Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (16)

16

Пристигнаха в Белград чак след пет дни. Революционерите бяха по-добре облечени от хайдутите и не бяха склонни към самохвалство и груби шеги, но това не ги правеше по-малко опасни. Под добрите маниери и английските костюми се криеха оръжия: Алеи преброи десет пистолета и осем саби и ножове. Освен това водеха четири огромни кучета, които не се отделяха от колоната. Мастифи или нещо подобно — Алеи не беше сигурна, а и не искаше да знае.

Макар че Думитру всяка вечер й сваляше корсета и всяка сутрин й помагаше да го сложи отново, двамата почти не си говореха. Алеи предпочиташе да се изгуби в своя свят от числа и абстракции и за известно време да забрави какво се случва около нея. Това беше много по-добре, отколкото да мисли за съдбата си и за Думитру. Колкото повече напредваха, толкова по-тревожен изглеждаше той и типичната усмивка в очите му окончателно отстъпи място на тъмна сянка.

На шестия ден, след като бяха напуснали селото на хайдутите, двамата седяха един до друг край големия лагерен огън и се взираха в пращящите, пушещи пламъци. Революционерите бяха спрели край малко село и бяха изпратили Алеи да събере дърва за огъня — правеха го всяка вечер, защото бяха убедени, че тя няма да избяга, а даже да се опита, не може да стигне далеч без добър кон. Тази вечер тя се върна с празни ръце и мъжете отрязаха свежи клони от близкия смърч, за да приготвят нещо за ядене. Съчките в огъня пращяха, пръскаха искри и пушеха, а печеният заек имаше неприятен смолист вкус. Всички гледаха да седят по-далече от огъня.

Нощта беше студена и Алеи копнееше за малко топлина. Без да се притеснява от пушека, тя се сви на кълбо близо до огъня и приглади назад постоянно падащата в лицето й коса. Думитру се настани близо до нея и двамата седяха в мълчание. Отдавна не се бяха чувствали толкова близки. Той явно не се нуждаеше от топлина. Лицето му беше вглъбено, погледът — малко отнесен. Изобщо не усещаше пушека, който бе прогонил сърбите по-надалеч.

— Съжаляваш ли, че отказа да им сътрудничиш? — попита Алеи. Той й бе разказал за предложението на революционерите и за своя отказ и тя все по-често се питаше дали не съжалява, че е избрал неизвестността пред една привична дейност.

Той вдигна глава и примигна, опитвайки се да се концентрира.

— Не. Ако се бях съгласил да участвам и князът бе успял да ме залови — а това е даже много вероятно, — щях да умра от мъчителна смърт. Сигурен съм в това.

— Как смяташ, какво те очаква в Белград? — продължи да пита тя. — Той със сигурност ще иска нещо от теб.

— Да, знам, че ще се опита да ме направи своя марионетка, по един или друг начин. — Той се усмихна криво и помоли: — Не се притеснявай за мен. Не съм се отказал. Ще намеря начин да избягаме.

Алеи млъкна и се загледа в огъня. Трепереше не само от студа. Не е справедливо, каза си тя, и не за първи път. Не е справедливо. Това са детински, глупави караници. Кой, ако не тя, знаеше колко несправедлив е светът. И въпреки това нямаше представа как би могла да помогне.

— Иска ми се да бях напуснала Северинор по друг маршрут — промълви тя.

Думитру наклони глава и я погледна. Дъхът й спря, тялото й се стопли от добре познатото желание. Междувременно брадичката му беше покрита с гъста черна брада и сините очи изглеждаха невероятно светли. Бузите му бяха хлътнали и тя неволно го оприличи на вълк.

— Но не съжаляваш, че избяга, нали?

— Не. Ти искаш да ми отнемеш полагащата ми се част от зестрата. При такива условия не мога да остана — отсече тя е брутална откровеност. — Защо ме последва през Дунава?

— Защото те искам. Защото те обичам — отговори той, без да му мигне окото.

Алеи изохка задавено.

— Но ти знаеше, че това е опасно начинание за един румънски благородник, да не говорим за известна личност като теб.

— Защото според теб в тази част на света няма много посивяващи мъже на трийсет и една години с френски костюми и благородни коне, нали? — попита небрежно Думитру.

— Трийсет и една? — повтори Алеи и от изненада изпусна нишката на разговора. — Ти си на трийсет и една?

— По-точно на трийсет и две — усмихна се той. — Първи октомври вече отмина, но след деня, когато ми избяга, и без това се чувствам като през ноември.

