?

— Що — смигнах пак на Варка, която, мислейки за думата на трийсет и пет вертикално, се беше втренчила в носа ми, който не си харесвах особено, — не познаваш ли жени, които биха повъртели мъжа си на шиш, стига да можеха?

— В България няма такива. Виж, в гнилата Франция…

— Бъркаш я с Дания. Какво ще нравиш утре вечер?

— Знам ли. Май ще се наредя на опашка за бензин.

— Нямаш голяма фантазия за един майор. Предлагам ти нещо по-приятно — вечеря в „Шератон“. Ти и жена ти.

— О-о… Това добре, ама наистина ми трябва бензин, че ще ходя на село.

— Щом нямаш достатъчно власт да пратиш друг, аз ще ти осигуря човек. Ако се наложи, ще чака цяла седмица.

 

 

Експертната служба на Националната пожарна се намираше на „Раковски“ недалеч от канала. Постовият войник ме упъти към дежурния офицер, а той, след като сума време ми оглежда картата и корема, накрая ми каза по кои стълби да се кача и на коя стая да потропам.

И там не мина без въртели. За да надникна в тетрадката с дебели оръфани корици се наложи служителят да проведе пет телефонни разговора — с началника си, с неговия началник, с министерството, с някаква секретна секция и с някакъв подполковник с идиотската фамилия Говориков. Не се обади само на министър-председателя. Из-пуших две цигари и половина, когато той най-сетне ми показа какво е записано за пожара в нощта на осемнайсети срещу деветнайсети август.

Диспечерът е приел обаждането на някой си Богдан Мавродиев в 2 часа и 36 минути. Горнобанската пожарна се е задействала веднага и е изпратила кола, която е пристигнала в 2 часа и 55 минути. По миризмата на бензин наоколо са се ориентирали за вида на горенето и са започнали гасене с пяна. Разузнавачите не са имали първоначален достъп до къщата, така че ръководителят на пожара изчаква пламъците да намалеят и тогава отдава заповед за оглед. Въпреки това улики почти няма. По-точно, спират се на версията, че в електрическото табло от късо съединение възниква волтова дъга и тя възпламенява бензиновите пари. Експлозията избива вратата на мазето и налягането изтиква пламъците на горния етаж. Тъкмо тази избита врата спасява бетонната плоча от пробиване. Потърпевшият Димитър Боцев е намерен овъглен до леглото — навярно е спял и единственото, което е успял да направи, е да се катурне от него на пода. Показания на свидетели говорят, че вечерта той солидно си е пийнал в кръчмата над площада, дори се е поскарал с някои. Улики, че някой от компанията му може впоследствие да е отишъл и да е подпалил къщата, няма. Заключението на експерта за пожара е категорично — в него няма умисъл. Щетите от огъня са на стойност приблизително двайсет и пет хиляди лева.

— Но при сегашната инфлация тази сума е доста занижена — отбеляза служителят, който през цялото време четеше заедно с мен.

— Кой експерт е бил на пожара.

— Генчев.

— Мога ли да говоря с него?

— На море е. Ще си дойде след две седмици.

— Записани ли са показания на свидетели?

— Да. На Богдан Мавродиев и на професор Стайков. Ето ги.

И единият, и другият са чули първо взрива, а когато са излезли навън, са видели пламъците да бълват отвсякъде — и от мазето, и от първия, и от втория етаж. Освен телефона на Боцев — естествено, неизползваем, в съседство е имало само още един телефон — у професора. За беля близки изкопни работи са прекъснали кабелите. Мавродиев е тичал до автомата на площада, което му е отнело десетина минути. Имайки пред вид кога диспечерът е зафиксирал обаждането пожарът е избухнал малко след два часа.

— Значи, вашите хора са започнали гасенето един час по-късно.

— Горе-долу.

— Тук пишеше, че е станало късо съединение, предизвикало волтова дъга. Къде?

— Могло е да стане и в предпазителя, и в някой уред. При огледа е открито едно такова късо съединение — в готварската печка в кухнята.

— Ами ако някой все пак е драснал клечката?

— Трудна работа. Ето пише — прозорчетата са били от армирано стъкло. Остава — през вратата. Но ето вижте — езичето на ключалката е било извадено, тоест, била е заключена. Разбива я взривната вълна. А ако някой, както казвате, е драснал клечката през прозореца, то тогава той е бил отворен и парите са щели да излязат навън по-рано.

— Благодаря ви — измърморих и оставих тетрадката на мира.

— Моля — служителят я прибра в секретера и го заключи. — Казвате, частен детектив сте… Дали няма да измислят и частни пожарни?

