Иван Голев
Смъртта на Плъха (3)

Не бях ходил в Драгалевци от ученическите си години. Споменът, който пазех оттам, беше за едно китно селце и за малка вилна зона, в която половината от къщичките са дървени и вапцани в жълто. Това, което виждах сега, ми приличаше на смесица от парижките бидонвили и пловдивските предградия. Масивни къщи се редуваха с паянтови бараки, свинарници и кокошарници се гушеха под величествени сребърни ели и кипариси. Старото и новото, красивото и безвкусното се бяха преплели едно в друго като цветна леха, нападната от бурени. По изровените улици купчини пясък и засъхнали буци цимент караха Жоро непрекъснато да върти волана наляво-на-дясно. Имах чувството, че се движим през местност, където довчера са падали малки пакостливи бомби.

— Извинявай, шефе — произнесе Жоро, след като ме друсна яко в една дупка и изспсува под носа си. — Не е ли онази там?

Къщата, която ми посочи, също приличаше на жертва на бомбардировка. Половината от покрива се беше срутила и през зейналите отвори на строшените прозорци се виждаха щръкнали греди. Няколко от близките дървета стърчаха като черни средни пръсти, показани на невинно-бистрото небе. Слабият ветрец, полъхващ от планината, донесе до ноздрите ми миризмата на непочистена печка за въглища.

— Спри тук и ме чакай.

Измъкнах се от колата и се вторачих във веригата, обхванала вратата и страничния кол. Катинарът беше голям колкото дамска чанта, огромната му ключалка нагло предупреждаваше: „Който и да си, изобщо не се захващай с мен!“ Този, който Го бе поставил, явно разчиташе на хорското лековерие — защото бе достатъчно да откача два тела от кола, да изнижа нагоре веригата по него и по тръбната рамка на вратата и да се озова в двора.

Действието ми не мина незабелязано — от съседния парцел се донесе яростен лай и един тютюневожълт сетер се нахвърли с лапи върху разделящата ни мрежа. Подготвих се да дам отчет на съседите какво търся тук и бавно закрачих към къщата. Ала никой не се заинтересува от мен, само кучето, след като разбра, че не съм от плашливите, млъкна сърдито и ме заследи с професионален ловен поглед.

Гледката вътре беше повече от тягостна. Напукана мазилка, овъглена дървения, продънено дюшеме и жалки остатъци от дюшеци и килими — цар Огън бе вилнял дълго и безпрепятствено, доказвайки за пореден път, че с него започваше и свършваше всичко. Дори ламаринената мивка в кухнята — се беше усукала и заприличала на улук.

Вратата към мазето или това, което бе останало от нея, се бе килнало върху стената, избито навярно от експлозията. Помислих, че няма да мога да сляза долу — дървеното стълбище също бе изгоряло. Затова пък някой се беше погрижил да спусне подвижна стълба и, като внимавах да не счупя някоя от пречките, се смъкнах в мазето. Както и очаквах, тук разрухата беше пълна. Варелът бе изтънял от огъня като дантела, от електрическото табло бяха останали само куките, на които е било забито в стената, и окончанията на разпоени проводници. Изтърбушени кофи, неузнаваема рамка от велосипед, още някакви метални парчета, напомнящи авангардните кинетични скулптури в Центъра „Помпиду“, както и малка купчина превърнати едва ли не в кокс бивши въглища — това заварих в тази черна като ада дупка.

Бях стъпил на първата пречка и вдигах крак за втората, когато стълбата се разлюля и едва не паднах. Вкопчих пръсти и вдигнах глава. Три чифта кръгли неща се взираха в мен — едни човешки очи, едни кучешки и, най-неприятното, двуцевка. Стъпих обратно долу и шумно въздъхнах.

— Какво търсиш там? — изкряска мъжът и сетерът, зарадван от тона му, злобно заръмжа.

— Падна ми топчето — изтърсих.

— Какво топче?

— Такова. Нищо, ще си направя друго — мушнах палец в носа си. Оня наведе още малко пушката. — Слушай, разкарай тая базука.

— Кой си ти бе? — в гласа на ловджията гневът се бореше с паниката. Сетерът излая трикратно и остана с отворена паст.

— Само не пуцай. Гледай, ето — с два пръста бавно бръкнах в джобчето на сакото си и измъкнах картата, вързана на конец. — Да я откача ли?

Видях как не картата, а конецът го накара да отмести цевите от мен. Въпреки това не се предаваше.

— Хвърлете я.

Откачих я от безопасната игла и му я хвърлих. Той се втренчи в нея и недоверието му получи нова вкусна порция.

— Ти не си от милицията! Каква е тая карта?

— Частно ченге съм. Частен детектив, ако повече ти харесва. Виж отдолу печата. Да не мислиш, че съм си играл да го рисувам, за да крада пепел… Офицер си, помисли малко — завърших помирително.

Сетерът изджафка два пъти — навярно ме предупреждаваше да не държа такъв Тон на стопанина му.

— Откъде знаеш, че съм офицер? — не се предаваше той.

— Виж си панталона — посочих крачолите му, ушити от здрав интендантски плат. — Господин Карастоянов, запасен офицер.

— Другаря Карастоянов — натърти той и сложи пушката при нозе. — Качвай се.

Изкатерих тялото си догоре и протегнах ръка за картата. Той ми я върна с презрителна гримаса.

