Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (19)

19

Думитру изобщо не видя засадата.

На следващия следобед, докато двамата с Алеи яздеха един до друг в блажено мълчание, от двете страни на пътя се появиха двайсетина бандити и ги обкръжиха. Един стреля във въздуха — това беше заповед да се предадат.

Думитру не видя изход. Не бе успял да открадне от сръбските войници дори нож, затова бавно вдигна ръце, показвайки, че са празни. През цялото време се проклинаше за невниманието си и за лошата подготовка на бягството. Алеи също вдигна ръце, роклята й прошумоля и той усети страха й като свой. Въпреки това не посмя да я погледне.

Един от бандитите изкрещя нещо на български.

— Какво каза? — попита дрезгаво Алеи.

— Не знам български, но вероятно е нещо като „слезте от конете и предайте всички ценни неща“ — пошепна в отговор Думитру. Огледа оръжията на нападателите и реши, че няма да им говори на турски. По-добре да опита на сръбски. — Ние сме християнски пътници! — извика с твърд глас.

Мъжете избухнаха в смях и Думитру установи недоволно, че бандитите са твърде весели. Щом живееха от грабежи и убийства, трябваше да се очаква, че са винаги мрачни.

— Тогава може и да не те убием, куче — отговори бодро един от тях. Думитру си каза, че щом веднага не са стреляли по тях, има голям шанс да ги оставят живи. — Дрехите ви изглеждат скъпи — продължи бандитът. — Има ли някой, който ще се съгласи да плати откуп?

— Не — отговори Думитру. Когато ставаше въпрос за пари, най-добрата стратегия беше искреността. — Но няма и кой да ни чуе, ако съобщим за нападението.

— Интересно — ухили се бандитът. — Може би си мислите, че е по-добре да ви оставим тук, вместо да ви вземем за заложници. Защото накрая сигурно ще се наложи да ви застреляме — ако пуснем заложници, без да сме получили откуп, ще навредим на доброто си име.

— Разбира се, че бих предпочел първата възможност — отговори Думитру с безизразно лице. Чу как Алеи се движи до него и се помоли да не направи някоя глупост.

— От друга страна обаче, възможно е да лъжете — продължи бандитът.

Думитру беше почти сигурен, че е предводител на групата.

— Защо да те лъжа? — попита невинно той. — Ако ни оставите при вас няколко дни, а после, щом откупът пристигне, ни освободите заедно с конете и багажа ни, това би било най-добрата възможност. Никак няма да ми е приятно да се лиша от най-необходимото на стотици километри от дома си.

Думите му предизвикаха брожение сред хайдутите. Явно обсъждаха вероятността казаното от непознатия да се случи и стигнаха до извода, че той говори истината.

Като начало е добре, помисли си той. Явно изглеждаше като човек, на когото може да се вярва. Имаше нужда от този имидж. Следващите думи показаха, че е прав.

— Защо да не вземем жената? — попита един от бандитите на сръбски, за да го разбере пленникът, и добави нещо не особено прилично на български. Другарите му избухнаха в груб смях.

Трябва да побързам, реши Думитру. Малката истина беше захарната глазура върху голямата лъжа, която ей сега щеше да им поднесе.

— Ако я искате, ще ви я дам доброволно — извика той, вложи в думите си равни части гняв и отвращение и изпита благодарност, че Алеи не разбира нито дума.

Бандитите се стъписаха и огледаха Алеи с нарастващо подозрение.

— Какво й е? — попита един.

— Кой го е грижа! — изсъска другарят му. — Ако ти не я искаш, аз ще я взема!

Бандитите заговориха един през друг, един на сръбски, друг на български.

— Млък! — извика предводителят и те се подчиниха — но неохотно, както се стори на Думитру. — Хайде, казвай, какво не е наред с нея? — попита сърдито той.

— С нея всичко е наред — обясни важно Думитру, — но майка й е вещица.

Това предизвика нов спор, по-разгорещен отпреди. Доколкото можа да прецени Думитру, онези, които вярваха във вещици, спореха с онези, които не вярваха. Имаше хора, които смятаха историята за възможна, и такива, които я наричаха измислица, съчинена, за да ги държи далече от жената. Някои вярваха във всичко.

