Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Movie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Филмът

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: СББ Медиа

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-097-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11989

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

На път за летището Елинор преглеждаше бележките си, като знаеше, че в самолета ще има време да репетира речта си. Том бе уредил да пътуват до Ню Йорк с частен самолет, собственост на Хауърд Торн, финансист милиардер, чийто конгломерат „Кондор Индъстрис“ бе станал най-големият акционер в студия „Артемис“ през миналата година. Трябваше да представи доклада си пред Торн и другите шестима магнати от Уолстрийт, които представляваха борда на директорите на „Артемис“.

Тя се замисли колко бе странно, че светът изведнъж се бе върнал към Средновековието, наподобявайки йерархичната му структура. Истинската власт вече не бе в ръцете на президенти и министър-председатели, а в тайнствените фигури, които контролираха паричния поток; хора, които притежаваха властта да девалвират някоя валута или да предизвикат срив на борсата; които тласкаха световната икономика към растеж или рецесия; които купуваха и направляваха потока от идеи. Джордж Сорос. Бил Гейтс. Уорън Бъфет. Кой бе най-влиятелният човек на света? Вероятно Рупърт Мърдок, мислеше си Елинор, австралиецът, който комай притежаваше половината от вестниците на планетата, както и три големи телевизионни мрежи и филмова студия.

Пред такива хора щеше да се изправи. Съвременният вариант на Медичите, италианските търговци принцове, контролирали Европа през Ренесанса. Съзнаваше, че това щеше да е истинско бойно кръщене. Бе си въобразявала, че президентът на „Артемис“ е само едно стъпало под върха на стълбицата на властта, а сега започваше да разбира, че всъщност е едва на най-долното.

Беше притеснена.

Телефонът в колата звънна и тя се облегна по-удобно на бежовата кожена седалка.

— Елинор Маршал.

— Е, готова ли си? — прозвуча гласът на Том и тя направо си представи широката му усмивка.

— Въпросът е дали те са готови за мен? — отвърна му Елинор.

Голдмън се засмя.

— Точно така, момичето ми. Сигурен съм, че ще ги разбием. Освен това Ню Йорк ще е като ваканция за теб, както се развиват нещата напоследък тук.

— Напълно вярно — съгласи се тя. Щеше да е хубаво да не се налага да мисли за злобните забележки на Джейк Келър или проблемите с бюджета на „Виж светлината“, а и най-вече за едномесечния срок, в който бе обещала да даде отговор на Пол. — Къде ще отседнем?

— Във „Виктрикс“ — каза той. — Ти си в президентския апартамент.

— Ха-ха, много смешно — отвърна Елинор, но се зарадва. „Виктрикс“ просто бе най-луксозният хотел в Манхатън, на едно ниво с „Лейнсбъро“ в Лондон или „Ориентал“ в Банкок. Това пътуване бе фатално важно, но Том поне се бе погрижил да се възползват от някои привилегии.

— Ще се видим след малко. Гледай да не забравиш куфарчето си на задната седалка — подразни я Голдмън.

Елинор се изчерви.

— Том! Това беше преди петнайсет години. Напомняше й за инцидент, който се бе случил навремето, когато току-що бе започнала работа в студията. Том Голдмън, тогава старши мениджър по маркетинга и неин наставник, я бе помолил да му донесе бележките относно рекламната кампания за един детски филм с Тойс Ръс. Беше много важна среща. Елинор, тогава на двайсет и три, бе забравила въпросното куфарче в колата си и се бе наложило Голдмън да импровизира, преструвайки се, че купчината отхвърлени ръкописи пред него са строго секретни данни за очакваните продажби. Бе успял да сключи сделката, но бе извадил душата на Елинор заради грешката й. И не бе спрял да й го напомня през всичките изминали години.

— Да, да, да. Който е разсеян, си остава такъв доживотно — подразни я Том. — Доскоро.

— Доскоро — отвърна тя и затвори.

