Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Movie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Филмът

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: СББ Медиа

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-097-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11989

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Огромното имение на семейство Кендрик бе в пълен хаос. Оставаха само два часа до началото на партито и цяла орда безукорно облечени сервитьори кръжаха наоколо като черно-бели пчели, а радиостанциите им пращяха като на агенти от тайните служби, докато координаторът на партито им предаваше своите и на госпожа Кендрик нареждания.

Застанал на терасата, Сам Кендрик въздъхна мислено. Не разбираше тънкостите на организирането на едно парти и никога нямаше да ги разбере. На него всичко му изглеждаше чудесно: в балната зала имаше мини оркестър, струнен квартет бе разположен край басейна, който бе осеян с хиляди малки свещи с аромат на сандалово дърво, които се носеха по повърхността на водата като уханни светулки, да не говорим за храната и различните видове шампанско, които бяха сервирани навсякъде из къщата и градините. Жена му никога не бе вършила нещо наполовина. Щеше да има хайвер в ледени фигурки навсякъде по двора, както и истински трюфели, плата с миди, китайски хапки и белгийски шоколад — всички обичайни глезотии за Холивуд; но Изабел не харесваше модата на бюфетите на открито край басейна и предпочиташе официалния стил за вечеря, като настаняването около масата се извършваше с по-голяма прецизност, отколкото сключването на повечето от неговите договори. Колоните пред къщата бяха целите обвити в розови рози и представляваха цветни стълбове, докато останалите цветя явно бяха някаква странна смесица от рози, орхидеи, теменужки и имел, донесен от Северна Европа и специално поръчан от доставчика на цветя.

Ефектът определено бе величествен, мислеше си иронично Сам. Господи, вероятно бяха ароматизирали въздуха над целия Бевърли Хилс тази вечер. Освен това го бяха озвучили безплатно с музика в стил ню ейдж. За разтоварване от стреса Изабел бе увила цялата им градина с няколко километра невидими копринени нишки, на които бяха нанизани безкрайно нежни японски камбанки, които при най-лекия бриз издаваха прекрасна нежна музика. Знаеше, че Изабел би искала да вземе няколко пауна, които да се разхождат из градината, но Елизабет Мартин го бе направила на един от приемите си в Ню Йорк преди няколко години, а съпругата му по-скоро би наела „Макдоналдс“ за доставчици на партито си, отколкото да имитира Елизабет.

Сам се намръщи. Може би това бе големият провал в брака им — фактът, че никога нямаше да печели толкова, колкото Алекс Мартин, петролния магнат, и следователно никога нямаше да предостави на Изабел възможността да организира парти, на което истински да се зарадва. Бюджетът му не позволяваше да заведат гостите си със самолет до някой тропически остров за разходка по плажа в края на приема. И все пак Изабел считаше Елизабет за единствената си съперничка, поради което пауните бяха изключени. Вместо това въпреки възраженията му тя бе довела шестнайсет малки тигърчета, които бяха завързани за различни колони и статуи с много къси каишки, а нашийниците им бяха обсипани с диаманти. Застраховката му струваше цяло състояние и макар животинките да бяха полуупоени, Сам не изпитваше никакво доверие към зверове, чиито инстинкти ги карат да ядат човешка плът. Достатъчно такива срещаше в работата си.

— Извинете, сър — промълви един сервитьор, който залитна покрай него, понесъл табла с хайвер от белуга, която бе толкова тежка, че портфейлът на Сам олекна само при мисълта за цената му.

Тези приеми бяха важни за положението му в града, жизненоважни. Всяка година той допълваше списъка си с нови хора, които му дължаха разни услуги, цял куп длъжници, като даваше покани на актьори и режисьори, чиито съпруги отчаяно искаха да присъстват. Изабел бе работила много усърдно, докато се превърне в обществена сила в града, каквото и да означаваше това. Фактът, че не знаеше точно, му даваше известно усещане за мъжко превъзходство. Всички онези благотворителни комитети и вечери за по хиляда долара на човек. Участия в бордовете на болници и в списъка с благодетели на музеите. Всичко това бяха пълни глупости, но така действаше системата. Ако съпругите искаха да се включат в подходящия комитет, трябваше да спечелят благоволението на Изабел. А това му осигуряваше по-голямо влияние пред съпрузите им, придаваше на СКИ повече тежест. Човек никога не знаеше кога това може да се окаже важно. През тежкия период, който бяха преживели напоследък, с неудоволствие си признаваше Сам, това бе от жизненоважно значение.

Е, сега вече всичко бе минало.

Сам изпъна смокинга си, наслаждавайки се на благоуханния въздух. Може би бе добре, че Изабел се стараеше толкова за този прием. Всички щяха да дойдат и да го поздравят за последния му голям удар — студия „Артемис“ представя „Виж светлината“, един филм на Фред Флореску със Зак Мейсън и Роксана Феликс в главните роли. По сценарий на Мегън еди-коя си. Една чудесна, голяма сделка за „Сам Кендрик Интернешънъл“ — истински пълен пакет.

Кендрик се усмихна сам на себе си. Отново бе в играта.

Мегън се завъртя пред огледалото. Дали беше подходящо облечена? Не можеше да повярва, че е похарчила толкова много пари за една рокля. Двеста долара! Цял месечен наем за стария й апартамент във Венис. И все още не бе сигурна, че изглежда добре.

Отново бе дълга черна рокля. Когато човек не е сигурен, черното е единственият му избор, няма много варианти, но тази рокля бе малко по-официална от старата й хубава рокля, която Дейвид бе погледнал с такова презрение. Първо, стигаше чак до земята, скривайки все още пълните й крака, а после се вталяваше леко в кръста, преди да се разкрои в горната си част, където имаше пришит сутиен с банели за повдигане на бюста, така че тя да се сдобие с някакво подобие на прилично деколте. В Сан Франциско Мегън винаги се бе гордяла с гърдите си — приличен среден размер, и Рори, който бе тогавашният й приятел, винаги се бе впечатлявал подобаващо. Тук, в Лос Анджелис, Града на жената като произведение на изкуството, Мегън се чувстваше не само дебела, но и плоска като дъска.

Все пак тази рокля донякъде компенсираше този факт. Не беше от коприна или сатен — бе попитала за цената на няколко дизайнерски рокли от коприна и едва не бе припаднала, когато чу отговорите, — но бе от много хубав мъхест памучен плат, имаше асиметрична кройка и падаше чудесно. Мегън бе купила чифт копринени обувки с висок ток, които подхождаха на тоалета, като се бе опитала да не гледа сумата, под която слагаше подписа си. В тях краката й изглеждаха толкова секси, с по-тънки глезени, а и походката й бе съвсем различна.

