Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Movie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Филмът

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: СББ Медиа

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-097-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11989

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Седем сутринта, а слънцето вече напичаше яростно магистралата за Лос Анджелис. Движеше се леко по ненатовареното шосе — все трябваше да има някакви предимства в ставането толкова рано — Елинор Маршал бе вдигнала гюрука на тъмнозеления си лотус, за да се наслади максимално на пътуването. Късата й платиненоруса коса бе все още влажна след взетия душ, а трябваше да изглежда безупречна, преди да е стигнала портите от ковано желязо на студия „Артемис“. Както и всичко в нея. Разбира се, елегантността неизменно беше сред приоритетите й, но от миналия месец това бе безпрекословен закон — сега вече бе длъжна да бъде перфектна по всяко време.

Сега бе президент на студията.

„Момчетата на лятото“ на Дон Хенли изпълни луксозната й кола с мека и отпускаща мелодия и Елинор си позволи да се отдаде на музиката, намерила убежище на удоволствие и спокойствие в комбинацията от високата скорост и мелодията. Бог й бе свидетел, че щом се озовеше на паркинга, вече нямаше да има и миг спокойствие през целия ден. А когато се върнеше у дома…

Елинор гузно сви рамене. Знаеше, че трябва с нетърпение да очаква връщането си у дома. Представи си Пол Халфин, своя партньор. На четирийсет и пет, аристократичен, с гъста прошарена коса и интелигентни, студени сини очи. Доста трезвомислещ и напълно подходящ, Пол бе пример за подражание в новото десетилетие, което се стремеше към природосъобразен начин на живот; той тренираше във фитнес залата, избягваше да яде червено месо, винаги ставаше в присъствието на една дама и беше абсолютно верен. Предпочиташе операта и изящното изкуство пред бейзболен мач, беше начетен и много изискан и се чувстваше като у дома си в най-отбраните кънтри клубове още от дете. Като уважаван инвестиционен банкер, кариерата му нито засенчваше, нито бе засенчена от нейната. Пол нямаше никакви проблеми с повишението на Елинор, когато то най-сетне стана факт. И защо да има? „Албърт, Халфин и Вайсман“ бяха финализирали поредното успешно присъединяване на компания едва предната седмица. Напротив, Пол заведе Елинор в „Ма Мезон“ да празнуват с шампанско и се наслаждаваше на всички дребни жестове на внимание, които й бяха засвидетелствани, докато холивудските знаменитости се редяха на опашка пред масата им, за да целунат ръка на новата кралица в града.

Той бе идеалният кавалер. Всички го казваха. А през деветдесетте това бе най-важното. Дните на купоните с кокаин и шумна музика отдавна бяха отминали. Сега, ако не си част от влюбена и всеотдайна двойка или поне от двойка, която изглежда влюбена и всеотдайна, направо си никой. И най-желаният аксесоар на жената в Холивуд вече не бе диамантено колие, а бебе в памперси.

От уредбата прозвуча дрезгавият глас на Джеймс Браун и президентът на студия „Артемис“ натисна педала на газта почти докрай, набирайки скорост, за да избяга от внезапно пронизалата я болка, докато примигваше яростно, за да прочисти погледа си от мигновено появилите се сълзи в очите й. Не можеше да си позволи подобна слабост. Не можеше да си позволи да се поддаде на постоянната болка, на чувството за празнота и натиск, на ужаса, че го е отлагала прекалено дълго. Не сега. Не можеше да мисли за бебе сега.

Когато лъскавата й кола се озова на паркинга за висшите ръководители на студията, след като мина покрай пазачите, които я поздравиха с вдигане на ръка, Елинор Маршал, най-влиятелната жена в Холивуд, изглеждаше като човек, който винаги, винаги, винаги се контролира.

— Здрасти, красавице.

Том Голдмън, председател и главен изпълнителен директор на „Артемис“ през последните десет години, подаде глава през вратата на кабинета й.

— Стори ми се, че те чух да идваш.

