Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (17)

17

Рано сутринта на следващия ден напуснаха Белград. Думитру едва се крепеше на седлото от изтощение. Очите му пареха непоносимо. След като го хвърли в една от най-мрачните килии на градския затвор, князът се престори, че е променил решението си, и го покани при себе си на вечеря. Държа го буден до късно през нощта, правейки се на гостоприемен домакин, докато в действителност се стараеше да му измъкне колкото е възможно повече информация.

Думитру се правеше на много уморен, но нервите му вибрираха. От време на време казваше по нещо незначително, преструвайки се, че случайно се е изплъзнало от устата му — в действителност това бяха лъжи, глазирани с малко истина. Нито една от „изпуснатите“ информации не можеше да свърши работа на Обренович. Князът отдавна знаеше, че Сърбия за пореден път е на прага на въстание, че великите сили и султанът никак не се радват на предстоящия хаос. Що се отнася до окончателното отделяне на Сърбия от Османската империя, Русия и Франция не даваха официално съгласието си и нищо, което Думитру би казал или направил, не би могло да промени този факт. В случай че желаеше да се опълчи срещу Константинопол, Обренович трябваше да е наясно, че ще действа сам — това беше очевидно и за двамата, докато вечеряха.

След вечерята князът изпрати Думитру обратно в килията и там той най-после можа да поспи. Накрая Обренович доказа специфичното си чувство за хумор, като обсипа двамата си гости с подаръци и ги изпрати към Константинопол. Даде им нови дрехи, коне и малка камериерка за Алеи, която да се грижи за нея по време на пътуването. Даде им и дванайсетчленна „почетна гвардия“ от личната си охрана, за да подчертае, че Думитру е с ранг на чуждестранен принц и високопоставен пленник. Войниците щяха да ги ескортират до самия дворец на султана.

Докато клюмаше над главата на коня, Думитру за първи път се замисли сериозно за вероятността това начинание да му струва живота. Той не беше от мъжете, които размишляват над факта, че са смъртни, но прекият сблъсък с темата го стресна и го накара за първи път в живота си да изпита страх.

За разлика от него Алеи изглеждаше дяволски свежа. Движенията й бяха изпълнени с нова енергия, а лицето й изразяваше решителност и оптимизъм. Тази сутрин отново беше чиста и добре облечена, истинска английска лейди. Даже беше свикнала с ездата и седеше на гърба на кобилката си съвсем естествено.

Дали новият гардероб и камериерката са били достатъчни да повдигнат настроението й и да я накарат да забрави новата, пълна с неизвестни цел на пътуването? — запита се Думитру. Друг път би бил склонен да припише този обрат на капризния темперамент на жените, но не и в случая с Алеи. Може би тя си е въобразила, че ще избягат от султана със същата лекота като от хайдутите, от селския старейшина, от революционерите и от княза? Не. Дори тя не можеше да е толкова наивна. Още при първата почивка щеше да я попита.

По обед позволиха на двамата пленници да слязат от седлата и да си починат. Алеи нареди на камериерката да опъне на тревата одеяло, за да може да седне. После доволно задъвка парчето хляб, което й дадоха. Изглежда възнамеряваше да показва задоволство от всичко, което й се случваше. Думитру взе своето парче хляб от ръцете на лейтенанта и седна до нея, без да я попита.

— Изглеждаш необяснимо ведра — подхвана предпазливо той.

— Защото съм чиста и отпочинала. Докато стигнем в Константинопол, може да се случат още много неща, нали? — Усмивката й издаваше решителност — по-скоро инат. — Ако ни се случи нещо ужасно, няма да съм прекарала цели седмици в мрачни размишления.

Думитру беше толкова изненадан, че избухна в смях.

— Ти и мрачни размишления!

— Да, аз. Ти нямаш ли такива моменти, когато сам се подлудяваш? — попита раздразнено тя и той видя, че зад оптимизма в очите й се криеше парещ, изпепеляващ страх. Решението на княза явно беше още по-голям шок за нея, отколкото за него. Но тя реагираше по начин, който той смяташе за невъзможен — налагаше си да носи маската на смела млада дама, макар че тази преструвка можеше да я доведе до ръба на истерията.