Бе използвала новия си грим на „Л’Ореал“, като бе сложила руж под брадичката и скулите, за да подчертае формата на лицето си, а под веждите бе сложила бели сенки, както я бе учил Деклан. Така очите изглеждали по-живи. Разбира се, нямаше бижута, но хората може би щяха да предположат, че е целяла минималистичен, изискан вид, надяваше се Мегън.

Отражението й я гледаше от огледалото в махагонова рамка. Не беше зле. Е, не бе истинска красавица от Лос Анджелис, но все пак съвсем не бе зле. Бе свалила почти три килограма, откакто се бе махнала от „Мистър Чикън“, и макар още да бе с наднормено тегло, по-голяма част от излишните тлъстини бяха скрити под широката пола на роклята. С токчетата изглеждаше доста висока, а косата й, която бе фризирана в салон за красота по-рано през деня, падаше свободно на меки къдрици до раменете й. Изглеждаше много млада и хубава. Женствена.

Мегън тропна с облечения си в коприна ток, в такт с гърмящия бас на „Сразяващо студен“, химна на „Дарк Ейнджъл“ от „На запад от луната“. Песента бе нещо като неин талисман. Това бе първата рок песен, която бе чула и харесала някога. Но сега движението й се стори някак нелепо. „Дарк Ейнджъл“, „Пантера“ или някой от другите — човек слушаше музиката им по джинси и тениска, а не с черна вечерна рокля и копринени обувки на висок ток. „Ако Дек, Трей и останалите можеха да ме видят сега — помисли си тя, — щяха да избухнат в смях, а после да кажат, че съм се продала. Разменила съм душата си за четвърт милион долара. Виж ме само! Ако си бях у дома, щеше ли изобщо да ме е грижа какво ще си помислят за вида ми някакви надути господа с костюми?“

Тази мисъл се задържа за миг в съзнанието й, после я отхвърли. На партито щеше да се срещне със Зак Мейсън. Така че това не можеше да означава, че се е продала, защото Зак никога не би го сторил.

Чу звънеца на входната врата.

Дейвид!

Мегън изведнъж се притесни като девица и тръгна неуверено към вратата.

Роксана Феликс отдели цели пет минути, за да се приготви за партито на Изабел Кендрик. Бе решила как ще изглежда още в деня на пристигането си: сребристи сандали с тънки каишки и висок ток на „Маноло Бланик“, яркочервено червило, което контрастираше чудесно на бледата й кожа и гарвановочерна коса, и семплата кремава рокля, която Алесандро Еко бе използвал за своя сватбен тоалет при представянето на колекцията си в Чикаго. Никакви бижута. Никакъв грим също. Това бе особена проява на надменност от нейна страна — показваше, че кожата й е толкова идеална, че няма нужда дори от фон дьо тен. По гърба й се стелеше свободно дългата й черна коса, блестяща и с такъв чудесен обем, сякаш е слязла от реклама за най-скъпия шампоан на света.

Щеше да отиде на приема с лимузината на Джордан Голдмън и не се съмняваше, че дори и малката сексапилна Джордан ще позеленее от завист, когато я зърне. Изглеждаше дори по-зашеметяващо от обичайното. Ако изобщо бе възможно подобно нещо.

— Изглеждаш чудесно — автоматично отбеляза Пол, когато излезе от банята, прихванал с една ръка папийонката си.

— Наистина ли? — попита Елинор. — Наистина?

Партньорът й се обърна, изненадан от нервността в гласа й. Обичайният й отговор бе: „Ти също“. Което го устройваше напълно; защо да си губят времето в цветисти комплименти и оглеждане на другия? Нали вече живееха заедно?

Елинор се въртеше пред огледалото като притеснена тийнейджърка. Всъщност наистина изглеждаше чудесно. Беше с нова рокля, разкроена, романтична на вид, от шифон в цвят пепел от рози и дълбоко изрязано кръгло деколте, обсипано с миниатюрни розови пъпки от ален сатен. Светлорусата й коса бе вдигната високо във френски кок, покрай бузите й проблясваха висящи диамантени обици, които допълваха колието, искрящо върху нежната й шия. Розовите й сатенени пантофки едва се подаваха изпод роклята, а гримът й бе съвсем лек и много деликатен.

— Да. Изглеждаш… — помъчи се да намери поетична дума — … прелестно.

— Значи не смяташ, че така изглеждам прекалено млада? Като някоя лелка, която се опитва да мине за младо момиче? — притеснено попита Елинор.

Пол Халфин я погледна. Какво й ставаше тази вечер? Та това бе бъдещата му съпруга, властният президент на „Артемис“. А освен това и една от най-безукорно обличащите се жени в града. Такова нервничене просто не бе в стила й.

— Елинор, едва на трийсет и осем си, за бога. Ти си млада жена.

Не колкото Джордан Голдмън, помисли си Елинор.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа. Наистина.

— Благодаря, Пол — отвърна тя и се запита защо комплиментите му я караха да се чувства толкова виновна.

Том Голдмън се размърда в леглото, за да види по-добре какво прави жена му. Езикът й за миг бе престанал да гали тестисите му, но това нямаше значение. Едното удоволствие бе заменено от друго, докато гледаше нея, застанала на колене пред него със затворени очи, как плъзга дясната си ръка по нежния мъх между гъвкавите си бедра, потърква слабините си с пръсти и кокалчетата й внезапно проблясват на меката светлина в спалнята им, мокри от бликналата влага. Пенисът му пулсираше в отговор. Джордан винаги знаеше как да направи тайничко нещо толкова порочно и да го възбуди до краен предел. Тя отвори леко очи, за да провери реакцията му, хвана пениса му със свободната си лява ръка и започна да го гали, като отваряше и свиваше длан, а после плъзгаше пръсти нагоре и надолу в идеален ритъм, докато не спираше да се гали сама, съзнавайки, че той я наблюдава като хипнотизиран. Капчица проблесна като перла върху главичката на набъбналия му пенис и Том изстена, което бе обичайният сигнал, затова тя свърши със себе си пред очите му с две дълбоки и ритмични ласки, наведе се напред и го пое в уста колкото може по-дълбоко, като не намали ритъма или натиска нито за миг. Последната съзнателна мисъл на Том бе благодарност към господ, задето има поне една жена на света, която разбира, че щом е стигнал до определен момент, значи иска да свърши, а не да го забавят, после отново да го възбуждат или разни такива… оргазмът никога не бе толкова силен, ако се действаше по този начин… О, господи…

Извил гръб, сякаш е непоносима агония, Том Голдмън се надигна от леглото, потъна в устата на жена си и свърши.

