Метаданни
Данни
- Серия
- На нощта (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Whispers of the Night, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Пенева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лидия Джойс
Заглавие: Нощта на изкусителя
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 10:954-455-058-1; 13:978-954-455-059-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12994
История
- — Добавяне
10
След две седмици Алеи беше много по-доволна от новия си живот, отколкото беше очаквала. Още на третия ден двамата бяха установили определен ред в делника си и тя бе приспособила досегашните си навици към часовете, в които Северинор се нуждаеше от господаря си. Ставаше на разсъмване заедно с Думитру, макар че понякога напускаха леглото едва след половин час, и закусваха заедно. После се разделяха до обяда. Думитру обикаляше имота и изпълняваше безкрайните си задължения. Алеи четеше списания, трудеше се над математически формули и пишеше писма.
Първата й задача беше да напише писмо на родителите си и да им обясни какво се е случило и че е доволна от живота си. Много сложна задача. Знаеше, че майка й ще я разбере, а баща й ще се ядоса, но ще й прости бързо, защото се е омъжила не за барон, а за граф и принц.
Писа на приятели и роднини, на математиците и философите, с които кореспондираше, и им даде адрес във Виена — оттам специален пратеник щеше да взема пощата и да я отнася в Оршова, откъдето два пъти в месеца щяха да я карат до Северинор. Изолацията беше единственото в новия й живот, което малко я потискаше — досега беше участвала във всичко, което се случваше по света, по-точно в областите, от които се интересуваше, и в живота на роднините си.
Писмото до Гретхен Рот беше много по-сърдечно, отколкото до родителите й — старата й гувернантка й липсваше болезнено. Отношението учителка — ученичка отдавна се беше превърнало в искрено приятелство. Единствената личност, на която не написа писмо, беше Йезекиил Макгрегър. Кореспонденцията й с него беше започнала още в детските й години и бе продължила и когато стана млада жена, макар че това беше крещящо незачитане на обществените норми. Иронията на ситуацията не й убягна. Сега беше омъжена жена и имаше пълното право да си пише с ерген, но сърцето не й позволяваше да го стори. Не и след последната им среща, която завърши много зле и я остави гневна и измамена. След тази среща прие с радост колебливото предложение на баща си да й потърси съпруг на континента.
Освен обичайните си занимания тя започна да учи влашки с отец Алцесте и използваше всеки удобен случай да се упражнява с местните хора. В началото всички бяха много объркани, че една толкова изискана дама не знае как да си поиска чаша чай на техния език.
Думитру се връщаше винаги за обяд и двамата се хранеха сами — Петро Волинройски отново бе заминал. Делово пътуване, обясни Думитру, без да назове повече подробности. Алеи се радваше на разговорите със съпруга си, макар да бе разбрала, че Думитру е по-скоро равнодушен към математическите й увлечения, въпреки че понякога проявяваше жив интерес. Вместо това говореха за философия, за ремонта на покоите им, за слънчевата полянка в двора, където напролет щеше да засади рози, за напредъка й по влашки и за постоянните караници между Селест и камериера. Думитру й говореше за земята и хората — двете теми, които го занимаваха по-силно от всичко друго. Алеи научи много за селското стопанство и за начина на живот на местните хора. След като разбра, че селяните са неграмотни, тя започна да убеждава Думитру, че трябва да отворят училище, и скоро му втълпи, че не е губене на време да научиш едно селско момиче да чете и пише.
Думитру — установи скоро тя — беше сложна и противоречива личност. Продукт от сблъсъка на два различни свята. Единият беше древен, ориенталски — светът, в който бе отраснал, със своя специфична система от ценности. Другият беше модерният — идеалите на Просвещението, на либерализма и вярата в прогреса. Двата свята живееха в отделни камери на сърцето му и не се събираха, за да не се получи експлозия. Тъкмо тази смес го правеше способен да разбере нейната нетрадиционност, да приеме знанията й и в същото време да твърди, че селските жени нямат нужда от училище, че е достатъчно да знаят как се гледат деца, какво се прави в къщата и градината… и в брачното легло. В такива моменти Алеи преглъщаше разочарованието си и се стараеше да бъде още по-убедителна, още по-логична, за да го привлече постепенно на своя страна. Имаше по-добър съпруг и по-добър брачен живот, отколкото се бе надявала. И, разбира се, беше щастлива. Как би могло да бъде другояче?
