Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (18)

18

Думитру се чувстваше като замаян, но не от излишък на адреналин или от страх, а от чиста енергия. През последните десет дни беше живял като пленник и се чувстваше като хвърлен в най-дълбоката килия на белградската крепост. Сега бе излязъл на светло и дишаше чист въздух. Никога вече няма да позволя да ме затворят, закле се безмълвно той.

През цялото време, докато препускаха, се ослушваше за тропот на копита и минути преди да минат пътници, скриваше конете в крайпътния храсталак. Минаваха най-вече селяни, запътили се към близкия пазар. Само веднъж се появи малък отряд с цветовете на Османската армия. Сред войниците яздеше чиновник в източно одеяние и сложна чалма. Скоро след тях минаха няколко заплашителни фигури с пушки на рамо: българските хайдути, братя на сръбските.

Всеки път, когато се отбиваха от пътя, Думитру виждаше как Алеи се сковава. Въпреки това тя пазеше желязно мълчание, само конят й потропваше нервно. Той не знаеше дали я е страх повече от залавяне, от дългото чакане в храстите или от забавянето, но тя не се опитваше да му обясни и той предпочете да не пита.

Надвечер Думитру спря. Конете не изглеждаха особено уморени. Те бяха от оборите на княза и по нищо не приличаха на мършавите кончета на хайдутите. Но той не искаше да рискува някое нараняване в мрака и беше решил да язди нощем само когато е абсолютно необходимо.

Реши да свали седлата на конете, макар че това криеше опасност да ги сварят неподготвени. За негова изненада, едва слязла от коня, Алеи започна да го разседлава. Преви се под тежестта на дамското седло, но успя да го занесе до неговото, което вече лежеше под едно дърво.

— Не знаех, че си се научила да сваляш седло — промърмори той, докато подсушаваше гърба на коня си с четката, открадната от войниците.

Алеи го погледна с измъчена веселост.

— И аз не знаех, но когато останах сама с Рейзин… — Тя сведе очи и лицето й пламна от срам. Последните лъчи на слънцето се заплетоха в косата й и къдриците сякаш пламнаха.

— Показвал ли ти е някой? — попита делово той.

— Не — отвърна тя като упорито дете. — Но не ми изглежда особено сложно.

Думитру не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Божичко, Алеи, ако всичко, което изглежда просто… Честно казано, не е трудно да оседлаеш кон, стига да знаеш хватките. Искаш ли да ти покажа?

— Не те ли е страх, че пак ще ти избягам? — попита тя и в гласа й звънна плахост.

— Не. Не знаеш накъде да тръгнеш — отговори просто той и й подаде четката.

Тя го погледна втренчено, но вече се бе стъмнило и той не можа да разгадае изражението й. После започна да четка коня си — твърде леко, с къси движения на четката. Той застана зад нея, сложи ръка върху нейната и й показа какво трябва да прави. Преведе я през гърба, шията, корема и хълбоците на коня и й посочи следите от седлото, където трябваше да четка особено грижливо. Беше му приятно да усеща тялото й до своето — сякаш там му беше мястото. Алеи инстинктивно се облегна на гърдите му.

— Мога да тръгна на север — проговори шепнешком тя.

— Или на юг, към София. Или на запад.

— Искаш ли да го направиш? — попита до ухото й той. Последва дълга пауза. Алеи продължи да четка усърдно десния хълбок на коня. След цяла вечност отговори глухо:

— Не вярвам, че ще можем да живеем както по-рано, но не искам повече да бягам. Чувствам се глупаво и се укорявам, че съм се предала, но това е истината. Изтощена съм, Думитру. Ще намеря начин да запазя имуществото си от бъдещите ти посегателства, можеш да бъдеш сигурен в това, но няма да направя втори опит за бягство.

— Какво ще сториш, ако те пусна да си отидеш? — Думите излязоха от устата му, без да е имал възможност да ги обмисли, и той се вцепени от уплаха. Алеи също замръзна на място. Четката престана да се движи.

— Сериозно ли говориш? — пошепна едва чуто тя. Той не можа да разгадае какво е чувството, разтреперило гласа й.

