Иван Голев
Смъртта на Плъха (5)

Когато се прибрах, главата така ме болеше от виното, че с носталгия си спомних за масажите на Жизел. Дванайсет минаваше, но в Париж не беше толкова късно. Седнах зад бюрото и набрах номера.

— Альо? — чух след малко гласа й. Не беше сънен, навярно току-що се беше прибрала и седеше по обичая си с подвити под себе си крака на дивана.

— Жизел, аз съм, мойто момиче. Здравей!

— О-о, татко-о! — Българският й беше добър, но смешен. Докато бяха живи родителите ми, тя идваше лятно време на гости и ми носеше новини. — Какво правиш?

— Нищо. Ходих да вечерям. Ти как си?

— Нормално. Тръгнах на лекции. — Беше записала биология в Сорбоната. — Кажи ми ти как си!

— Какво да ти кажа, оправям се. Спретнах апартамента, открих малка фирма.

— Станал си флик, а? Ште ме убиеш!

— Теб — не, мойто момиче. Други… Получаваш ли парите?

— О-о, да… — тя замълча.

— Какво има, не е ли наред нещо?

— Не, не, всичко е наред, не се безпокой.

— Майка ти как е?

— Настинала е, кашля. Има някакъв грип тук.

— Кажи й да взима витамини. Ако имаш някакви проблеми с парите, не се срамувай.

— Купих си един мотопед, „Хонда“…

— Това ли било! Ще ти пратя парите, не се безпокой. Само че внимавай, тия щураци по улиците… карай бавно и вдясно!

— Добре, татко, бъди спокоен. Ште ми се обаждаш ли?

— Разбира се. Ако искаш, обаждай ми се и ти. Не се грижи за парите, ще ти плащам сметката, колкото и голяма да е.

— О-о, папа… Няма ли да си лягаш вече, там е късно, нали?

— Ще си лягам, мойто момиче. Хайде, бъди здрава! Лека нощ!

— Лека ношт! — прошепна тя в слушалката и чух пукот от целувка.

Разговорът, наред с малко тъжната радост, остави в устата ми металически вкус. Бях говорил главно за пари — като че ли с тях се бях опитал да заплатя избягалата си отговорност, всекидневното си отсъствие в името на една налудничава цел. Ала беше късно за угризения. Отворих тефтерчето си и набрах следващия номер.

Навярно го бях събудил, защото гласът му беше провлачен и ядосан.

— А-ло-о! Кой е?

— Аз съм. Позна ли ме?

— Кой се обажда? — видях го как се надига разгневен на лакът.

Ухилих се злобно.

— Сам ще се сетиш. Обаждам ти се да ти кажа, че вече съм тук. Пази се.

— Кой си ти? — попита с внезапно притихнал глас и разбрах, че се е досетил.

— Пази се — повторих и затворих.

 

 

Камбанката на вратата беше вече пресипнала, когато станах и надникнах през шпионката. Едно оранжево слънце грееше насреща ми, мъчейки се да ме заслепи. Загърнах халата на корема си и отворих.

— Шефе, жив ли си! — Варка ме огледа с искрена уплаха.

— Ох, успал съм се. Извинявай. Колко е часът?

— Десет минава. Втори път идвам, помислих да не ти е станало нещо…

— Тц, тц, какъв срам! Ще направиш ли кафе?

Додето се бръснех в банята, чух, че телефонът иззвъня. Варка поговори известно време, после дойде и почука.

— Шефе, извинявай. Пиперкова е.

— Какво иска? — измърморих още замаян.

— Пита какво става и имаш ли нужда от нея?

— Много, да. Да дойде с една балалайка и да ми посвири.

Варка се покашля пред вратата.

— Какво да й кажа?

— Какво, какво… Добре, покани я — хрумна ми изведнъж да я разкарам. — След час, ако може.

Токчетата на помощничката ми затракаха по посока на телефона.

Малко по-късно седях пред стъклената масичка и сърбах ароматното бразилско кафе. Лошото ми настроение се вдигаше от мен като влажно изпарение над росна ливада. Спретнатата млада жена насреща ми, слънчевият ден зад прозореца и горещата течност, слизаща към стомаха, ми връщаха добрата форма. Можех отново да мисля с главата си, временно излязла от строя.

— Какво ще кажеш, ако се откажем от случая — попитах, палейки първата Си цигара.

Варка се замисли на бюрото си.

— Защо?

— Защото няма сериозни улики. Да не кажа никакви. Някакъв си театрален плъх се е нафиркал и не е успял да се събуди навреме, за да избяга от пламналата си къща. Това е.

— А защо сестра му обвинява жена му?

— Защото много често снаха и етърва са като куче и котка.

— Коя е кучето и коя — котката?

— Тази, която гони плъха, е котката.

— Ако плъхът е голям, той я гони — уточни Варка.

— Така е — признах. — Но нашият покоен герой не е голям.

— Откъде знаеш?

Замислих се.

— Права си, не знам. Искаш да кажеш, да не бързам да се отказвам.

— Не мисля, че ще дойде някой ей-така, без нищо, и ще обвини човек, колкото и да го мрази.