Два пъти седмично посрещаха гости. Първи пристигнаха семейство боляри, официално, за да се запознаят със съпругата на графа, но в действителност, за да се нахранят безплатно на господарската трапеза. И двамата бяха бедни, но явно предпочитаха да умрат от глад, отколкото да се откажат от благородническите си привилегии и от начина си на живот. Пристигнаха в престаряла, заплашително скърцаща карета, теглена от четири мършави коня, несъвпадащи си по цвят. С тях дойдоха половин дузина мрачни слуги, които само лежаха и ядяха. Роклите на жената бяха с парижка кройка, но от евтини платове. Явно смятаха да останат, докато ги изгонят, но веднага станаха несимпатични на Алеи с големеенето си. Думитру също не ги обичаше и за нейно облекчение ги изпрати да си вървят само след една нощувка.
— Ако знаеха, че баща ми се занимава с търговия, сигурно щяха да ми плюят в лицето — каза Алеи, когато си заминаха.
Думитру се засмя горчиво.
— Знам, че много им се иска да намерят на сина си жена като теб, скъпа. Те са точно толкова консервативни, колкото заслужават.
Вторият посетител изглеждаше много по-интересен, но Алеи почти нямаше възможност да поговори с него, когато Думитру я представи — неохотно, само с две-три думи.
На единадесетия ден, откакто се бяха венчали — Думитру и Алеи тъкмо се връщаха от следобедната си обиколка, — в двора на замъка ги очакваше гост.
Като видя чернокосия мъж, Думитру се вцепени и лицето му помрачня, ала прашният пътник се засмя и се поклони пред двамата.
— Уважаеми графе — заговори на немски той и малките, умни очи заблестяха, — чух, че сте се оженили, но не очаквах, че ще имам удоволствието да се запозная със съпругата ви. Ако характерът й е поне наполовина толкова сладък като лицето й, вие сте най-щастливият мъж на земята.
— Не е нужно да му завиждате, защото мога да ви уверя, че не е така — отвърна автоматично Алеи.
Вместо да се обиди, непознатият избухна в смях.
— Брилянтно! Вие завладяхте сърцето ми с щурм!
Този път Думитру не се усмихна. Обърна се към Алеи и заговори сковано:
— Графиньо, позволете да ви представя Николай Иванович. Той е един от дипломатите, за които съм ви разказвал.
— Радвам се да се запозная с вас — кимна Алеи и хвърли въпросителен поглед към съпруга си. — Вероятно ще се видим на вечеря.
— Боя се, че няма да е възможно — отвърна ледено Думитру. Само след минута вече бе подгонил руснака към кабинета си и Алеи го видя отново едва на следващата сутрин, когато си замина. Когато го спомена, Думитру заяви:
— Колкото по-малко общуваш с хора като него, толкова по-сигурни ще сме и двамата. — И Алеи престана да го притеснява с въпроси.
Когато Думитру нямаше някакви задължения, а Алеи — някакво хрумване, което веднага да запише на хартия, двамата излизаха да обиколят земите. Ако Алеи имаше нужда от движение, за да разсъждава по-добре, а Думитру беше зает другаде, тя излизаше на разходка е кобилата си, придружена от въоръжен пазач. Макар че хайдутите и местните бандити не им бяха създавали проблеми вече пет години, Думитру настояваше никой да не излиза без въоръжена охрана. И понеже момъкът я оставяше да язди, накъдето си иска, тя се примири с тази мярка на предпазливост.
След един от тези излети Алеи се върна вкъщи късно следобед. Тъкмо прекосяваше партера, когато чу непознат глас и спря, стресната от шумната караница.
— Къде е тя? Къде е моята жена?
Алеи остана като вцепенена на първата площадка на стълбището. Мъжът говореше немски, което означаваше, че е аристократ, а думите и тонът бяха достатъчни да го определят като човек, свикнал да дава заповеди. Тя познаваше само един човек, който би дошъл в замъка Северинор, за да иска да му предадат обещаната съпруга.
Обърна се и влезе в коридора между склада за храните и кабинета на Думитру, за да хвърли поглед в голямата зала. Там стояха двама мъже, обърнати е профил към нея, изправени един срещу друг. Думитру и непознат мъж с руси коси. Алеи спря да диша. Искаше да види как ще се развие сцената по-нататък. Ако някой от двамата я забележеше, край. Закопня за стенен килим, зад който да се скрие — като Полоний в спалнята на кралица Гертруда, — но голите каменни стени не бяха на нейна страна. За да намери някое тайно ъгълче, трябваше да прекоси цялото помещение пред очите на мъжете.