— Аз пък си мислех, че си… — По-млад? По-стар? Алеи не знаеше какво да каже. Понякога й изглеждаше дори по-млад от нея. Друг път обаче й се струваше стар като планините, които ги обграждаха.

— Знам — промърмори той и отново се загледа в пламъците.

Защо не беше забелязала, че отдясно на устата му се появява трапчинка, щом се усмихне? Гърлото й пресъхна. Искаше да му каже нещо, с което да оправи нещата между тях, но съзнаваше, че извинението ще прозвучи като празна фраза. Да, тя съжаляваше за сегашната ситуация, но беше твърдо убедена, че решението й да го напусне с било правилно. Освен това той нямаше да я помоли за прошка за предателството си към нея — никога не биваше да го забравя. Беше й лесно да обича Думитру, но не можеше да му вярва. Затова мълча, докато и двамата заспаха — само на половин метър един от друг, но разделени от цели светове.

Яздеха вече четвърти ден през гори и пусти пасища. Монотонността се нарушаваше само от някое и друго бедно село. Страната изглеждаше необитавана и дива и Алеи се чувстваше все по-зле. Беше свикнала с оживлението и суетнята в големите градове, е много хора, черни сажди и шум от машини, с тропот на копита и скърцане на колела, е многогласен хор от човешки гласове. Обичаше да гледа как хората говорят, смеят се, карат се… живеят.

Времето, прекарано в Северинор, беше като сън от друг живот, от нереално място. Дори там наличието на село с четиристотин жители беше прогонвало усещането за самота. Докато пътуваше нататък, тя се измъчваше от съмнения и не видя почти нищо от страната, през която преминаваше, а при бягството от Северинор беше твърде уплашена, за да се оглежда. Сега беше смазана от чувството за изолация, от тишината и пустотата на тези диви земи. Малкото села, носители на старинна, обезсилена цивилизация, не бяха в състояние да повдигнат настроението й.

В деня, преди да влязат в Белград, Алеи получи месечното си кървене и това я изпълни със странна смес от облекчение и разочарование — и с болка от хаоса на емоциите й. Чувстваше се ужасно объркана, макар че привидно всичко беше ясно и просто. Думитру се опитваше да открадне пари, които си бяха само нейни — и вероятно вече беше успял, поне според това, което знаеше. Той беше устроил заговор срещу нея, за да я направи безпомощна, зависима, неспособна да действа. Каквото и да имаше между тях, каквото и да беше извършила, този факт си оставаше налице и тя нямаше друг изход, освен отново да направи опит за бягство, за да се освободи от оковите и от позорния брак, в който той я беше въвлякъл.

На първо място обаче беше страхът от онова, което ги очакваше в Белград. Може би с изтичането на кръвта й в момента изтичаше и единствената надежда на Думитру да има наследник — и единственият й шанс да запази нещо от него. Може би ще го загубя, повтаряше си унило тя. Не, аз не го искам. Не искам да го запазя. Но няма да понеса да го загубя по такъв начин — не само по негова, а и по моя вина.

Но нейното място беше в Англия. Вече беше убедена в това. След като анулира брака си, ще заживее в Лийдс като скромна вдовица, а ако някой ден все пак се омъжи, за да осигури наследник на Картъровите фабрики, ще постигне споразумение с Йезекиил Макгрегър, колкото и неприемливо да беше първото му предложение. В пристъп на самоизмама и фантазия той искаше да й припише ролята на добрата домашна фея, но тя знаеше, че той е разумен мъж и ще се съгласи и със съвсем различни условия. Алеи беше убедена, че той е нежно привързан към нея, независимо от факта, че един ден тя ще наследи едно от най-големите наследства в Англия. Той не беше благородник, но след всичко преживяно тя се бе наситила на благородниците. В момента най-важното за нея беше да си осигури спокойно съществуване без постоянната намеса на съпруг.

Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че като се омъжи за друг, ще извърши един вид прелюбодеяние, все едно дали има документ за анулирането на брака си или не. Все едно дали беше православна, англиканка или презвитерианка — спомняше си, че в детските й дни семейството и беше презвитерианско, — едно беше ясно: тя беше омъжена за Думитру Константинеску от Северинор и щеше да остане негова жена, докато смъртта ги раздели.

На следващата утрин Алеи страдаше от спазми в долната част на корема, чувстваше се замаяна и тромава и се измъчваше от пулсираща болка в задната част на главата. Най-сетне излязоха от гората и пред тях се разпростря град.