Докато ролс-ройсът се плъзгаше гладко и бързо по магистралата, все още пуста в синия полумрак на ранното утро, Елинор усети лека приповдигнатост на духа. Значи Том бе в добро настроение. Каквото и да се случеше днес, поне можеше да е сигурна, че със строгия и делови тон, който се бе установил в отношенията им след партито на Изабел, бе приключено. Може би разправията й с Джейк Келър предния ден бе помогнала. Както и да е, Том се шегуваше с нея и нещата отново бяха нормални.

Елинор се погледна в огледалото за обратно виждане. Бе си сложила малко руж, очертала бе устните си с молив в неутрален цвят и бе използвала бледо червило, и също толкова деликатно бе нанесла сенки за очи в бледорозово и пясъчнозлатисто. Предната вечер си бе легнала с хапче за сън, така че очите й не бяха зачервени и тенът й не изглеждаше жълтеникав поради липсата на достатъчно сън. Всъщност кожата на лицето й изглеждаше чудесно под кремообразния фон дьо тен; леките бръчици около устата и очите й бяха станали доста по-незабележими, откакто бе започнала да използва новия овлажнител. Слава на бога, най-сетне един козметичен продукт, който наистина вършеше работа.

Тази сутрин можеше да мине за трийсетгодишна. Понякога животът бе хубав. Дори и под напрежение.

Когато след двайсет минути спряха на пистата, Голдмън вече бе там и я чакаше.

— Взе ли куфарчето? Чудесно, да тръгваме.

Тя благодари на шофьора, взе си куфарчето и пътната чанта и последва шефа си по стълбичката.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш — измърмори недоволно Голдмън, докато си слагаха коланите за излитане. — Чаках те навън в студа. Безкрайно дълго.

Тя погледна часовника си.

— Том, подранила съм с пет минути.

Той махна с ръка, докато самолетът рулираше по пистата.

— Елинор, аз съм зает човек. Не ме занимавай с глупави подробности.

Щом самолетът стигна нужната за полета височина, Елинор стана от мястото си, за да разгледа наоколо. Това бе „Гълфстрийм IV“, сериозна машина, а не някаква си „Астра“ или „Лиър“, каквито използваха обикновените мултимилионери. Единственият друг човек, когото познаваше и който можеше да си позволи „Гълфстрийм IV“, бе Дейвид Гефен.

— Внушително, а?

Голдмън застана до нея, докато тя разглеждаше декора. Хауърд Торн бе обзавел малката си играчка в тъмносиня кожа с кант от златни листа, изключително мек килим, кожени фотьойли, баня, спалня и кухня.

— Това бебче струва двайсет и пет милиона долара. А месечната му издръжка е сто хиляди — каза Том. — Знам, защото го прочетох във „Венити Феър“.

Тя подсвирна.

— Доста скъпо превозно средство.

Той кимна.

— Понякога се чудя дали съм си избрал подходящия бизнес.

— Не видях дори и едно лого на компанията наоколо — отбеляза Елинор, като погледна младите стюардеси в елегантни морскосини униформи. — Трябва да кажа, че съм изненадана. Не предполагах, че Хауърд Торн страни от излишната показност.

Голдмън се засмя, явно развеселен.

— Шегуваш ли се? Това е частен самолет на Хауърд. „Кондор Индъстрис“ разполага с още два такива в Далас, близо до седалището на нефтената компания. В онези не можеш да се разминеш от фирменото лого.

Седнаха на огромния мек диван и Том разстла листовете с отчетите и бъдещите проекти на стъклената масичка пред тях. Заеха се да преглеждат цифрите, докато стюардесите на Торн им сервираха закуска; английски чай „Ърл Грей“ в сребърен сервиз в стил „Крал Джордж“, миниатюрни сандвичи с пушена сьомга, горещи пухкави кроасани и панерче с препечени филийки, както и мармалад и сладко от ягоди. Елинор отказа да опита от второто ястие, което включваше омлет „Бри“, последван от топли палачинки с плодово желе.

— Том, ще напълнееш — разсеяно го предупреди тя, докато мислеше за речта си.

— Глупости. — Той сграбчи ръката й и я опря до тънката памучна риза, която носеше. — Всичко това са мускули. Пипни.