— Знам, че дебнеш леките ми стъпки, шефе.

Усмихнаха се един на друг като съзаклятници. Елинор усети обичайния прилив на удоволствие от това, че го вижда отново. Голдмън бе най-добрият й приятел и най-доверен съюзник. Бе неин наставник в „Артемис“ още от шейсетте, когато тя бе нова служителка, някаква си стажантка само, а той бе вторият човек след шефа на търговския отдел. Издигането им по хлъзгавия път нагоре бе вървяло общо взето паралелно, макар на Елинор да й бе отнело доста по-дълго време, докато прекрачи онзи последен праг към вътрешния кръг на „Артемис“, към онази затворена малка група от хора, които, независимо от всички облаги и високопарни титли на вицепрезидентите и другите мениджъри от висшия ешелон, бяха единствените с реална власт да направят нещо. Пет дълги години Елинор бе прекарала в отдел „Маркетинг“, където бе изкарала купища пари за големите тузари в Ню Йорк, като през цялото време се бе опитвала да докаже, че притежава нужните качества да бъде назначена на ръководен пост в художествения сектор. Том винаги бе ходатайствал за нея по деликатния начин, по който хората от висшите ешелони в Холивуд лобират за своите протежета. В крайна сметка никой не би могъл да си позволи да стане прекалено близък с неопитен ръководител. Твоят човек може да оплеска всичко и да опетни името ти. Но най-накрая миналия месец Голдмън наистина бе застанал зад нея. След като Мартин Вебер, последният президент, бе уволнен заради липсата на хитове през годината, Том бе направил изключително ласкава презентация пред борда на директорите на корпорацията майка и ето че Елинор Маршал бе станала най-новото попълнение в най-елитния клуб на света. Този на жените във властта. Момичетата, които разполагаха с достатъчно влияние, за да се състезават наравно с момчетата.

Беше на трийсет и осем години.

Голдмън огледа от горе до долу втория човек в студията след него самия. Тази сутрин повече от всякога тя му напомняше за Грейс Кели — тънкият копринен костюм на „Де ла Рента“ в бледобежово подчертаваше идеално безупречната й руса коса и свежия тен на лицето, подхождаше чудесно на обувките с нисък ток от „Клое“, които издължаваха и без това невероятно дългите й стройни крака. Никакви бижута, като се изключи дискретния часовник „Патек Филип“ на дясната й китка. Никакъв грим, освен малко фон дьо тен и вероятно лек руж на високите й скули. Елегантната Елинор. Той се усмихна, като си мислеше колко подходящо се облича тя за поста си и колко добре й прилягат всички онези прякори, които мъжете на вицепрезидентски постове й бяха измислили. Ледената принцеса. Светата дева. Кралицата убийца.

— Разбира се.

Вярно бе, никой не го разсмиваше така, както тя умееше, никой не го разбираше по-добре. Том се запита за хиляден път дали някога бе имал шанс да стане още по-близък с Елинор, макар че и двамата бяха прекалено заети да играят по правилата на филмовата студия, като се стараеха помежду им винаги да има нужната дистанция…

Елинор тропна с токчето си по мекия килим.

— По-добре внимавай за тези стъпки, Том. Женската обувка може да бъде смъртоносно оръжие.

— Така ли?

— Разбира се. Не си ли гледал „Самотна бяла жена“?

Той се засмя.

— Да не би да хукнеш след мен, навлякла перука? Не ми се вярва.

— Човек никога не знае.

Размениха си усмивки, но сега в тях имаше определен подтекст. От месец насам всички правила се бяха променили. Ако Елинор се провалеше, Том трябваше да е човекът, който ще я уволни. А ако се справеше чудесно… това или щеше да го издигне в очите на шефовете му на Източния бряг, или щяха да решат да го заменят с нея. Бяха приятели от петнайсет години, но сега на върха бе по-трудно.

— Имаме среща със Сам Кендрик тази сутрин — осведоми я Голдмън, като се разположи удобно в кожения фотьойл срещу нея и вдигна крака върху бюрото й.