— Егати запада! Щом и у нас се навъдиха частни детективи… — Карастоянов метна двуцевката на рамо и потупа сетера по вярното теме.

Беше една глава по-висок от мен, рано оплешивял, с четвъртита челюст, космати ръце и леко криви крака — истински мъжкар. Надявах се след като видя габаритите ми да поомекне, но поне засега пушката и кучето му пречеха да бъде реалист.

— Може ли да ти задам два-три въпроса? Извинявай, че говоря на „ти“, но ти пръв започна.

Той смръкна с достойнство и ритна някакво тенеке.

— Какво има?

— Как стана тая работа? — посочих пепелището околовръст.

— Откъде да знам. Бях в града. Рожен знае, но си трае.

Щом чу името си, песът умилен изскимтя.

— Кога е станало?

— През нощта на осемнайсти срещу деветнайсти август. Пожарните са дошли към три. Обаче късно.

— Много бензин ли е имало долу?

— Откъде да знам! Човек като хората ли е да се похвали. Мъкне като лалугер и все гледа да го не видят. Ама на му сега! Циция!

— За мъртвите или добро, или нищо.

— Ами! На тоя… — запасният пълководец се изплю в пепелта. — Такива като него така свършват.

Кимнах към окадената бутилка от пропан-бутан в ъгъла.

— Здрава е.

— Празна е, затова. Иначе е могло и стените да паднат.

— Защо сестра му смята, че жена му го е подпалила?

Той се опули насреща ми, лицето му бавно се наля с кръв и пръстите му, стиснали ремъка, побеляха.

— Тая кукундела! Така ли ти каза?

— Ъхъ.

— Гад със гад! А не ти ли каза как оня нейният, с попската коса, веднъж гони Боцев да го коли с брадвата?

— Не… Какъв е той?

— Какъв, алтафини като нея!… Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака. Дъновист ли, бъновист ли!…

— За какво е искал да го коли?

— Откъде да знам — вметна той пак крилатата си фраза. — Гонеше го из двора, та пак трябваше да вадя пушката.

— Къде е сега вдовицата на Боцев?

— В града е. Какво да прави тук! Има едно апартаментче в Обеля, там е с Манолчо.

— Колко годишен е?

— Манолчо ли? Двадесет и пет-шест… Електротехник е в хладилния завод.

— А Нора Казакова къде работи?

— Че не знаеш ли? При твоите хора, дето са ти извадили картата. Слушай, теб кой те праща?

— Госпожица Пиперкова, сестрата на Боцев.

— А-а, така кажи! Значи, дошъл си да събиращ информация срещу Нора! Няма да стане, другарче! Язък, че си бил път. Най-много да ти вземат картата и край на кариерата ти. Шеркол Холм! Хе!

Почесах се по темето и огледах напуканите от огъня стени.

— Стара къща. Как ли е издържала на взрива?

— Старите са по-държеливи. И тая, и мойта бащите ни са ги строили. Като беше земетресението във Вранча, не се помръднаха. Земята е стабилна тук. Навремето моят баща е имал десет декара, и това място е било негово. След Девети обаче се налага да ги отстъпи. Почти без пари. И баща му на този — той отново подрит-на тенекето, — беше един от първите, който се засели. Беше болнав човек, свиреше на цигулка. Казваше, че заради въздуха е дошъл в Драгалевци. Преди това е живял някъде в Подуене.

— Артистично семейство — подхвърлих, — музиканти, артисти… Нали Боцев беше артист?

— Кой артист, той ли? Хе! С тая мутра на плъх. Никакъв артист не беше, ковеше дъски в театъра и метеше сцената — ако това е да си артист!…

— Чух, че Нора Казакова се е омъжила за него, защото е смятала, че е артист — излъгах.

— Какво-о? — Карастоянов пръхна като кон във вода. — Глупости!

— А за какво, по сметка ли?

Запасният офицер разбра, че е сбъркал с пръхтенето и се намуси. Потупа Рожен по главата и се насочи към изхода.

— Да бе, какво стоим тука! — последвах го на двора.

Смятах, че ще се спре, за да продължим разговора, но той закрачи към улицата с твърда войнишка походка.

— Ало, другарю Карастоянов… чакай малко.

Той се спря чак при вратата и се зае демонстративно да оглежда катинара — явно търсеше следи от насилие. Приближих се и извадих тефтерчето си.

— Кой е адресът на Нора Казакова?

Той ме изгледа кръвнишки.

— Откъде да знам?

— Нали сам каза, че е в Обеля.

— Е, в Обеля е. Не знам къде е. Хайде, излизай да затворя!

Измъкнах се на улицата. Той нахлузи обратно веригата, завърза теловете и изпробва здравината им.

— Бетон, няма що — ухилих му се.

— Всички не са такива умници като теб — довърши ме той и си тръгна.

Чепата работа! Шоп ли беше, какъв — откъде да знам, но с подобно офицерство и родината ни, и бъдеща обединена Европа можеха само да се гордеят Седнах в ладата и тупнах по рамото дремещия Жоро.

— Защо го проспа тоя с пушката?

— Не съм го проспал — обиди се Жоро. — През цялото време гледах примижал.

— Ами ако беше ме гръмнал?

— Ама чакай бе, шефе, нали ми каза да стоя в колата!

Ясно, бях се сдобил с втори Гюро Михайлов. Като си представих как в този момент Варка зяпа в пространството и си гризка ябълка, реших, че съм си съставил страшен екип.