Е, поне оттук виждаше и чуваше съвсем ясно. Тя се възползва от това и огледа е внимание чужденеца със златна коса. Двамата мъже се гледаха враждебно. Непознатият беше висок колкото Думитру, но фигурата му беше слаба, като на поет, въпреки че гласът му беше учудващо гръмък. Дори в профил тя позна симпатичните младежки черти, увековечени в медальона, който все още пазеше в спалнята си. Янош Бенедек. Самият той.
— Вие я откраднахте! Вие сте един подъл шпионин! — изкрещя Бенедек и думите му отекнаха в цялата зала. Стоеше гордо изправен, скован, олицетворение на справедливо възмущение. — Знам какво искате — да ми откраднете тайните, да продадете плановете, които съм направил за сигурността на страната си. Никога! — Гласът му се извиси още повече. — Докато си кореспондирахме, аз я обикнах, но много повече обичам родината си. Нищо не може да ме накара да я предам! — Изненадващо последните думи прозвучаха тихо и тъжно.
Непознатият все още не я бе забелязал, но Думитру й хвърли бърз, знаещ поглед. Алеи не се помръдна.
— Сега тя е моя жена, Янош — обясни вразумително той. — И аз не искам нищо от вас. Няма да ви я дам при никакви обстоятелства.
— Тя е влюбена в мен — отвърна високомерно самозваният барон. — Откри в мен превъзхождащото я същество. Ако сега е ваша жена, то е само защото сте я принудили. Аз не я обвинявам. Слабостта е най-голямата добродетел на жената и същевременно най-големият й грях. Ако няма силен мъж, който да я ръководи, не можем да я обвиняваме, че тръгва по лош път.
Думитру скръсти ръце пред гърдите — жест, който изглеждаше повече замислен, отколкото враждебен. Алеи неволно се усмихна. Странна гледка бяха тези двамата — съпругът й и мъжът, който я бе повикал тук. И двамата бяха с дълги коси, гладко избръснати лица, но с това приликата свършваше. Бенедек пламтеше от гняв, младост и сериозност, докато Думитру излъчваше нещо като древно, лишено от емоции търпение: студен живак срещу горещата реторика на Бенедек. Мъжът й сякаш виждаше голямата космична шега, която някое висше същество си правеше за сметка и на двамата. Бенедек бе омагьосал Алеи с писмата си, а днес, в натура, изглеждаше още по-прекрасен, но редом с Думитру излъчването му бе загубило блясъка си, бе се смалило и останало без никаква стойност.
— Тя се омъжи за мен, след като разбра, че вие сте измамник, който само се представя за барон и не може да сдържи обещанията си — обясни Думитру.
Алеи разбра, че мъжът й нарочно предизвиква Бенедек, иска да го разгневи, за да се покаже пред Алеи откъм най-лошата си страна. Защо смяташе, че трябва да го направи? Не знаеше ли, че тя е доволна от избора си?
Изведнъж й стана ясно, че пред нея се е разкрил шанс да избяга от брака си — ако иска, разбира се, — и че този шанс вероятно е последен. Думитру го знаеше не по-зле от нея, затова изнасяше това театрално представление с помощта на Бенедек Янош. Думитру не й вярваше, не знаеше дали я е спечелил за себе си.
Бенедек се изпъчи още по-високомерно.
— Нямам нужда от император, който да ми потвърди, че съм барон. Моето наследство е достатъчно доказателство за благороден произход. Аз не давам празни обещания — вярно е, че от онова, което съм писал, може да се извадят погрешни заключения, но аз сключих напълно почтена сделка. Каквото и да ми говорите, аз не ви вярвам. Тя не може да ме забрави толкова лесно. Тя дойде тук, за да се ожени за мен, и това ще стане, кълна се в бога!
Дали и писмата му са били толкова суетни и помпозни? Алеи не вярваше, но вече й беше трудно да си спомни какво й беше писал. О, Думитру, защо ми причиняваш това? — запита се с болка тя. Защо трябваше да стане зрителка на такъв фарс? Време беше да сложи край.
