Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (3)

3

В първия миг Думитру Константинеску изпита ужас. После извика нещо на лакеите. Те се изнизаха бързо и внимателно затвориха вратата на салона. Тогава той отново посвети вниманието си на жената, за която се беше венчал днес, и попита предпазливо:

— Какво казахте?

— Вие не сте барон Бенедек — повтори тя. Гласът й вече не беше несигурен, а твърд и спокоен.

Думитру скръсти ръце под гърдите и пое дълбоко въздух. Не знаеше дали да я проклина, че толкова бързо е разкрила тайната му, или да я целуне и да я поздрави за острия ум. За съжаление в този решителен миг подобен жест би бил твърде неподходящ.

— Откъде ви хрумна да ми отправите това нелепо обвинение?

Сега беше важно да спечели време. Беше свикнал да прави измамни маневри, но досега всички бяха в сферата на политиката. Беше способен да накара половин дузина шпиони от различни страни да танцуват по свирката му, но сега не знаеше как да се справи с една-единствена жена.

Алсиона се намръщи още повече и нежните черти на лицето й се разкривиха. Думитру виждаше съвсем ясно как се подреждаха аргументите в главата й.

— Първо: пътувахме цели шест дни, а аз бях твърдо убедена, че имението на барона е в близост до Оршова. Второ: отведохте ме пред олтара, без да ми дадете време поне да се преоблека. При дадените обстоятелства това би било много по-разумно — освен ако не ви е било страх, че ще забележа измамата, преди да вляза в леглото ви. — Тя пое въздух и продължи с нарастваща възбуда: — Трето: нито веднъж не потвърдихте изрично, че сте барон Янош Бенедек, даже когато ви попитах. Дадохте ми да разбера, че се намираме в Банат, но не го заявихте изрично. Вероятно не сте искали да лъжете открито, за да не се ядосам много, когато ми кажете истината. Сигурно ви е ясно, че подобна измамна маневра прави брака ни юридически уязвим. Четвърто: вие не сте католик, а барон Янош Бенедек ме увери в писмата си, че принадлежи към римската църква. Пето: по време на брачната церемония нито веднъж не чух да произнасят името Янош Бенедек, чух само своето име. Когато изрекох брачната си клетва, аз също не казах това име. Шесто: тук всички говорят език, който не е унгарски. Седмо и последно: тази вечер вашите прислужници поне десет пъти се обърнаха към вас с титла, която не беше „барон Бенедек“.

Стъписването на Думитру нарасна. В същото време една малка част от него беше готова да се изправи и да ръкопляска. Ала си заповяда да попита е колкото може по-спокоен глас:

— Как мислите, кой съм аз?

Алеи не откъсваше поглед от лицето му.

— Притежавате замък и много слуги, затова съм склонна да приема, че сте благородник — точно като барон Бенедек. Само че вашите хора са православни и не говорят унгарски, а език с много латински думи. Това означава, че не сте отстранили барон Бенедек от пътя си, за да заемете мястото му. Предвид обстоятелствата и разстоянието, което изминах, вие сте румънец. Влах, за да съм съвсем точна.

Думитру се облегна назад и погледна втренчено жената насреща си. Не знаеше какво да мисли за нея. Отначало изтълкува сдържаността й като плахост, но сега знаеше, че тя има остър език и може да бъде ужасно дръзка. Правеше го всеки път, когато забравяше, че трябва да изглежда плаха и срамежлива. Той бе успял да прочете първите признаци на съмнение по лицето й, но макар че изразителните й черти изразяваха най-различни чувства, тя умело ги криеше зад учтив интерес, толкова скован, сякаш беше нарисувана маска. Това го затрудняваше да повярва, че е способна да разсъждава логично и последователно. Аурата на изкуственост се допълваше от факта, че беше твърде красива, за да е истинска. Големи зелени очи, черни мигли, тен като мляко и рози — зашеметяващо изображение на скъпа детска играчка. Порцелановото лице и скъпоценните дрехи сякаш бяха излезли от най-скъпия моден магазин. Ако при пристигането си в крепостта не изглеждаше толкова уморена, веднага щеше да потърси по тялото й изкуствени шевове.