Ох, Алеи, въздъхна вътрешно той и закопня да я притисне до гърдите си и да я целуне както оная нощ в гостилницата. Оттогава не се беше доближавал до нея. Ала се овладя и само каза:

— През цялото време си мисля как да избягаме. — Това отговаряше на истината, макар и само отчасти. Кошмарите му бяха изпълнени с детайлните му познания за бруталността на османците, но Алеи не биваше да знае нищо за това.

— Хмм… — промърмори тя и се усмихна с неприсъщ за нея черен хумор. Въпреки че продължи да се прави на оптимистка, по лицето й личеше, че не е убедена. — Ако измислиш нещо, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се — отговори веднага той. — Никога не бих избягал без теб.

Тя го погледна и изкуствената усмивка изчезна с бързина, която му причини болка.

— Макар че постоянно се опитвах да те изоставя при пръв удобен случай?

— В двора на принц Обренович не го направи — напомни й той. Тя беше опасно близо до точката, в която щеше да загуби самообладание, и един спор беше най-сигурният начин да я предпази.

Както очакваше, Алеи се намръщи заплашително.

— Не изпитвах никакво желание да му стана любовница… или играчка… или каквото и да е. — В гласа й звънеше презрение. — Но ти много добре знаеш, че нямах предвид това.

Думитру поклати глава.

— Още от самото начало на този безумен фарс, Алеи, аз не съм имал никакво друго намерение, освен това да те отведа обратно в Северинор. Защо да променям целта си сега?

— Защото животът ти е в опасност — отговори тя сериозно и тъжно.

— Не съм променил решението си, Алеи — повтори той бавно и отчетливо. — Не бих го променил дори ако отивам на сигурна смърт.

Усмивката й издаваше тъга.

— Аз също не съм, макар че все повече и повече желая… — Тя млъкна рязко, в продължение на няколко минути яде мълчаливо, после смени темата: — Колко езика говориш всъщност?

Думитру примигна изненадано. Смяната на темата не му хареса, но реши да я приеме. Беше готов на всичко, само и само да я отклони от мрачните мисли.

— В тази област аристократите говорят немски. Той е официалният език във всеки дом, затова и аз отраснах с немския. В семейството ми се говореше и гръцки, защото баба ми беше фанариотка. Комичното е, че дядо загина в битка срещу гърците.

— Каква беше баба ти? — Алеи вдигна вежди. — Не разбрах думата.

— Гърците от Фанар или Фенер — това е квартал на Константинопол — обикновено заемат повечето правителствени постове, предвидени за християни. Баба ми е внучка на правителствен чиновник, на един от влашките управители, затова и аз имам правото да се наричам принц — обясни с усмивка Думитру.

— Разбирам — отговори намръщено Алеи.

— Повечето селяни в Северинор говорят само влашки. Аз знам още маджарски и диалекта, който се говори в Карпатите — продължи Думитру. — Дядо ми настояваше да науча и руски, защото беше на мнение, че бъдещето на Румъния зависи от руснаците. След като дядо загина, баща ми забрани вкъщи да се говори на руски. Преди да замина за Париж, започнах да уча френски. Прекарах шест месеца в Англия и там научих английски. Говоря горе-долу сръбски и османо-арабския диалект, характерен за султанския двор. Знам латински и малко църковнославянски.

Алеи мълча дълго. Накрая промълви с уважение:

— Това са цели дванайсет езика! — Но в гласа й имаше и обвинение.

— Нали съм шпионин, Алеи — обясни Думитру и се усмихна криво. — Плащам на много хора, за да ми разказват какво са чули и видели, и трябва да ги разбирам. А когато наминават други шпиони или дипломати, трябва да умея да говоря, да изтъргувам добра цена, да им давам информация на майчиния им език и да внимавам много, за да кажа само онова, което искам да знаят.