— Обичайната или нещо по-специално? — Отривистият й професионален тон винаги го сепваше в началото.

— Обичайната, що се отнася до нас. Искам да го осведомим за това, което би ни интересувало този сезон.

Стандартна практика. Разговаряш с големите агенти, информираш ги какво ти е нужно в най-общ план. Така се спестяваше време; нямаше да ги затрупват с милион версии на „Хубава жена“, когато те всъщност търсеха „Терминатор XV“.

Тя кимна.

— Добре, това е полезно. Но тонът ти подсказва, че за Сам това няма да е обичайната среща.

Голдмън сви рамене.

— Останах с впечатлението, че има нещо предвид. Опитах се да изкопча нещо, но той не се издаде.

За втори път този ден усети как я обзема радостно вълнение. Сделка… може би. Сам Кендрик обикновено не подхвърляше празни намеци. Тя искаше да сключи сделка, на този пост бе вече цял месец. Не че някой очакваше от нея да влезе в ролята на новия Дейвид Катценбърг за малко повече от четири седмици, но натискът ставаше все по-осезателен. Мартин в последна сметка бе уволнен, но вътрешните клюки за него, противните намеци, липсата на уважение в определени популярни ресторанти в града, всичко това бе започнало много по-рано. Около три месеца след назначаването му за президент, при обстоятелството, че не бе сключена нито една голяма сделка. Разбира се, реакцията на Мартин бе да даде зелена светлина на онзи ужасен еротичен филм, който бе накарал печалбите от „Тялото“ да изглеждат като тези на „Джурасик Парк“, а след това и онзи провал с полицая инвалид. Тя нямаше да допусне същата грешка, с божията помощ, но можеше да разбере как се е чувствал Мартин. Натискът да сключи сделка, да направи филм, да го превърне в хит, нарастваше от мига, в който сложеха името ти на канцеларските материали. Към това се добавяше обстоятелството, че беше жена, че не идваше от творческия отдел на бизнеса и че заемаше поста след Мартин и също толкова зле представилия се негов предшественик. Всичко това правеше натиска достатъчно силен, за да огъне стомана. „Артемис“ отчаяно се нуждаеше от касов хит. Елинор отчаяно искаше да им намери такъв, стремеше се към подходящата сделка.

Сам вероятно го знаеше. Е, тя нямаше да захапе стръвта, освен ако наистина не предлагаха нещо добро. Надяваше се да е така.

— Ще разберем, когато Сам реши да ни каже — небрежно отвърна тя.

Голдмън кимна и се изправи. Тя се възхити от грациозното му движение. За един кратък миг си представи как Том прониква в нея, галейки я с пениса си, подтиквайки я да стигне до ръба. Сигурно щеше да е необуздан в леглото, щеше да прави секс като дивак. Не просто да отбива номер като Пол, който сякаш отхвърляше поредното задължение за деня.

— Между другото свободни ли сте за обяд другата неделя? — попита Том, вече до вратата. — С Джордан организираме малко парти на яхтата.

— Разбира се — отвърна Елинор.

Трябваше само да отменят ангажимента си към семейство Уинтертън; Пол и без това й бе длъжник. Обичаше да прекарва свободното си време с Том, далеч от безмилостния стрес в работата. Дори и ако това означаваше да се държи любезно с онази жива кукла Барби, за която той се бе оженил; Джордан Кабът Голдмън, на двайсет и четири, с коса до кръста и гърди, вирнати до небесата, и мека бебешка кожа, която винаги караше Елинор да се чувства като сбръчкана старица. Самопровъзгласила се феминистка без никаква кариера и коефициент на интелигентност, по-малък от гръдната й обиколка, но с безпогрешен усет към организирането на подходящите партита и подкрепянето на модерната в момента благотворителна акция. Елинор бе уверена, че снимката й би трябвало да стои във всеки речник редом с думата жена за украса.