Думитру изчака предводителят да призове към ред и заговори отново:

— Погледнете я само! Виждали ли сте някога обикновена жена да изглежда така? Тук има пръст магия. Момичето е невинно като агънце, но майка му… — Той поклати глава. — Някога бях голям господар, но един ден я срещнах и всичко отиде по дяволите. Виждате ли дрехите ми? Виждате ли какви дрехи съм й купил? Бях богат човек. Примамих я да се отдели от майка си и тя ме прокле със страшно проклятие. Вещицата обича дъщеря си много силно и не иска да й причини зло, но всеки, осмелил се да се доближи до нея, е загубен. Аз се изсмях, също като вас. Не вярвах, че една вещица може да ми стори нещо. Ала само месец, след като я отведох в дома си, малкият ми брат ми отне земите и титлата. Изгубих цялото си богатство, дома си… — Хрумна му още нещо и драматично понижи глас. — Само за една седмица косата ми побеля, а мъжките ми части станаха като на старец. Виждали ли сте друг млад мъж с такива коси? Кой би могъл да оспори могъществото на вещицата, след като аз нося доказателството на главата си? Да знаете, че всеки, който се осмели да се приближи до дъщерята на вещицата, ще страда също като мен.

Лицата на бандитите постепенно се променяха. Онези, които преди бяха загрижени, сега показваха неприкрит страх. Съмняващите се започнаха да му вярват. Даже най-дръзките изглеждаха уплашени. Предводителят огледа хората си и Думитру разбра какво мислеше. Ако вземат момичето, вече няма да има значение, дали е дъщеря на вещица или не. Първото, което се обърка — колкото и незначително да е, — ще бъде приписано на нея. Мъжете ще се изнервят, ще правят нови и нови грешки, докато си изгубят ума и някой загине. Тогава проклятието ще се сбъдне. Думитру чакаше неподвижно. Предводителят бе длъжен да обяви решението си.

— Вземете конете и всичко, което носят! — прозвуча рязка заповед. — Но не смейте да докосвате нито мъжа, нито жената!

— Слез — пошепна Думитру на френски, опитвайки се да скрие облекчението си. Отърваха се по-леко, отколкото очакваше. Алеи щеше да запази наметката си и той — своята, освен това щеше да им остане малката чанта с провизии, която бе скрил под палтото си.

Алеи се подчини, без да задава въпроси. Лицето й беше смъртнобледо, движенията — сковани. Последва го до гората и остави юздите на коня си в ръцете на бандитите. След минута мъжете изчезнаха между дърветата и Думитру и Алеи останаха сами.

— Как успя да го направиш? — попита Алеи, когато и последният хайдутин изчезна. — Мислех, че този път няма да се отървем.

— Казах им, че майка ти е вещица — обясни просто той и като видя слисаното й лице, избухна в луд смях, въпреки отчаяното положение, в което бяха изпаднали. — Моля те, не ме гледай така ужасено. Тукашните селяни все още вярват във вещици.

— Очевидно — отвърна леко замаяно тя. — И какво ще правим сега?

— Ще продължим — отговори твърдо той. — Остана ни малко храна, а после ще видим. Затова исках да стигнем до София. Без въоръжена охрана няма да отидем далеч.

— Прекрасно — промърмори сухо тя и Думитру с радост установи, че постепенно си възвръща нормалния цвят на лицето, макар че кожата й прозираше. — Трябва да продължим. Ако стоим тук и зяпаме, доникъде няма да стигнем. — С тези думи тя се обърна и закрачи решително по пътя за София.

От гърба на коня пътят изглеждаше горе-долу в ред, но в действителност беше целият в дупки и камъни. Пръскащата кал изцапа полите на Алеи. Думитру се стараеше да върви бавно и постоянно я държеше под око, но му беше трудно да каже колко е изтощена. Тя вървеше до него решителна и мълчалива, е толкова отсъстващ вид, че той се съмняваше дали изобщо вижда пътя пред себе си.

След няколко часа влязоха в бедно селце и Думитру намери един селянин, който разбираше достатъчно сръбски и им обясни, че до София имало още двайсет и пет километра. Преведе думите му на Алеи, тя се усмихна уморено и попита:

— Има ли шанс да ни дадат завивки или да пренощуваме в селото?