— Да, разбира се — отвърна той и си заповяда да остане спокоен. — Смятам, че ще намерим начин да се разберем, що се отнася до моята част от зестрата, но ако ти искаш да си отидеш… — Гласът му секна. Вече не знаеше какво да каже.

— Ти искаш ли да си отида? — Тя бе успяла да овладее гласа си, но напрежението я караше да говори по-бързо от обикновено. — Мисля, че мога да те разбера. Беше много благородно от твоя страна да ме вземеш със себе си, когато напусна лагера. Знам, че само ти преча…

— Не. — Той я спря, преди да е продължила в същия дух. — Не искам да си отидеш, в никакъв случай. В деня, когато тръгнах след теб, не исках да те пусна. Тогава те исках, защото… ами, просто те исках. Сега обаче… сега искам да си щастлива с мен, да си доволна от мен и ако не си, няма да бъда щастлив, дори да си до мен. — Помълча малко и се засмя виновно. — Това прозвуча като традиционно, нерационално…

— Не, не, не си прав — прекъсна го Алеи, свали ръка от гърба на коня и бавно се обърна към него. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. — Не звучи ирационално. Звучи като… като обяснение в любов. — Учудването в гласа й предизвика учудване и у него и го накара да си пожелае да види по-ясно лицето й под светлината на звездите, не само призрачно бяла кожа и тъмни сенки.

— Но аз винаги съм те обичал — възрази почти плахо той.

— Или поне от деня, когато отпрати Янош Бенедек и се разплака.

— Може би — отвърна тихо тя, — но ти обичаше преди всичко това, че с мен ти беше добре. Да, може би си обичал известни аспекти от моята личност и моето тяло. Но не си ме обичал достатъчно, за да уважаваш и онези страни от личността ми, които не ти харесват.

— Сега ти си тази, която говори объркани неща — отвърна той. Искаше да я притисне до гърдите си, да я целуне, да я… не знаеше какво точно иска. Засмя се несигурно. В главата му цареше хаос, не знаеше какво да каже. — А ти… обичаш ли ме?

Алеи остана неподвижна. Очите й бяха само тъмни сенки под осветените от луната вежди.

— Да, мисля, че те обичам — отговори тя съвсем бавно. — Това ми е ясно от деня, когато открих, че искаш да откраднеш моята част от зестрата. Не знаех какво да мисля за намеренията ти, не знам и досега, но ужасно ме заболя. — Тя помълча малко и продължи: — Логика и чувство образуват много опасна комбинация. Логиката е неумолима, целеустремена. Кара те да вървиш по път, който ти е неприятен, да правиш изводи, които са непоносими за теб, а щом стигнеш до целта, между теб и горчивата истина вече няма буфер. Чувствата те разкъсват отвътре, докато логиката отново и отново те събира… Защо се опита да ми отнемеш зестрата? — попита гневно тя. — Ако ме беше помолил, щях да ти дам всичко.

Думитру беше готов да произнесе подготвената пледоария, но изведнъж осъзна, че любимите му аргументи са изгубили смисъла си — сега, когато тази жена, неговата жена, стоеше пред него. Те се разтвориха в нищото, сякаш мечът на признанието й бе разкъсал гордиевия възел на самодоволството му. Неговите права на съпруг се оказаха дребни и незначителни, сравнени с действителността. Неговият живот беше в нейните ръце, както нейният в неговите — какво значение имаше, че ще й остави няколко хиляди фунта да се разпорежда с тях, както си иска?

— Не мога да си спомня — отговори той. Това не беше съвсем вярно, защото беше научил защитната си реч наизуст. Но сега тя нямаше значение. И никога нямаше да има.

Тя го погледна стъписано.

— Не можеш да си спомниш?

— Да — кимна вече по-уверено той.

Тя мълча известно време, после попита:

— Значи не искаш да си отида?

Той не знаеше дали тя му вярва и дали изобщо иска да остане при него.

— Не, не искам — отговори, влагайки в трите думи цялата си сила да убеждава.