Джордан не изчака и секунда, преди да изплюе всичко, извърнала лице настрани. Посегна бързо към кутията с хартиени кърпи, които държеше винаги до леглото, и избърса уста, намръщена гнусливо. Голдмън я гледаше как отива към банята и посяга за водата за изплакване на уста, при което възбудата му спадна също толкова бързо, колкото се бе появила. Някак си след секс винаги се чувстваше по-стар от нея. По-противен. Сякаш тя бе проститутка или пък той бе някой стар мръсник, а не законният й съпруг.

Той мислено се наруга, докато посягаше за ризата и панталоните си. Трябваше да каже любов, а не секс. В крайна сметка детето им можеше да бъде заченато в някой от тези бурни сеанси.

Опита се да не обръща внимание на факта, че в момента на върховно удоволствие си бе представял лицето на Елинор Маршал. А не на красивата си съпруга.

Джордан излезе от банята, облечена и готова за тръгване, в ушит по поръчка костюм с панталон на „Ив Сен Лоран“ и елегантна малка чанта на „Шанел“, преметната през рамото й.

— Хайде, скъпи, да тръгваме. Обещах на Роксана да я вземем в осем и половина.

— Значи ще закъснеем с десет минути. — Изглеждаше много сладка в копринения панталон, който прилепваше за дупето й. Том посегна към нея. — Още веднъж, за късмет?

Тя го плесна по ръката и го отблъсна, сякаш бе някаква досадна муха.

— Том! Не можем да закъсняваме. Познаваш Роксана, тя няма да чака, а просто ще се обади да й пратят лимузина. А аз искам да пристигнем заедно с нея. Ще бъде такъв удар. Разбираш ли? Защото ми обеща да ми съдейства за спонсорство от „Вог“ за следващото ми парти за контрол над оръжията! Не е ли чудесно? А и двете сме ходили на училище заедно…

Голдмън надаваше половин ухо на бъбренето й, а умът му вече бе другаде и желанието му се бе изпарило напълно.

— Том, слушаш ли ме?

— Разбира се, мила, разбира се.

Това бе важен прием; сега имаха филм в СКИ. А и партитата на Изабел винаги бяха важни. Не искаше да се кара с жена си тази вечер.

Освен това, ако имаше късмет, щеше да успее да поговори с Елинор насаме.

Внезапно Том Голдмън усети, че не може да чака и минута повече.

— Да тръгваме — заяви той, докато приглаждаше сакото си.

Точно осем часът и всичко бе на мястото си. Нито един слуга, нито едно листенце не помръдваше, нито една гънчица на някоя от четиристотинте покривки от ирландски лен — нищо не напомняше за трескавата подготовка, на която Сам бе станал свидетел само преди половин час. „Господи, това е като военна операция“, помисли си той. Всъщност не. Никоя военна операция не бе толкова ефикасна в последно време, не и с онзи нещастник Клинтън начело. Както и да е, само за няколко часа домът им бе преобразен в стил Арабски нощи от фантазията на Изабел. Беше ароматизиран, окичен със звънчета, увит в гирлянди от цветя и искреше от скъпоценности като някоя тъмноока хурия в харема на паша. За миг Кендрик си представи така Роксана Феликс — облечена в прозрачна коприна, дългата й черна коса, прихваната от нежен воал, и с нашийник с бижута, прикована към крака на канапето му. Усети как слабините му пулсират от възбуда само при мисълта, а желанието се впива в него с малките си остри пръсти. „Да, това би било прекрасно на някоя друга планета“, помисли си той. Двойно по-приятен начин да си отмъсти. Господи, тази малка нахалница направо го разиграваше! Най-напред онзи номер с посрещането в града. След това бе накарала Изабел да му говори непрекъснато за нея, а Изабел не бе жена, чието мнение можеш лесно да пренебрегнеш. После някак си — и той все още се опитваше да разбере точно как — бе успяла да накара Том Голдмън да я лансира в „Артемис“. Накрая бе излязла с онова скалъпено изявление пред пресата, преди още да е избрана за ролята, и Елинор Маршал го бе сдъвкала на парченца, лично него — Самюъл Джейкъб Кендрик, и го бе схрускала вместо нискокалоричния си обяд. А след това някак си — въпреки всичко сторено от нея — бе успяла да получи ролята! Тази жена бе невероятна. И той се бе заклел пред Елинор, че ще я смъмри здравата.

Ама че шега. Предния ден й бе звънял на всеки половин час, а тя просто бе отказала да говори с него.

— Съжалявам, Сам, в момента съм заета. Тъкмо влизам под душа. Ще ти се обадя след малко. — А след това направо бе включила телефонния си секретар.

Дори и сега, цял ден по-късно, кръвта му още кипеше.

Е, поне знаеше, че ще дойде тук тази вечер. С последното протеже на жена му, Джордан Голдмън. А това означаваше, че не може вечно да бяга от него.

Точна до секундата, Изабел застана до него на най-горното стъпало на верандата в тоалет на „Баленсиага“, тъкмо когато първите фарове на лимузина се появиха на алеята им.

Сам се отърси от всичките си мисли, гневни и страстни, и по лицето му се изписа необичайна за него усмивка.

Време за шоу!

Мегън Силвър стискаше здраво ръката на агента си, сякаш бе някакъв вуду талисман. Дейвид Тобър — познаваше го от четири дни, но това все пак бе с цели четири дни повече, отколкото който и да е друг наоколо. Бе я обзело усещането за нереалност. Не можеше да спре да се озърта, непрекъснато извръщаше глава, сякаш очакваше цялото това място да затрепти и да изчезне като мираж. У дома, в Сан Франциско, винаги я бяха възприемали като най-умната, най-самоуверената, най-циничната и най-опитната от всички в компанията. Едно типично за деветдесетте години момиче, израснало с гръндж музиката и политическата апатия. Може и да не бе спечелила много пари, но беше харесвана от връстниците си. Мегън знаеше всеки стих, написан някога от Кърт Кобейн, смяташе Джим Морисън за нещастен алкохолик, който е пропилял таланта си, и се познаваше по име с охраната на най-известните клубове. Ходеше с маратонки и тениски от „Верука Солт“ и никой не смееше да я закача. Беше в центъра на събитията.