В парижките салони беше виждал куп красиви жени и всяка от тях се държеше самодоволно и дори високомерно — защото знаеше, че където и да отиде, привлича възхитените погледи на мъжете. По-умните красавици съчетаваха блестяща усмивка, остроумие и буен темперамент — и имаха десетки обожатели.

Макар че по отношение на красотата и интелекта можеше да се мери с всяка парижанка, Алеи явно се стараеше да изглежда сдържана и недоверчива. Вероятно имаше причини да не вярва на мъжете, вместо да приема интереса им като нещо естествено. Ако не беше изисканата й рокля, той сигурно щеше да я сметне за сляпа относно физическите й предимства. От друга страна, по време на вечерята тя изглеждаше по-скоро като грижливо нагласена витрина на търговец на платове и изобщо не се опитваше да го прелъсти. Не че не го намираше красив — без каквато и да било суета той беше готов да твърди, че е забелязал всички необходими знаци, — но в начина, по който реагираше на близостта му, имаше нещо странно, нещо тревожно… сякаш не вярваше нито на него, нито на собствените си реакции.

Какво да й каже, за да облекчи положението си? Не бива да я лъже — тя със сигурност няма да забрави случилото се. Трябва да намери тактичен начин да отклони вниманието й от измамата си. Най-добре да я поласкае.

— Имате извънредно остър ум.

— Да, острият ми ум личи много повече от чувството ми за такт — отвърна хладно тя и вирна прелестната си брадичка. — Не намирате ли и вие, че тази дискусия е много по-интересна, отколкото да си говорим за шарките на покривката?

Думитру я дари с най-очарователната си усмивка.

— Интересно невинаги означава по-добро, мое малко орле с остра човчица.

Тя продължи да го гледа невъзмутимо и той отпи глътка вино, за да прикрие раздразнението си. Трябваше да се примири, че очарованието му няма да я накара да приеме фактите. Ако искаше да я спечели, трябваше да се бори за нея. Пое дълбоко въздух и продължи:

— Какво значение има една граница или едно име, скъпа съпруго? Какво значение има дали сте омъжена за този или за онзи благородник?

Тя отвори уста, явно готова да го захапе здраво, но бързо я затвори и само го изгледа остро.

— Откъде знаете, че смятах да се омъжа за барон Бенедек? Сигурно сте чели писмата ни. Наричате ме малка птичка, значи сте ги чели. Искам да знам как!

Думитру вдигна рамене.

— Когато човек е затворен между две световни империи като мен, най-добре е да държи под око съседите си. И Бенедек, и аз изпращаме кореспонденцията си в Оршова. Аз се погрижих да получавам копия на писмата му, преди да заминат. Когато той уреди да се ожени за вас, реших, че няма да пропусна този изключителен случай. Аз се нуждая от вашите пари не по-малко от Бенедек. Успях да променя датата на пристигането ви, упомената в последното ви писмо, и изпратих хората си да ви посрещнат на пристанището. Зестрата ви ще бъде преведена на моята сметка.

Алсиона буквално зяпна от учудване.

— Вие сте ме откраднали! Сигурен ли сте, че Бенедек няма да се опита да си върне откраднатото?

Това момиче беше невинно агънце, неволно попаднало между вълци. Не му се искаше да я информира за целия обхват на интригите, които ковеше, но искаше тя да получи известна представа за света, в който беше попаднала.

— Разбира се, че ще се опита. Затова внимавам много какво пиша. Но Бенедек не може да ми бъде достоен противник. Той е най-малката ми грижа. В нашата област се коват хиляди интриги, обмислят се заговори, избухват бунтове и какво ли още не. Много други нации ни наблюдават постоянно и са готови в подходящ момент да тласнат събитията в желаната от тях посока.

— Това означава ли, че вашите писма също се четат? — попита тя и го погледна още по-учудено отпреди.

