Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (2)

2

Подръка с барона Алеи влезе колебливо в параклиса. Каменният под под босите й стъпала беше студен и грапав. След като влязоха, баронът спря за миг — дали за да й даде време да се овладее? Тя не знаеше, но изпита благодарност.

Параклисът не отговаряше на представите й. Никога досега не беше виждала параклис в замък и беше създала в главата си смес от лондонска катедрала и селска църква — каквато имаше в наетото от баща й имение в Мидълсекс.

Този параклис беше малък, домашен… и потискащ. Селските църкви в Англия бяха светли и проветриви, докато тук беше тъмно, тясно и бароково. Лондонските катедрали се стремяха към небето, докато тукашният таван, въпреки височината си, изглеждаше надвиснал над главите на богомолците.

Над главния кораб и двата странични кораба се издигаше тежък свод от сив камък. Някога явно е бил изрисуван, но сега боите се лющеха навсякъде. Олтарът беше само на десет метра отпред. Помещението беше изпълнено с безмълвни зрители: повече от петдесет, прецени Алеи. Някои носеха местна носия, макар и с много по-добро качество, отколкото хората отвън, други бяха облекли празнични костюми от вълнен плат или колосани копринени рокли, скроени така, че никога да не излизат от мода — типичното неделно облекло на заможните селяни и нисшата аристокрация. И всички зяпаха Алеи. Погледите им не бяха нито зарадвани, нито неодобрителни — само настойчиви. Всички я преценяваха с погледи и накрая Алеи се почувства като топ пъстър плат.

Свидетели на бракосъчетанието на господаря, каза си Алеи. Болезнено осъзнаваше близостта на красивия, чужд мъж до себе си. Редом с него тя изглеждаше ужасно: разрошена, с прашни дрехи… Защо баронът я бе изложил на толкова чужди погледи в този вид? Тя го изгледа отстрани, но откритото му лице издаваше задоволство. Усмихваше се все така арогантно… и чувствено. Треперенето в стомаха й — нервно, предизвикващо неловкост и напрежение — явно му беше чуждо. Той не се боеше, че ще се спъне и ще политне напред, не му беше студено и горещо едновременно. Алеи прехапа долната си устна и закрачи редом с него към олтара. Усещането за мига я изпълни цялата. Господи, в каква игра се беше впуснала?

Тя вървеше с него към олтара и се учудваше, че омекналите й крака продължават да я носят. Трябваше да прекъсне мълчанието помежду им, да го накара да говори, защото щеше да си изпусне нервите. Така и не се беше научила да казва на хората мили, нищо незначещи думички и сега не знаеше дали би могла да каже нещо подходящо за техния „сватбен марш“, но трябваше да отвори уста, иначе щеше да изгуби самообладание.

— Параклисът е очарователен…

— О, така ли? — отвърна баронът. По тона му Алеи не можа да разбере дали е сериозен, но когато погледна към него, видя в очите му искрици смях. Лицето му се отпусна и стана по-младо. Сега изглеждаше само няколко години по-възрастен от нея и дяволит като хлапак, физическата реакция не закъсня: нещо в средата на тялото й се стегна и натежа.

— Да, наистина — отвърна тя, стараейки се да говори неутрално. Не беше сигурна дали размяната на тези нищо незначещи думи я е успокоила или я е направила още по-несигурна.

Отново устреми поглед напред и видя, че свещеникът вече ги очаква. Беше толкова съсредоточена в олтара, че не го бе забелязала. Той беше с брада и с високата черна калимавка на ортодоксалните християни.

Алеи се обърна изненадано към барона.

— Мислех, че сте римокатолик.

— Банат се присъедини към Австрия неотдавна — обясни меко той. — Традиционно ние сме свързани повече с Константинопол, отколкото с Рим. А най-точно е да се каже, че разчитаме най-много на себе си, макар да следваме източния ритуал.

Алеи отново усети специфичното му чувство за хумор — а под него полъх на необяснимо съжаление.

Объркана, тя стисна устни и изобщо не се опита да обясни чувствата си.

— Никога ли не ви е хрумвало, че имам право поне да узная коя религия ще приема? — изсъска тя.

— Какво значение има? — Забавлението в светлосините очи се примеси с високомерно пренебрежение, което я изнерви още повече. — Щом религията на дедите ви не означава нищо за вас и сте готова да я продадете за добра партия в Рим, тогава се питам защо имате съмнения да приемете ортодоксалната вяра.

Вбесена, Алеи отвори уста да произнесе хаплива реплика, но в този миг осъзна, че само десет минути, след като се бе запознала с годеника си, беше готова да се скара с него, и то по време на венчалната церемония. Откакто се бяха срещнали, постоянно се дразнеха. Хората са прави, каза си тя в прилив на отчаяние, с този буен темперамент не ставам за дама. Само глупак, отчаян или чужденец би ме взел за съпруга.

Потърси някакъв нищо незначещ отговор, кротка, традиционна забележка, за да хвърли мост през пукнатината, отворила се между тях, но вече бяха стигнали до олтара и близостта на свещеника й попречи.

