Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (22)

22

Думитру чу превъртането на ключа в ключалката и се стресна. В първия миг не можа да разбере къде се намира. Вратата се отвори с тежко скърцане и насреща му светна газена лампа.

— Вземи — каза на турски ключарят. — Жена ти поиска да ти кажа тези думи: „Излъгах, защото те обичам. Използвай го, когато се наложи.“

В килията влезе друг мъж и сложи нещо на пода. В мига, когато вратата отново се затвори и прогони светлината, Думитру различи купа с ядене, стомна с някаква напитка — и нож.

„Използвай го, когато се наложи.“ Мили боже! Алеи, упорита до безумие. Какво щях да правя без теб? Такива бяха мислите му в мрака.

 

 

И Алеи, и султанът останаха в тронната зала, докато траеха приготовленията за вечерята. Музикантите, скрити зад параван близо до подиума, свиреха тихо мелодични, макар и странни за ухото на Алеи песни, докато султанът разговаряше с различни сановници и служители, които влизаха и излизаха през малка врата. Алеи остана с чувството, че султанът не й се доверява и иска да я държи под око.

Има всички основания да не ми вярва, докато държи съпруга ми в затвора, помисли си горчиво тя. Стараеше се да се държи безучастно и си намери удобно местенце под една арка, за да не се пречка на прислужниците, които разместваха мебелите.

Тази вечер единствените й оръжия щяха да бъдат хубостта и умът й и тя никога не се беше чувствала така зле въоръжена. Искаше да изглежда зашеметяващо красива, да се представи пред западната публика като перфектната дама. Що се отнася до мъжката част на публиката, трябваше да изглежда едновременно умна, свободна и романтична, така че нежната усмивка и блестящите очи да подтикнат мъжете към дръзки дела, с които да се гордеят. Трябва да стана фигура от роман, повтаряше си Алеи. Никакви прибързани изказвания тази вечер, никакви остри забележки, никакво нетърпение не бива да загрозяват поведението ми. Никога досега не беше заслепявала мъжете — сега беше убедена в това, — но и никога не го беше искала истински.

Цяла армия от прислужници пререждаха мебелите и внасяха нови, докато накрая се образуваха две групи: салон и трапезария. Дивани и ниски масички се редуваха с английски столове и маси и противоположността им изглеждаше невероятно екзотична. Трапезата обаче изглеждаше позната и Алеи беше благодарна за столовете, защото не си представяше как би могла да се настани на нисък диван и да изглежда очарователна. Проклетият корсет! Дали пък не очакваха от нея точно това?

Когато слугите привършиха, един от личните гвардейци на султана удари по нещо като гонг и музикантите моментално спряха да свирят. Стражите отвориха широко двукрилата врата в края на залата.

— Приближете се към дивана, адмирал лорд и лейди Бънтинг — оповести херолдът, който беше представил и Алеи, мосю Франсоа Рус, мистър Робърт Бойд, сър Едуард Кънингам. — Докато западните посетители вървяха към дивана, той започна да изрежда отново безбройните титли на султана.

Когато най-после приключи, мъжете се поклониха дълбоко, дамите приклекнаха в почтителен реверанс, всеки каза по няколко уважителни думи. Алеи не чуваше какво се говори, но много скоро султанът освободи дамите и ги изпрати в салона.

Лейди Бънтинг се понесе към Алеи като кораб, вдигнал всички платна. Тя беше едра, пълна жена на средна възраст.

— Вие сигурно сте графинята — заговори отдалеч тя. — Какво ужасно пътуване сте преживели, скъпа моя!

Лейди Бънтинг говореше с небрежния, провлечен тон на онзи социален слой, който Алеи наричаше подигравателно „спортната висша класа“. По принцип тези хора бяха сърдечни и дружелюбни, отглеждаха кучета и коне и не пропускаха лов с лисици. За нея беше шок след толкова време да чуе типичен английски. По-рано Алеи се дразнеше, когато я поздравяваха по такъв начин, защото изобщо не се интересуваше от провинциалния живот, но сега изпита такова облекчение, че коленете й омекнаха.