Първо минаха през няколко села, заобиколени от обработени ниви. Селата се редуваха едно след друго и Алеи забеляза ясни признаци на заможност: високи къщи, красиви малки градини, работилници, кръчми — а тук-там и по някоя господарска къща, издигаща се обикновено на някое малко възвишение.

Най-сетне влязоха в Белград. Павираните улици и къщите имаха почти западен вид. Червени покриви и гръцки фасади с интересни османски орнаменти събудиха интереса й. Над града царуваше старинна крепост с високи кафяви зидове. Алеи се огледа неспокойно и стомахът й се сгърчи от болка.

— Мисля, че не искам да вляза там — каза тя на Думитру.

Той се засмя тихо.

— Нежеланието ти е напълно оправдано. Крепостта е пълна е османски войници. Тя е бодилът в плътта на княза, препъникамък за амбициите му. Той и семейството му имат красива лятна резиденция в провинцията, а когато са в града, обитават друга резиденция. Предполагам, че ще ни отведат точно там.

Думитру се оказа прав. След минута завиха по улица с величествени сгради и спряха пред една от тях. Водачът скочи и каза няколко думи на постовия пред вратата. Войникът кимна и изчезна. Алеи искаше да каже нещо, за да сложи край на напрегнатата тишина, но не успя да формулира и две смислени думи.

Постовият се върна и ги покани да влязат. Алеи не намери време да се възхити на великолепната входна зала, защото няколко от революционерите и стражите на княза я поведоха по висок коридор — далече от Думитру. Тя се обърна, защото се страхуваше, че ще ги разделят завинаги. Той се взираше напрегнато в нещо извън полезрението й. Тя зави зад ъгъла, после изкачи някаква стълба, където внимателно, но настойчиво я въведоха в някаква стая. Войниците се оттеглиха, но щракането на ключалката не остави съмнение, че е затворница. Като не знаеше какво друго да прави, тя започна да разглежда затвора си.

Салонът се намираше на горния етаж и беше обзаведен по френска мода. Изглеждаше потискащо традиционен. Не се виждаше дори най-малка следа от екзотика. Алеи се огледа внимателно, но не откри абсолютно никаква възможност за бягство. Дали пък да не счупи огледалото, което заемаше половината отсрещна стена, да нареже завесата на ивици с някое остро парче, а после да…

Приближи се до огледалото без голяма надежда. Погледна се и спря като вкаменена. Косата й беше невероятно разбъркана и стърчеше на всички страни. Лицето и беше ужасно мръсно. Костюмът за езда бе целият в кални петна, на много места зееха дупки. Като цяло приличаше на жалка просякиня. Нищо общо с изисканата дама отпреди.

Лицето, което я гледаше втренчено от огледалото, изразяваше такова смайване, че тя избухна в смях. Едва започнала, вече не можеше да престане. Смя се, докато сълзите, които се стичаха по лицето й, прокараха чисти бразди по бледите й бузи.

— Госпожице?

Алеи подскочи и истеричният пристъп свърши. Обърна се и видя на прага дребничка прислужница.

— Да? — попита механично тя и бързо се овладя.

Момичето продължи на немски с тежък акцент:

— Името ми е Деяна. Донесохме ви вода да се изкъпете, чисти дрехи и нещо за хапване. — Кимна с глава и Алеи видя зад гърба й още няколко прислужнички, всички тежко натоварени.

— Много добре — каза тя и се почувства пълна глупачка. — Наистина имам спешна нужда от баня.

След половин час Алеи беше нов човек. Изкъпа се е топла вода, момичетата й измиха косата, сресаха я и я изсушиха. Сръчна камериерка отряза стърчащите краища и й направи красива прическа, като през цялото време охкаше жално. Алеи успя да скрие торбичката с талери в новия корсет, който й дадоха. Облякоха я от главата до петите в ново. Остана със старите си ботушки, защото нито един чифт от донесените не й стана, а френската вечерна рокля, която избра, беше от тъмносиня коприна, със строга кройка, приемливо ушита — явно измайсторена от местна шивачка. Платът обаче беше прекрасен.

Когато камериерката приключи с прическата й, Алеи отново изглеждаше като жената, напуснала Англия преди половин година — или почти като нея. Може би беше малко поотслабнала, но това беше всичко. Струваше й се някак странно, но изобщо не се чувстваше като развълнуваното, невинно, романтично момиче, тръгнало на път към новата си съдбата. Даже страхът й имаше друг привкус. Някога беше нов, неясен и пронизващ, а сега беше като добре позната стара болка.

Когато Деяна свърши с оправянето на косата й, на вратата се почука. Камериерката отвори и на прага застана прислужник в западен костюм. Каза няколко думи на момичетата и изчезна.