Алеи кимна учтиво за поздрав. След като първоначалното й объркване се бе уталожило, тя се опитваше да подреди в ума си обективните факти. Защо му е било да я лъже към коя вяра принадлежи в действителност? Това беше пълна безсмислица. Враждебността на англиканите спрямо Рим беше всеизвестна и той би трябвало да знае, че тя би приела всяка религия — с изключение на исляма, разбира се, — с повече благосклонност, отколкото папизма.

Свещеникът отговори тържествено на кимването й. Челото му беше прорязано от дълбоки бръчки, имаше орлов нос и разбъркана брада, но добротата и топлината в кафявите очи, които почти й намигваха, изобличаваха в лъжа мрачното лице. Въпреки че съмненията не изчезнаха съвсем, Алеи се почувства доста по-добре.

Свещеникът заговори на абсолютно неразбираем език. Отправи към барона няколко думи, произнесени с дълбок дрезгав глас, като от време на време поглеждаше Алеи, за да покаже, че включва и нея. Барон Бенедек му отговори на същия език. Няколко формулировки смътно напомниха на Алеи латинския — но не беше в състояние да каже какво означават.

Макар да не разбираше думите, тя успя да разгадае смисъла им по тона и езика на тялото. Свещеникът говореше ту с тържествена сериозност, ту укорно и наставнически, докато баронът явно се опитваше да го успокои и да му вдъхне надежди за бъдещето. Благородникът излезе победител в спора. Всичко изглеждаше изяснено. Свещеникът се обърна към Алеи, изписа на лицето си усмивка и изрече на немски, като се запъваше на всяка дума:

— Вие не се притеснява. Ние говорим какво трябва каже.

Той се оттегли към олтара и баронът поведе Алеи към стъпалата. Свещеникът я дари с бащинска усмивка, а после направи нещо смайващо: духна три пъти в лицето й, направи кръстен знак на челото и гърдите й, сложи ръка върху главата й и произнесе дълга молитва. Гласът му, изведнъж станал напевен, изпълни цялото помещение и стигна до всеки от присъстващите. Алеи не смееше да се помръдне. Понякога богомолците отговаряха вкупом, после свещеникът отново й духаше в лицето, караха я да се обръща към олтара, после към множеството, дякони се обаждаха от сянката, баронът й шепнеше неразбираеми думи и тя ги повтаряше. След няколко минути Бенедек пошепна в ухото й:

— А сега кажете: Пистейо ейс ена Теон, Патера…

Облекчена, Алеи установи, че става въпрос за гръцки.

Преведе думите на английски и разбра защо й се струваха толкова познати — това беше Символът на вярата. Повтори го бавно и без да се запъне нито веднъж — за разлика от кратките отговори, които досега беше давала на непознат език. В известна степен изпитваше благодарност към барон Бенедек: преди малко беше проверил какви езици знае тя, за да намери подходящия, на който да произнесе с лекота дългия катехизис. Би било мъчение просто да подражава на неговия говор.

Церемонията продължи. Отведоха я до малък купел зад олтара. Алеи остана неподвижна, докато свещеникът я помазваше с миро. Той се наведе, за да сложи кръстен знак върху стъпалата й, и тя разбра защо трябваше да събуе обувките и чорапите. Накрая свещеникът три пъти потопи пръсти в купела и пръсна вода върху сведената й глава. Ледените капки проникнаха в разрошената й коса, стекоха се към яката, залепиха няколко нападали къдрици за изтръпналата кожа на шията и оставиха мокри петна по жакета на замърсения костюм за езда. Последва нова дълга литания, след която свещеникът отново я помаза и я поведе обратно към олтара. Стъпалата на Алеи изстинаха — каменният под беше леден. Умът й се замъгли от изтощение. Приливът на страх, дошъл на път към олтара, изчезна много преди края на церемонията и отстъпи място на приятна замаяност.

След няколко минути, през които не трябваше да прави нищо, богомолците изведнъж запяха с пълен глас. От навалицата излезе мъж и застана редом с нея и барона. Дали това беше началото на брачната церемония? Алеи хвърли несигурен поглед към барона и той реагира с толкова самодоволно, дори триумфално изражение, че тялото й отговори със сладостна тръпка. Той не съжаляваше за обещанието си да се ожени за нея — поне засега. Не беше скептичен, не се съмняваше, не се чувстваше несигурен. Да, но той не е жена, шепнеше коварно гласче в главата й. За мъжа бракът не криеше заплахи, даже когато си избираше жена като нея. Единственият й коз, правен и реален, беше юридически потвърдената неприкосновеност на една част от зестрата й.

Свещеникът заговори тържествено и Алеи се изгуби в лабиринта от чужди обичаи. Повтори — също като при англиканска сватба — няколко формули, всичките на неразбираем език. Беше сигурна, че е направила много грешки. Свещеникът сложи на безименния пръст на дясната й ръка пръстен и го размени три пъти е пръстена на барона. Колко странно, каза си тя, и мъжът носи пръстен.