— Имаш предвид Николай Иванович, онзи руснак, нали? — попита все така намръщено Алеи. — С колко страни… търгуваш?

Намерението му да й спести мръсните детайли на не особено тайната си странична дейност отиде по дяволите. Вече нямаше смисъл да крие — незнанието не би могло да я защити.

— С Австрия, Франция и Великобритания постоянно. Понякога княз Обренович ми изпраща запитване и аз отговарям или не. Османците също ми изпращат дипломати.

— Но и ти, и князът казахте, че султанът те мрази! — В тона й имаше недвусмислено обвинение.

— Ами такава е международната политика, Алсиона — кимна сухо той. — Той би предпочел да ме няма, това е ясно, но след като съм тук и събирам информация, иска да знае всичко. Всички, които работят с мен, дълбоко в себе си знаят, че продавам информация на всички. Знаят още, че аз съм наясно какво знаят те и какво не. Половината от пратениците идват само защото другите правят същото и това няма нищо общо с информацията, която получавам от агентите си.

— С изключение на руснака не съм видяла в Северинор нито една подозрителна личност — отговори сърдито Алеи.

Думитру се усмихна уморено.

— Така и трябва да бъде. Моите шпионин са съвсем обикновени хора: търговци, пътници, селяни, боляри, старейшини, коняри… — Алеи понечи да го прекъсне и той обясни бързо: — Не, онзи, при когото ни отведоха, не е от тях. Някои пишат писма или копират писмата на други хора. Така научих, че Бенедек има намерение да те направи своя жена. Моите хора често ходят на гости и после бързат да дойдат при мен, за да ми кажат новините.

— Защо го правиш? — попита Алеи. Изглеждаше примирена и унила. — Ти мразиш игрите на великите сили в тази част на света, отвращаваш се от високопарния патриотизъм и интригите на революционерите. Защо си се впуснал в шпионската игра?

— И баща ми не можеше да разбере — усмихна се Думитру. — Не искаше да проумее, че щем не щем, ние сме част от голямата игра. Веднъж ти казах, че не искам да бъда пешка, помниш ли? След като нямам избор дали да играя или не, поне да стана един от важните играчи. От значение е и фактът, че печеля по петстотин лири годишно и използвам хората и великите сили, които си въобразяват, че те ме използват. — Изсмя се горчиво и заключи: — Но сега страницата се обърна и аз наистина съм пешката, която не желаех да играя.

— О! — пошепна стреснато тя и се загледа към гората. По лицето й се виждаше, че размишлява усилено. Премисляше думите му и ги подреждаше в големия контекст на представата, която си бе създала за него. Той се запита — и не за първи път — как изглежда тази представа и за какъв го смята тя.

Стана му ясно колко силно му липсваше жена му — не само тялото й, не и подсъзнателната увереност, че тя го очаква. Липсваха му разговорите с нея, неподходящите й въпроси, възхитителният й ум. Какво ще се случи, ако наистина успее да я върне в Северинор? Ще му прости ли тя, или ще обмисля следващата възможност за бягство? А той, макар че я иска повече от всичко на света, нима ще я задържи против волята й?

— Радвам се, че вече знам и това — каза тя малко по-късно.

— Вероятно ти просто си свикнал да мамиш хората около себе си. Вероятно ще ти е много трудно да отвикнеш. Вероятно не е редно да искам от шпионин, свикнал да дърпа конците, да предаде другиму част от тези конци. — Преди Думитру да е преодолял учудването си от този отговор, Алеи добави: — Е, какво ще правим сега?

Той разтърка очи и се усмихна уморено.

— Ще избягаме, разбира се. Какво друго?

Алеи не прие отговора. Той прозвуча в ушите й като едно от онези успокоителни обещания, които родителите дават на децата си: „Не се бой, нищо лошо няма да ти се случи“. Мили, но без значение.