— Напълно права сте, мадам — отвърна тя, опитвайки се да намери правилното съчетание от чувствителност и стоическо спокойствие. — Благодаря ви за съчувствието.

Жената се засмя ведро и хвана ръката й в двете си ръце.

— Мадам съм само за моряците и слугите. Наистина не съм свикнала да се представям сама, но тук сме много далеч от правилата на английското общество и нерядко се озоваваме в доста странно положение. Аз съм лейди Бънтинг и след като вече се запознахме официално, смятам да ви представя на останалите в компанията.

Преди Алеи да успее да отговори, лейди Бънтинг я хвана подръка и я поведе към съпруга си, представен от херолда като лорд адмирал Бънтинг — величествен мъж в униформа и със сива брада.

— Графиньо Северинор, позволете да ви представя съпруга си, адмирал лорд Бънтинг — изрече лейди Бънтинг, когато посивелият господин се поклони сковано — вероятно страдаше от артрит или от лека подагра.

— Много се радвам да се запозная с вас — отговори Алеи и се поклони с уважение пред възрастта и ранга му. Ако беше романтик — а военните и спортистите често бяха такива, — трябваше да се опита да го омае, макар че рангът му вероятно изискваше от него предпазливост. Ако нещо се обърка, може да стане международен скандал и да има последствия за кариерата му. Май не беше най-добрият избор.

Лейди Бънтинг й представи Рус: обличайки се за вечерта, той бе подбрал най-впечатляващите постижения на турската мода.

— Франсоа Рус е известен поет — обясни лейди Бънтинг, сякаш го извиняваше.

— Възхитен съм — проговори мъжът с подпухнали очи и грижливо култивирано скучаещо изражение.

Алеи отговори с усмивка и с няколко специално подбрани любезни думи на френски. И този не беше подходящ. Въпреки ексцентричния си вид беше по-скоро крехък творчески тип, отколкото авантюрист.

Лейди Бънтинг я поведе нататък.

— Сър Едуард Кънингам е виден археолог. Наскоро се върна от Светите земи.

Внушителният мъж се поклони и я поздрави дружелюбно. Под слънцето на далечните пустини лицето му бе станало бронзово и Алеи веднага забеляза тънката бяла линия на стар белег, изчезваща под колосаната висока яка. Ето това беше авантюрист, който не се боеше от опасностите. Оцени мислено облеклото му и резултатът я зарадва: Кънингам беше богат, макар и не свръхбогат, и държеше на външния вид. Приятните кафяви очи я оглеждаха с уважение и интерес, устата му под грижливо пригладените мустачки се усмихваше. Тя отговори на усмивката му с израз, който той трябваше да изтълкува като съчетание от радост от запознанството и сдържана болка. Болката беше истинска, примесена със значителна паника, но й беше много трудно да изглежда като благородна дама, чужда на реалния свят. Какво ли ставаше в този миг с Думитру? Къде се намираше? Може би точно под краката й…

Усети как усмивката й затрепери опасно и се постара да се овладее. Лицето на сър Едуард изрази загриженост, но преди да е успял да каже нещо, лейди Бънтинг я поведе към последния гост. Мистър Робърт Бойд, един от многото богати англичани, обикалящи света. Най-обикновен пътник, представи се той, който не е нито учен, нито има някакво ексцентрично хоби, за да оправдае скитничеството си. Алеи се засмя любезно на шегите му, но веднага разбра, че не би бил склонен да се включи в конспирация, целяща да освободи непознат чужденец, при това шпионин.

Отначало Алеи просто слушаше разговора, докато султанът се оглеждаше, а музикантите свиреха тихи мелодии. Никога преди това не беше плела интриги и съзнаваше, че първо трябва да разбере повече неща за хората, които трябваше да спечели за своята кауза.