Внезапно чу как барон Бенедек произнесе името й — това явно беше брачната клетва. Когато дойде нейният ред, тя произнесе множество подобни фрази, но сред изобилието от срички явно беше произнесла името му, без да забележи и без да го познае.

Отнякъде се появиха венци от живи цветя. Сложиха ги на главите им, размениха ги три пъти и ги изнесоха. Баронът стисна ръката й. Накрая пиха три пъти от една чаша вино и обиколиха олтара. През това време присъстващите седяха, стояха, коленичеха, пееха и отговаряха в хор на думите на свещеника. Около тях се въртяха пет-шест помощници и дякони, които изпълняваха някакви странни задачи.

Краят на церемонията дойде напълно неочаквано. Алеи се облегна на силната ръка на съпруга си и излезе от параклиса. Присъстващите поздравиха сърдечно новобрачните, но имаше и такива, които разговаряха оживено и не им обърнаха особено внимание. Дали обсъждат церемонията? — запита се с новопробудил се интерес Алеи.

След няколко минути отново бяха в коридора, където се бяха целунали, преди да сключат брак. Той спря и затвори вратата към параклиса, сякаш водеше към частните му покои. Погледна я и съвсем съзнателно изписа на лицето си усмивка, толкова мъжествена, почти животинска, че Алеи отново потрепери.

— Церемонията приключи и всичко, което ни разделя от невъзвратимата законност на брака ни, е консумирането му — изрече той и светлосините очи заблестяха.

Стресната от тази откровеност, Алеи отвори уста, но той се засмя като малко момче, заловено да прави беля. Наведе се бързо към нея и целуна жадно отворените й устни. Преди тя да е успяла дори да изохка, той вече се бе отдръпнал. Алеи трепереше от уплаха. Имаше чувството, че досега не е разбирала истински какво значи да живееш — сякаш до този момент нервите й никога не се бяха събуждали истински, а сега звъняха всички до една и искаха повече.

— Това май е камериерката ви — каза спокойно баронът и обърна глава към другия край на коридора. Светлината, падаща от един страничен коридор, се пречупи в черните кичурчета на косата му. Алеи се вслуша и различи тихо тракане на токчета по каменния под.

— Сигурно вече знае къде са покоите ми и ще ви заведе, за да се преоблечете за вечеря.

Той спря за миг, за да й даде време да осъзнае значението на думите му.

Алеи се стегна и отговори, но инстинктивното й отбранително поведение вложи в думите повече хапливост, отколкото беше възнамерявала:

— Вероятно искахте да кажете нашите покои?

Той я огледа безцеремонно и тя преглътна мъчително, защото главата й съвсем се замая и напрежението в стомаха се засили.

— След тази нощ ще бъдат нашите покои. Дотогава са мои. Моля, щом се приготвите, елате в салона. Знам, че денят ви е бил изморителен, затова ще се храним сами. Намирам, че не е редно да ви изложа на обичайния спектакъл, който нашите хора организират при такива случаи.

Въпреки замайването си Алеи изпита тревога.

— Но тогава вашите хора ще ме сметнат за надменна, нали?

На лицето му се появи странен израз.

— Ни най-малко. Още преди месец съм уредил всичко необходимо. Никой от тях дори не си помисля, че имате думата по такъв въпрос.

Тъкмо в този миг се появи Селест и зашумя с колосаните си поли. Алеи си спести необходимостта да отговори.

— Quest-ce qui sest pass, mademoiselle? — попита камериерката, толкова загрижена, че съвсем естествено премина на майчиния си език.

Алеи се обърна към барона, но той бе изчезнал.

— Както изглежда, вече сме женени — произнесе безизразно тя и се загледа в празното място, където до преди малко бе стоял съпругът й.

Апартаментът на барона заемаше целия горен етаж на четириъгълната крепостна постройка. Стълбището завършваше пред врата, водеща право в огромен салон, от който се отваряха други три врати — двете на едната стена, третата на отсрещната. Другите две стени бяха целите в прозорци. Драматичната панорама на планинските вериги, издигащи се, докъдето поглед стига, накара Алеи да спре.

Гледката е невероятна, помисли си тя. Буквално копнее за просто бяло помещение или за елегантни пастелни тонове — във всеки случай за обстановка, подчертаваща красотата на гледката. Почти всичко друго би било по-подходящо от този ужасен миш-маш от неудобни мебели и изтъркани килими, окупирал голямото помещение. Старинна пейка, две масивни високи кресла и малка маса за хранене, която изглеждаше като скована от местен дърводелец преди най-малко двеста години, бяха подредени пред огромната камина. Единствената мебел от последните петдесет години беше абсолютно неподходящата маса за сервиране в крехкия стил ампир. Алеи погледна Селест и камериерката й се усмихна страхливо. В очите й се четеше болка и съчувствие. Без да каже нищо, тя отвори вратата към едно от съседните помещения.

Алеи влезе в стаята и веднага установи, че това е спалнята на баронесата. В средата на помещението, пред масивното легло, бяха струпани сандъците с багажа й.

— Ще кажа на прислужничките да оправят леглото, нали, мадмоазел? — предложи Селест.