Тя мълча дълго, прекалено дълго според него. След това обаче се приближи, притисна се до него.

— Добре. Защото аз не искам да те напусна.

Надигна се на пръсти и го целуна. В главата й цареше хаос от чувства, желания и надежди. За втори път проявяваше такава нечувана дързост — първия път беше през първата им брачна нощ. Струваше й се подходящо днес да се случи за втори път, защото вече беше сигурна, че това е ново начало… само дето не знаеше, на какво и за колко време… нямаше ни най-малка представа.

Мислеше, че е запомнила всяка подробност от тялото му, че я е запечатала в паметта си. Обаче устата му се оказа по-корава, отколкото я помнеше, настойчива, студена и заедно с това невероятно гореща. Устните й се отвориха, посрещнаха жадно неговите. Отново усети онова, което най-много й липсваше — уникалния му мъжки аромат — по-сладък от най-сладкото вино. Ръцете му я прегръщаха с такава сила, че тя си пожела да остане завинаги в прегръдките му, за да я пази той от света — макар да знаеше, че това желание е ирационално и невъзможно. Стана й топло, истински топло, за първи път от много дни насам. Горещината му я стопли и тя усети как в самия център на тялото й се събуди нещо, лумна пламъче. Огънят постепенно обхвана пялото й тяло, стопли крайниците й, премина по кожата й и се върна отново вътре в нея. Усещането беше толкова интензивно, че почти я разплака.

По някое време трябваше да си поеме въздух. Отдели се от него и изпъшка. Лицето на Думитру беше под сянката на сребърната му коса и тя не виждаше очите му, чуваше само тежкото му дишане.

— Почакай — помоли дрезгаво той и я остави сама. Само за минута привърши с конете, даде им фураж, намери защитено местенце и разстла на земята всички одеяла, с които разполагаха.

Алеи свали наметката си и седна в края на импровизираното легло, за да събуе обувките си. Напредваше бавно, защото пръстите й бяха вледенени от мига, в който свали ръкавиците си. Докато събуе втората обувка, Думитру вече се бе съблякъл по риза и панталон.

— Не ти ли е студено? — попита Алеи с тракащи зъби и се мушна под дебелата завивка.

Той застана пред нея и се засмя.

— Ей сега ще ми стане топло.

Тялото му беше толкова горещо… толкова истинско. Тя пое в себе си силата и топлината му, но за първи път не се почувства слаба и малка в сравнение с него.

— Искаш ли ме, Алеи? — попита той и тя се усмихна на страха в гласа му. — Ще продължиш ли да ме искаш и занапред? Предстои ни дълъг съвместен път и не искам да се разкайваш. Помисли добре, преди да ми отговориш, защото няма да те попитам втори път.

Тя жадуваше за него, макар че трепереше от студ, и знаеше, че и той изпитва същото. Знаеше също, че въпросът е разумен, и отговори недвусмислено и убедено:

— Да, Думитру, искам те. Искам още ти да ме желаеш винаги.

— Сладката ми Алеи… — пошепна той с нежност. — Най-сладката жена на света…

Целуна я отново и тя се отдаде цялата на горещата целувка. Устата му я погълна и й вдъхна сила, стопли я, събуди желанието й. Играта на езика му предизвика сладки тръпки в слабините, които й отнеха дъха. Тялото й натежа и се отпусна. Тя го прие с готовност и поиска още. Нетърпеливо вдигна ризата му, за да усети голата кожа. Искаше всичко от него, искаше го целия. Устата му помилва шията й и продължи надолу, докато леко треперещите му ръце отваряха копчетата на костюма й. Докосванията му запалиха огън в тялото й и засилиха копнежа й. Устата му едновременно я успокояваше и разпалваше. Тя се притисна до него и усети как светът се съсредоточава в една-единствена точка — в тях двамата, в тази гора, под това дърво.

Той отвори жакета й, тя се справи с ризата и посегна към панталона, опънат над ерекцията му. Когато пъхна ръка вътре, Думитру изохка сподавено, а тялото й се напрегна в отговор.