— Време е да вървим — обясни на немски Деяна.

Нервното треперене, почти изчезнало по време на тоалета, се появи отново. Алеи се изправи и излезе от стаята. Камериерката я преведе през няколко коридора, докато най-сетне се изправиха пред нещо като кабинет — Алеи беше готова да го нарече и помещение за държавни приеми, защото беше голямо като бална зала и мебелирано не само като правителствен кабинет, а и като салон.

Сивокос мъж с тънки мустаци седеше зад величествено писалище, царуващо над пялото помещение. Непознатият бе облечен в яркочервена униформа със златни еполети. Сигурно княз Обренович. Носът му беше червен, а очите — кръвясали и въпреки че огледа безизразно Алеи, по гърба й пробяга студена тръпка. Мъжете, които стояха наоколо, бяха облечени в западни костюми или носеха червени униформи. Контрастът между трезвите, сдържани ежедневни костюми и червено-златната помпозност поразяваше съзнанието, но и оставяше впечатление за нещо сбъркано.

Алеи рискува един поглед през залата и видя Думитру да стои в един далечен ъгъл, мрачен и неподвижен. И той беше изкъпан, облечен в нов английски костюм, в който изглеждаше невероятно добре. Избръснат, с късо подстригана и пригладена назад коса. Мускулестата му шия изглеждаше странно открита. Алеи си спомни какво му бе казала преди около два месеца — сякаш беше преди сто години. Че няма нищо против да си отреже косата, но го предпочита с избръснато лице. Дали го е направил заради нея? Сърцето й се сви от болка, а когато той я погледна, и по неговото лице пробяга сянка от същата болка като нейната.

При влизането на Алеи княз Обренович не си направи труда да стане и тя реши също да го пренебрегне, но после разбра, че е по-добре да не плаща цената за подобно неуважение. Затова направи грациозен, добре дозиран реверанс: достатъчно дълбок, за да не изглежда пренебрежителен, и достатъчно лек за истинско засвидетелстване на уважение. Князът обаче се държеше така, сякаш изобщо не я забелязва.

След малко влязоха революционерите, прясно избръснати, в собствените си костюми, всички с едно и също изражение на лицето: смес от гордост и гняв, към която се бе добавило нещо умолително. Мъжът зад писалището каза няколко думи, предводителят излезе напред, поклони се учтиво и отговори на сръбски. Алеи се ядоса ужасно, че не разбира езика.

Мъжът говореше драматично, сочеше Алеи и Думитру, а в кулминационния момент на разказа си извади от джоба си нещо дълго, дебело и черно — отрязаната й плитка! Алеи загуби ума и дума. Мъжът размаха плитката като змия, после бързо я прибра и продължи да разказва. Гордостта в гласа му често се сменяше с ласкателство и подмазване. Княз Обренович слушаше, без да показва дали вярва или не вярва на историята. Лицето му сякаш бе издялано от камък. Алеи изобщо не можеше да разбере какви мисли го вълнуват.

Когато революционерът най-сетне свърши и отстъпи назад, Алеи отново рискува да погледне към Думитру. Лицето му изразяваше мрачно забавление и тя не разбра дали трябва да се успокои, или да се уплаши още повече. След малко князът се обърна направо към Думитру.

— Предпочитам да говорим на немски — отговори учтиво съпругът й. — На немски се изразявам по-ясно.

Алеи успя да скрие учудването си, но Обренович вече я бе изгледал е присвити очи, преди да отговори на Думитру. Акцентът му беше ужасен и нямаше нищо общо с цивилизования начин на изразяване на революционерите. Кой е този човек? — запита се неволно Алеи. — Как е станал княз?

— Жената е красива, нали? — чу тя гласа на Думитру. Принцът говореше на сръбски, но той му отговаряше на немски. — За съжаление вече не е девица и не може да украси къщата на някой почтен мъж.

Алеи си мислеше, че знае какво е страх, но ударът, който й нанесоха думите на Думитру, беше толкова силен, че част от нея се запита как изобщо е могла да се задържи на крака, вместо да падне мъртва или да побегне отчаяно. Би трябвало да се чувства обидена от изказването на Думитру, но сега не беше време за плитко смущение, защото при мисълта какво е казал князът, за да провокира подобен отговор, изпита див ужас.

— Вярно ли е, момиче? — попита князът и я погледна така, сякаш можеше да види доказателство за невинността й през дрехите. По-точно за липсата на невинност.