Пътуваха вече пяла седмица. Всеки километър ги отвеждаше по-навътре в пустошта. Горите ставаха все по-гъсти, селата се разредиха и изглеждаха все по-бедни. Алеи не можеше да повярва, че са на път към столицата на империята, разтърсила някога основите на християнството. Към град, който преди хиляда години е бил източната столица на Римската империя. Имаше чувството, че е на светлинни години от цивилизацията. И понеже не успяваше да отклони вниманието си с математика и философия, започна да си припомня откъси от стихотворения, посветени на падането на крале. „Как се срутват могъщите“ се смеси с „Вижте моето дело, могъщи, и ще се отчаете“. Накрая беше готова да повярва, че безлюдното място е божие предупреждение към бъдещите поколения — макар да не знаеше за какво.

Двамата с Думитру почти не разговаряха. Какво ли можеха да си кажат? Съжалявам, че скоро трябва да умреш, и то мъчително. Съжалявам, но сигурно ще убият и теб, ако не те продадат в робство. Думите бяха безсмислени. Те не променяха нищо. Завръщането й в Англия беше само мечта. Алеи се улови, че най-много й липсва Северинор, и се нарече перверзница. Валеше сняг, топеше се, валеше отново и оставаше. Ранната зима се настани трайно в сърцето й.

В палатката, която тя делеше с Деяна, докато мъжете спяха на студената земя навън, Алеи спеше непробудно. И всяка сутрин се будеше като разбита. Обличаше се, закусваше, възсядаше коня и заемаше мястото си в колоната. Имаше чувството, че тя и Думитру са пленена кралска двойка, която римските армии отвеждат в столицата, за да я покажат на гражданите и да отпразнуват поражението.

През седмата нощ, след като напуснаха Белград — Алеи вече беше загубила надежда, че нещо ще се промени, — тя се събуди не защото в лагера имаше движение или през платнището проникваше светлина, а защото усети как някой затисна устата и с пръсти и я изтръгна от дълбините на съня. Отвори очи, твърде объркана, за да се отбранява, и видя контурите на мъж, очертани върху бялото платнище. Думитру.

Познаваше го по-добре от себе си. Усети неговата кожа върху устата си, видя фигурата му, облъхна я топлината на тялото му, замайваща както винаги. Докосна ръката му, за да му даде да разбере, че го е познала, и той веднага се отдръпна.

Алеи се отдалечи предпазливо от Деяна, която се бе сгушила в нея, за да се топлят, съзнавайки, че единствено тънкото платнище я отделя от войниците и разкриването им. Камериерката беше свикнала е нощните й ставания и не се раздвижи. Само потрепери от студ и придърпа одеялото.

Алеи стана. Студът я улучи като удар, отне й дъха и проникна под фланелените фусти. Тя стисна здраво зъби, за да не тракат, прихвана полите си, наметна се и обу ботушките си.

Думитру се обърна безмълвно и излезе от палатката. Повдигна платнището и то изскърца — беше замръзнало. Алеи го последва безшумно. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й, движенията й бяха сковани и тромави. Видя догарящия огън и спящите пазачи, свити като безформени буци под одеялата. Никой не помръдваше. В студените нощи мъжете спят по-дълбоко, каза си помъдряла Алеи.

Думитру бързаше към дърветата, обграждащи лагера. Алеи вървеше след него, стараейки се да не вдига шум, прекрачваше счупени клони, приличащи на черни змии върху снежните преспи. Щом навлязоха между дърветата, сиянието на огъня и бледата светлина на звездите изчезнаха. Алеи отвори очи колкото можеше по-широко, за да поеме повече светлина, протегна свободната си ръка и хвана Думитру за жакета, докато внимателно претърсваше с поглед едва видимата земя. Дано само не се спъне! Той спря, тя също. След малко тя вдигна глава и забеляза два коня, вързани за едно дърво. Думитру бе осигурил коне! Тя затвори очи, изпрати благодарствена молитва към небето и сърцето й се успокои.