Скоро й стана ясно, че сър Едуард и мистър Бойд гостуват на семейство Бънтинг, че адмиралът е наел къща за престоя си в Константинопол. Корабите на Бънтинг били разположени в Източното Средиземноморие и посещението му в Константинопол било полуофициално — поне така обясни жена му. Достатъчно непринудено, за да доведе съпругата си, но и достатъчно политическо, за да прекарва много вечери насаме със султана и с британския посланик.

Аз съм политическа величина… Тази представа все още й беше чужда, но когато се замисли по-дълбоко, всичко си отиде на мястото. Адмиралът и съпругата му, британски граждани като нея, бяха чули за пристигането й и искаха да я видят — не просто от каприз или от чувство на патриотично съпричастие, а защото бяха научили за нея по официален път и искаха да я поставят под закрилата на Великобритания. Но какво възнамеряваха? И доколко щяха да се вслушат в нейните думи? Алеи се съмняваше, че пълномощията им се разпростират и върху един румънски граф. Спасението на Думитру зависеше единствено от нея и тя не знаеше дали е дорасла за такова изпитание.

Алеи хвърли бегъл поглед към султана и изведнъж го видя в друга светлина. Той беше самодържец с приказна власт и пълномощия, но в момента беше в затруднено положение: влиянието му в чужбина намаляваше, в собствената му страна непрестанно избухваха бунтове, цял свят говореше за корупцията в Турция. Нищо чудно, че желаеше да накаже Думитру, позволил си да подкопае остатъците от стабилността на огромната му държава.

— Опитах се да измъкна няколко харемски дами от гнездата им, за да ни правят компания по време на западните вечери, които султанът организира редовно — заговори ведро лейди Бънтинг, — но не можах да ги убедя, че стилът на вечерята оправдава напълно старанията им да подражават на нашите навици — според тях подобно поведение би било скандално. По тази причина забавленията ни са доста… едностранни. Много се радвам, че тази вечер ще имам до себе си поне една дама, която ще ми помогне да разбием мъжката доминанта.

— Особено когато дамата е толкова очарователна — рече весело и очевидно без задни мисли мистър Бойд. — Лейди Бънтинг спомена нещо за ужасното ви пътуване, скъпа. Знаете ли, аз съм подкупил няколко слуги, за да ми носят всички слухове от двора, и един от тях ми разказа, че са ви нападнали бандити. Завиждам ви най-искрено, да знаете! Толкова ми се иска някога да ме нападнат бандити… ох, май прекалих. По-добре да не ме нападат, но би било хубаво, ако мога да твърдя, че съм бил нападнат. Само като си представя какви истории ще разказвам в салоните!

Ако се съди по смръщването на лейди Бънтинг, тя наистина бе споменала за приключенията на Алеи — само че с указанието никой да не и напомня за преживяното. Но нима достойната дама очакваше Алеи да забрави случилото се, когато Думитру беше в смъртна опасност?

— Моля те, Робърт — изгърмя адмиралът и ушите на мистър Бойд се оцветиха в червено. — Бедното момиче сигурно се е чувствало ужасно.

Само че гласът му никак не беше убедителен, а изразът в очите му й даде да разбере, че и той като младия мистър Бойд очаква с нетърпение да чуе историята й.

— Ако не ви притеснявам твърде много, и аз горя от желание да чуя историята ви — рече сър Едуард с топъл, утешителен глас и Алеи веднага се изпълни с доверие към него. Пък и нали затова беше тук — да им разкаже какво се е случило и да измоли подкрепата им.

— Няма нищо — увери тя компанията с глас, в който вложи цялата гама от трудно сдържани чувства. Оказа се по-лесно, отколкото си мислеше, но тя трябваше да спре за миг, за да се овладее и да събере силите си.