Само един поглед към Джордан в прилепналата по тялото й сватбена рокля, към тънката й нежна ръка, собственически обгърнала лудо влюбения Том, и Елинор се бе усмихнала свенливо на Пол и бе усетила как надеждата умира в нея.

— Колко мило от страна на Джордан да се сети за нас. С удоволствие ще дойдем — отвърна тя и му се усмихна.

Телефонът на бюрото й иззвъня.

— Няма почивка за грешниците — каза Том, ухили се широко и излезе.

Осемдесет и девет… деветдесет… деветдесет и една…

Дейвид Тобър повдигна горната част на тялото си от полирания дървен под на домашната си фитнес зала, задържайки ръцете си сключени на врата, а загорелите си крака изпънати право напред, като използваше само добре развитите мускули на корема си. Около него гърмеше силна рок музика, но песента служеше всъщност само за фонов шум. Красивото лице на Тобър изразяваше мрачна решимост и болка, докато накланяше източеното си тяло към коленете, дясно, ляво, после обратно назад към пода и отново. Деветдесет и три… деветдесет и четири… Мъчителното усилие си личеше по потта, обливаща цялото му загоряло и стегнато тяло, което можеше да види в огледалата по стените, макар че именно то бе наградата за страданията. Сто и десет килограма стегнати мускули, при едва тринайсетпроцентно съдържание на телесни мазнини. Деветдесет и осем… деветдесет и девет… Дейвид Тобър никога не се отказваше, независимо от това на какво изпитание щеше да подложи мускулите си. Сто. Така. Готово. Утре може би щеше да опита да направи сто и трийсет.

Изправи се с мъка и спря песента, някаква неразбираема безсмислица за отчуждение и разбити сърца на „Дарк Ейнджъл“. Определено не му бе по вкуса тяхната музика. Предпочиташе Гершуин и Коул Портър, но щом Зак Мейсън щеше да става негов клиент, значи Дейвид Тобър щеше да се превърне в най-големия почитател на, „Дарк Ейнджъл“ още от мига, в който изсъхнеше мастилото на подписа на Зак върху договора. Щеше да се научи да харесва индустриалния метъл. Каквото и да му струва това.

— Значи ще се видим някой друг път.

Загоряла блондинка с голям бюст стоеше нерешително на прага. Тобър огледа за миг силно опънатата тениска върху подскачащите й гърди, истински, което бе приятна промяна за него, също толкова тясно прилепналите джинси върху дупето й, което бе съвсем малко по-голямо, отколкото трябваше, дългата мека коса и наивните й лешникови очи. С удоволствие усети как потръпва от възбуда, което си бе цяло чудо, като се има предвид, че преди малко бе свършил в устата й.

Какво чакаше тя? Да не би да си мислеше, че ще я покани на закуска?

— Разбира се. Ще ти се обадя, Дара.

— Добре — каза момичето, разочаровано, но достатъчно съобразително, че да вземе чантичката си и да си тръгне.

Дейвид хвърли един поглед през рамо към спалнята и видя, че е оставила спретната купчинка лъскави снимки на нощното му шкафче. Усмихна се. Някои неща никога не се променят. Може би наистина щеше да й се обади… имаше напълно подходяща фигура за дребна роля в „Спасители на плажа“, за който бе чул да се говори, е, при условие че отслабнеше с четири килограма. Едва ли щеше да е проблем, това си бе обичайното напълняване през пубертета. Беше само на шестнайсет. Хубавото бе, че на тази възраст имаха прекрасна кожа. Освен това си мислеше, че най-вероятно ще поиска да спи с нея отново. Беше гъвкава и отзивчива, бе се обръснала между краката и знаеше как да го поеме в уста. А и си бе тръгнала съвсем навреме.

Тобър си представи много живо как меките й устни се бяха плъзгали нагоре-надолу по пениса му, изцапан с червило, както й бе казал да направи, за да получи още по-голямо удоволствие, докато я гледа. Усети как отново се възбужда, спомняйки си идеалното й чувство за ритъм, топлата й, влажна уста, онзи специален номер, който бе направила с език. Да, определено щеше да й се обади.