Прав беше, отбеляза Елинор, когато дланта й се опря в твърдата му като скала плът. Всичко бе здрави мускули. Беше по-стегнат дори и от Пол, въпреки макробиотичните му диети и строг режим на тренировки. Усети мигновен пристъп на желание.

Побърза да отдръпне ръката си, преди нещата да са се влошили съвсем.

— Е, няма да останат такива, ако продължаваш да се тъпчеш с холестерол — каза тя, като се надяваше той да не забележи лекото й изчервяване.

Том изсумтя, докато набождаше на вилицата си апетитна хапка от сочния омлет със сирене.

— Звучиш също като Джордан, когато говориш така — каза той.

Очевидно не бе комплимент.

— Бихте ли предпочели пресни ягоди и шампанско, госпожо? — попита я една от стюардесите, докато вземаше недокоснатата чиния на Елинор. — Предлагаме „Перие-Жуе“, „Болинджър“, „Кристал“…

— Не, благодаря, всичко е наред — увери я Елинор. През останалата част от полета се вдълбочи в речта си.

Съвещанието на борда на директорите на „Артемис“ бе свикано в офисите на студията в Ню Йорк, заемаща няколко етажа в елегантна сграда на Мадисън Авеню номер едно, точно в средата на бетонната джунгла в центъра на града.

Том и Елинор размениха едва няколко думи, докато отиваха натам. Колкото повече наближаваше времето на срещата, толкова повече настроението им се променяше от весело към напрегнато. Елинор забеляза, че Голдмън е притеснен. Той непрекъснато проверяваше статистическите данни, подобно на нервна домакиня, която все не може да се увери, че е взела паспорта си за пътуването и трябва през десет минути да поглежда в чантата си.

„За какво толкова се притеснява Том? — питаше се Елинор, загледана в обедното движение по улиците. — Той е ветеран в тези неща, а и знае всичко за японската заплаха… докато за мен това е първа среща с борда и нямам никаква представа какво предложение са получили за акциите си. Ще играя на сляпо. Освен това Том ще представя цифри — чисти, абстрактни цифри, върху които счетоводителите ни работят месеци наред. А аз ще трябва да се заема с убедителното представяне на «Виж светлината» и да ги уверявам как филмът ще се хареса на всички тийнейджъри в Америка. Нищо от това не може да бъде доказано, всичко е прекалено субективно. Прекалено женствено.“

Започна да се чуди дали нямаше нарочно разделение на ролите според пола в случая.

— Кой ще говори пръв? — попита тя шефа си.

— Ти — твърдо заяви той.

— О, супер — измърмори Елинор, докато лимузината им спираше.

Том й отвори вратата, за да слезе.

— Ще се справиш чудесно.

Представиха се на рецепцията и Том я поведе към последния асансьор в дъното.

— На последния етаж е, но това е експресен асансьор.

— Чудесно — отвърна Елинор и приглади полата на бледорозовия си копринен костюм на „Диор“.

— Нервна си — отбеляза Голдмън, загледан в нея.

— Много си наблюдателен.

— Стига, Елинор. Ти си момичето, което е представяло „Харвард“ в публичните дебати само на двайсет години.

Тя сви рамене.

— От двайсет до трийсет и осем вероятно съм поизостанала в сферата на публичната реторика.

Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет… номерата на етажите се сменяха безшумно пред погледа й. Щяха да пристигнат всеки момент. Внезапно Голдмън се протегна покрай нея и натисна бутона за задържане.

— Елинор, погледни ме.

Изненадана, тя го послуша. Том гледаше право в нея, черните му очи изпъкваха на фона на тъмния костюм от „Савил Роу“, внимателни и пълни с топлота.

— Помниш ли как се срещнахме за първи път?

— Разбира се — отвърна тя, чудейки се накъде бие. — В коридора пред столовата. Тичах и се блъснах в теб, а ти разля кафето върху себе си.

Той кимна.

— Нарече ме сър, докато ми се извиняваше. Никога повече не ми показа и грам респект.