Думитру поклати глава.

— Бих могъл да заменя палтото си, но е опасно. Не помниш ли сръбския старейшина? Достатъчно е, че ни пропуснаха да минем.

— Разбирам — кимна тя и стисна зъби. — Тогава ще вървим цяла нощ, за да стигнем в София на разсъмване. Ако спрем за повече време, ще замръзна, но ако се движим през нощта, сигурно няма да срещнем бандити, защото спят.

Думитру се поколеба, после вдигна рамене. Решението й не му харесваше, но не му хрумваше нищо по-добро.

— Както искаш.

Продължиха пътя си. Слънцето залезе. Сърпът на луната беше още съвсем тънък, но по небето блещукаха хиляди звезди и осветяваха пътя им през мрачната гора.

— За какво всъщност мислиш? — попита Думитру, след като Алеи се спъна три пъти един след друг и той реши да си починат. — Изглеждаш, сякаш се намираш в друг свят.

Двамата седяха на сух пън в края на пътя и се сливаха със сенките на дърветата.

— Математически размишления — обясни тя и понеже очакваше подигравателен отговор, в гласа й прозвуча агресивност.

Думитру кимна с усмивка. Трябваше да се сети.

— А усещаш ли краката си, докато размишляваш върху математически проблеми?

Тя се изкиска като младо момиче.

— Не съвсем, но тъкмо по тази причина се занимавам с математика, макар да не съм в състояние да измисля нищо докрай. Знам, че не напредвам в науката, но поне напредвам с краката си.

— И аз бих опитал, но съм сигурен, че ще се объркам и ще полетя в някоя дупка.

— Аз само се спъвам — отговори тя и се усмихна изтощено.

— Вероятно точно по тази причина сега седим тук, вместо да вървим към София.

— Продължаваме ли? — попита той.

— Не си почивам особено, когато седя — призна тихо тя. — Веднага щом престана да се движа, се разтрепервам и после ми е много трудно да тръгна.

Думитру стана и свали палтото си. За пореден път се прокле за невниманието и. Два пъти се бе разсеял и двата пъти ги бяха нападнали бандити!

— О, не! — извика тя. Той поиска да я загърне в палтото си, но тя разпери ръце, за да му попречи. — Не, Думитру. Облечена съм по-топло от теб. Щом се раздвижим, ще се стопля.

Той се поколеба. Не виждаше добре лицето й, но си го представяше добре: вирната брадичка, решителна линия около устата. Въздъхна и отново облече палтото си.

— Ако те видя да трепериш, ще ти го облека насила — закани се той.

— Докато се движим, всичко ще е наред — увери го тя. Ала Алеи се лъжеше. Колкото повече напредваше нощта, толкова по-студено ставаше. Студът проникна под дрехите й, покатери се по крайниците й, загриза корема й, докато накрая се принуди да върви наведена напред и мускулите й се схванаха. От време на време се опитваше да раздвижи пръсти, но чуваше само пукане, а калните поли се удряха в глезените й. Мокротата проникна през двойните чорапи и се стече в обувките й, докато престана да усеща стъпалата си. Не за първи път й стана ясно, че дрехите на слабия пол са създадени да подчертават женската слабост, не да я компенсират, и завидя на Думитру за панталона и палтото.

Скоро беше толкова изтощена и измръзнала, че нямаше сили дори да му завижда. Вчерашното главоболие се бе засилило, главата й пулсираше при всяка крачка, не смееше да преглътне, защото гърлото й се усещаше като рана. Колкото по-студено ставаше, толкова по-зле се чувстваше. По някое време усещаше само бученето в главата си — и това май не беше нейната глава. Числа и символи танцуваха пред очите й, образуваха фигури, които вероятно имаха по-дълбоко значение, но тя не знаеше какво. Последният стадий на изтощението потопи сетивата й в ужасяваща бъркотия от халюцинация и реалност. Тесният заледен път се виеше пред нея напълно пуст и тя сякаш вървеше през мъгла, а мислите й се хлъзгаха като риби и се смесваха с измамни образи, подскачащи по края на съзнанието й, безтелесни като Думитру, който вървеше до нея.