— Не само това. Земите ми гъмжат от шпиони, а дипломатите идват на официално посещение, за да се опитат да ме убедят във възгледите си — кимна сериозно Думитру. — Имайте предвид, че понятието „дипломат“ е много широко. Защото тук няма друг закон, освен моя собствен и чуждите държави изпращат при мен хора, които не познават скрупули.

Алеи все още не създаваше впечатление, че вярва в обясненията му.

— Но защо?

Той вдигна рамене и пийна още малко вино.

— Тук става въпрос по-скоро за символи, отколкото за разум. Османската империя е мястото в Европа, където се срещат две големи световни империи: Русия на изток и Австрия на север. И двете страни искат да контролират областите, от които османците са принудени да се откажат. А пък британците и французите много биха искали нещата да си останат, каквито са, т.е. никоя страна да не вземе превес.

— Не знаех това — отвърна тихо тя и веждите й се сключиха над финото носле. — Кой сте вие всъщност?

— Думитру Константинеску — отговори той с преувеличена небрежност.

Около устата й се очерта напрегната линия, но бързо се изгуби.

— А каква е титлата ви? — попита след малко, подчертавайки всяка дума. Думитру веднага разбра, че това няма никакво значение за нея.

— Предпочитам да използвам графска титла — отвърна той, надявайки се да поправи малко вредата, нанесена от измамната му маневра. — Титлата ми принадлежи, защото е призната и от австрийския император, и от царя.

Тя го гледаше с недоверие.

— А от султана не е ли? Влахия все още е под контрола на Турция — или се лъжа?

Думитру изпухтя недоволно.

— Султанът от векове не дава титли в Румъния. Всички знаят, че никога не би направил някого благородник по своя воля, особено ако е християнин. Знатните в Румъния и Унгария се кичат с титли по свое желание, но Западът признава за истински само онези, които са дадени от Русия и от Австрия. Ако не желаете да сте графиня, може да ви наричат „принцеса Константинеску“. Но да знаете, че титлата няма никаква тежест, защото всички потомки на болярите се наричат така. Само дето звучи добре.

— Принцеса Константинеску — повтори тя и устните й се свиха презрително.

— Просто почетна титла — обясни отново той.

— Въпреки това съжалявам, че никога няма да ме обявят като принцеса и графиня на бала у Ферер — рече тя с неразгадаем израз в очите. — Реакцията ще е такава, че почти си заслужава пътуването до Англия.

Думитру чу болката, скрита зад малкото думи, и започна да разбира как е изглеждал общественият й живот — дъщеря на индустриалец, чиято красота кара всички ревниви жени от благородни семейства да я мразят и да се държат високомерно с нея. За съжаление тя не притежаваше онова специфично очарование, което кара мъжете да я обожават въпреки презрението на сестрите и майките им.

— Значи държите на титлата заради себе си.

— Защо иначе бих се съгласила на тази сделка? — попита тя със смръщено чело.

Думитру вдигна рамене.

— Не съм съвсем сигурен, че мога да преценя по какви причини правите нещо — призна спокойно той.

Тя утихна и се съсредоточи изцяло върху него.

— Каква странна забележка. Досега не съм срещала човек, който си признава, че няма представа за мислите и желанията на жените на моята възраст. Всички си въобразяват, че знаят отлично какви са те. Позволете да ви задам един въпрос, който наполовина отговаря на предишния: Ако не бях направила, каквото се очаква от мен, какво друго бих могла да направя?

Обзет от съчувствие, Думитру поклати глава.

— Не съм погледнал нещата от тази страна.

— Тогава не е ли странно, че размишлявате за това, коя съм аз, вместо да мислите единствено и само за това, каква полза ще ви донеса? — Алсиона се усмихна тъжно. — Да, фактът, че сте румънец — сигурна съм, че щяхте да ме поправите, ако се лъжа, — влияе върху моето отношение към тази връзка. Да не говорим, че изпитвам силни съмнения дали е правилно да се обвържа с мъж, откраднал годеницата на друг мъж. И не само това — вие ме накарахте да се омъжа за вас!