А тук? Свети боже, беше по-зле от първия път, когато бе опитала да пуши трева. Мегън се чувстваше напълно изгубена. Стотици хора се тълпяха покрай нея, повечето над четирийсетте; едри, властни мъже, които бяха свикнали да им се подчиняват навсякъде; по-дребни и по-злобни на вид мъже, от които сякаш всички останали се бояха; и жени, тълпи от жени, до една окичени с огромни скъпоценни камъни, минаваха покрай нея, носеха се в пищни облаци от тафта, шифон и най-фина коприна, облечени в тоалети на прочути дизайнери, които бяха толкова отличителни, че дори тя можеше да разпознае някои от тях — бляскава рокля на „Версаче“, която бе правена за жена с трийсет години по-млада от тази, която я носеше, тоалет на „Шанел“ с безупречна кройка, който никой не можеше да сбърка, „Гучи“ с характерните копчета. Всяка от дамите имаше толкова опъната и чиста кожа, че Мегън се опасяваше да не би да се напука, ако някоя от тях се усмихне по-широко. И всички се движеха с абсолютна увереност и самочувствие, приемаха кристални чаши с розово шампанско така, както тя би посегнала към бутилка бира, или отказваха хайвер и трюфели, сякаш бяха шарени бонбонки. Мегън предполагаше, че се боят да не качат някой и друг грам на петдесеткилограмовите си фигури.

От мига, в който Дейвид й бе помогнал да слезе от взетата под наем кола, Мегън бе престанала да се чувства преуспяла. Докато оглеждаше останалите гости на партито, осъзна какво представлява. Най-дребната от дребните риби. Без никаква изтънченост. Дебела, И бедна.

— Справяш се чудесно. Отпусни се — прошепна Дейвид в ухото й, докато я водеше към бюфета.

— О, Дейвид, не мога да хапна нищичко — нещастно промълви Мегън. Беше на двайсет и четири и се чувстваше тромава и грозна, сякаш младостта й бе някаква жестока шега. Какво като беше на двайсет и четири, след като тук имаше жени, чиито бедра бяха дебели колкото ръцете й над лактите?

— Разбира се, че можеш — увери я Дейвид с блестяща усмивка, сякаш залепена за лицето му, а после добави: — Най-добре да се ограничиш с хайвера и плодовете. В тях няма мазнини. И пропусни хлебчетата. Точно сега нямаш нужда от сложни въглехидрати.

— Добре — съгласи се тя, като се чувстваше по-дебела от всякога. Но благодарна, разбира се. Дейвид бе толкова добър с нея, а сега щеше да й помогне и за диетата й… а той би трябвало да знае най-добре. Беше първокласен екземпляр от породата си, мислеше си Мегън, като погледна крадешком към спътника си, който кимаше и махаше на безброй хора наоколо. Бе й казал, че смокингът му е от последната колекция на „Ралф Лорън“ и определено му стоеше великолепно — вълната бе във възможно най-тъмно, най-наситено синьо, направо черно, но все пак с достатъчно цвят, за да открои светлите му очи и коса, и бе безупречно скроен, така че да пасва идеално на едрата му атлетична фигура.

Това че беше с Дейвид, бе единственият й източник на самочувствие, мислеше си Мегън. Поне нямаше основание да се срамува от кавалера си. Роклята, с която бе толкова горда по-рано, сега изглеждаше като взета от магазин за дрехи втора употреба в Сан Франциско, но и никой не би я забелязал, докато стоеше до Дейвид. Магнати и филмови звезди се тълпяха около нея, без да я виждат, тъй като бе с най-красивия мъж в залата.

— Заповядай. — Подаде й чинийка с купчинка блестящ хайвер, резенче лимон и съвсем малка сребърна чинийка с нарязани ягоди и касис. Отстрани лежаха две крехки сребърни лъжички. — И си вземи чаша шампанско.

— Може ли? — усъмни се Мегън.

— Случаят е тържествен — прояви щедрост Дейвид.

Усети как силната му длан я хваща за лакътя, докато той я водеше умело през тълпата към една от отрупаните с рози маси на терасата, където сякаш всичко потрепваше заедно с танцуващите сенки наоколо заради стотиците малки свещи, които се носеха по тъмната повърхност на басейна.

Той взе лимона и ловко го изцеди върху хайвера, а тъничка струйка сок потече по китката му. Мегън усети потръпване в слабините. Никой не бе я докосвал, след като бе скъсала с Рори, не че някой би я пожелал. Въпреки това усети как копнее да сведе глава към него и да оближе дланта му.

За неин най-голям срам Дейвид вдигна поглед и видя, че тя го зяпа.

Мегън се изчерви като домат.

Той й се усмихна леко и гребна с едната сребърна лъжичка от купчинката хайвер, като я напълни с влажни, блестящи, миниатюрни черни перлички, след което я протегна към нея.

— Опитай от това.

Тя послушно лапна хайвера, поемайки го в устата си възможно най-деликатно. Имаше вкус на солена риба и слуз. Пфу!

— Хареса ли ти? — попита Тобър.

— Чудесно е — отвърна Мегън.

— Свиква се с вкуса му.

„Той чете мислите ми“, каза си Мегън, усетила как се изчервява още по-силно, но Дейвид вече бе на крака.

— И ти ще свикнеш. С всички мои клиенти е така. Само след шест месеца ще можеш да различиш шампанско от добра реколта със затворени очи. Ела, трябва да те представя на новите ти колеги.

Мегън погледна със съжаление към недокоснатото си шампанско и го последва неуверено. Господи. Никога нямаше да свикне с високия ток.

Джордан кипеше от яд. Не можеше да се овладее. Още дори не бяха стигнали до вечерята, а тя вече се чувстваше тотално засенчена! Всяка дама от обществото, с която се бяха срещнали, непременно канеше настоятелно Роксана да присъства на разни обеди или партита; новината за ролята й бе обиколила гостите за около двайсет секунди и Джордан непрекъснато чуваше за новата Джулия Робъртс. Сякаш тази глупачка имаше поне грам от таланта на Джулия. А още по-ужасно бе, че съпрузите им бяха започнали да обсаждат групичката им, сякаш Роксана бе някакво изключително рядко екзотично животно, което бе застрашено от изчезване, преди да са имали възможност да го зърнат. Зяпаха я, изпиваха я с поглед, отправяха й безумни комплименти за роклята, разпитваха я за новата й кариера. Цялото внимание, което тя, Джордан Кабът, бе свикнала да получава — през изминалите осемнайсет месеца тя бе най-младата жена на всяко значимо светско събитие, по-млада от останалите поне с десет години. А сега все едно бе невидима.

Бясна от завист, Джордан отправи ослепителна усмивка на Бари Дилър и отпи глътка от шампанското си. Забеляза, че стоящата до нея Роксана даже не погледна към телевизионния магнат. „Ама, разбира се — злобничко си помисли Джордан. — Роксана очаква мъжете като Бари Дилър да идват при нея“.