— Няма да стане! — проговори твърдо тя, излезе от скривалището си и се запъти към двамата мъже. Бенедек се обърна рязко и очите му се разшириха от изненада. Отвори уста да каже нещо, но не можа, явно поразен от вида й. Алеи изпита злобно задоволство. Много добре знаеше как изглежда: със зачервени от препускането бузи, с безупречен костюм за езда, украсен със златни ширити, подчертаващ всички предимства на фигурата й. Думитру не каза нищо, но очите му блеснаха триумфално. Лицето му замръзна в нищо незначеща усмивка.
Алеи кимна хладно и спря на няколко крачки от двамата.
— Тук съм, както виждате — заговори тя и сама се учуди на спокойния си глас. Обърна се към Бенедек и продължи: — Нямате никакви основания да се тревожите за мен, сър. Моят съпруг казва истината. Аз избрах него. Зестрата ми вече не е на разположение. — И с тон, който изразяваше цялото й презрение към Бенедек и Думитру и към разигралата се сцена, тя добави: — Вървете си вкъщи. — Обърна гръб на двамата мъже и се отдалечи с достойнството на кралица, макар че много й се искаше да се затича.
След драматичното изпълнение на Алеи, Бенедек побърза да се оттегли. Съзнаващ, че е получил недвусмислен отказ, младият самохвалко имаше само едно желание: да събере остатъците от наранената си гордост и да избяга. Думитру изчака, докато се увери, че съперникът му наистина си е отишъл, и едва тогава се качи горе да потърси жена си. Бе спечелил, но триумфът имаше горчив привкус и той знаеше, че нещо не е наред.
Приглушените шумове, които долитаха иззад притворената врата, му показаха, че тя се намира в някогашния кабинет на дядо му. Никога не беше харесвал тази стая и макар да знаеше, че вътре не е останало почти нищо от тесногръдия, заядлив старец, отвори вратата едва след известно колебание.
Алеи плачеше. Думитру замръзна на прага. Жалост и страх го пронизаха. Жена му се бе свила на стола зад писалището и хълцаше, скрила лице в ръцете си. Какво й става, запита се объркано той. Нали самата тя отпрати Бенедек? Дали сега съжалява?
— Алсиона — повика я тихо.
Като чу гласа му, тя скочи. Подсмръкна и побърза да изтрие сълзите си. А после — сякаш бе разбрала колко безсмислено е случилото се, — започна да се смее. Хълцащ, отчаян смях, който улучи Думитру право в сърцето и прогони въздуха от дробовете му.
— Аз… аз не го обичам… ако това си мислиш — прошепна с треперещ глас тя.
— Знам — отговори тихо той. — Не съм си го и помислил. Когато го погледна, разбрах, че това не е любов.
Това беше истината — напук на временните му опасения.
Алеи мълча дълго. Дори не го поглеждаше. Бореше се да запази самообладание и тежкото й дишане беше единственият звук, нарушаващ тишината. От мълчанието й го заболя повече, отколкото от най-горчивите обвинения. Искаше да я прегърне, да я притисне до гърдите си, но знаеше, че в момента тя не би понесла близостта му. Никога не я беше виждал толкова крехка и ранима, дори в деня на сватбата им, когато се стараеше да се държи като такава, каквато не беше. Отпуснатите й рамене бяха достатъчно предупреждение. Трябваше да се държи настрана — в момента не можеше да направи нищо повече за нея.
— Но до момента, в който ни видя заедно, ти не знаеше, че не го обичам, нали? — попита след малко тя и вдигна глава. Сега ранимостта беше бронята й, беззащитността — най-добрата защита.
— Не — призна Думитру и истината едва не го задави. — Надявах се, но не можех да зная, а дори и когато го разбрах, ме беше страх, че може да ме напуснеш.
Той си придърпа един стол до писалището и седна. Тя го гледаше упорито. Дали за да го отблъсне, или за да види реакцията му? Той не знаеше.
— Затова ли плачеш? — попита той, но не беше съвсем наясно какво точно е искал да попита.
— Не… Да… — Тя млъкна и огледа малките си бели ръце, почиващи в скута върху ръкавиците. — Ти не ми вярваш. Нямаш доверие в мен — в нас, в нашето семейство. Затова го накара да каже всички онези ужасни неща. Превърна сцената във фарс и ни направи на глупаци, защото искаше той да ми причини болка — защото ти искаше да ми причиниш болка…
Думитру се дръпна като опарен. Думите изсвистяха като камшик в лицето му.