Думитру й подаде юздите и Алеи се метна на седлото — може би не особено грациозно, но успешно. Думитру последва примера й. Обърна коня си и потегли в бърз тръс. Тя го последва без усилие. Мълча дълго, но когато минаха няколко километра — или поне така й се струваше, — мълчанието стана непоносимо и тя попита шепнешком:

— Как успя да го направиш?

— Нищо не съм направил — отговори тихо той и Алеи се учуди на безгрижието в гласа му. — Просто изчаках да спечелим доверието на охраната. Когато се убедих, че пазачите спят, дълбоко, просто тръгнах.

— Ами ако не бяха заспали дълбоко? — Алеи не се задоволи с това обяснение.

— За щастие не се наложи да се занимавам с тази възможност — отвърна сухо той. — Виж, гората се разрежда. Да ускорим ход.

Въпреки увереността в гласа му — и тази прекрасна, благословена лекота, така характерна за него и така обичана от нея, — Алеи разбра, че той няма желание да обсъжда този въпрос. Тя нямаше нищо против мълчанието, защото все още се чувстваше застрашително скована и се нуждаеше от концентрация, за да държи вързопа с дрехите и да се ослушва за преследвачи. На всичкото отгоре я болеше глава и това също отнемаше желанието й да разговаря.

Яздиха, без да спрат нито веднъж, докато слънцето изгря. Първият час мина за Алеи със страха от тропот на копита и рев на преследвачи, но е течение на времето този страх отслабна и остана само като предупредителен звук в задната част на главата й. Спряха на една полянка, хапнаха ръжен хляб и сирене и пийнаха по малко студена вода. Конете пасяха мирно наблизо. Засега няма да палим огън и ще ядем само хляб и сирене, реши Алеи.

Тя беше благодарна за почивката, защото можа да се облече по-топло и да вдигне косата си — а и да постои малко права, защото изпитваше болки в краката.

— Прилича ми на пътя, по който минахме вчера — каза тя между две хапки.

— Същият е — потвърди Думитру.

— Продължаваме да яздим на югоизток — продължи тя и примигна към слънцето, което вече се бе издигнало над дърветата.

— Точно така — кимна отново той.

— Разбирам, че това е посоката, в която е най-малко вероятно да ни търсят — промълви замислено Алеи. — Но не смяташ ли, че ще ни е много трудно да стигнем до Северинор, след като яздим в противоположната посока?

— Може би — отвърна той е тон, който можеше да се определи само като снизходителен. — Истината е, че не познавам тази страна. Сърбите казаха, че ще минем през София. Че градът е само на триста километра от Белград. Пътуваме вече цяла седмица и съм сигурен, че не сме далеч. След няколко дни ще можем да сменим конете и дрехите си. Познавам няколко души, които с радост ще ни помогнат, защото очакват от мен ответна услуга.

— Имаш шпиони?

Думитру я дари с крива усмивка и зъбите му блеснаха развеселено.

— Но разбира се, скъпа!

Алеи за дъвка упорито твърдата коричка на хляба и с много мъка успя да я преглътне.

— Решила съм да се радвам, че си шпионин.

— Аз ръководя шпионска мрежа — поправи я сериозно той.

— Няма значение — махна с ръка тя и продължи с копнеж: — Иска ми се да вярвам, че тази помощ ще означава топла баня — истинска баня, не само леген топла юда в ледената палатка. Мисля, че вече съм забравила какво значи да ми е топло.

В гласа й имаше горчивина и Думитру спря да яде. В погледа му светна разкаяние.

— Взел съм достатъчно одеяла…

— Не става въпрос за това — прекъсна го бързо тя. — Ще се справя. Наистина. Добре съм. — И го дари с усмивка, която обаче не успя да разсее недоверието му.

Закуската завърши в мълчание.

Алеи възседна коня си, опитвайки се да пренебрегне чувството на изтощение и пулсиращото главоболие. Думитру се метна на седлото и пусна коня в тръс. Алеи го последва, изправи се на седлото и си каза, че е готова да посрещне деня, все едно какво ще й донесе.