Започна да говори и разказа история, която нямаше почти нищо общо с разказаната пред сръбския селски старейшина, нито с историята, стигнала до дома на бейлербея в София. Новата история също не отговаряше на истината, която беше твърде сложна и интимна. Вместо това тя описа отвличане, което се оказало нейното спасение, брак, тайна, за която само намекна, защото беше по-добре слушателите да дадат воля на фантазията си — тайна, която я накарала да напусне новия си дом. Разказа за залавянето им, за помирението със съпруга си и им даде да разберат, че ужасната тайна — каквато и да беше тя — се е разтворила в нищото и вече няма пречки пред брачното й щастие. После описа с много чувство рицарските опити на съпруга й да я защити и спаси. Новото му залавяне в София бе представено като благородна жертва, която й е спасила живота.

Докато говореше, Алеи следеше внимателно своята публика. Султанът не гледаше към нея, сякаш изобщо не я забелязваше. Свитата му също изглеждаше напълно безучастна и Алеи предположи, че мъжете не разбират достатъчно английски, за да следят думите й. Лейди Бънтинг изглеждаше замислена и очевидно разсъждаваше върху онези пасажи, които Алеи нарочно пропускаше. Съпругът й обаче слушаше с овлажнели очи, а поетът беше запленен — само като творец, разбира се, Алеи беше сигурна в това. Мистър Бойд беше — както можеше да се предвиди — въодушевен, но реакцията на сър Едуард беше най-адекватна — и многообещаваща. Погледът му беше остър и той я слушаше с невероятна съсредоточеност. Това малко я изнерви и тя се улови, че говори твърде бързо и твърде много. Струваше й доста усилия да се овладее и отново да контролира думите си.

Когато най-сетне свърши, изпита невероятно облекчение. Гостите реагираха с по няколко утешителни фрази, но само след миг султанът вдигна ръка и под звука на фанфари слугите внесоха яденето. Никой от западните гости не сметна поведението му за странно. Лейди Бънтинг се запъти първа към масата и посочи кой къде да седне. Алеи бе настанена между мистър Бойд и сър Едуард, срещу нея седнаха адмиралът и мистър Рус. Лейди Бънтинг зае мястото на домакинята начело на трапезата, отсрещното място остана символично празно — за султана, техния домакин? Във всеки случай господарят на империята не слезе от своя подиум, а проследи със студен поглед как двама слуги поставиха пред него ниска масичка и му сервираха същата вечеря като на западните гости.

Разговорите на масата бяха приглушени и прозаични. Само султанът изглеждаше напълно спокоен. Адмирал Бънтинг, мистър Рус и мистър Бойд си разказваха за ловни геройства, лейди Бънтинг непринудено бъбреше с Алеи за новата мода, от която очевидно никак не се интересуваше, макар да поръчваше дрехите си при един от видните лондонски шивачи. Алеи имаше чувството, че съпругата на адмирала се чувства точно както се чувстваше тя, говорейки за кучета и лов на лисици. Затова внимателно насочи разговора към конните надбягвания и заговори за състезателни коне, които познаваше само по име. Сър Едуард участваше в разговора на мъжете, но Алеи усещаше, че от време на време я поглежда проницателно, и всеки път изпращаше пламенна молитва към небето, за да продължи да разпространява аурата на замислена красавица.

След като изнесоха плодовете, компанията стана и отново се настани в салона. Според лейди Бънтинг било глупаво жените да се оттеглят някъде, след като били само две. Пък и „салонът“ не беше отделно помещение. Алеи седна между лейди Бънтинг и сър Едуард, докато султанът не помръдваше от дивана си.

След няколко минути светски разговор лейди Бънтинг се обърна към съпруга си:

— Тъкмо казвах, адмирале, че би било прекрасно графинята да се премести при нас. Дворецът е съвсем близо, но за нея сигурно е трудно да живее без добре познатите неща около себе си.

Тонът й беше небрежен и добре заучен. Алеи усети как във въздуха внезапно надвисна напрежение. Никой не посмя да погледне към султана.

Адмиралът кимна замислено. И около неговата уста се образува тънка линия.

— И аз съм на мнение, че младата дама ще се чувства по-добре у нас — проговори той с дълбокия си глас. — Какво ще кажете графиньо Северинор?

