Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Movie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Elina15 (2020)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Филмът

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: СББ Медиа

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-097-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11989

История

  1. — Добавяне

Трета глава

„Елинор Маршал е най-влиятелната жена в Лос Анджелис“.

Тази мисъл не спираше да отеква в съзнанието на Сам Кендрик, докато завиваше със стоманеносиньото си мазерати към паркинга на агенцията. Голямата кола се движеше гладко като по релси и той паркира с обичайната си ловкост на просторното запазено за него място. Почти целият паркинг вече бе пълен, но Сам не се впечатли особено от този факт. Беше седем и половина сутринта и той очакваше офисите му да са пълни. Нищо, че в договорите на служителите му бе записано работно време от девет до шест. Ако искаш да работиш за „Сам Кендрик Интернешънъл“, третата най-влиятелна агенция в Холивуд, по-добре да си зад бюрото си в седем и да не си тръгваш преди десет.

С периферното си зрение Сам разпозна малкото спретнато порше на Дейвид Тобър, паркирано точно срещу него. Това бе най-хубавото от местата, които не бяха специално резервирани, което означаваше, че Дейвид Тобър е дошъл пръв. Вероятно към пет и половина. Той се усмихна за миг; Тобър бе искал той да го забележи и бе успял. Разбира се. След двайсет и пет години като агент Самюъл Дж. Кендрик II бе придобил навика да забелязва почти всичко. Значи Тобър — млад, енергичен, амбициозен — вече бе усвоил добре тайния код на Холивуд. „Виж, шефе, дойдох първи“. „Е, добре, хлапе“, помисли си Сам и го изхвърли от съзнанието си. Точно сега Дейвид Тобър не беше важен. Важна бе Елинор Маршал.

Не се притеснявай прекалено за дреболии и помни, че всичко е дреболия. Любимата фраза за разтоварване от стреса на деветдесетте години. Сам изсумтя: бъркаха в две отношения. Първо, не се притеснявай за дреболии не беше препоръка за справяне със стреса, това си бе заповед. Ако се натоварваш с дреболии, ти си загубен. Ще потънеш. Второ, не всичко е дреболия. Някои неща бяха наистина много сериозни и ако човек искаше да преуспее, бе крайно препоръчително да прави разлика между двете.

Съсредоточаване, съсредоточаване, съсредоточаване. Още нещо, което бе научил. В този град, където всеки бълваше милион нови идеи ежедневно, разковничето бе в концентрацията. Ако имаш голяма звезда, трябва да задоволиш първо нея. Ако върви наддаване за някаква гореща стока — било то сценарий, актьор или режисьор, — целиш се в него, докато противниците ти не се откажат. Може би не бе отговорил на няколко важни обаждания през изминалите няколко дни. Е, и? Затова бяха хлапетата като Тобър. Ако имаш сериозен проблем, не мислиш за нищо друго и се концентрираш единствено върху него, докато не го решиш.

„Сам Кендрик Интернешънъл“ имаше много сериозен проблем. Но след петте дни, в които бяха обсъждали различни начини за преодоляването му, собственото му подсъзнание, на което винаги можеше да разчита, бе започнало да подсказва разни варианти. И първият от тях бе Елинор Маршал.

— Господин Кендрик, госпожа Кендрик се обади от кънтри клуба във връзка с доставчика за партито ви следващата седмица. Преди десет минути звъняха от офиса на господин Овиц. Фред Флореску се обади в седем и петнайсет — рапортува отривисто Карън, асистентката му. Отдавна се бе научила да не му губи времето с добро утро или други подобни учтивости. — Имаше и трийсетина други обаждания, които съм подредила по важност на бюрото ви. Деби прегледа статистическите справки и вестниците. Джоуни прехвърли по-голямата част от пощата, остана само договорът на Зак Мейсън и отзивите за „Дъщерята на ада“, които може би ще искате да погледнете лично. И всички са готови за събранието в осем.

Кендрик кимна разсеяно.

— Фред се е обаждал значи? Това е хубаво. Най-напред ще разговарям с него и САА. Ти се обади на жена ми и й предай, че напълно споделям нейните предпочитания.