Пак се замислих. В Париж не бих се почудил, ако това станеше, но Варка може би беше права за нравите на сънародниците ни. Спомних си и думите на служителя от експертната служба, който само предпазливо повтори записаното в тетрадката. Прекалено рано вдигах бялото знаме. Добре, нека изчакаме какво ще каже днес госпожица Пиперкова.

Когато пристигна, тя зае мястото си на канапето с увереността на цирков пудел. Сложи лапички на масата и зачака кафето си. Не беше в черните се одежди, а в някаква пъстра развлечена рокля, сякаш ушита от сарафана на танцьор на казачок. И чантата й беше с десетина години по-млада. Изобщо, беше се лъснала като стара обувка в празничен ден.

Бях решил да бъда по-сдържан от първия път, за да не оставям у нея излишни илюзии. Изложих й накратко заключението на пожарните експерти, както и своето собствено виждане.

— Склонен съм да смятам, че се касае за злополука, не за престъпление.

Тя ме изгледа с насмешка и зле прикрито презрение.

— Отказвате се, така ли?

— Не знам какво да ви кажа. Не виждам мотивите за убийството, нито пък начините, по които е било извършено. Впрочем, защо пожарникарите не са предали следствието на милицията, а са го приключили.

— Защото им е все едно — вдигна тя рамене.

— Добре. А защо вие не се обърнахте към милицията, а сте търсили частен детектив?

Насмешката й сега беше повече от очевидна.

— Как ще обвиня снаха ми пред милицията, когато тя самата работи при тях!

Варка постави чашката с кафето отпреде й и си помислих, че жената си го бе заслужила. Почерпих и нея, и себе си с цигара.

— Добре, отговорете ми все пак защо би го направила. Сама казахте, че брат ви я е приютил със сина й, оженил се е за нея, дал й е закрила. А тя да постъпи така неблагодарно.

— Хе! Та вие не я познавате. Това е едно същество без всякакви скрупули.

— И все пак.

— Много е просто. Тази пепелянка е любовница на Карастоянов. Той самият не живее с жена си, разделени са. Сега след случилото се къщата и имотът остават на снаха ми. Оня, запасният, ще се разведе с жена си, ще сключи брак с вдовицата и ще бутнат плета. Могат цял палат да си вдигнат с трите декара!

— Разбирам — поклатих глава. — А ако докажа, че снаха ви е убийца, тогава имотът ще остане за вас.

Тя зяпна при думите ми, сякаш я бях ощипал на неприлично място. После върху дългото й лице се появи гримаса на обида и мъка.

— Може и така да се каже — изхленчи тя. — Разбира се, всеки би си го помислил. Но за мен тази къща е нещо повече от имот. С нея са свързани… — тя бръкна в чантата си и извади познатата огромна кърпа, — спомени. — Изсекна се и мушна кърпата в ръкава си. — Добре, дори да приемете, че имам сметка. Нима ще оставите тази жена да уреди живота си върху трупа на един човек, когото е убила?

Въздъхнах.

— Как? Как го е убила?

— О, боже! Има толкова начини. Може да е напоила един канап с бензин и да го е проточила отвън към мазето.

— Вратата е била заключена.

— Тя я е заключила. И докато брат ми е спал, запалила е канапа и се е измъкнала.

— Добре, това ще го проверя. Къде е била в нощта на пожара и така нататък…

— А защо не допуснете, че синът й Манолчо, който е електротехник, може да е направил нещо, с което да предизвика пожара.

Усетих как се изпотявам. Кой, по дяволите, беше ченгето — аз или тя?

— Но в такъв случай убиецът не е снаха ви, а племенникът ви?

— Манолчо? Никога! — ужаси се изведнъж тя. — Давам ви само пример! Ако знаех как е станало, щях ли да се обръщам към вас?

Права беше, пустата й госпожица Ефросина Пиперкова! Като политик, поставен натясно от досадния журналист, направих се, че дълбоко-мъдрено размишлявам.

— Трябва да ви призная, че за причината да потърсите мен, а не милицията, се бях досетил. — Трънки, изобщо не беше ми минало през ума! — А и следващият, когото щях да помоля за разговор, беше снаха ви. Вие май живеете в един жилищен комплекс с нея?

— Да, за съжаление. Макар и в противоположни краища.

Като кучето и котката, помислих си, чиято пресечна точка е вилата в Драгалевци.

— Между другото, чух, че е имало някакъв конфликт между ваш близък и брат ви.

Онзиденшната подозрителност светна в очите й.

— Какъв конфликт?

— Някакъв ваш познат или близък е гонил брат ви с брадва…

Госпожица Пиперкова преглътна на сухо, но ръката й, с която посегна към чашката, беше твърда. Тя отпи последната глътка и без да предизвика никакъв звук, остави чашката в чинийка-та.

— В това няма нищо сериозно. Да, имаше такъв случай… Просто спориха с брат ми и…

— И все пак брадви, пушки…

— Да, да, сетих се. Карастоянов ви е казал. Нали?

Потвърдих.

— Уверявам ви, не беше насериозно. Просто моят познат се беше афектирал малко и… — Поклатих глава, но недоверието явно е било изписано на лицето ми, защото тя втренчи тъмните си очи в мен и в тях отново видях насмешка. — Смятате ли, господин Дяков, че ако моят познат можеше да бъде заподозрян, щях изобщо да ви занимавам с тази история?