Тактът на стъпките й изпълваше вселената, гонеше чувствата и възприятията, докато не остана нищо реално. Само движенията на краката, далечната твърдост на земята, принудата да премести другия крак напред…

Изведнъж светът се залюля. Някой я хвана здраво за лакътя и тя примигна. Думитру. Той беше тук, до нея. Единственото солидно нещо във всепоглъщащата мъгла.

Той каза нещо, но в думите му нямаше смисъл. Те се отдалечиха бързо, но нещо в гласа му я накара да ги потърси в мъглата и колкото и да й беше трудно, да ги подреди в правилната последователност.

— Мили боже, Алеи, за малко да паднеш! Изобщо не се опита да се задържиш на крака!

„Добре съм“ — искаше да каже тя и вероятно го стори, защото след миг чу други думи, този път добре подредени.

— Не. Не ме лъжи.

Сега го разбираше по-лесно. Той протегна ръка към нея и тя усети пръстите му върху бузата си. Странно, двете действия бяха отделни едно от друго. Ръката му беше студена.

— Ти париш — пошепна ужасено той. Тя не можа да види лицето му, но гласът беше достатъчно ясен. — Ела, ще запаля огън. Нося в джоба си прахан.

Той я притисна до себе си и двамата се понесоха нанякъде. По едно време той я хвана за раменете и я натисна да седне. Това бе последното, което запомни, преди някой да я раздруса здраво.

Думитру. Преди малко бе произнесла името му. Преди колко малко? Тя отвори очи и лицето му се разля в оранжевочервена светлина. Гореща светлина, която усещаше и с лицето си.

— Огън — промълви тя. Замръзналият й ум се раздвижи и отне част от топлината, която я обливаше.

— Да — отвърна тихо той. Лицето му изглеждаше напрегнато, дълбоки бразди прорязваха младите бузи. Сенките на наболата брада му придаваха изтощен вид. Никога не го беше виждала такъв. Бяла коса, набраздено лице… твърде стар, твърде стар за младия й съпруг.

Огън. Умът й се върна към огъня. Това беше важно. Не биваше да палят огън. Ще дойдат бандити… със сигурност ще се появят лоши хора и ще станат страшни неща…

— Угаси го — помоли тя. Нейният глас ли беше това? Изкашля се мъчително. — Много е опасно. — Гърлото й беше абсолютно пресъхнало.

— Не — отговори решително Думитру. — Ти имаш нужда.

Алеи затвори очи, за да се опази от ярката светлина, и усети как някой я зави в топла завивка. Не. Нали нямаха завивки? Това беше палтото на Думитру. Искаше да протестира, но главата й бучеше така силно, че й беше невъзможно да говори. Усети ръцете му по краката си. Той свали обувките и чорапите й. Топлината на ръцете му беше прекрасна болка, но далечна, сякаш принадлежеше на друг. Алеи чу странен шум и отвори очи. Той се взираше в стъпалата й с разкривено лице.

— Алеи, сладка, сладка Алеи — прошепна той, но думите прозвучаха накъсано и немелодично.

Топлина. Постепенно Алеи си спомни как се усеща топлината. После усети тялото на Думитру до своето и потъна в дълбок сън. Последната й мисъл беше, че пропада в дълбок кладенец.

Лицето на Думитру пареше непоносимо от близкия огън. Потеше се, защото пламтящото тяло на Алеи се притискаше до него, а в същото време гърбът му замръзваше.

Алеи не помръдваше. Неестествената, абсолютна неподвижност събуди в задните ъгълчета на съзнанието му примитивен, първичен страх, макар тихото й дишане да показваше, че тя е още жива. Жена му се нуждаеше от топла стая, меко легло, силен бульон и дебели завивки. Нуждаеше се от човек, който знае как да й помогне — от лекар или от жена, която познава лечебните растения. Нуждаеше се от сигурност. А той не беше в състояние да й даде нищо, нищичко. Само я притискаше отчаяно до себе си, вслушваше се в ритъма на дишането й, надяваше се и се молеше.