Започна да си спомня с неприязън за споделените училищни дни в колежа „Светото сърце“, Дори и там Джордан винаги бе смятана за най-красивото момиче — с едно изключение, разбира се. Дали бе орисана винаги да получава сребърния медал?

В благоуханния полумрак Джордан пъхна съвършената си ръка под лакътя на съпруга си. Поне Том не се разтапяше пред Роксана, а тя би го забелязала, защото го наблюдаваше като орлица от мига, в който другата жена грациозно се бе настанила в лимузината им. Той я бе огледал от глава до пети, разбира се, но студено и безучастно. Джордан го бе виждала да оглежда така хладно и делово и други филмови звезди. Той преценяваше потенциала й за печалба в киното, нищо повече. Всъщност, докато Джордан бе обяснявала подробно за вечерята, посветена на контрола над оръжията, Том ги прекъсна само веднъж, като бе попитал Роксана дали е говорила наскоро със Сам Кендрик. А Роксана се бе усмихнала хладно и бе отговорила, че не е, защото е била прекалено заета, за да говори със Сам, а и в крайна сметка Дейвид Тобър бил неин агент.

Джордан нямаше представа за какво ставаше дума. Но бе доволна, че съпругът й явно не се впечатлява от супермодела. Това вече би било прекалено.

— Скъпа — Том се бе навел към нея и шепнеше в ухото й. — Имаш ли нужда от мен? Трябва да поговоря с Джейк Келър за нещо.

Бе поразен колко гладко изрече лъжата. Защо просто не бе казал Елинор? Тя бе президент на продукцията в студията. Разговаряше с нея непрекъснато.

— О. — Джордан го погледна, нацупена като малко момиченце. — Знаеш колко мразя глупавите ви разговори за бизнес. Не се бави.

— Няма.

„Защо трябва да се държи така? Глупаво е — мислеше си Том, силно подразнен. — Да не би да е на шест годинки?“

— Върни се бързо. Липсваш ми, миличко. — Прати му въздушна целувка с пълните си, идеално очертани устни.

О, да, много. Голдмън се извърна и въздъхна.

Сам Кендрик се движеше плавно из залата и се спираше до групичките, на които Изабел не бе обърнала внимание. През годините двамата бяха усъвършенствали синхрона си и бяха превърнали този вид общуване в изкуство: Изабел разговаряше с важните персони и жените звезди, а той забавляваше мъжете звезди и съпругите. Бе точно обратното на онова, което се очакваше от тях, но действаше перфектно; мъжете му даваха допълнителни точки, задето си позволяваше да остави бизнеса настрана за една вечер — колцина от тях биха могли да го сторят, — а съпругите им, от които обикновено само се очакваше да се появят, да си мълчат и да се усмихват, бяха безкрайно поласкани, че влиятелен човек, особено пък сексапилен мъж като Сам Кендрик, ги пита за мнението им, сякаш наистина се интересува от него. Така печелеше много допълнително влияние и това бе още един полезен трик в обществото, на който го бе научила Изабел. Погрижи се за съпругите. Те няма да го забравят. И цяла година ще говорят за теб на съпрузите си.

Второто много важно умение бе правилната преценка за времето на разговора. Казваш възможно най-малко на колкото може повече хора; така успяваш да обърнеш внимание на всеки.

Сам погледна дискретно осветения циферблат на своя „Картие“. Справяше се добре.

Тогава с периферното си зрение забеляза Том Голдмън да се откъсва от тълпата, заобиколила Роксана.

Кръвта във вените му запулсира малко по-бързо. Сега бе неговият шанс. Измърмори някакво извинение към жената на един телевизионен продуцент и прекоси терасата.

— Дами и господа, бихте ли ме извинили? — високо каза той. — Трябва да обсебя вниманието на тази млада дама за няколко секунди.

— Най-новата ти клиентка, нали така, Сам? — попита един от костюмираните мъже.

— Точно така. — Той се усмихна гордо.

— Късметлия си ти — обади се друг, след което всички се засмяха и се отдалечиха.

Роксана Феликс се облегна леко на мраморната колона, пред която бе застанала, и изгледа студено шефа на агенцията.

Сам я погледна. После отново я погледна. И отново.

Под меката светлина на японските фенери с глава, под която се виеха бледи рози, Роксана Феликс му напомняше за картина от онези британски художници — как ги наричаха — прерафаелитите. Точно така. Млечнобяла кожа и копринена черна коса, пълните й устни — червени като кръв, очите й — тъмни като грях, а стройната й, идеална фигура — едновременно прикрита и изложена на показ от кремавата рокля — тя бе най-изкусителното нещо, откакто Ева бе дала ябълката на Адам. Но не, може би, не. В стила, в който бяха рисували онези художници през викторианската епоха, жените на картините им изглеждаха чисти, ефирни и безтелесни. Роксана Феликс съвсем не бе такава. Тя бе всичко, което бе видял на екрана, всичко, за което си бе мечтал. Сексуалност се излъчваше от всяка мъничка пора на безупречната й кожа. Тя не бе студена, самовлюбена кукла. Беше жена от плът и кръв и предизвикваше мисли за най-страстния секс, който някога може да правиш в живота си. Четеше се дори и в позата й в момента — предизвикателна и гневна, загледана в него с омраза. Тялото й изглеждаше напрегнато като за удар, грациозно и опасно като на пантера.

Тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал, а Сам Кендрик наистина бе виждал много красиви жени. Желанието го порази като мълния. Яростно. Диво. Изненадващо.

— Свършихте ли?

Гласът й бе нисък, чувствен, но в тона й се усещаше стомана.

— Готов ли сте, господин Кендрик? Мислите ли, че ще можете да ме разпознаете в полицейския участък?

— Трябва да поговорим — твърдо заяви Кендрик.

Той бавно вдигна очи й срещна нейните. Господи! Само защото се е подвизавала в модния бизнес, това още не означаваше, че някакво двайсет и четири годишно момиче може да го скастри, него — Сам Кендрик, на собственото му парти. Разпозна нотката в гласа й. Бе същата, която използваше и той самият, за да смаже волята на подчинените си или да разпъне накръст някой шеф на студия, който се опитваше да погоди номер на клиентите му. Това бе тонът на властта, на човек, свикнал да командва. Е, добре, значи Роксана Феликс е била големият шеф в собствения си свят досега. Но тук бе друга вселена и той бе господарят й. Тя трябваше да научи това. Щеше да я накара да го научи. Сам Кендрик не бе стигнал върха на пирамидата само за да предаде властта си на някаква нахакана хубавица.