Алеи изпита чувството, че балансира върху въже над пропаст.

— Не бих искала да обидя Негово величество — отвърна тя, като с всички сили се стараеше да придаде на гласа си смирение. — Отредената ми стая е наистина много комфортна. Но се чувствам болна от носталгия и бих се радвала много, ако се преместя в обстановка, която да ми напомня за Англия.

Султанът не отговори и Алеи се уплаши, че ще се наложи да се обърне директно към него, за да разбере каква е реакцията му. След малко обаче той се обърна към адмирала и прекъсна напрегнатата тишина:

— Напълно естествено е графинята да страда от носталгия и да копнее за своите сънародници. — Изрече титлата й с тиха ирония и Алеи потръпна — но може би беше само заради акцента. — Разбира се, че може да се пренесе при вас, вярвам, че там ще е щастлива, а аз много държа гостите ми да са щастливи. Утре сутринта ще я изпратим в дома ви.

— Благодаря ви — изрече тържествено адмиралът.

Султанът се облегна назад без повече коментари.

След това обещание лейди Бънтинг обсеби изцяло Алеи — очевидно облекчението я бе направило разговорлива, но Алеи не споделяше чувствата й. Все още не бе направила нищо, за да облекчи участта на Думитру. Адмирал Бънтинг очевидно не можеше да повлияе върху съдбата му. Докато мъжът й беше в опасност, тя не можеше да се чувства сигурна. Докато останалите гости се отпуснаха и разговорът се оживи, тя се почувства ужасно напрегната — и безпомощна. Минутите минаваха, а тя не постигаше нищо.

Най-сетне мистър Рус въвлече лейди Бънтинг в разговор за поезията, а адмирал Бънтинг се заговори с мистър Бойд за кораби и Алеи за първи път имаше сгоден случай да поговори откровено със сър Едуард.

Той заговори пръв:

— По всичко изглежда, че животът ви ще се обърне към добро. — В думите бе вложен въпросителен подтон, сякаш очакваш възражение.

Беше й много лесно да го изкаже.

— Изобщо не ме е грижа за собствените ми несгоди. — Думите бяха изречени приглушено, настойчиво и малко мелодраматично — но беше готова да докаже с живота си, че всяка от тях е искрена.

Сър Едуард вдигна вежди.

— След този пир не се чувствам особено добре. Искате ли да се поразходим из залата?

Алеи кимна зарадвано. Точно този въпрос очакваше да чуе.

— С радост — прошепна тя, изправи се и го хвана подръка.

Той я отведе дискретно до една от колонадите в другия край на залата и двамата се скриха от подиума и от другите гости. Разстоянието им позволяваше да разговарят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе.

— Разбирам, че се страхувате за съдбата на съпруга си — заговори сериозно сър Едуард.

По дяволите. Всичко се случваше твърде бързо. Алеи искаше да изглежда мистериозна и елегантна, от устата й да излизат само неясно тъжни забележки, за да доведе сър Едуард до състояние на пламенна готовност да й помогне. Вместо това той я бе отвел настрана и сега говореше направо по проблема, без да й даде възможност да го спечели на своя страна.

— Разбира се, че се страхувам — отговори тя и се ядоса на резкия, тромав отговор. — Как би могло да бъде другояче?

— Виждам, че женитбата — по-точно отвличането — е било по вкуса ви — продължи спокойно сър Едуард и се облегна на перваза на един прозорец.

Алеи беше готова да даде хаплив отговор, но в последния момент успя да се удържи.

— Сър Едуард — пошепна тя е треперещ глас, — ако някога сте обичали, ако сте обичали истински, ако това чувство е стигнало до центъра на личността ви, тогава ще разберете в какъв ад се намирам. Колко мъчителна е всяка секунда, която прекарвам тук, докато той… дори не знам къде е.

Лицето му почти не се промени.

— Какво бих могъл да направя за вас?