Елинор си представи случката ясно, нещо, което Том бе сигурен, че ще направи. Беше през първата й седмица в „Артемис“, когато тя бе кльощаво, притеснено хлапе, току-що завършила колеж и отчаяно се бореше за място в изцяло мъжкия свят на бизнеса. А Том Голдмън, с много повече коса и много по-малко стил отсега, бе на трийсет и вече бе вторият човек в търговския отдел, старши ръководител в очите на Елинор. Бе толкова уплашена, че го е заляла с кафе, че бе пребледняла от страх.

Том се бе засмял и я бе завел на обяд, като си мислеше колко е сладка. Докато свършат с обяда, вече бе решил, че си е намерил полезен бъдещ помощник. Идеите, интелигентността и ентусиазмът и бликаха от всяко нейно изречение. Бе станал неин наставник и приятел още от самото начало.

— Бяхме същински деца — каза Елинор.

— Така беше. — Той се наведе към нея. — А сега спомняш ли си как долетяхме днес тук? Помниш ли последния път, когато се обади на Майк Овиц на личния му номер? Помниш ли как Сам Кендрик седеше пред теб и те молеше да дадеш зелена светлина на филм на Фред Флореску? Вече не сме деца, Елинор. Справихме се направо страхотно. Много хора излязоха от играта, но ние с теб продължихме напред и сега ръководим цялата проклета студия. Не го забравяй.

Освободи бутона за задържане и асансьорът отново тръгна нагоре.

— Ти беше едва пораснало хлапе, току-що излязло от колежа, когато те срещнах, Елинор Маршал. — Металните врати се отвориха със свистене и Том я последва в коридорите на корпоративната централа на студията. Елинор усети ръката му на рамото си. — Но днес ти си президентът на „Артемис“.

Наложи се да примигне, за да спре сълзите си, когато погледна нагоре към него.

— Стигнахме прекалено далеч, за да се отказваме сега — заяви Том Голдмън. — Влез вътре, Елинор. И ги разбий.

— Господин Голдмън? Госпожице Маршал?

Делова секретарка на средна възраст в костюм от туид крачеше към тях по тихия коридор на корпоративните офиси.

— Насам, моля, ако обичате, членовете на борда са готови да ви приемат.

Последваха я покрай полирани махагонови маси, разположени до дискретни бежови стени с картини на импресионистите, чак до голямата двойна врата в дъното на коридора. Жената я отвори и ги въведе в заседателната зала на борда на директорите на „Артемис“.

Елинор обгърна залата с един поглед. Дългата правоъгълна маса, полирана до блясък, отразяваше като огледало строгите лица на седмината мъже на средна възраст, седнали около нея. Хауърд Торн бе единственият от директорите, когото Елинор бе виждала отблизо, но разпозна останалите от лъскавите им цветни снимки в годишния отчет: Хари Траскър, Кенет Рич, Илай Лебер, Кит Уилсън, Конрад Майлс и Мартин Бърнбаум.

Всички те бяха сериозни играчи на Уолстрийт.

Всички те се интересуваха единствено от акциите си.

Елинор разсеяно си помисли дали някога бе имало жена в борда.

— Том, Елинор, радваме се да ви видим — приветства ги Хауърд Торн.

„Какъв поразително грозен човек“, помисли си Елинор, докато му се усмихваше мило.

— Знам, че имате доклад за нас. Защо не минем направо към целта? — Посочи празния стол начело на масата. — И така, кой ще говори пръв?

Елинор огледа още веднъж залата. Порцеланов сервиз за кафе. Умопомрачаваща гледка към Централен Манхатън, града, проснат в краката им като блестяща панорама. И група финансисти, които пет пари не даваха за онова, което тя имаше да им каже — те чакаха реалните цифри на Том.

— Аз — заяви тя, ясно и уверено.

Отиде до края на масата, отвори куфарчето си и без да бърза, окачи пъстроцветните демографски таблици на статива зад себе си. После се обърна с лице към мултимилиардерската си публика, седмина мъже, които разполагаха с властта да сложат край на кариерата й с едно драсване на химикалка и да продадат студията й на японците.

— Господа — спокойно започна тя. — Казвам се Елинор Маршал и съм президент и главен изпълнителен директор на студия „Артемис“.