Включи кафе машината и отиде да вземе студен душ. Цялата му енергия трябваше да бъде насочена към едно-единствено нещо тази сутрин. Към срещата в „Артемис“. Точно този момент бе чакал откакто бе дошъл в СКИ преди две години като зелен новобранец, току-що завършил „Йейл“, с малък попечителски фонд зад гърба си, средни оценки в дипломата и безгранична амбиция. Бе се докопал до секретарско място веднага — никакво мотаене в разнасяне на пощата, що се отнася до Дейвид Тобър, — а впоследствие се бе измъкнал оттам също толкова бързо, ставайки младши агент само след два месеца. После бе малко по-трудно. Никой талантлив актьор не иска да рискува да се обвърже с някакво зелено хлапе, което си играе на агент, но и никой новоизлюпен агент не може да стане истински голям играч без талантливи клиенти. Параграф 22. Проблемът си е твой. Сам си го реши. Но той се бе справил. И още как.

Дейвид се извърна настрани под силните струи на душа, като остави ледената вода да изличи мигновено моментната му похот. Искаше да пусне малко топла вода, но устоя на изкушението. Още две минути. Треньорът му настояваше, че студената вода прави чудеса за кръвообращението.

Сключването на първия договор бе много трудно. Колийн Макълъм, надебеляла, залязваща ирландска актриса със страхотна кариера като сексбомба преди десетина години, тогава се бе заела да издава прилично продаващи се псевдофолк албуми и да гостува на специализираните летни фестивали. ИСМ всъщност се бяха отказали от нея, но това не означаваше, че Колийн е готова да рискува с ново лице в бранша. Господи, колко усилено се бе наложило да преследва тази кучка. Една двайсетачка в местния цветарски магазин му бе разкрила, че обича орхидеи и въпреки че те бяха най-скъпите цветя, Дейвид бе изпращал големи букети от тях сутрин, обед и вечер цели три седмици. Струваше му цяло състояние. Обаждаше й се по шест пъти на ден, започна да й праща изрезки за всички шоупрограми, в които смяташе, че би могла да участва. Именно тогава тя му бе позволила повече от няколко секунди телефонен разговор. Сега си спомняше, че бе обмислял идеята да я изведе на вечеря и да преспи с нея — навярно именно това искаше, след като носеше всички онези прозрачни халати от розов шифон, които намяташе върху разплутото си тяло, когато я посещаваше в дома й. Дейвид потрепери при спомена и спря душа. По дяволите, трябваше сам да се сети за това, когато искаше да охлади страстите си. Беше много по-ефикасно от студен душ. Слава богу, той бе разбрал тъкмо навреме, че ако се престори, че желае връзка с Колийн, щеше да му се наложи да остане с нея докрай. Човек можеше да отпрати сладурчета като Дара на сутринта, но не и свой клиент. Работата ти беше да ги направиш големи звезди, а когато станеха такива, можеха да ти докарат големи неприятности. Тобър потрепери при мисълта как Колийн се оплаква от него на Майк Кембъл, или още по-зле, на Сам Кендрик. Защото той бе успял да я направи известна и сега работата му се състоеше в това да й помогне да остане такава и да бъде щастлива.

Предварителното проучване, което бе направил за нея, му бе помогнало да постигне всичко. Бе разбрал точно откъде идва тя, малко ирландско селце на име Дънкени, а после бе уредил да й доставят местния вестник цяла седмица. Други мъже биха поръчали костюм на „Шанел“ или биха купили малка спортна кола. Но Дейвид Тобър бе по-изобретателен. Ръководеше се от правилото, което прилагаше към всеки и към всичко — разбери какво иска и после му го дай.