— Студена ли съм? — попита глухо тя, макар да знаеше, че не е така.

— Не — изпъшка той.

Алеи обхвана члена му и започна да го милва. Думитру застена през здраво стиснати зъби. Кожата му беше като копринено кадифе и Алеи разбра, че почти е забравила какво удоволствие й доставя да го докосва и да бъде докосвана от него.

Думитру не издържа дълго и улови ръката й.

— Не така, Алеи — помоли задавено той. — По-късно може, но не и тази нощ. Ако продължаваш така…

— Разбирам — промърмори доволно тя, макар да беше малко разочарована. Бавно издърпа ръката си и движенията й го разтрепериха.

Думитру се съблече бързо, но за Алеи не беше толкова лесно да се освободи от дрехите си. Студеният въздух влизаше през одеялата и изтръгваше от гърлото й тихи викове. Кожата й бе станала свръхчувствителна.

— Безобразие — възмути се тя, докато двамата развързваха фустите й. — Да се занимаваме с такива неща в този важен миг…

— В живота няма много достойни неща — промърмори Думитру и в гласа му звънна смях.

Алеи затвори очи и затрепери. Този път причината не беше студът. Даже гласът му будеше у нея желанието да го целуне и тя го направи. Устните й се плъзнаха по брадичката му и стигнаха до устата. Наболата брада я одраска и събуди възхищение от мъжествеността му. По тялото й една след друга пробягваха тръпки. Той я обхвана здраво, притегли я към себе си и тя се почувства уверена и сигурна. Днес големината и силата му не я потискаха.

Когато той се отдели от нея, тя изрече важно:

— Лъжеш се. Преди да те срещна, бях много достойна личност.

— И тъжна — добави той и се зае с шнуровете на корсета.

Тя примигна в мрака и се напрегна, за да види какво имаше в очите му.

— Тъжна ли? Откъде ти дойде на ум такова нещо? Топлото му тяло се отпусна върху нейното.

— Беше минало доста време от пристигането ти в Северинор, когато те чух да се смееш за първи път. Имах чувството, че си забравила как се прави.

— О! — прошепна тя. Винаги се беше смятала за практична и трезва личност, но знаеше, че страда от злощастна импулсивност, която я кара да казва и да върши неподходящи неща. Ала никога не беше помислила, че липсата на веселост може да се разглежда като слабост. През седмиците, прекарани в Северинор, се смееше често и това беше толкова приятно…

Думитру я целуна отново и сложи край на сериозните размишления. Устата му завладя нейната, езикът му предизвика сладостни тръпки в слабините й и цялото й желание се концентрира в тази точка. Той се отдръпна леко, свали фустите й и ги избута в края на постелята. Корсетът ги последва бързо и Алеи остана съвсем гола. Това я накара изведнъж да се почувства ранима.

— Защо продължаваш да ме обичаш? — попита тя плахо, почти страхливо.

— Защо предметите падат надолу, а не нагоре? — отговори с лек смях Думитру.

Алеи се закиска и си каза, че се държи детински.

— Не мога да го обясня в подробности, но ще се опитам, щом толкова искаш да знаеш.

Господи, той говореше сериозно! Дъхът й спря.

— Опитай се! — изрече едва чуто тя.

— Първо обаче ще те целуна, за да ти затворя устата поне за минута. — Гласът му беше абсолютно сериозен. — Когато си нервна, говориш прекалено много, а когато си нервна заради това тук, започваш да говориш още повече и се опитваш да си развалиш настроението. Смъртоносна комбинация, повярвай ми.

Алеи автоматично отвори уста да възрази, но той изпълни заплахата си и завладя устните й. Протестът веднага заглъхна и тя застена задавено. Беше прекрасно да усеща устата му, влажна и настойчива… толкова й беше липсвала, откакто бе напуснала Северинор.

Заля я топла вълна на наслада, разтопи мръзнещото й сърце и изпълни тялото й с желание. Когато той най-сетне я пусна и се оттегли, Алеи въздъхна недоволно и отвори очи.