— Нуждата е трудна любовница. — Думитру се усмихна очарователно, но това се оказа грешка, защото тя реагира с леденостуден поглед. В същото време по бузите й полази нежна розовина — значи не беше толкова студена, колкото й се искаше.

— Да, това е вярно — кимна сериозно тя. — Нуждата обаче изисква аз да обмисля много внимателно положението си. Ако се бях омъжила за унгарски благородник, щях да прекарвам поне половин година в императорския двор във Виена. Вие можете ли да ми предложите нещо в Румъния, което да ме компенсира за тази загуба? — Тя разтърси глава и черните къдрици затанцуваха под светлината на свещите. — Може би ще ме отведете в столицата на Влахия, което и жалко село да носи това неподходящо название. — В тона й имаше укор. — Или ще отидем като посланици в двора на османския владетел и ще прекарам остатъка от дните си в константинополски харем.

— Тук сме в Северинор. Нямаме нужда от господари. Нито от влахски, нито от някакви други — отвърна сухо Думитру, пренебрегвайки тона й. — Планините ни защитават добре. Те са твърде високи и твърде трудни за преодоляване. Освен това нямат никаква стойност и никой не спори за тях. Вярно е, че ние сме лоялни към този господар, който в момента ни е изгоден, но го подкрепяме само с думи, не със злато и войници. — Той се усмихна криво. — А що се отнася до посещението в Константинопол, султанът няма да се зарадва много, че ме вижда.

Алсиона смръщи чело и продължи да върти вилицата между пръстите си.

— Това е против уговорката. Тя беше проста: моята зестра срещу титла и блестяща столица. Вие ми предлагате само едното. — Тя го погледна право в очите.

Думитру махна презрително.

— Този аргумент би имал тежест само ако барон Янош Бенедек наистина имаше намерение да спази своята част от сделката. Истината е, че щеше да стори по-добре, ако ви бе предложил луната.

— Какво означава това? — попита тя и подозрително присви очи.

— Той е само болярин. Не е никакъв барон. За австрийците не е нищо повече от едър земевладелец.

— Наистина ли не е благородник? — попита тя, макар да знаеше отговора — това си пролича по лицето й.

Той си позволи усмивка, макар и суха.

— Никой извън родината му не го смята за аристократ.

Алеи помълча малко. Очевидно се питаше на кого да вярва.

— Значи намеквате, че и той нямаше да ме отведе във Виена? — попита най-после тя.

— Ако беше удържал на обещанието си, Бенедек щеше да ви отведе в град, където никой не го познава и не се интересува от него. Той не се интересува от Виена. Мисли единствено за скъпата си Унгария и за въстанието, което щеше да финансира с богатата ви зестра. — Думитру поклати глава. — Ако имаше как да се добере до столицата, щеше да заплюе императора, а пък императорът не може да го понася, както султанът не понася мен. Ако го види във Виена, владетелят непременно ще намери начин да го хвърли в затвора. А вие защо се стремите така упорито към изисканото общество? Намекнахте, че не сте била щастлива в Лондон. Не мога да си представя, че ще се чувствате по-добре в двора на Хабсбургите.

— Моите мотиви не ви засягат — отвърна ледено Алеи. — Но ако това, което казвате, е вярно, аз мога да направя избор между това да живея в изгнание е влашки благородник, който ме отвлече, или с унгарски парвеню, който ме е лъгал в продължение на половин година.

Думитру изпита болка от отвращението по лицето й.

— Никога не съм казвал, че имате избор — отвърна ядосано той и се видя принуден да даде обяснение, което предпочиташе да си спести.

Очите й блеснаха — бе разбрала. Цялото й тяло се напрегна.

— Този брак не е вечен. Едва когато бъде консумиран, ще стане истински.

Тя се препъна малко в последните думи и бързо отвърна поглед. Това не беше просто плахост или чувствителност — изражението на лицето й, преди да сведе глава, му го показа. Вече нямаше връщане назад и той отговори просто:

— Да, знам.

— Значи ще ме принудите?