— Направете го, но не знам дали ще ви разберат. Вие не говорите маджарски — усмихна се вяло Алеи.

Селест се засмя и изведнъж се ободри.

— Когато постъпих на работа при вас, почти не говорех английски, но бързо се научих да общувам със знаци. Не се притеснявайте за мен.

Селест протегна ръка, сякаш искаше да потупа господарката си по рамото, за да я успокои, но не посмя и бързо се измъкна навън.

Алеи попипа новото, чуждо нещо на пръста си — брачния пръстен, — обзета от паника и отчаяние. Пое дълбоко въздух и си каза: Я не бъди такава страхливка. Нали искаше точно това! Знаеше, че има право да разполага с определена част от зестрата си, значи не беше съвсем безсилна. Какво повече можеше да очаква от брака си? Нямаше смисъл да си блъска главата.

След половин час, след прекрасна гореща баня и с буен огън в камината, вече се чувстваше доста по-добре. И много по-уверена.

Селест й помогна да облече любимия си, богато украсен с рюшове халат и среса косата й. Вярно, жълтото не отиваше много на тена й, но винаги повдигаше настроението й. Докато Алеи се къпеше, Селест затопли халата пред огъня и цялата стая замириса на прекрасната английска лавандула.

Алеи се огледа критично в огледалото на тоалетната масичка и се опита да прецени какво смята баронът за външността й. Сигурно му се е видяла мръсна и смачкана, но все пак не е бил много разочарован, реши тя без суетност или фалшива скромност. Освен това двамата почти не бяха разговаряли, значи той нямаше основания да съжалява за сключения брак — засега, защото лицето й в никакъв случай не беше разочароващо.

Още като дете Алеи знаеше, че родителите й много държат да изберат за единствената си дъщеря блестяща партия. Когато тя израсна като красива млада жена, те й заявиха, че няма да се задоволят с никакъв друг жених, освен с аристократ. При моето лице и фигура, при богатството на баща ми и връзките на майка ми — размишляваше мрачно Алеи, — кой би си помислил, че мога да се проваля? Достатъчно беше да има искрица очарование и частица дискретност, за да може свободно да избира между ергените от изисканото общество, все едно дали сребърните прибори на бащината й трапеза са купени с пари, спечелени от търговия, или не. Вместо това тя остана в периферията на изисканото общество. Хората я определяха като красива, но не и очарователна, и твърдяха, че умът й е твърде остър за една дама. Тя знаеше какви са слабостите й, но не намираше сили да ги отстрани, а и дълбоко в сърцето си се питаше дали пък бунтовната, несъобразяваща се с традициите част от нея не иска да го направи.

Алеи смръщи чело и се огледа за последен път в огледалото. Селест беше навила блестящата й черна коса на момичешки къдрички. Дали баронът ще я отблъсне, като разбере на каква цена е купил своята част от зестрата й? Тя не се съмняваше, че парите са му нужни — всичко тук свидетелстваше за старост и упадък. Можеше само да се надява, че нуждата му е достатъчно голяма, за да посрещне новата си съпруга с благодарност и снизходителност.

Селест бъбреше нервно и Алеи й отговаряше едносрично. Знаеше, че камериерката не вярва в привидното й спокойствие — както и тя самата не си вярваше. Сега свали халата си и зачака мълчаливо Селест да затегне корсета й. Момичето дърпаше шнуровете и си мърмореше нещо неразбираемо. Това продължи дълго и Алеи беше готова да се закълне, че камериерката й никога няма да престане да я стяга.

— Припадането може да е признак на чувствителност, но аз наистина се съмнявам, че младата булка би трябвало да го направи над супата си — възпротиви се Алеи, когато вече едва дишаше.

Селест се изкиска и спря. След това посегна към първата от дузина фусти и я нахлузи предпазливо над току-що фризираната коса на господарката си. След фустите дойде ред на роклята. Както всичките й рокли и тази беше изключително доказателство за доходността на бащините й фабрики. Като дете Алеи отказваше упорито да се разхожда като жив манекен, но междувременно намираше изкуствеността успокояваща — сякаш беше артистка, която всеки ден облича костюма си, за да изиграе добре познатата роля.

Роклята беше в наситен турскосин цвят, който подчертаваше зелените очи и нежния тен на лицето и деколтето. Коприната беше внимателно драпирана и украсена с черно кадифе — съвсем в стила на най-новата мода — скована, вдъхновена от готиката. Полата се издуваше върху многото фусти и се влачеше по пода, модното широко деколте едва-едва разкриваше гърдите, корсажът изглеждаше абсолютно добродетелен. Най-новата мода подчертаваше едновременно крехкостта на жената и собствената си безполезност. Алеи беше свикнала да ходи модно облечена, но понякога й се струваше, че със стриктните си правила модата цели единствено да й напомни за онова, което никога нямаше да бъде.

Алеи избра подходящите накити и обу чорапите и обувките си. Селест продължи усърдно да оправя тоалета й, сякаш старанията й можеха да компенсират провала на нейната господарка. Най-сетне обяви, че са готови.