— Ще продължа да те целувам ето така — заяви той и плъзна устни по контура на брадичката й в дразнеща милувка. — И така. — Пусна в ход зъбите и езика си и по кожата на шията й сякаш запърхаха пеперуди. — И така. — Устата му се придвижи към гърдите й, оставяйки огнена следа. Кожата й беше зачервена и гореща — това беше абсурдно, защото все още й беше студено. Ала желанието в тялото й беше толкова силно, че нищо не можеше да го угаси. Цялата тръпнеше от радостно очакване — още малко, и щеше да се пръсне.

— И трето… — започна дрезгаво Думитру.

— Пето — прекъсна го задъхано Алеи.

Той се засмя и въпреки мъглата на желанието тя усети как тялото му се разтресе. После вдигна пръст и го сложи върху устните й.

— Не ти е разрешено да говориш. Даже да твърдя, че след седем идва девет, ще мълчиш. — Тя кимна и след малко той продължи: — Трето, ще ти сваля и ризата, за да мога да докосвам всяко сантиметърче от тялото ти. — Веднага изпълни думите си и Алеи се надигна, за да му помогне. Обгърна го е крака и двамата задърпаха силно, за да свалят долната риза и вълнената камизолка под нея. Думитру ги захвърли настрана. — Всъщност исках да те съблека изцяло, но сега съм на мнение, че е по-добре да ти оставя чорапите, защото краката ти са студени. Не смей да се движиш — изръмжа той, когато тя се отдръпна от него. — Загрижен съм за стъпалата ти, не за краката ти.

— Обичам те, Думитру, колкото и да си неромантичен и проклет! — почти извика Алеи. — Как можеш в такъв момент да говориш за студените ми крака! Това ме кара да те желая още повече.

Той я целуна отново по устата и горещината, която се разля в нея, замая главата й.

— Приемам думите ти като комплимент, включително проклятията ти — обяви тържествено той.

Тялото му, полегнало върху нейното, се усещаше толкова прекрасно, толкова топло и силно. Хубаво беше да знае, че то й принадлежи.

— И четвърто — продължи той, — ще си сложа ръката ей тук.

Плъзна пръсти от коляното по вътрешната страна на бедрото и се мушна навътре. Тя се съсредоточи върху усещането. Празнотата в нея отчаяно закопня да бъде изпълнена от него.

Но Думитру още не беше свършил.

— А после ще те целувам, докато забравиш, че не ти е разрешено да говориш, и започнеш да ме молиш… Не! — изсъска той, когато тя отвори уста. — Още не. Сигурен съм, че още не ти е спешно необходимо. Първо трябва да ме убедиш, че си сериозна.

— Разбира се, че съм сериозна! — изхълца Алеи и се засмя.

Думитру отговори на смеха й с гърлен, почти варварски звук.

— Но не достатъчно.

И започна да я целува по устата, по шията, по корема… Устните му играеха върху тялото й като по клавишите на пиано. Погледът на Алеи се замъгли и накрая вече не беше в състояние да различи звездите по небето. Тялото й вибрираше от наслада. Кръвта шумеше в ушите й. За да го накаже, тя също започна да го целува и той застена от удоволствие.

— И какво сега? — попита тя, вдигнала ръката му към устните си.

— Нищо — отговори той с лека усмивка. — Едва когато наистина го искаш. — И я зацелува по чувствителното място зад ухото.

— А сега? — попита след малко тя, вече нетърпелива.

— Нищо — повтори той.

Явно му правеше удоволствие да я мъчи.

— Проклятие, Думитру, няма да прося! — възмути се тя.

— Не ме дразни, защото ще приема думите ти като предизвикателство — промърмори дрезгаво той и загриза крайчето на ухото й.

— Думитру…

— Напредваш, но бавно — отсъди той, мушна пръст в нея и започна да я милва.

Алеи се отдаде изцяло на чувствата си. Това не беше върхът на екстаза, а друг начин на освобождаване, невероятно облекчение и напрежение, усещане, че ей сега ще полети. Лениви горещи вълни я заливаха и се оттичаха, кожата й тръпнеше, нервите й вибрираха.