Тъкмо то свърши работа и с Колийн Макълъм. Тя подписа договора със СКИ в деня, в който бе пристигнал третият брой от вестника, и се остави в ръцете на Тобър, а останалото бе лесна работа. Той я принуди да спазва строга вегетарианска диета, намери й треньор, както и един много опитен и дискретен пластичен хирург в Ню Йорк, и, разбира се, уволни продуцента й. Наеха стилист, който да изхвърли всички остарели тоалети и рокли от розов шифон, и Тобър се зае с прераждането й. След като предварително изнудиха МСА за солидно увеличение на бюджета и наеха най-добрия продуцент на кънтри и уестърн музика в страната, новата, по-зряла, елегантна и стройна Колийн се представи на сцената с един нов хибриден стил, който впоследствие нарекоха келтско кънтри. В Средния запад албумите й се продаваха едва-едва. Тогава, след месеци наред старомодно и изпитано угодничене и подмазване, той бе успял да уреди участие на Колийн в „Шоуто на Опра“ — специално издание, посветено на завръщането на сцената на няколко изпълнители. По време на шоуто тя се разплака и призна, че в миналото е била пристрастена към наркотиците и алкохола, но после преоткрила в сърцето си Исус Христос. Продажбите в Средния запад скочиха до небесата, медиите се включиха в истерията, Тобър й уреди да играе поддържаща роля във филм на Фред Флореску, който бе римейк на един от старите й филми, така че тя изигра майката на предишната си героиня, а само един сезон по-късно вече имаше номинация за „Оскар“ и собствено шоу с висок рейтинг в една от християнските телевизионни мрежи.

Колийн Макълъм бе големият шанс за Дейвид Тобър, и това бе всичко, от което се нуждаеше. Странното бе, че именно Колийн му бе довела Зак Мейсън. Но пък онзи кънтри и уестърн продуцент познаваше кого ли не, а светът на музикалния бизнес, както бе разбрал Тобър, бе твърде малък наистина…

Той се подсуши набързо и облече костюм на „Джоузеф Абът“. Кашмирен, с цвят на млечен шоколад, той имаше идеалната кройка и цвят за сутрешна работна среща. Подхождаше чудесно на светлата му коса и тена на лицето му. В крайна сметка Сам придаваше необходимото значение на факта, че Елинор Маршал щеше да ръководи срещата, а Маршал все пак бе жена. Жена, която притежаваше властта да даде зелена светлина на проекта му. И която можеше да даде страхотен тласък на кариерата му.

Тогава наистина можеше да изпрати Кевин Скот по дяволите. Искаше да изхвърли този нещастник от агенцията. Искаше да представи на света Роксана и Зак заедно.

Огледа се в огледалото. Обувки „Армани“, кожено куфарче, класически тъмни очила „Уейферър“ и проект за сделка пълен пакет, който лично Сам Кендрик бе одобрил.

Дейвид Тобър бе готов за работа.

Сам Кендрик влезе във фоайето на „Артемис“ самоуверено като професионален футболист или политик по време на предизборна кампания. Винаги се държеше така, когато беше под напрежение; беше нещо като естествена защитна реакция. Никой не би го предположил, съдейки по начина, по който се усмихна на момичето зад рецепцията, и се запъти направо по коридора, който водеше към офиса на Елинор Маршал, без да чака покана. Секретарките и някои от по-нископоставените служителки въздъхнаха неволно, когато мина покрай тях. От Кендрик струеше такава спокойна увереност, движеше се с ловкостта на хищник и походката му издаваше, че разполага с много пари, власт и излишък от тестостерон. Личността на Кендрик бе толкова обаятелна, че те едва не пропуснаха да забележат невероятно красивия младеж, който го следваше по петите. Русокосият хубавец приличаше на актьор от „Спасители на плажа“… беше прекалено млад, за да присъства на подобна среща. Което означаваше, че е поредната изгряваща звезда в града, един от малцината, които успяват да се изкачат направо до върха всяка година… още женски въздишки. Работата в една филмова студия не даваше кой знае какви възможности за социални контакти на младите жени. Дейвид Тобър се усмихна на всяка от тях, гледайки ги право в очите.