— Знам, че ще се справите, мадмоазел — изрече тя майчински, сякаш беше двайсет години по-стара от Алеи, а не две години по-млада.

— Благодаря, Селест — отвърна Алеи и устоя на изкушението да напомни на камериерката си колко често е изричала тези думи и как винаги се е заблуждавала.

Селест излезе от стаята и се запъти към новата си стая. Алеи погледна втренчено вратата на спалнята, изпъна рамене и пое дълбоко въздух. За тази вечер Селест бе изпълнила задълженията си, обаче за нея започваше нов живот. Тя се поколеба за миг, попила отново пръстена, който й тежеше като олово, сложи ръка върху бравата и отвори вратата.

Барон Бенедек я очакваше в салона. Силуетът му се очертаваше пред готическите прозорци, зад които гореше залезът. Планините бяха потопени в сиянието на пламтящото небе. Когато тя влезе, очите му се разшириха. Приливът на желание, разкривил за миг чертите му, беше див и недвусмислен. Алеи се улови, че се усмихва плахо и глупаво. Топлината на залеза я завладя и превърна нервната й скованост в нещо топло и нежно. Страхът й отлетя.

Без да я изпуска от очи, той се изправи. Стоеше съвсем спокоен в средата на старинната стая, със зашеметяващите планини зад гърба си, и Алеи го оприличи на вечен приказен крал, мъдрец и вълшебник с черни кичурчета в сребърните коси и с бледи очи на вълк. Точно така: кралят на вълците. Макар че фигурата му беше силна и изобщо не изглеждаше мършав, в него имаше нещо гладно. „Виж там, Касий има празен поглед. Този човек мисли прекалено много. Мъжете са опасни“ — цитира в мислите си Алеи.

Тя разтърси глава и отхвърли сравнението. Нищо не подхождаше по-малко на сватбената вечер от пасаж от Юлий Цезар. Той мисли прекалено много? Това обвинение се отнасяше по-скоро за нея. По-добре да беше цитирала Епиталамиона на Спенсър — стихотворение, написано по повод една сватба. Ала когато стигна до „Помогни ми, искам да чуя хвалебствието на любимата си“, тя се запъна, неспособна да продължи.

— Милейди — изрече баронът на английски с тежък акцент и я удостои с дълбок поклон, в който се смесваха искрено уважение и странна ирония.

— Сър — отвърна тя, влезе в салона и затвори вратата зад себе си. Поздравът — това й беше ясно — беше официалното признаване на победата й. С помощта на богата зестра баща й бе спечелил титла за единствената си дъщеря. Би трябвало сега да триумфира. Вече беше баронеса — ни повече, ни по-малко. Беше господарка на замък, а съпругът й беше дяволски красив. Но тя не триумфираше. Вместо това изпитваше несигурност, която почти се губеше в другите, много по-земни чувства, които предизвикваше пронизващият му поглед. Нещо не беше наред, но тя не беше в състояние засега да каже какво е.

Баронът махна заповеднически. Един лакей излезе от сянката и отведе Алеи до малката кръгла маса, където й намести стола да седне. Тя се настани, съзнавайки, че всяко нейно движение излъчва очарованието на дълги часове безмилостни упражнения, но по някаква необяснима причина се почувства несръчна.

Баронът също зае мястото си. Свръхчувствителните й сетива възприеха движенията му като хищнически. Алеи се опита да отклони вниманието си, като огледа дузината лакеи, пременени в стари, изтъркани ливреи, застанали безмълвно до стената. У дома в Лийдс, в провинциалното имение в Мидълсекс или в Лондон семейството винаги обядваше и вечеряше в присъствието на половин дузина лакеи, но тази вечер Алеи не можеше да се отърве от чувството, че присъствието им е необичайно и се дължи единствено на нейното пристигане.

Тя разтърси глава и бързо се обърна отново към барона, който сипваше супа от супника, поставен до лакътя му.

— Моля да извините готварското ни изкуство — заговори той. — В сравнение с онова, на което сте свикнали, вероятно ще ви се стори жалко. За да компенсира липсата на качество, готвачът е прекалил с количеството. Донесох от Франция цял куп готварски книги, но не разполагам с главен готвач, който би могъл да ги използва.

Лицето му обаче не изразяваше ни най-малко съжаление, напротив.

— И защо така, сър? — попита колебливо Алеи. Искаше тази вечер да се държи образцово, съпругът й да не намери в какво да я укорява. Не биваше да проявява любопитство, но той явно очакваше реакция.

Баронът я погледна измъчено.

— Книгите струват пари само веднъж, а на добрия готвач трябва да се плаща постоянно — особено когато държиш да го доведеш в затънтено място като това.

Алеи внимателно загреба с лъжицата, за да преглътне горчивото доказателство за причините, накарали го да си потърси богата английска невеста. Супата беше гореща и хранителна, ухаеше ароматно на риба, масло и подправки.

— О, трябва да кажа, че готвачът ви се е проявил много добре, макар да не е следвал френските книги.

Барон Бенедек се усмихна — като вълк, или поне така й се стори.