— Но аз говорех. С онези господа, които вие толкова грубо прекъснахте.

Мда. Чудесна граматика. Е, той вече се бе наслушал на достатъчно литературни изрази от Кевин Скот.

— Чуй ме, принцесо. — Забеляза как очите й се присвиха от шок и гняв и усети как адреналинът тръгва по вените му. Това бе трудната част: да направиш на пух и прах клиента си, без той да те уволни. Трябваше да се блъфира и да се залага на това колко силно желае ролята. Това бе покер с хора. Беше специалист в тази игра открай време. — Можеш да се забавляваш с придворните си някой друг път.

— За кого, по дяволите, се мислиш? — попита Роксана, която не можеше да повярва на ушите си. Сам Кендрик бе само поредният скъп костюм. Вярно, хубавец, но какво от това? Да не би да си въобразяваше, че ще спечели благоволението й само защото е успял да запази част от мъжествеността си? Никой, абсолютно никой, не й говореше така. Вече не.

— Аз съм шеф на СКИ, Роксана. И ако искаш да продължим да те представляваме, ще млъкнеш за малко и ще ме изслушаш.

Тя се засмя невярващо.

— Господи. Да не мислите, че сте единствената агенция в този град?

Кендрик я огледа от горе до долу бавно.

— Не. Но сме единствената агенция, която притежава „Виж светлината“.

Последва дълго мълчание.

— Вече получих ролята — каза тя накрая. Предизвикателно.

Сам се наведе към нея с любезна, делова усмивка на лицето, така че всеки, който ги гледаше, нямаше да заподозре нищо. Когато бе достатъчно близо, за да усети лекия привкус на канела в дъха й, той каза:

— А аз мога да ти я отнема. Само за десет секунди. Като разменя пет думи с Том Голдмън.

— Няма да го направиш — промълви Роксана, втренчила поглед в очите му.

„Не отстъпва и милиметър — възхити се Сам. — Много добре“.

По-малко опитен играч от него можеше дори да се заблуди. Но Сам отдавна бе в играта и забеляза слабото потрепване, лекото накъсване на дъха й, което издаваше ужаса й от тази възможност.

Все така тихо той каза:

— Само ме предизвикай.

Тя не отговори.

— Номерата, които играеш с пресата — започна Сам, — не ми харесаха, но не ме интересуват. Когато ме опознаеш малко по-добре, ще разбереш, че нищо от това, което вършиш, не би могло да ме притисне, така че постъпвам както намеря за добре. — Тя го погледна рязко и той й отправи многозначителна, самодоволна усмивка. — Мислеше, че не съм разбрал ли? Стига, скъпа. На четирийсет и пет съм. Занимавам се с това, отпреди да се родиш. Но малките ти сладки номера не са важното в случая. Онова, което е от значение, е фактът, че излезе с изявление пред пресата, че си получила ролята, още преди това да стане. Това поставя в неудобно положение „Артемис“, а също и мен. И ако някога, изобщо някога направиш подобно нещо отново, това ще бъде последният ти голям филм. Ясно?

Роксана усети как унижението я залива като мощна приливна вълна. Не можеше дори да погледне Сам Кендрик, докато кимаше с глава.

— Добре. Разбрано.

Това го възбуждаше, осъзна Кендрик. Беше прекалено апетитна, за да се дуелират така и да не изпита сексуално желание. Независимо от волята си усещаше възбуда в слабините. Трябваше да се отдалечи от нея, иначе щеше да се превърне в централна тема на разговорите на собственото си парти.

— Сигурен съм, че всички ще се гордеем с теб в този филм, Роксана. Ще се видим по-късно — каза той с по-официален тон и тръгна към залата за вечеря.

Останала за миг сама, виждайки как покорните костюмирани мъже нетърпеливо чакаха реда си, за да се скупчат около нея, Роксана Феликс се загледа след Сам Кендрик.

Господи, каква ирония. Усети как в нея се пробужда нещо, което не бе усещала от години. Желание. Защо? Само защото Кендрик не бе станал на желе пред очите й като всички останали мъже? Или защото от него се излъчваше някаква сила, необузданост, мъжественост, усещане за власт, истинска воля? Сам бе лъв, докато Дейвид бе само един паун. Роксана бе преживяла достатъчно, за да забележи разликата. И не ставаше дума само за парите. Тя можеше да накара Хауърд Торн да хукне подире й само като помръдне малкото си пръстче. Но това тук бе нещо истинско. Властен мъжкар.

Докато обожателите й я заобикаляха отново, Роксана кипеше от яд в дизайнерската си рокля, почти парализирана от унижение. Не можеше да си позволи и не искаше да се чувства по този начин. Сам Кендрик току-що я бе оскърбил. И щеше да си плати за това.

Оставаха десет минути до вечерята. Том Голдмън си пробиваше път през тълпата и усещаше как напрежението пулсира във вените му с всеки удар на платинения му „Патек Филип“. Изабел винаги започваше вечерята точно на секундата, а той искаше да поговори с Елинор насаме, преди да седнат на масата. Знаеше, че след това няма да му се удаде случай; Изабел бе подредила всички, които работеха върху проекта Мейсън Флореску, на една маса и от него се очакваше да представи гостите един на друг и да дава тон на любезните разговори по време на вечерята.

Хората минаваха покрай него в скъпите си смокинги, кадифени рокли, ушити по поръчка копринени костюми. Продуценти, агенти, актьори. Русокоси, червенокоси, чернокоси, брюнетки. С дълга коса, къса коса, оплешивяващи. И сякаш всеки от тях искаше да поговори с него. Голдмън се усмихваше, измърморваше нещо неразбираемо, отвърна поне двайсет пъти с „Радвам се да те видя“ и „Обади се утре в офиса“, като продължаваше напред и зоркият му поглед търсеше Елинор. Трябваше да говори с нея — не знаеше защо, просто трябваше. За това колко много мислеше за нея напоследък. За Джордан. За каквото и да е. Може дори прекалено лично. И все пак знаеше, че трябва да говори с нея, макар и да нямаше представа какво точно ще й каже…

— Том.

— Виж, точно сега не мога да говоря — сопна се Голдмън, като се извърна да види кой го докосва по ръката. Спря на място, сепнат. — Елинор!

— Е, не беше нещо важно. Ще се видим по-късно.

— Не, не, почакай. — Беше нервен. Вече бе на четирийсет и пет, а това беше жената, с която бе работил заедно през последните петнайсет години, и въпреки това се притесняваше. Господи. Нервно прокара ръка през оредяващата си коса. — Теб търсех.