 

 

Посещението ми в моргата беше предварително уговорено, така че срещата ми с патологоанатома мина без всякакви пречки и бъбриви съгласувания по телефона. Мършавият, с резки движения мъж дори не си направи труда да погледне картата ми — само махна с ръка и извади цигара от джобчето на престилката си. Предложих му „Житан“ — той и в него бръкна механично и го запали без всякакви коментари. Какво да се дзвери на подобни дреболии при гледките всеки ден!

— Аз го рязах, спомням си. Приличаше на изгоряла кокошка. — Той измъкна някаква папка и я плесна върху бюрцето си. — Я да видим… така-а… Двадесети август, Димитър Боцев. Ето… концентрация на алкохол — нула и девет десети. Възможно да е била и повече, но от температурата да се е изпарил. Смъртта е настъпила в резултат на изгарянията, а не на задушаване, както често става. Трупът се е запазил сравнително добре, защото е бил затрупан с мазилка от тавана. Иначе и помен нямаше да има от не-го… От което едва ли му става по-топло — заключи той и почти ми хвърли папката в ръцете.

— Някакви следи от насилие?

Той ме облъхна с облак дим и сви скептично устни.

— Няма данни. Макар че е доста трудно да се каже със сигурност.

— Значи, не изключвате възможността да е бил халосан или поне вързан и после къщата да е била подпалена.

— Всичко е възможно — беше безразличният отговор. — Във всеки случай не намерих в него нито куршум, нито прободни рани. А, виж, ако някой му е затворил очите изотзад и му е казал: „Куку, познай кой е!“, а друг е разливал бензина и е драснал клечката — това не знам.

— Доколкото разбрах, не са установени следи наоколо… Пожарът е възникнал в мазето.

— Е ми, значи… — разпери ръце той, с „житана“ ми в устата си, като един отегчен Жан-Пол Белмондо.

— Благодаря ви — протегнах му ръка, после му подадох синята кутия. — Вземете, виждам че ви харесаха.

Той пак изкриви устни, но я взе и я метна на масата.

— Все ми е едно какво пуша.

Докато крачех обратно към Жоровата лада си зададох въпроса за яйцето и кокошката. Как ставаше — първо почваш да режеш трупове след което всичко ти писва, или обратното?

 

 

Госпожа Алашка беше изключително притеснена. Макар мъжът й да се държеше непринудено-нахакано като всяко ченге с повече от десет години стаж, тя се беше вдървила като стара бисквита и на два пъти изтърва солницата в раците с майонеза. От трима им само Варка се чувствуваше истински добре — мажеше си филията с изплезен език, а когато отпиваше от сухото шампанско, по лицето й пробягваше тръпка на сладостна нирвана.

Сервитьорите кръжаха край нас като мухи край задник на кон — търпеливо очакваха отвърстието да заработи и да получат своето. Гледах да ги държа на разстояние — не обичал ледените им мутри, зад които бясно се въртяха цифрите на калкулаторите им. Те уж за минута изчезваха, но после отново се връщаха на рояци.

— Благодаря. Засега ни оставете — принудих се да кажа накрая и те се оттеглиха с оскърбено жужене…

Перо Алашки бе зачервил нос и се опитваше да води светски разговор.

— Е, разкажи ни сега как се живее в Париж. Нека го чуем от първоизточника.

Казах им, че се живее добре, стига да имаш пари и да знаеш за какво да ги харчиш. Това обаче не ги удовлетвори.

— Разкажи ни нещо по-интересно, за града, за обстановката.

Тогава им разказах, че там се намират Айфеловата кула, Триумфалната арка и Плас Пигал. Добавих още, че през града тече реката Сена, по която има много мостове, които свързват единия бряг с другия. Видях, че това го заинтересува, затова добавих, че уличното движение е много натоварено, че в магазините има най-различни стоки и че е трудно да се каже кои са повече — мъжете или жените. Завърших с любопитния факт, че в Лувъра се намира Мона Лиза, пред която преминават по хиляда японци в секунда. Последното разсмя Варка и красивите й остри зъбки издрънчаха в кристалната чаша.

— Трудно ли е за една жена да си намери работа? — попита съпругата на моя съученик и ме погледна загрижено като отговорна феминистка деятелка.

За момент се замислих и Перо ме изпревари.

— Зависи къде. На Плас Пигал е лесно — той изгледа жена си като изпечен сводник.

— Грешиш — поправих го, — там е най-трудно.

Бях изпил две чаши вино и главата ми се по-замая. Сърцето ми ускори ритъма си и по челото ми взе да избива пот. Лошото на килограмите ми беше, че ги мъкнеше един-единствен човек. А на диетите ми — че краят им винаги беше чествуван с продължителни пиршества. Крайно вре-ме беше да се заема сериозно с теглото си, ако не исках преждевременно да легна в сандък, нескопосно направен от съединени два. Все пак надежда имаше и тя беше в това — да се препитавам единствено с предлаганото по магазините.