— Ето че веднага открихте другия проблем, с който трябваше да се справя. Готвачът ми не само че не знае френски, ами и не може да чете — на никакъв език. Прекарах много нощи при него в кухнята, за да му превеждам рецептите, но единственото, което успя да направи, беше горе-долу добър сос бешамел. Затова запазвам половината от похвалата ви за себе си, а другата половина ще предам на онзи, към когото бе отправена.

Той повика един от слугите, който се поклони с уважение. Баронът му заговори на същия език, с който се бе обърнал към свещеника, и с поглед даде на Алеи да разбере, че превежда думите й. Лакеят се поклони, повтори думите и напусна салона.

Двамата замълчаха и това явно беше приятно на барона. Алеи продължи да яде, но се чувстваше потисната от мисълта, че сега е негова съпруга, а това значи и домакиня, натоварена със задължението да поддържа учтив разговор на масата. В ситуация като тази от нея се очакваше точно това.

— Апартаментът ви е много хубав — заговори ведро тя. — Доколкото разбирам, заема целия горен етаж на крепостта? Гледката е невероятна.

В погледа му отново светна ирония.

— Идеята е на дядо ми. Гледка за душата и изкачване на стълбите срещу физическата леност.

Алеи изкриви лице.

— Не мисля, че бих харесала особено дядо ви, но съм сигурна, че щеше да се разбира добре с моя. Аз бих казала по-скоро, че разположението на спалнята ще накара обитателя й да си остане в леглото през целия студен зимен ден, защото, щом напусне топлата стая, дебелите завивки ще му се сторят непоносимо далеч и ще пожелае да се върне при тях.

Той се засмя с тих, дълбок баритон, който изпрати тръпки по кожата й.

— Боя се, че дядо ми не е познавал нито един човек, осмеляващ се да изрече подобни аргументи, мис Картър. — Той смръщи укорително чело, защото я бе нарекъл с моминското й име. — Алсиона. — Изрече името й „Алциона“, сякаш беше гръцко.

— Алсиона — поправи го тя. — На английски звукът е мек и глух. — Поколеба се малко и добави: — Повечето хора, които ме наричат по име, ми казват просто Алеи.

— Алеи. — Баронът изрече името й, сякаш го вкусваше.

— Звучи ми като „Алиса“, обърнато с главата надолу, ала гали ухото и езика. Подхожда ви.

Точно така. Алиса беше име за нормална, достойна за уважение млада лейди. Като го обърнеш с главата надолу, става Алеи. Тя се зае отново със супата и прогони неприятните мисли.

— Защо не ми разкажете как родителите ви да стигнали до идеята да ви дадат това необикновено име — продължи баронът.

— Мама много обича стари любовни истории, и класически, и европейски — отговори Алеи. — Баща ми не одобрил Изолда и Елоиза, но Алсиона му харесало. Името е от гръцка легенда и…

— Известно ми е — прекъсна я той и я удостои с високомерна усмивка. Алеи се опита да запази спокойствие. — В историята няма убийства, злоба и трагичност, но е достатъчно необикновена, за да я запомниш.

— Щастлива история за двама, чиято любов е възнаградена — съгласи се тя, но не успя да овладее докрай хапливия нюанс в гласа си.

— Само да можеха всички хора да станат щастливи като тях. — Той я гледаше втренчено. Дали изразяваше своята надежда, или се шегуваше? Въпреки безобидното изражение на лицето му тя не беше в състояние да каже. Ала преди да е задала някой тактичен въпрос, за да разбере нещо повече, баронът погледна в празната й чиния.

— О, виждам, че сте готова със супата. Знам, че не е обичайно, но тази вечер можем да си позволим малка екстравагантност. Желаете ли още супа, мила моя?

Танцуващите светлинки в очите му й показаха, че прозаичното обръщение е замислено като шега, и без да иска, тя отговори в същия тон:

— О, не, мили мой, достатъчно ми е.

В следващия миг тя прехапа долната си устна, стресната, че е прекрачила границата, но той само кимна и махна на един от лакеите да вдигне чиниите за супа. Друг донесе рибата и баронът се зае да я разрязва.

Когато сложи едно парче в чинията й, тя огледа ръцете му с по-голям интерес, отколкото беше прилично. Хубави бели ръце, както беше редно за мъж от благороден произход, но костта беше силна и по някакъв своеобразен начин ръцете му бяха по-скоро мъжки, отколкото фини. Дори по време на брачната церемония тя не бе докоснала голата му кожа, защото свали ръкавицата си само когато свещеникът сложи пръстена на пръста й. Йезекиил беше последният мъж, докоснал ръката й без ръкавица — когато й направи онова необмислено признание, оставило я объркана, стъписана и измамена. Ръката на Йезекиил се усещаше като раздрана кожа, цялата в белези от тежкия труд — с тази ръка той събуждаше за живот своите сложни чертежи и конструкции и създаваше машини, които на своя пеещ, с шотландски акцент, английски наричаше „приказните същества на модерното време“. Освен това ръцете му бяха съвсем студени, докато на мястото, където я беше докоснал Бенедек, все още се усещаше топлината му. В сравнение с едрите ръце на барона тези на Йезекиил изглеждаха направо дребни.