Често изпадаше в кошмари и се будеше, и сънят не беше по-различен от будуването. Хвърляше нови дърва в огъня, не го оставяше да угасне нито за миг. Светът зад светлия пръстен вече не беше черен, а се оцветяваше в сиво. Скоро щеше да настъпи денят. Думитру впи поглед в лицето на Алеи. Даже под червеното сияние на огъня то беше бледо, восъчно, сухо. Защо не бе забелязал по-рано, че тя е изтощена до смърт? Защо тя не бе казала нищо? Но дори да беше казала, какво можеше да направи той?

Думитру хвърли няколко съчки в огъня, обиколи полянката, където бяха спрели, и погледна във всички посоки. Намираха се в ниска горичка, която приличаше на остров между нивите и не се виждаше от пътя. Вятърът беше утихнал, пушекът се издигаше право нагоре и се губеше в ниско надвисналите сиви облаци.

На всяка цена трябва да стигнат до дома на Огнян Пенев в София. Там Алеи ще е на сигурно място. Пътят се виеше като змия през нивите. До София оставаха не повече от осем километра. Не вярваше, че ще може да носи Алеи на такова разстояние, а дори и да се справи, рискът за здравето й беше твърде голям. Три часа. Трябваха му не повече от три часа, докато намери къщата на Пенев и го убеди да му даде кола, за да се върне и да вземе Алеи. Трябваше да я остави сама за три часа. Дали да рискува?

Върна се при огъня и завари Алеи да седи и да примигва замаяно.

— Ето къде си бил — изрече тя дрезгаво, е безизразно лице. — Съжалявам, че развалих всичко и се разболях.

Очите й бяха дълбоко хлътнали в орбитите и й личеше, че говори трудно.

— Защото преди ни беше весело, нали? — попита безгрижно той, опитвайки се да преглътне мъчителния страх, който горчеше като жлъчка в гърлото му.

— Хмм… — промърмори тя.

Той й подаде манерката и благодари на небето, че бандитите не са се сетили да го претърсят. Тя пи послушно, макар че правеше гримаси при всяка глътка.

— Краката ми са в рани — каза тя, огледа ги равнодушно и ги протегна към огъня.

— Да — промълви той и стомахът му се сгърчи от болка — не защото изглеждаха толкова зле, а защото бяха нейните крака. Стъпалата, които беше държал в ръцете си още докато бяха безупречни и гладки, замайващо красиви.

Сега кожата беше подпухнала от влагата, стъпалата бяха покрити с мехури, петите бяха напукани и кървяха, а два от пръстите на левия крак изглеждаха призрачно бели — типично за начално измръзване.

— Сега ме боли — призна тя. — През нощта не усещах нищо. Добре направи, че спря.

Думитру махна с ръка. Не заслужаваше благодарност.

— Ти не би могла да вървиш по-нататък. Трябваше да спрем по-рано. Ще събера още дърва, а после ще отида в София, за да намеря кола и да те прибера. До обед ще се върна. Ще можеш ли дотогава да поддържаш огъня?

За момент Алеи остана неподвижна.

— Да — отговори със същия безучастен тон, с който говореше след събуждането си. — Но ще ти трябват пари.

— Имам приятел в София, забрави ли? — успокои я Думитру. — Не ни трябват пари.

— Аз имам пари — обясни тя и го изгледа със събрани над носа вежди.

Умът й е объркан, каза си Думитру.

— Да, знам — проговори вразумително той. — Парите ти са на сигурно място в банката. В Женева, нали знаеш?

— Не — отсече тя и направи гримаса. — Тук. Имам пари.

— Направи пауза и се опита да обясни. — Част от годишната ми издръжка. В подплатата на корсета. Сърбите не ги намериха.

Думитру зяпна изумено.

— Колко?

— Не знам точно. Седемдесет или осемдесет лири в талери. — Напрежението от разговора я направи още по-бледа. — Не ти казах, защото исках да избягам. А после забравих. Сега се нуждаем от тези пари. Вземи ги. Помогни ми.

За да се върнат в Северинор, ще им трябват поне сто и петдесет английски лири, но осемдесет бяха добро начало. Парите ще му помогнат да убеди Пенев в своята самоличност и в искреността си. Помогна на Алеи да свали корсета и да облече отново другите дрехи. Тя се отпусна изтощено върху наметката. Беше толкова слаба, че не се възпротиви, когато той я зави с палтото си.