— Добре, готови ли сме? — попита Сам своя екип, когато излязоха на вътрешния служебен паркинг, който се намираше пред специалната сграда, в която бяха офисите на Том, Елинор и някои от най-високопоставените ръководители на студията. — Всички наясно ли са с всичко?

Кимнаха: Тобър, който представляваше Зак и Роксана; Майк Кембъл, шеф на отдел „Кино“, който представляваше Фред Флореску; и Кевин Скот, защото Сам искаше да има и човек от сценарния отдел. Кендрик отново се намръщи при вида на омачкания костюм от туид на Кевин. Този човек не можеше ли да вземе пример от момчетата от филмовия отдел? Майк, в обичайния си черен костюм на „Армани“, и хлапакът Тобър, в този шикозен кафяв костюм? Самият Кендрик не харесваше мъже, които полагаха толкова очевидни старания за външността си. Смяташе го за прекалено женствено поведение. Но, по дяволите, момичетата в офиса направо се разтапяха и припадаха в краката на Тобър. А това бе първата му важна среща като равен с големите играчи на агенцията, така че според Сам той можеше да се облича както си иска. Може би Елинор Маршал също ще се впечатли, макар че доколкото я познаваше, това бе малко вероятно. Ледената кралица мислеше само за работа, винаги е било така.

— Няма как да не сме наясно след инструктажа, който ни спретна — отвърна Кембъл.

Сам се ухили. Бе ги накарал да се съберат в СКИ час по-рано, за да може да отработят до съвършенство презентацията си.

— Правилно. Елинор Маршал е най-големият ни шанс. Нова е, идва от отдел „Маркетинг“, отчаяно иска да сключи сделка, а ние отчаяно искаме да й помогнем. И ако някой от вас, негодници такива, оплеска работата, ще му го върна тъпкано.

Кевин Скот се намръщи заради думите, използвани от шефа му, но не каза нищо.

— Няма да оплескаме нищо — увери го Дейвид Тобър.

— Не и ако искате да продължите да работите за мен — натъртено и мрачно заяви Кендрик, без да се впечатлява от тона му.

Групичката от СКИ влезе през вратите от тъмно стъкло, Сам съобщи кои са на жената зад рецепцията, облечена в елегантен тоалет на „Дона Карън“, след което тя стана и ги поведе по дългия коридор, покрит с оригинален ръчно тъкан персийски килим, към кабинета на Том Голдмън.

— Чудесно, скъпа, вече можем и сами да се оправим — каза Сам.

— Добре дошли, господа, заповядайте — поздрави ги Елинор Маршал и стана, за да ги посрещне.

Тобър забеляза, че Кендрик, Кембъл и Скот почти неволно изправиха гръб и се стегнаха. Господи, и той самият го правеше! Как го постигаше тя? Може би причината бе в кремавия й костюм, елегантната прическа или в интелигентния, шлифован тон. Всичко в Елинор Маршал я определяше като дама. Не бе оставал с подобно първо впечатление от нито една жена, която бе срещал в този град.

Отправи й най-широката си и сексапилна усмивка, която пазеше специално за жени, които вече бяха обвързани с други мъже. Жените му бяха казвали, че тя ги кара да си представят устните му върху своите. И при това не непременно тези на лицето.

Госпожица Маршал го изгледа спокойно и уверено.

Дейвид незабавно свали усмивката от лицето си.

— Том, Елинор, вече познавате моите хора, Майк от отдел „Кино“ и Кевин от сценарния ни отдел. — Сам се престори, че не забелязва лекото неодобрително потръпване на Кевин Скот. Той мразеше да наричат безценния му литературен отдел просто сценариен. Кендрик знаеше, че според Кевин сценариите са необходимо зло. Но сега имаха среща с Голдмън и Маршал, за бога. Може би онзи младок Дейвид е прав за Кевин… — Нека ви запозная и с Дейвид Тобър, много талантлив млад човек, който представлява двама от новите ни клиенти.