— Моля — изплака тя и не позна собствения си глас.

— Прозвуча ми добре. Истинска молба — установи доволно той.

— Думитру!

— И пето — продължи той, сякаш не я чуваше, — сега ще те любя, както не съм те любил никога досега!

Най-сетне телата им се сляха. Двамата се задвижиха заедно и Алеи не беше в състояние да каже чий ритъм следват. Той я тласкаше към върха, тялото й се напрягаше все по-силно, докато се пръсна и полетя в невероятно свободно падане — заедно с него. Тя не беше сама в дивата оргия на чувствата, все още усещаше Думитру, не само удоволствието, което той й доставяше, а пялото му властно присъствие. Беше готова да се разплаче от щастие, когато насладата се смеси с екстатичното мъчение на оргазма й.

Тя се върна бавно в реалността, усети грубите одеяла, твърдата земя под тях. Чу как конете се движат, усети как Думитру забави движенията си и се отпусна върху нея, като внимаваше да не я притисне с тежестта си. След малко се оттегли, легна до нея и я притисна до гърдите си. Никой от двамата не говореше. Тя беше доволна просто да лежи и да чува биенето на сърцето му, което бавно се успокояваше.

След няколко минути студът отново проникна през одеялата и тя се разтрепери. По-добре да потърси дрехите си. Алеи седна в постелята, навлече долната си риза, вълнената камизолка и корсета.

Той беше ужасно твърд, но щеше да я топли. Главоболието, което я измъчваше целия ден, се върна с пълна сила — всъщност така и не бе изчезнало напълно.

— Би ли могъл да го затегнеш леко? — помоли тя и се обърна с гръб към него. Приглади долната риза, която се бе увила между краката й, и продължи: — Не ме стягай. Искам просто да ми е топло.

Думитру се подчини. Бързо намери шнуровете въпреки мрака и ги задърпа. Щом усети корсета около кръста си, Алеи каза:

— Това е достатъчно.

— Талията ти е много по-широка от четиридесет сантиметра — възрази той и я помилва. Тя остана за миг неподвижна, наслади се на милувката, но засилващият се студ я накара да посегне към фустите.

— Ти не знаеш, но корсетът, който ми дадоха по заповед на княз Обренович, е за петдесет сантиметра. — Тя облече дебелите фусти, стегна ги на кръста и продължи с признанията: — Роклите пък бяха за шейсет сантиметра талия, затова, откакто напуснахме Белград, стягам корсета до петдесет и осем, не повече.

— Превръщаш се в провинциалистка — установи доволно той.

— Да, сигурно — отвърна тя, готова да признае победата му без мърморене. — С такъв корсет може да се плува в Дунава или да се обиколи половин Европа. Това означава, че щом се върнем в Северинор, няма да ми става нито една рокля.

Да се върне в Северинор… За първи път бе изрекла на глас тази мисъл и това я правеше съвсем реална.

— Мисля, че мога да приема тази жертва в името на здравето ти, стига да използваш собствените си пари, за да си купуваш нови дрехи.

„Собствените си пари“? Алеи спря да завързва полите си.

— Говориш сериозно, нали?

— Че трябва сама да си ги купуваш? Абсолютно! — отвърна безгрижно той, но тя усети по гласа му, че знае много добре какво има предвид. — Годишният ми доход е пет хиляди фунта. Може би си мислиш, че това са много пари, но няма откъде да намеря няколко излишни хилядарки, за да купувам нови дрехи на жена си.

— Ще се справя с осемстотин — обеща тя и се усмихна глупаво в мрака. Опипа наоколо и намери копринената рокля. Нахлузи я през главата си, остави копчетата отворени и се приближи до Думитру, докато студената й буза се опря о топлата му гръд. — Благодаря — пошепна едва что тя.

— Нетрадиционните жени презират традиционните мъдрости — отговори той с подобаваща сериозност.

Алеи въздъхна драматично и се намести удобно, за да чува по-добре силните удари на сърцето му.

— Е, положихме началото. Скоро и двамата заспаха дълбоко.