Трябваше да й се признае: тя не беше нито шокирана, нито истерична. Вместо това пребледня и вирна брадичка като войник, застанал срещу отряда за разстрел. Думитру се почувства като чудовище.

— Ще ви накарам — поправи я меко той. — Няма да ви принуждавам за нищо. Това не ме радва, но на карта е заложено твърде много. Аз не съм брутален тип, но вие няма да напуснете тези покои, преди да сме отстранили всяко правно препятствие, което стои между нас. Ние с вас ще станем истински мъж и жена. Веднага ще ви кажа и друго: аз искам наследник. Ще го имам, дори ако трябва да наема някое селско момиче за ваша камериерка и то да износи моето дете, което ще обявя за ваше. Но съм убеден, че вие ще предпочетете да проявите разум и скоро ще излезем оттук като мъж и жена.

При тези дръзки думи Алсиона дори не трепна.

— Добре, да приемем, че тази нощ се поддам. Ако не забременея веднага, ще твърдя, че не сте изпълнили брачните си задължения, и ще поискам анулиране на брака. — В хладния й глас почти не личеше колко е гневна. — Моята дума ще се изправи срещу вашата и даже ако ме принудят да се подложа на преглед, ще твърдя, че съм била компрометирана още преди брака, както благоволихте да отбележите преди малко.

На логиката можеше да се отговори само с логика.

— Ако анулирате брака си, наистина ще се компрометирате. Да не мислите, че това ще ви се отрази добре?

— А вие да не мислите, че след всичко случило се дотук ме е грижа дали ще се омъжа отново или не? — Тя го гледаше неотстъпно и лицето й беше неподвижно и ясно като издялано от алабастър. — Играчи, лъжци, ласкатели, фалшиви приятели и сноби ме обсаждаха и искаха ръката ми. В сравнение с тях девствеността няма никакво значение.

В зелените й очи имаше толкова болка, че той се изненада. А голяма част от ожесточението в гласа й беше насочено срещу нея самата. Защо ли се обвиняваше за всички негодници, които са й досаждали?

— Мога също да твърдя, че не съм участвала в брачната церемония. И това няма да е лъжа, като се има предвид, че не разбрах нито дума от този фарс, в който ме принудихте да участвам. Тогава анулирането ще стане независимо бракът е консумиран или не.

Тя подбираше думите си все така внимателно, но леката червенина, обагрила бледите бузи, свидетелстваше, че не е толкова безстрастна, колкото се представя. Руменината не беше и от гняв — защото гневът вкаменяваше лицето й. Това беше съвсем друго чувство.

— Защо се отбранявате така упорито? — попита тихо той. — Не мога да повярвам, че държите толкова много на виенския императорски двор. Какви възражения имате?

За момент тя затвори очи и челото й се набръчка, но много скоро отново стана съвършено гладко. Погледна го и ясният й поглед улови неговия.

— Наистина ли не разбирате, граф Думитру или Константинеску, или който и да сте? Вие не ми оставяте избор.

— А вие въпреки това продължавате да се браните — отвърна той, но не беше сигурен дали тя ще се смири, или ще замахне за следващ удар.

— Не въпреки, а заради това — поправи го сърдито тя и неподвижното й лице изрази дълбока тъга, примесена с гняв. — Отказвам да приема тази привидна независимост, а да се съгласявам с всичко, което се очаква от мен.

Тя подръпна двойната огърлица от смарагди и сапфири в стил Тюдор, която отлично допълваше блестящата турскосиня рокля. Откачи накита и му го подаде, за да изиска цялото му внимание.

— Това струва петстотин фунта, но ако го сравним с контрола, който имам върху своя живот, спокойно би могло да е желязна яка с верига. Чела съм, че е имало време, когато турските султани били владетели само на книга. Държали ги в строга изолация, макар и сред разкош. В палати, които били за тях златни клетки. И аз знам, че не всеки затвор има решетки.