Алеи рязко извърна поглед и се втренчи в чинията с рибата, разрязана от мъжа й. Трябваше незабавно да избие от главата си призраците на миналото, които се събираха около нея като бедни, слаби души от преддверието на ада, жадни да си спомнят за тях.

Тя започна да се храни бързо, за да заглуши мрачните мисли, и от време на време отпиваше по глътка вино, което баронът й бе налял безмълвно. Рибата беше отлично приготвена, пастетът от змиорка имаше странен средновековен вкус, но също й се услади много. Тя се опитваше да занимава ума си, като размишляваше от коя река е рибата. Когато барон Бенедек без предупреждение изстреля насреща й въпрос, толкова се стресна, че за малко да скочи от стола.

— Защо се съгласихте на този брак?

Алеи едва не се задави. Защо беше толкова откровен? Рязко вдигна глава и го погледна втренчено. На устните му играеше нежна усмивка, но блестящите очи бяха напълно сериозни.

— Простете, сър, какво ме попитахте? — успя да изрече тя.

— Хайде стига, Алеи. Не се правете, че не знаете какво имам предвид — отвърна той е лек гняв. — И не се правете на плаха. Вече не живеем в тъмни времена и богати жени не се омъжват всекидневно за непознати мъже. Обаче вие прекосихте почти целия континент, за да направите точно това. Мисля, че заслужавам да узная причината.

Алеи смръщи чело.

— Не желая да дискутирам тази тема.

Блясъкът в очите му угасна.

— Нямаше да я зачекна, ако не бях сигурен, че ще ми отговорите свободно. За какво ми е да задавам такъв въпрос, ако съм сигурен, че само след минути ще получа отговора. Но вие сте готова да разговаряме до разсъмване за възхитителната шарка на покривката, ако не съумея да ви въвлека в друга тема.

Алеи го изгледа мрачно.

— А за какво друго бих могла да говоря? Моят крехък ум не се оправя с важни теми.

Баронът избухна в луд смях.

— Алеи, моя малка птичко, вие имате остра човчица! Смятах ви за славейче, но се оказа, че съм си хванал орлица.

Алеи седеше безмълвно и не знаеше как да реагира. Не разбираше дори какво изпитва. Гневът й се бе изпарил като щипка барут, останали бяха само пушек и спомен за горещина. Въпреки това не съжаляваше за избухването си и не изпитваше смущение. Той й спести отговора и сам продължи:

— Питам ви, защото ситуацията е твърде необичайна. Моите основания да избера вас са напълно прозрачни. Липсата на пари нерядко кара човека да прибягва до необикновени мерки. Но вие… — Той я огледа с вдигнати вежди. — Очаквах нещо съвсем друго. Сега, след като ви видях, съм изправен пред загадка.

— Какво искате да кажете? — попита със запъване тя. Би предпочела да премълчи, но любопитството я накара да говори.

— На колко години сте? — попита той, избягвайки да отговори на въпроса й.

Алеи смръщи чело и сведе глава към чинията си.

— На двайсет и една.

— Точно така. Твърде млада, за да стигнете до прозрението, че Великобритания не ви предлага бъдеще.

Алеи го изгледа пронизващо и зачака подигравателни думи. Ала лицето му имаше открит, почти невинен израз, липсваше му даже обичайното високомерие.

— Щом смятате така… — отвърна неохотно тя.

— Да, смятам — кимна сухо той. — Очаквах доста по-възрастна жена… жена, която никой не иска за съпруга.

— Не разбирам защо. Баща ми със сигурност ви е съобщил на колко съм години. Все пак вие сте благородник и искате да сте сигурен, че аз съм на подходящата възраст, за да… за да ви раждам деца. — Тя се покашля и се опита да пренебрегне прилива на горещина, който зачерви лицето й. Трудно й беше да говори високо за подобни неща — и още по-трудно, когато те засягаха самата нея и мъжа, чието присъствие беше толкова смущаващо… и възбуждащо. — А дори и да забравим практическата страна на нещата, вашата суетност би настоявала да получите жена, достойна за показване в обществото.

— Както казват англичаните, просяците нямат избор. Признавам, че приех уверенията на мистър Картър с известен скептицизъм. Защо момиче на двайсет и една години желае да се омъжи за унгарски барон? Звучи безсмислено. Въпреки че баща ви ми изпрати ваш портрет, очаквах доста… безлична жена. — Погледът му обходи лицето й и слезе към бялата шия и изваяните рамене. Алеи усети как кожата й пламна под погледа му, шията и бузите й се обляха в червенина. Ала когато баронът продължи, тонът му беше делови: — Портретът ми изглеждаше твърде красив, за да е истински, но сега съм сигурен, че изображението е много точно. Е, защо дойдохте?

— Може би просто защото обичам да пътувам — отвърна Алеи колкото може по-безучастно.

Той отхвърли забележката с небрежен жест и продължи, сякаш тя не бе казала нищо:

— Една от възможните причини веднага се натрапва в съзнанието. Да не би да сте били… как да кажа… да не сте се компрометирали?