Махнах на един келнер и веднага дотичах трима. За да отпъдя обсебилите ме тягостни мисли, поръчах вечеря като за цял взвод. Дамите ни се отправиха към тоалетната — едната като антилопа, другата като кон с букаи — и ние с Перо Алашки останахме насаме.

В гимназията с него бяхме просто добри познати. Никога не сме си споделяли младежките си похождения, нито пък глава до глава сме чели за изпит по математика. След двайсет години се бях обърнал за съдействие към него не от преклонение към интелекта му, а защото в бранша познавах единствено него. Човек може да си купи от пазара само това, което го има.

— Не съм ти казал — започнах, — но се върнах тук само с една задача. Преди години баща ми беше наклепан за несъществуващи финансови злоупотреби и това го докара дотам да завърши живота си с инжекции морфин. Майка ми не живя дълго след него — и тя си отиде. А сестра ми прокле родината си и замина на другия край на земното кълбо.

Перо мълчаливо сръбваше от чашата си и ме гледаше далеч не вече с хашлашкия си поглед. Може да не беше Спиноза, но веднага се досети накъде бия. Не знаех дали ще клъвне, но бях длъжен да го убедя.

— Човекът, който разката фамилията на всички ни, е жив и здрав и навярно сега си пие уискито на два-три километра от тази маса. Вярвам, можеш да си представиш какво изпитвам в този миг!

И наистина, обля ме вълна на такава ярост, че ако не бях свил юмрука си до болка, може би щях да сцепя масата на две.

— Баща ти беше ли реабилитиран? — попита той някак неуверено.

— Беше. Дори искаха да му върнат партийния билет, но той им каза да си го заврат отзад. Защото го караха да напише м о л б а, че желае отново да бъде приет в партията!

Перо изпусна тиха въздишка и нищо не каза. Жените щяха да дойдат всеки момент, затова не трябваше да се бавя.

— Върнах се в България, за да му видя сметката. Знам, че през всичките тези години той е натрупал достатъчно черни точки, за да пукне в панделата. Искам обаче твоето съдействие и твоята дискретност. Защото нито твойта служба, нито колегите ти ще изпипат така нещата, както аз ще ги изпипам.

— Пак забелязвам, че мнението ти за нас не е много високо.

— Нямам мнение за вас — изрекох тихо и през зъби. — Това си е лично моя задача и ще, си я свърша с ей тия две ръце. Ще ми помогнеш ли? Моля ти се — добавих бързо, защото двете дами вече идваха насам.

— Стига да е законно и стига да е вярно — лицето му сега беше се вдървило като на жена му преди половин час.

Допусках, че има съмнения и затова се колебае. В края на краищата нищо не означаваше, че си трил с някого заедно едни и същи чинове в разстояние на три години. Само че този път се оказах лош ясновидец. Перо вдигна вежди и сви рамене.

— Добре. Няма какво да се лъжем. Още когато ти се появи на хоризонта, се поинтересувах какво търсиш тук и се поразрових из досиетата. И когато ти съдействах за оная карта, допусках, че тя едва ли ще ти трябва само за да се правиш на мис Марпъл. Нещо повече, по пътя на логиката се досетих и за нещо друго — че ако тръгнеш да раздаваш справедливост, неизбежно ще се насочиш към някои конкретни личности… Някои от тях са свидетелствали на времето срещу баща ти, а има и една друга личност, която… е, добре, която също е от тях, но в момента е от новизгрелите политически звезди.

— Пикая на новите ви политически звезди! — изсъсках и понечих да продължа, ала се наложи да млъкна. Посрещнах госпожата и госпожицата с лъчезарна усмивка и потупах бащински Варка по ръката. — Сега ще си хапнем, нали?

— Както кажеш, шефе — отвърна тя привидно покорно, но очите й светнаха. Естествено, при тия войнишки дажби по магазините!

След връщането на двете дами общото настроение се повиши, само напрежението между мен и Перо някак остана да звънти над масата. Постарах се всячески да го скрия и, когато чиниите се появиха пред нас, то като че ли само изчезна. Госпожа Алашка, позамаяна от виното, се разбъбри и дори разказа няколко вица, които майорът изслуша с одобрително превъзходство. Аз приключих с пиенето, а Варка така си угоди, че след половин час вече дишаше тежко като ловец на бисери след успешен ден.

В края на вечерята всички бяхме толкова сити, че като че ли не остана и сянка от онзи разговор, който бе накарал Перо да изглежда напрегнат. Той самият сияеше от доволство.

— Нямаше ли такъв филм навремето — „Голямото плюскане“? — попита и сподави оригва-нето си.

— Имаше — осведомих го, — и днес той е единственият, все още забранен в Източна Европа.