— Искаше да поговорим, нали? — каза Елинор, а сърцето й заби по-бързо. — Мислех да се поразходим в градината.

Далеч от партито. Далеч от всички тези хора. „Добре — помисли си Голдмън. — Тази седмица сключи сделки за близо сто и десет милиона долара. Можеш да се справиш с това“.

— Чудесно. Да тръгваме.

Докато вървеше след нея по алабастровите стъпала на дома на Кендрик, Том за миг се замисли над иронията на ситуацията. Той, Том Голдмън, плейбой, мъж на хиляди жени, всяка по-красива и по-бързо заменима от предишната. Като изключим Джордан, която бе най-красива от всички и затова бе негова съпруга. Никога не бе имал и най-малък проблем с жените, още откак бе започнал работа в „Артемис“ на двайсет и пет, направо след университета „Йейл“. Печелеше четирийсет и седем хиляди годишно, и то през седемдесетте. Може би не бе оставил диря от разбити сърца след себе си, но определено бе оставил подире си куп разочаровани начинаещи актриси, студентки, дебютантки в обществото. Беше свикнал жените да се притесняват около него, а не обратното.

Тръгнаха заедно по загладената с гребло чакълена пътека, която водеше към най-близката беседка с красиви скулптури, мълчаливи в благоуханния мрак, а шумът и смехът от партито останаха зад тях. Голдмън осъзна, че Елинор е единствената жена сред познатите му, която нямаше нужда да пита къде отиват. Тя познаваше градините на семейство Кендрик също толкова добре, колкото и той: беше от висшите ръководители в студията повече от десетилетие.

Тъкмо когато се отклониха от пътеката и стигнаха до малкото мраморно убежище, с полирана дъбова пейка и статуя на еднорог, изправен на задните си крака, той чу как Джордан го вика.

— Том! Том?

Гласът й се чуваше съвсем ясно; тя викаше. Голдмън осъзна с голямо неудоволствие, че Елинор може да я чуе. Нямаше съмнение. Елинор чуваше, че жена му го вика, а и двамата знаеха, че и той я чува.

Би трябвало да се извини и да се върне. Да намери Джордан. Да я покани при тях.

— Елинор, трябва да поговорим.

— Така ми каза.

Не му се подиграваше, осъзна с благодарност Голдмън. Погледна я, за първи път имаше възможност наистина да я види, откакто бе пристигнал. Господи, тя бе зашеметяваща. Елегантна и стилна както винаги, но някак си по-мека, по-привлекателна. С тези миниатюрни розови пъпки. Приличаше на Пепеляшка на бала, интелигентните й сини като сапфири очи блестяха в полумрака, млечнобелите й гърди бяха повдигнати високо и надничаха над стегнатия корсаж на роклята й, тънките линии покрай устата й сякаш го подканяха. Косата й бе вдигната високо и както обикновено не бе направила и най-малък опит да скрие няколкото сребърни кичура, които се смесваха с русите, но на него това му харесваше. Изглеждаше му красиво, като злато, преплетено със сребърни нишки. Отиваше й. Тя бе красива.

Елинор се опита да извърне очи. Знаеше, че трябва да наруши магията. Беше опасно… Пол, Джордан…

Но Том Голдмън стоеше тук, изпиваше я с поглед, изглеждаше така, сякаш иска да я целуне и…

— Том — нежно каза тя. — Защо ме гледаш така.

— Толкова си хубава — без да се замисля, каза Голдмън.

Тя се извърна настрани, за да не види той как очите й се пълнят със сълзи. В този миг, на това място, се чувстваше красива. Не на средна възраст, неомъжена, издигната на прекалено висок пост и безплодна; просто красива. За един блажен миг бе зърнала отражението си в очите му и се бе почувствала красива.

— Благодаря — каза тя.

— Самотен съм — сподели Голдмън и изпита огромно облекчение, сякаш от плещите му се бе смъкнал физически товар. Думите бяха дошли сами и в мига, в който ги изрече, разбра, че е истина. — Толкова съм самотен, Елинор. Не мога да разговарям с нея.

Елинор Маршал усети как времето спира, докато сърцето й биеше оглушително, извън контрол. Опита се да диша равномерно. Наистина ли го бе казал? Наистина ли бе изрекъл това? Хрумнаха й милион очевидни отговора. „Това да не би да е твоята версия на репликата «Жена ми не ме разбира», Том?“ „Не трябва ли да го обсъдиш с психолога си?“ „Опитай се да потърсиш женското начало в себе си.“ Но тя отказваше да използва която и да било от тях сега. Том Голдмън не си падаше по игрите. Не и с нея.

А и тя съвсем не бе сигурна, че изобщо имаше нещо женствено в себе си, усмихна се тя тайничко в сенките.

— Трудно е да живееш с някого — каза тя.

Усилието да сдържа емоциите си й се струваше непосилно. „Защо хората си причиняват подобни неща? — мислеше си измъчено Елинор. — Защо сме издигнали тези високи съкровени стени?“ Онова, което копнееше да каже, бе: „Том, обичам те. Разведи се и се ожени за мен, и ще имаме деца, и ще бъдем щастливи.“

Но просто не можеше. Том бе женен мъж, освен това бе най-добрият й приятел. Не бе сигурна дали това не е само временно състояние, и дали следващия месец той няма да бъде все така погълнат от младата си съпруга както в началото, и тогава къде щеше да се озове тя? А и тя, Елинор, все още бе с Пол Халфин… би ли могла хладнокръвно да го предаде, тук и сега, заради един мил поглед и сладко ухание в нощта? Да го изложи на многозначителни погледи от страна на Том до края на живота му? Защото със сигурност се самозалъгваше, ако си мислеше, че Том наистина говори сериозно. Нямаше начин той да се разведе с онази млада, надарена, загоряла сексбогиня, за която бе женен и която бе новата обществена сила във всички популярни благотворителни общества в Лос Анджелис, заради нея — Елинор Маршал, жена с кариера, побелели кичури в косата и някоя и друга бръчица по лицето. Трябваше да бъде реалистка. Това бе истинският живот, а не киното.

— Ще се омъжиш ли за Пол? — попита Том настоятелно.

Тя потрепери от напрежението във въпроса му.

— Не знам.

— Значи не е сигурно.

Елинор отвърна възможно най-спокойно:

— Нищо не е сигурно, Том…

— Елинор — прошепна той и се наведе към нея, тялото му се притисна към нейното, главата му се приближи…

— Том Голдмън и Елинор Маршал. Толкова се радвам, че ви открих.