— Сигурна ли си, че ще можеш да поддържаш огъня? — попита отново той.

— Да — отвърна едва чуто тя и очите й се затвориха. Думитру отвори корсета и го изтърси. Шепа талери се изтъркаляха в скута му.

— Хитрушата Алеи — пошепна той и си пожела и той да бе постъпил като нея.

Остави я с куп дърва, с манерката и последното парче хляб. Скри парите в кожена кесия под ризата си и се запъти на югоизток. София беше последната им надежда.

Само след час Думитру бе стигнал до крайните квартали на София. Вървеше по-бавно, отколкото беше възнамерявал, но през нощта почти не бе спал, главата му пулсираше болезнено, краката му тежаха, а мислите бяха лениви. Слава богу, не срещна други бандити. Съмняваше се, че в това си състояние ще успее да им се изплъзне втори път.

Бързо прекоси предградието. Ниските къщички постепенно станаха двуетажни и се скупчиха по-близо една до друга. Улиците обаче не се разшириха. Високите фасади хвърляха сенки и долу винаги цареше полумрак. От време на време минаваше покрай голяма сграда с вътрешен двор — църква или джамия, — която нарушаваше монотонността на варосаните стени.

София беше седалище на бейлербея — османския губернатор на цяла европейска Турция, затова Думитру имаше много контакти в града. Смяташе, че е твърде рисковано да се приближава до бейлербея, затова поддържаше тесни връзки с двама души, които не принадлежаха към двора: един евреин, собственик на малко магазинче, който осигуряваше дискретни убежища за срещи е мюсюлмански жени от висшите класи, и един богат християнски търговец. Тъкмо той беше днешната му цел.

Попита няколко улични търговци и те го насочиха към къщата на Пенев. Видя му се голяма и стабилна и това го успокои. Огнян Пенев можеше да си позволи такъв дом. Съвсем спокойно можеше да им плати пътя до Северинор и със сигурност щеше да сметне плащането за добра инвестиция. Беше му трудно да мине покрай подозрителния слуга на вратата, но успя да се справи с няколко немски фрази. Най-сетне го преведоха през просторния вътрешен двор и влязоха в голям салон. Оставиха го да чака там с уверението, че домакинът ей сега ще дойде.

Огнян Пенев се появи много скоро. Мъж на средна възраст с блестящи черни очи и избухлив темперамент. Влезе през вратата в другия край на салона и Думитру побърза да стане, но Пенев го спря с широк жест.

— Не ставайте, не ставайте! Ако наистина сте този, за когото ви смятам, нямате причини да ставате заради мен.

Думитру се отпусна на стола и попита с лека тревога:

— Как смятате, кой съм аз?

Пенев се ухили.

— Скъпи приятелю, не може да сте никой друг, освен избягалия влашки граф. Шпионите на султана знаят, че преди три дни сте тръгнали от Белград и ще минете през София. А както знаете, половината шпиони на султана са и мои. И ваши, разбира се, докато ми изпращате щедри суми за информацията, която събирам. От чисто търговски съображения, разбира се.

— Разбира се — кимна сковано Думитру. Притеснението му нарастваше. Пенев веднага му стана несимпатичен. Май трябваше да избере евреина. Може да не беше толкова богат, но имаше връзки.

— Влашкият граф е необикновена, извънредно умна личност. Не е за чудене, че е избягал от охраната и сега се явява в моя дом.

Пенев говореше с нарастващо оживление и е някакъв необясним триумф.

— Такива бяха мислите ми, когато портиерът съобщи, че на вратата ми е почукал мистериозен човек: млад, но с посивяла коса, който настоява да говори с мен. Е, какво точно искате?