Алеи беше смаяна. Наистина ли и предлагаше помощта си доброволно, или я отказваше? И откъде можеше да знае, че тя има нужда от помощта му?

Той се засмя, сякаш беше прочел мислите й.

— Мила моя, обиколил съм всички европейски дворове, многократно съм посещавал и Азия. Вие смело се опитахте да се преструвате и с времето може би ще се научите, но се надявам никога вече да не стане нужда да го правите, факт е, че нямате никакъв опит в интригите. Единствените хора в тази зала, които не разбират какво целите, са мистър Рус, мистър Бойд и няколко души от свитата на султана, които не говорят английски и не са в състояние да си обяснят поведението ви.

— О! — пошепна Алеи и се почувства последна глупачка. Лицето на сър Едуард вече не й изглеждаше открито и съчувствено. Изражението му беше загадъчно, само ъгълчетата на устните му от време на време потръпваха.

— Така че моят въпрос към вас гласи: Какво според вас трябва да направя и струва ли си да поема астрономическия риск, който може да породи моята намеса? — Веждите му се вдигнаха въпросително.

Алеи пламна от срам. Трябваше да избере мистър Бойд. Той щеше да стане жертва на очарованието й… но после всички щяха да загинат. Не. Сър Едуард беше единствената й надежда.

Пое дълбоко въздух и отговори честно:

— Искам да го спасите. Моя съпруг. Граф Северинор.

— Всички знаят, че е шпионин. Скандално известен шпионин. Това прави спасителната акция крайно опасна. Ако беше само един непокорен граф, щеше да е много по-лесно. — В гласа на сър Едуард имаше саркастичност.

— Откъде знаете? — попита гневно Алеи. — Прислугата…

— Не, скъпа моя, слугите нямат понятие от този род слухове, а и аз не съм ги питал. — Сър Едуард се замисли за миг, после очевидно взе решение. — Не е и нужно да ги питам, защото работя за британското вътрешно министерство.

Алеи зяпна смаяно. Сър Едуард, страстен археолог, да работи за тайните служби? Вътрешното министерство контролираше цялата Британска империя.

— Значи и вие сте шпионин — пошепна изумено тя.

— Е, не съвсем. — Лицето на сър Едуард си остана все така безизразно. — Агент е по-добрата дума. Сега, след като знаем какво искате от мен, позволете да попитам още веднъж: Какво би могло да оправдае един такъв риск? Не виждам причини да спася шпионин, който през последните шест години вероятно е нанесъл значителни вреди на Великобритания.

Алеи се бе вцепенила от ужас. Сърцето се блъскаше болезнено в гърдите й.

— Ще ви дам всичко, което имам — отговори заклинателно тя.

Той я изгледа бавно, оценяващо и тя се изчерви до корените на косата, когато разбра за какво си мислеше.

— Всичко? — повтори провлечено той. — Съзнавате ли какво говорите?

— Всичко — отговори решително тя и напрегна цялата сила на волята си, за да не отстъпи. — Няма какво да мисля.

— А какво ще каже съпругът ви, като разбере, че сте дали… всичко? — попита шепнешком сър Едуард и очите му засвяткаха заплашително.

— Не му казвайте — помоли задавено Алеи. — Каквото и да се случи, не му казвайте. Той ще прости на мен, но на себе си — никога.

Внезапно сър Едуард се засмя и заплашителното изражение изчезна от лицето му така бързо, че Алеи примигна невярващо.

— Точно заради тази реакция си заслужава да спася мъжа ви — рече той. — Бъдете спокойна, нямам намерение да спя с вас.

— Какво? — пошепна Алеи, ужасена повече от откровеността му, отколкото от внезапната промяна на намеренията му.

Лицето му отново стана иронично, но този път иронията не беше насочена към нея.

— Не ме разбирайте погрешно. При други обстоятелства с радост бих поискал от вас да ми се отдадете, но виждам, че вие сте готова на всякаква жертва… и сте благородно момиче. По света има достатъчно жени, които с радост ще споделят леглото ми, и не е нужно да спя с жена, която ме гледа, сякаш съм влечуго, колкото и да е красива.