— Да — отговори тя и сама се учуди колко твърдо прозвуча гласът й. — Да, вярно е.

Моля те, Думитру, помоли се вътрешно, кажи нещо, направи нещо, само не ме давай на този мъж!

Князът изпухтя и лицето му изрази нещо като отвращение.

— Защо тогава си отряза косата? За да го спреш ли, глупава гъско? Сега нямаш друг изход, освен да се омъжиш незабавно за него. Баща ти няма да те приеме обратно и да опозори семейството си.

— Направи го, за да ми отмъсти за изгубената си невинност — обясни Думитру и успя да придаде на гласа си едновременно виновно и арогантно звучене. — Разказа на хайдутите, каквото искаха да чуят, с надеждата да ме убият и да заживее като почтена вдовица — свободна да се омъжи за когото поиска.

— Нахалница! — изсъска князът и лицето му изрази, че не знае дали да се отврати от нея, или да й се възхищава. — Някак си не ви прилича да се препънете в една обезчестена жена — обърна се той отново към Думитру. — Професията на шпионин е прекалено женска и не би направило чест на някой мъж да участва във вашето унищожение.

Шпионин ли? Алеи примигна смаяно.

— Аз съм шпионин от висш ранг — поправи го хладно Думитру.

Принцът изпухтя презрително, но после дълго мълча. Най-сетне заговори отново:

— С радост бих ви задържал в дома си като мои гости, защото съзнавам колко полезни можете да ми бъдете, но не мога да си представя, че някой — руснаците, турците или австрийците — ще се зарадва, като разбере, че сте предоставили знанията си на мое разположение. Въпросът е: какво да правя с вас?

Алеи стоеше като вкаменена, докато принцът ги оглеждаше преспокойно.

— За Австрия ще е все едно дали ще ви предам на Виена с поклон и придружително писмо, защото сте отделен от мрежата си и няма полза от вас. Русия също няма да хареса такъв подарък. Обаче Турция… Да, това е съвсем друго. От години не съм правил подаръци на султана, освен това знам, че отдавна сте му трън в очите. Жената е вече ваша и понеже вие ще станете роб на султана, и тя ще стане робиня. — Усмихна се, студен и нагъл като змия. — Тя е част от историята, а султанът цени добрите истории не по-малко от мен.

Думитру направи лек поклон.

— Както желаете. — Тонът и изражението му бяха абсолютно неутрални, но Алеи видя сковаността на раменете му и сивия оттенък на лицето. Сърцето й се сгърчи от страх.

— Да, точно такова е желанието ми — обяви сухо князът. — Жената ще прекара нощта тук, но вие ще отидете в затвора. Надявам се една нощ на студения камък да ви научи на малко повече уважение. — Погледна Алеи и за първи път на лицето му се появи усмивка. — Макар да имам известни съмнения.

Той смени рязко тона, изкрещя нещо на своя език и четирима униформени побързаха да изведат Думитру. Преди да излезе от кабинета, той успя да се обърне към Алеи, но мигът беше твърде кратък и тя не можа да разбере какво изразява лицето му.

Дребната прислужница и слугата отведоха Алеи. Сега си имаше двама пазачи — и единият беше жена, по-дребна от нея. Докато вървяха през коридорите, Алеи непрестанно се питаше дали да побегне. Да завие в непознат коридор… А после какво? Мъжът ще я настигне. Опитът за бягство само ще влоши положението й.

Не. Ако се опита да избяга, ще унищожи всичко, което Думитру бе направил за спасението й. Или се лъжеше? Какъв беше смисълът на новия вариант на историята? Той я предпази от затворничество и може би от изнасилване — а тя остави всички да вярват, че той е глупак, безобиден глупак, препънал се в жена с къс ум и меко сърце. Сега обаче ги очакваше пътуване до Константинопол и среща със султана… Това не означаваше ли, че Думитру я е изложил на още по-голяма опасност? Никога не го беше виждала такъв. Никога досега не се беше замисляла защо го смятат за дързък и опасен — точно така го бе определил князът. Не беше обръщала внимание и на приказките за шпионската му дейност, смяташе ги за жалки и неоснователни. Сега обаче си спомни краткото, мистериозно посещение на Николай Иванович, руския „дипломат“, и се запита дали пък Думитру наистина не участва в „голямата игра“. При тази мисъл й стана ужасно студено. Ако той беше повече от един опърничав провинциален земевладелец, значи имаше защо да се бои от султана.

Ще бъда силна, обеща си тя. Трябва да бъда силна. Изпъна рамене и последва пазачите си с високо вдигната глава.