— Не съм искал да ти причиня болка — защити се задавено той.
— Така ли? — Тя го удостои с неразгадаем поглед. — Мисля, че ако ти беше на неговото място, щеше да постъпиш по същия начин. „Защо искате моята жена?“ — повтори тя думите на Бенедек, като наподоби отлично твърдото му произношение. — „Защото имам нужда от парите й, за да купувам овце и да изкопая канал.“ — Сега имитираше него и това му причини жестока болка. — Той искаше да се ожени за мен, за да финансира революция — това поне е признак на романтичен идеализъм.
Тя спря и затвори очи. Когато отново ги отвори, под миглите й трепкаха сълзи.
— Ако го обичах и разчитах на рицарството му, за да избягам от теб, ти щеше да разбиеш сърцето ми с тази демонстрация на неговия егоизъм и високомерие.
— Но твоето сърце принадлежи на мен — извика Думитру, без да се замисли, и веднага затвори уста. Как да й обясни, че е побеснял от гняв, когато онзи жалък хлапак нахлу в дома му, в неговата светая светих, за да поиска жена му? Как да й обясни внезапното чувство на отчуждение, което го обзе при появата й и докато зяпаше Бенедек като принца от мечтите си? Да, в погледа й нямаше любов, но нещо в учудването й го улучи болезнено. Намерението му да прогони натрапника е ругатни и заплахи стана невъзможно след появата й — в първите мигове беше уверен, че тя ще изтича при Бенедек и ще го умолява да я отведе далече от Северинор и от мъжа, който я бе взел насила. Знаеше, че страхът му е смешен, но и сега изпитваше същото и стомахът му бе свит на топка.
— Страхувах се — призна най-сетне той. — Знам, че е глупаво, но като го видях, си помислих, че всичко между нас, може би не е достатъчно и ти би могла да ме напуснеш… — Гласът му се изгуби.
— Въпреки това беше жестоко от твоя страна — отвърна тя. В гласа й нямаше укор. Просто установяване на факт.
— Да, мисля, че си права. — Той се поколеба. — Прости ми, Алеи.
Наистина ли? Ако наистина я бе изгубил — нея, не зестрата й, защото тогава изобщо не мислеше за пари и канали, тогава…
Алсиона се усмихна несигурно. Дори разплакана, тя беше красива: кожата като крехък, прозрачен порцелан, очите блестящозелени.
— Мили Боже, Думитру, имай ми поне малко доверие, моля те.
Думите й го пронизваха като ножове.
— Естествено — отговори той, но мислите му бяха при големите тайни, които пазеше от нея: плановете му относно зестрата й и не съвсем легалното му странично занимание, за което Бенедек беше намекнал. Не е нужно да знае всичко, каза си той. Нали беше добър съпруг. Баща й сигурно нямаше да подсигури парите по такъв начин, ако знаеше, че дъщеря му ще се омъжи за човек като него… Жените нямаха нужда от пари… освен ако съпругът не беше чудовище. А що се отнася до втората тайна… Той беше длъжен да я предпази. Да не я намесва в своята игра с две империи, защото един ден можеха да го разкрият и тогава… Тя трябваше да остане невинна. Жалко, че Николай Иванович бе разбрал за съществуването й — самият факт, че са семейство представляваше слабост, от която и руският, и другите шпиони можеха да се възползват.
Алсиона протегна ръка и хвана един кичур, паднал на рамото му. Нави го на пръста си и попита тихо:
— Сигурно си променил външния си вид, за да заприличаш на Бенедек, нали? За да ме измамиш.
Думитру неволно попипа гладко обръснатата си брадичка.
— Да. Имах намерение да си отрежа косата и отново да си пусна брада, но съвсем бях забравил колко е неприятно и как гъделичка. Всяка сутрин, докато си правя тоалета, забравям да помоля Гийом да ме подстриже.
Тя плъзна пръсти по брадичката му.
— Нямам нищо против да си отрежеш косата, но предпочитам лицето ти да е гладко избръснато. — Гласът й прозвуча почти плахо.
Думитру се усмихна.
— Но не защото това ти напомня за Бенедек, нали? — попита шеговито.
— Защото ми напомня за теб — отговори сериозно тя. — Какъв те видях за първи път.
После отговори на усмивката му и той разбра, че всичко ще бъде добре — докато някоя от двете му тайни не излезе на бял свят.