— Майк, Кевин, Дейвид. — Том Голдмън кимна на тримата учтиво, но сдържано, като крал, който дава аудиенция. — Седнете. Сам, знаеш, че уредихме тази среща, за да може Елинор да обсъди със СКИ в най-общ план какво ще ни бъде нужно този сезон…

— … но както виждам вие вече имате конкретно предложение за нас — продължи Елинор, като махна с ръка към Дейвид. — След като сте довели с вас и определен агент.

Сам отбеляза колко прекрасно се разбираха двамата, довършваха си взаимно фразите, седнали един до друг на светлия диван. Не беше често срещано явление един председател на студия и президентът му да са толкова единодушни. Това не му харесваше; ако студията бе в силна позиция, за агентите оставаше слабата.

— Да го чуем — обади се Голдмън.

— Прави сте, разбира се — свенливо вдигна рамене Кендрик като малко момче, което са хванали да краде ябълки.

— Вече би трябвало да се познаваме добре, Сам — усмихна му се Елинор Маршал.

Двамата бяха стари опоненти още от времето, когато работеше в маркетинга; Сам винаги бе настоявал за големи гаранции за промоцията на звездите си, а Елинор винаги се бе борила с него, за да ограничи разходите. Обикновено печелеше Елинор.

— Е, „Сам Кендрик“ сега представлява две нови звезди и искаме да направим филм, в който да участват — каза Сам.

— Разполагаме с много известни актьори, които идеално ще подхождат за поддържащите роли. Смятаме, че може да направим нещо голямо — включи се и Майк Кембъл. — Обмисляме филм, който да се харесва на младежите и на техните родители.

— Кои са? — попита направо Елинор Маршал.

— Дейвид сключи договори с тях, затова мисля, че той трябва да има честта — тържествено обяви Сам. — Вие сте наистина първите, които чуват за това. Сделката бе финализирана едва вчера.

Дейвид Тобър погледна съсредоточено Елинор.

— Зак Мейсън и Роксана Феликс — каза той.

Том Голдмън рязко си пое дъх.

— Направихме пробни снимки на Зак — добави Сам, като потупа куфарчето си. — Той наистина може да играе. Ще ви пусна записа. — Приведе се напред и впери поглед в Елинор, новия играч на сцената. Това щеше да е решителният удар. — Освен това имаме договор и с нов режисьор — Фред Флореску.

— Фред иска ли да работи с Мейсън? — попита Елинор, като се опитваше да прикрие колко е развълнувана.

— Той специално помоли Сам да го свърже със Зак — каза Майк Кембъл.

Елинор се намести по-удобно. Направо можеше да усети физически вълните, които струяха от очите на Том и се забиваха в тила й: Направи сделка! Сега! Бързо! Преди да са представили проекта на някой друг!

Но макар едва да се сдържаше, тя знаеше, че той няма да се възползва от властта си и да покаже незачитане на мнението й. Не и на първата й сериозна среща. Том я бе назначил за президент и щеше да я остави сама да взема решенията. Това бе една от причините да го харесва толкова много… дали това бе правилната дума?

— Сам, трябва да видим тези кадри. Но тандемът Зак Мейсън и Фред Флореску звучи много добре. — Не се интересуваше от супермодела. Не и ако не можеше да играе. Повечето от тези манекенки просто не знаеха какво да правят, когато трябваше да си отворят устата. — Мисля, че можем да ви предложим сделка. Но има едно условие.

— Посочи го. — Кендрик бе все така приведен напред към нея.

— Зак Мейсън е суперзвезда… в рокендрола. Но няма никаква гаранция, че и зрителите в киносалоните ще го харесат. Това не стана дори и с Мадона. Знам, че вие разполагате с много утвърдени актьори за поддържащите роли, но този проект се нуждае от още един елемент. От съществена важност. И няма да дадем зелена светлина без него.

Елинор кимна на Кевин Скот, напълно уверена в думите си.

— Имаме нужда от разтърсващ сценарий. Дайте ми го и се хващаме на работа.