— Значи не искате да го спасите? — пошепна съкрушено Алеи.

— Кой е казал това? — възрази той. — Не искам един ден някой да твърди, че сър Едуард Кънингам не е олицетворение на британското благородство и британското величие. Да, ще спася мъжа ви. И наградата ми ще бъде само целувка върху ръката на прекрасната дама. Мисля, че намерението ви беше точно това, нали? — Той й махна с ръка да мълчи и продължи с усмивка: — Това и вашият портрет, който ще ми изпратите в цирк „Пикадили“. И разбира се, обещанието, че от този момент нататък Северинор ще служи вярно на британските интереси… или поне ще е по-благосклонен към нас.

В главата на Алеи цареше хаос, но тя все пак успя да отговори.

— Как би могло да бъде другояче, след като господарката на Северинор е вярна и предана дъщеря на Британия!

Сър Едуард поклати глава.

— Браво на вас! Учите бързо и давате отговори, които не значат нищо. Надявам се, разбирате, че вътрешното министерство няма да се зарадва, ако рискованото ми начинание не бъде възнаградено по някакъв начин?

— Разбирам — отговори сериозно тя. — И понеже в момента нямам какво да ви дам, ще ви дам думата си, че съпругът ми и аз няма да се отплатим за добротата ви с неблагодарност.

— Доброта? — Сър Едуард изпухтя презрително. — Що се отнася до мен, самото ми участие в тази история е достатъчна награда. Ако искате, можете да добавите и портрета си. — Той улови ръката й, стисна я сърдечно и целуна тънката ръкавица. — Сделката е сключена. А сега се обърнете и се постарайте да изпишете на лицето си изражение, което да покаже, че всичките ви надежди са били напразни. Тази нощ бъдете готова… на всичко.

Алеи направи, каквото й бе наредено, и със задоволство забеляза как лицето на султана светна доволно, а в очите на лейди Бънтинг се появи нещо като облекчение. Алеи седя мълчаливо няколко минути, устоявайки на старанията на гостите да я въвлекат в разговор. Сърцето й ликуваше от радост и тежеше от страх. Най-сетне лейди Бънтинг се надигна и султанът се сбогува с гостите си. Алеи беше твърде развълнувана и не забеляза как адмиралът каза нещо на султана. Ала когато се запъти към вратата, Негово величество я повика обратно.

— Елате, графиньо — заповяда той.

Сърцето й спря за миг, после заби лудо. Тя се подчини и отиде при него, без да се опитва да крие ужаса си.

— Какво толкова обсъждахте със сър Едуард? — попита той, когато тя спря пред него, и гласът му беше толкова тих, че даже свитата не можа да го чуе.

— Брака, Ваше величество — изрече Алеи първото, което й дойде на ум.

— Но защо? Съпругът ви е още жив — укори я меко султанът и Алеи се почувства като страхлива птичка, която се колебае дали да кацне върху човешка длан.

Сърцето й направи скок и тя беше убедена, че султанът го е видял.

— Боя се, че не му остава много, а в нашия свят не е редно вдовицата да остава дълго сама — отговори тя, спомнила си какво й беше обяснила Айгюл.

Султанът се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Ако бяхте между любимите ми жени, щяхте да стигнете далеч — отбеляза със задоволство той. — Хайде, разкажете ми какво ви каза той. Заинтересува ли се?

— Не пожела да се обвърже с жена, измъчвана от призраците на миналото — отвърна Алеи и вложи в думите си цялото огорчение и умора от последните месеци.

— Умен мъж — кимна мъдро Махмуд. После я освободи и Алеи се запъти към вратата с омекнали колене, страхувайки се, че всеки миг ще се строполи на пода.

Дръж се, Думитру, молеше се безмълвно тя, където и да си, дръж се. Още малко ни остава. Трябва да издържиш.