Елинор се извърна рязко и видя Изабел Кендрик, застанала пред тях в изумруденозелената си рокля на „Баленсиага“, която се стелеше зад нея в нощната роса. Изразът на лицето й показваше единствено най-искрена радост, че е попаднала на тях, но Елинор не се заблуждаваше. Нито за секунда. Запита се от колко ли време ги наблюдава Изабел и нямаше нужда, дори да поглежда към Том, за да разбере, че и той мисли същото.

— Здравей, Изабел! Прекрасно парти — поздрави я Елинор. — Трябва да извиниш двама ни с Том, задето се измъкнахме тайничко. Говорехме по работа — за най-новия проект на съпруга ти всъщност.

Знаеше, че надутата й домакиня много мрази това: „Виж, скъпа, аз си говоря за бизнес с момчетата, така че върви при глупавите си ордьоври“.

— О, колко прелестно. — Лицето на Изабел под професионално нанесения грим бе абсолютно непроницаемо, усмивката й бе непоклатима и бляскава. — Именно затова дойдох да ви потърся. След миг ще сядаме на масата и Сам настоява всички, които са свързани с този филм „Ярка светлина“…

— „Виж светлината“ — промърмори Голдмън.

— … да седнат заедно. Затова съм настанила Роксана Феликс, модела, до теб и Пол, Елинор, а сценаристката до теб, Том. Джордан ще седи до рок звездата.

Лицето й се опъна леко в израз на неодобрение и въпреки горчивото си разочарование, Елинор леко се развесели. Значи Зак Мейсън бе направил нещо, с което бе разгневил старата вещица, така ли? Може би не бе изгладил добре смокинга си? Това я радваше. Когато тя самата си падаше по рокендрола, музикантите съществуваха с едничката цел да разстройват хората като Изабел Кендрик.

— Звучи чудесно, Изабел. — За втори път през изминалите два дни Елинор стана свидетел как Том Голдмън мигновено превключва на делови тон. Сега се държеше спокойно като магнат, който се забавлява и се държи любезно с домакинята си. — Да вървим.

На Мегън й се виеше свят. Отчасти от изтощение, след като бе следвала Дейвид навсякъде — той изобщо не я оставяше да седне и непрекъснато я представяше на разни хора като новата си клиентка: Прави дебют като сценарист — тя написа проекта на Мейсън Флореску в „Артемис“, — и отчасти от глад. Направо умираше да си вземе от китайските хапки или ръчно направените шоколадови десерти, които сервитьорите поднасяха под носа й, но Дейвид непрекъснато й отправяше приятелски предупредителни погледи. Бе унизително, но — напомняше си тя — това само показваше, че той е загрижен за нея. Той явно знаеше как да се грижи за тялото си. Ако тя не бе такова прасе, такава мърла досега, нямаше да усеща как бедрата й се отъркват едно в друго под полата й. А и краката й изнемогваха. Приятелките й в Сан Франциско дори не притежаваха обувки на висок ток. Господи, нима жените носеха тези неща по своя воля? Но знаеше, че е така. Сега пред нея се откриваше един нов свят и се налагаше да скъса със старите си навици. Вече не сме в Канзас, Тото.

Но това парти… Чувстваше се уморена, объркана, дебела и зле облечена и въпреки това не можеше да му се насити. Неподражаем лукс, накъдето и да се обърнеше… стените, храната, роклите на жените… малките тигърчета! С диамантени каишки на вратовете! И никой не се удивляваше на нищо! А и звездите — бе зърнала Мишел и Уинона, и Джулия, Ричард и Синди, Арнолд и Марая, Джак и Ал, и Робърт, и Харисън, и дори, о, божичко, наистина бе той, Киану…

Почувства се като глупачка, че зяпаше така. Никой друг не се обръщаше да ги погледне втори път. Всички бяха заети с непонятните си разговори за филми: „Чу ли каква е разбивката на онова нещо?“ „Пет пункта над горницата.“ „И десет процента от рекламните стоки.“ „Петнайсет милиона долара, и това е само за печалбата.“ Нищо не впечатляваше Дейвид, разбира се, но и защо да го впечатлява? Това бе неговият бизнес. Така че Мегън стоеше, страдаше и се усмихваше.

Но сега бяха обявили вечерята. Слава богу. И Дейвид, красив и самоуверен както винаги, я поведе през мраморното фоайе покрай огромните кристални вази, отрупани с орхидеи, и през просторната бална зала, където имаше безброй богато наредени маси, към една определена маса в предния край на залата, точно под два от най-големите стъклени полилеи, които бе виждала някога. Повечето столове вече бяха заети: Сам Кендрик и съпругата му, с която се бе запознала, мъжът на средна възраст и елегантната дама в розова бална рокля, за които Дейвид й бе казал, че са председателят и президентът на филмовата студия; зашеметяващо красиво русо момиче; друг мъж на средна възраст — и, о, божичко, Роксана Феликс! Наистина ли беше тя? Тя беше! А кой бе онзи в ъгъла, и какво, за бога, бе облякъл?

Роксана изгледа Мегън надменно и с безразличие, когато Дейвид ги представи една на друга.

— Това е нашата сценаристка, Мегън Силвър. Мегън, това са Роксана Феликс, Пол Халфин, Джордан Кабът Голдмън. Със Сам и Изабел, Том и Елинор вече се познаваш…

Той се прокашля настоятелно и Мегън усети как сърцето й подскача в гърдите, когато фигурата в края на масата се обърна към нея. Беше с омачкано черно сако, небрежно облечено върху тениска на „Металика“, и очите му бяха присвити, студени и враждебни, когато погледна Мегън, застанала до Дейвид Тобър, който я бе обгърнал с ръка през талията.

— Зак, кажи здравей на Мегън — подтикна го Дейвид. — Тя написа „Виж светлината“.

Изправена пред своя идол, Мегън изведнъж усети как устата й пресъхва. Той я гледаше гневно. Изглежда, беше в наистина отвратително настроение.

Тя само му кимна.

Напълно невъзмутимо Дейвид дръпна стола й да седне и двамата се настаниха на масата.

— Така, вече всички сме тук.

Изабел Кендрик огледа масата със задоволство, сякаш тя лично бе сътворила всеки от тях.

— Трябва да вдигнем тост. За какво ще пием?

— Не е ли очевидно, госпожо Кендрик? — почтително се обади Дейвид Тобър. Взе бутилката с розово шампанско, която бе най-близо до него, и напълни чашата на Мегън, след което вдигна своята. — За „Виж светлината“. Нещото, което свързва всички тук: за филма.

— За филма — повториха всички.

Мегън вдигна чашата към устните си, ужасена, но успя да се усмихне.

— За филма — повтори тя и отпи.