— Аз няма да ви дам свобода, Алсиона — отвърна тихо Думитру. Ала една част от него поиска, внезапно и безусловно — за да облекчи болката на тази жена, която почти не познаваше, за да изтрие мъката от очите й, въпреки че трябваше да плати най-високата цена.

— Разбира се, че няма да ме освободите. — Тя издаде странен звук, който прозвуча повече като хълцане, отколкото като смях. — Даже баща ми, който ме обожаваше и ме обсипваше с подаръци, не би направил това за мен. Даже мама, която ме научи колко прекрасен е Вергилий или Еврипид, която доведе вкъщи дъщерята на един немски професор, за да ми бъде гувернантка, не би направила това за мен. Как бих могла да го искам от човек, когото познавам само от няколко часа?

Чувството за вина стана почти непоносимо. То го прободе дълбоко в сърцето, но не смогна да изличи болката, която изпитваше при вида на западналите, бедни села в областта, които изобщо не можеха да издържат на сравнението със западните общини. Това беше само едно пробождане от многото, макар и силно болезнено. Искаше му се да я помоли за прошка, но това биха били само празни думи — защото нямаше да промени решението си. Вместо това протегна ръка през масата и помилва бузата й. Тя се вцепени, но не се отдръпна. Отдалеч розовата й кожа изглеждаше хладна, но под пръстите му се усещаше копринена и топла.

— Искам да ви видя щастлива — промълви той.

— Моите родители също го искат — отвърна равнодушно тя. — Въпреки това ме омъжиха за чужденец. А вие заплашвате да ме затворите.

Тъгата и горчивината в гласа й го улучиха по-дълбоко от всяко жлъчно обвинение.

— Бих го направил само в краен случай. Съмнявам се, че някога бихте ми простили подобна постъпка. И не знам дали съм заслужил подобно обвинение. — Той се запъна и продължи глухо: — Наистина ли искате да се омъжите за Бенедек? Или да се върнете в Англия опозорена?

— Не знам. — Тя се отдръпна. — Знам само, че ако ме изнасилите, ще ви убия. Може би след месец или след двайсет години, но ще го направя. Даже ако ви обикна.

Той разбра, че тя говори напълно сериозно — и че е способна да го направи. Това не беше заплаха, а просто изричане на фактите. Внезапно сърцето му се сгърчи от болка — но не знаеше заради нея или заради него самия.

— Никога не бих направил такова нещо. Повярвайте ми, Алсиона. Има неща, които дори аз не смея да извърша. — Дари я с крива усмивка и продължи: — Затова искам да разберете, че съм различен от Янош Бенедек и от другите като него. Понякога човекът е по-важен от мисията.

Беше сигурен в това твърдение — въпреки играта си с големите нации.

Тя го погледна втренчено и кимна бавно. В очите й се появи светлина, която стопли кръвта му. Тялото му се напрегна.

— Вярвам ви.

— Лъгал съм много хора, признавам, измамих и вас. Но каквото и да съм правил, каквото и да правя оттук нататък, никога няма да ви лъжа. — Думите излязоха от устата му с пламенност, която идеше направо от сърцето, и той спря, за да се овладее. Потърси в очите й и откри трепкаща чувственост. — Но не вярвам, че ще ме оставите да чакам толкова дълго, че да извърша нещо крайно и достойно за осъждане.

— И защо не вярвате? — Гласът й потрепери, стана дрезгав, а очите засвяткаха предизвикателно под тъмните вежди.

— Какво искате да ми кажете, Алеи? — попита той е крива усмивка. — Аз съм на мнение, че вече сте готова.

Последва дълъг, задъхан миг, в който Алеи не бе в състояние дори да си поеме въздух. Порцелановото й лице не изразяваше нищо, но тя отговори на погледа му, а после веднага сведе глава. Широките му рамене, контура на ръцете, дланите, отпуснати спокойно върху масата — всичко това я привличаше неустоимо. Вдигна отново лице и го погледна с пламтящи очи.

— Вие сте нагъл безсрамник — издекламира тя, надигна се, наведе се през масата, сложи ръце на раменете му и впи устни в неговите.