Вече беше твърде късно да променя намеренията си, затова Думитру му разказа набързо какво бе преживял дотук. Версията бе грижливо съкратена, а подозрението не му позволи да спомене, че носи пари. Това само щеше да влоши положението му. По-добре да намери някакъв начин да наеме кола, а после да откара Алеи в малко хотелче, където никой не ги познава. Защо, по дяволите, потърси старите си контакти? Явно умът му не работеше добре. А и главата го болеше непоносимо. Беше твърде изтощен и уплашен, за да разсъждава ясно, затова просто бе последвал първоначалния си план. Можеше само да се надява, че не е допуснал фатална грешка. Но дори и да беше така, не можеше да не каже къде е оставил Алеи — това беше единствената й надежда за спасение. Ако никой не отиде да я вземе преди падането на нощта, тя ще умре. Защото не беше в състояние дори да събере дърва за огън. Подробно разказа колко чаровна и необикновено красива е спътницата му, надявайки се, че българинът ще отиде да я вземе, все едно дали от честни или от нечестни подбуди.

— Ама разбира се — засмя се широко Пенев, когато Думитру най-сетне млъкна, — веднага ще изпратя някой да прибере дамата. Мисля, че познавам мястото, което описахте. — Той плесна два пъти е ръце и в салона влязоха четирима едри мъже в кафтани и с фесове на главите. Те се поклониха кратко и се наредиха покрай стената.

Думитру стана. Вече беше убеден, че е попаднал в капан. Помещението сякаш потъна в мъгла. Търговецът каза нещо на български. Двама мъже се поклониха дълбоко и излязоха напред.

— Не се безпокойте — продължи Пенев на немски и се засмя доволно, — ние ще приберем хубавата ви женичка. Бейлербеят ще се зарадва много да ви види. Боя се, че това ще означава за мен много повече от вашите редки и крайно недостатъчни плащания.

Мъжете направиха крачка към Думитру. Той се завъртя, но знаеше, че няма къде да избяга. Отново пленник.

От устата му се изтръгна грозно проклятие. Всичко преживяно през последните две седмици се разтовари в невероятен изблик на гняв. Много добре знаеше, че е безсмислено, но се нахвърли върху най-близкия мъж. Замахна с юмрук и му счупи носа. Останалите се нахвърлиха да го усмирят. Той замахваше отново и отново, а върху него се сипеха удари и го улучваха от всички страни. Обръщайки маси и столове, Думитру отстъпваше към стената, докато Пенев крещеше на хората си да пазят мебелите му.

Думитру нанесе безброй удари: за себе си и за Алеи и за напразните им надежди. Мъжете го удряха, където сварят, но той не усещаше болка. Не усети нищо дори когато го удариха с тояга по главата и пред очите му експлодира сноп светлина. Главата му се удари в стената, той се свлече и не мръдна повече.

 

 

Чула наближаващи стъпки, Алеи се събуди. Думитру… кола… Две ясни думи в замъгления й мозък предизвикаха облекчение. Тя отвори с мъка очи и примигна, за да прогони умората, болката и треската.

Между дърветата се появиха непознати мъже. Алеи скочи в паника и изпищя от болка в стъпалата. Светът около нея се завъртя опасно, а от дъното се надигна черен мрак и заплаши да я обгърне.

— О, проклятие, пак ли ще ни затворят — промърмори тя, преди да потъне в черната мъгла на припадъка.

Така и не разбра какво ще й сторят.

Алеи не знаеше откога лежи в тъмната стая, ухаеща на странни ориенталски подправки и чужди лекарства. В началото беше твърде болна и нищо не я интересуваше. Усещаше как времето лети, познаваше лицата на хората, които се навеждаха над леглото й и се грижеха за нея. Пиеше, каквото й даваха да пие, кашляше, когато й нареждаха да кашля. Нито един от хората, които й помагаха да оздравее, не отговаряше на въпросите й, затова след известно време се отказа да пита. Вместо това изучаваше шарките на мозайката по пода, или се взираше с часове в танцуващите сенки по стените, хвърляни от единствената свещ до леглото й, която не угасваше денем и нощем.

Най-сетне температурата спадна, остави я изпотена и трепереща от слабост, но с ясна глава, макар че все още й беше трудно да мисли. Сънищата й изгубиха трескавата си, фантастична окраска и се превърнаха в обикновени кошмари. Отново и отново сънуваше себе си и Думитру в помещение без прозорци и врати, цялото облицовано с черни и бели плочки, които сякаш се движеха. Първо трябваше да разберат какви са големите триъгълници, разпръснати наоколо — това беше абсолютно необходимо за бягството им.