— Разбира се, че не!

Възмущението й не беше изиграно, макар че част от нея се забавляваше с това омаловажаване на нещата. Ако наистина е неустоимо привлекателна, сега щеше да е омъжена за някой млад английски лорд, вместо за този варварин, колкото и да е красив. Даже Йезекиил, нейният ментор, нейният равностоен приятел, искаше повече, отколкото тя беше в състояние да му даде.

Баронът направи успокоителен жест.

— Тази нощ и без това ще разбера, но искам да знаете, че няма да се разгневя, ако не сте… Няма от какво да се боите.

— Казвам ви истината! Не съм компрометирана! Изобщо не е това, което си мислите! — изсъска сърдито тя.

Баронът се облегна назад и въпросително вдигна вежди. Явно много държеше да разреши загадката.

— Тогава сигурно имате някакъв физически дефект? Възможно ли е да не сте в състояние да изпълнявате брачните си задължения?

— За бога! — Алеи не вярваше на ушите си. Защо й задаваше такива абсурдни въпроси? Беше готова да се изсмее, но в последния момент се удържа.

— Защо тогава не сте се омъжили в Англия? — попита направо той и се наведе към нея през масата.

Тя присви очи и отговори на погледа му. В името на Зевс, той беше по-красив, отколкото е позволено за мъж. И по-коварен от всеки друг мъж, когото познаваше.

— Смятате да ме предизвиквате, докато се забравя и ви дам искания отговор, нали?

Той се направи на учуден, но не успя да я измами и за миг. Беше готова да извърти очи, но устоя на изкушението. Щом толкова държеше да узнае истината, значи си я заслужаваше. Тя се въоръжи срещу болката, която й причиняваха недостатъците и, и се предпази с леден щит от равнодушие.

— Е, добре, сър, щом така искате. Сигурна съм, че по време на сватбената ни церемония, макар и неразбираема за мен, съм обещала да ви слушам и да се подчинявам на волята ви. Така че, преди да ми заповядате да ви кажа истината, предпочитам да ви дам да разберете какво сте си купили с титлата си. — Пое дълбоко въздух и продължи: — Баща ми държеше да се омъжа за лорд. Но в цяла Англия не се намери нито един, дори най-бедният, който да ме поиска. Даже някой престарял барон с цяла сюрия внучета. Аз не съм от онези жени, които се харесват на мъжете. Не мога да укротя мъжа, когато е гневен. Не мога да го гледам в очите и да кимам, когато говори глупости или си въобразява небивалици. Аз не съм тиха и кротка, не мога да се държа като добра съпруга, нито да изпълнявам съвестно задълженията си на домакиня. Не се възторгвам при вида на всяко бебе. Единственият ми шанс да си намеря съпруг, който да задоволи родителите ми, беше да се омъжа за чужденец и да се надявам, че заради зестрата… и заради красотата ми, разбира се, ще ме търпи. Аз не съм очарователна, това е.

Хиляди пъти си беше повтаряла тези думи наум, но да ги изрече гласно се оказа много по-трудно. Изпита чувството, че нещо, което е било само фантом, сега е станало действителност.

— А каква сте тогава? — попита с интерес баронът.

— Не мисля, че има дума, която да отразява истинската ми същност. Ясно е само какво не съм: не съм съвършена — или поне приемлива — лейди.

Алеи вирна брадичка и стисна зъби, за да посрещне реакцията му.

Барон Бенедек се отпусна назад и отново вдигна вежди.

— Вече съм почти убеден, че съм имал повече късмет, отколкото очаквах — изрече той с неочаквано безгрижен тон.

По дяволите, нищо ли не беше в състояние да го разтърси? Алеи не знаеше какво да мисли. Затова се задоволи да отбележи мрачно:

— Вие още не ме познавате. — И заби вилицата в последното парче риба. Въпреки това усети как ледената обвивка около белите й дробове… е, не се разтопи, но поне се напука. Цепнатините бяха достатъчно големи, за да позволят на сърцето й да бие свободно.

— И вие не ме познавате. — Баронът хвърли поглед към чашата й и я напълни. — Пийнете още малко вино. Успокоява нервите.

Тъй като не знаеше друго да направи, Алеи се подчини. Баронът се обърна към прислугата и им каза нещо на неразбираемия, макар и подобен на латински език, който използваше цялата вечер. Те раздигнаха масата и донесоха чинии за печеното.

Алеи отново изпита чувството, че нещо не е наред. Тогава се сети нещо и смръщи чело. Латински, не унгарски. Да, вярно, Банат бе присъединен наскоро към Унгария, но мисълта заседна в ума й. Няколко дребни събития от днешния следобед изведнъж си дойдоха по местата като части от пъзел и оформиха картина, съвсем логична, макар и стъписваща.

Тя погледна втренчено мъжа насреща си и за първи път го видя ясно. Ами да. Той изобщо не приличаше на мъжа от миниатюрата. Ни най-малко.

— Прав сте, аз не ви познавам — изрече бавно тя. — Изобщо не ви познавам. Защото вие не сте барон Бенедек.