Опита се да не показва раздразнението си. Колко пъти трябваше да казва на Изабел да не го притеснява в офиса с глупавите си домакински грижи? Сякаш някога е давал пет пари кой точно интериорен дизайнер ще използват, коя благотворителна вечеря ще посетят или каква точно идиотска храна се сервира на изисканите партита в Лос Анджелис тази седмица. Разбира се, животът на Изабел се въртеше около всичко това. Но не, тези обаждания си бяха чиста демонстрация на власт. Тя обичаше да показва на всички коя е, защото знаеше, че независимо коя звезда или кой шеф на студия се опитва да се свърже с него, тя винаги ще има предимство, нейното обаждане винаги ще бъде най-напред в списъка.

Кендрик закрачи по мекия сив килим в коридора към кабинета си. Минаваше се през три други стаи, всяка със секретарка и личен асистент, преди да се стигне до вътрешното светилище. Стандартно решение за всеки голям агент, но освен това, както се оказа напоследък, повече от необходимо. Едва минаваше седем и половина, а вече го бяха търсили трийсетина пъти.

— Добро утро, господин Кендрик.

— Добро утро, Сам. Добре изглеждаш.

— Радвам се да те видя, шефе.

Агенти и асистенти минаваха покрай него, усмихваха му се, махаха му за поздрав, подмазваха се. Както се и очакваше. В СКИ Сам Кендрик бе кралят. Вече изобщо не се впечатляваше от сутрешната надпревара за привличане на вниманието му.

Щом стигна до кабинета си, Кендрик се отпусна на масивния директорски стол от черна кожа и посегна към телефона, без дори да го поглежда, беше се превърнало в рефлекс. Остави съобщение на Майк Овиц — един бог знаеше кога двамата щяха да имат няколко свободни минутки по едно и също време — и набра домашния номер на Фред Флореску. Най-нашумелият млад режисьор в Холивуд и нов клиент на СКИ; подписването на договора с Фред бе едно от малкото хубави неща в мрачното настояще. Отсреща вдигнаха на третото позвъняване.

— Фред Флореску на телефона.

— Здрасти, Фред, обажда се Сам.

Доволен смях.

— Много си бърз.

— Ти си първият, на когото се обаждам — с лекота излъга Сам. Беше майстор в изкуството на ласкателството, освен всичко останало. Знаеше как да накара хората да се чувстват добре, без да слиза до тяхното ниво. Във филмовия бизнес това бе важно умение.

— И защо? Изкуството преди всичко, така ли?

Кендрик се изсмя грубо.

— Ти си човек на изкуството, приятелю. Аз съм бизнесмен. Единственото изкуство, което ме вълнува, е малката драскулка с мастило, която слагат на стодоларовата банкнота.

Флореску се засмя, развеселен.

— Сам, нямаш никакъв срам.

— Да не би да си ме наел, за да се преструвам на свенлива девица?

Поредното ласкателство. Суперагентът омаловажава ролята си пред талантливия творец. Аз работя за теб. Ти си шефът. Всъщност, ако не беше от ранга на Джулия Робъртс или Джон Гришам, човекът на изкуството се подчиняваше на агента си в повечето случаи. Онези, които забравяха това просто правило, обикновено имаха много кратка кариера.

— Ти си единственият човек сред познатите ми, който гледа на Уолстрийт като средство за мотивация, а не като предупреждение.

Сега Кендрик се засмя.

— За какво по-точно ми се обаждаш…

— По-рано ми подхвърли, че имаш връзка с една рок звезда. Вярно ли е? Бих искал да работя с него, ако е така.

Първото истинско усещане за задоволство се разля по слабото тяло на Кендрик. Толкова добре бе смазал системата, че сега звездите му сами започваха да се комбинират помежду си!

Пълен пакет. Това бе идея от осемдесетте години. Каква чудесна идея. Всички твърдяха, че именно те са я измислили — САА, ИСМ, „Уилям Морис“, който щете. Истината бе, че тя се бе оформяла постепенно, но после се бе надигнала като Венера от вълните, като Атина Палада, появила се напълно завършена от главата на Зевс. „Пълен пакет“ бе името, с което обозначаваха процеса, при който една агенция ангажираше звездите си — актьори или актриси, за предпочитане от двата пола, — свързваше ги с режисьор, когото представляваше, и сценарий, чийто автор се представляваше от литературния отдел на агенцията, и продаваше целия проект на някоя филмова студия като цялостна сделка. Така се гарантираше максимална комисиона за агенцията и всички лаври се обираха от самата нея. При това някой от новите им клиенти, който трябваше да пробие на пазара, получаваше първата си значима роля на гърба на големите звезди. Разбира се, трябваше да убедят собствените си звезди да участват в проекта, но един пълен пакет си струваше многобройните поклони, отстъпки и откровено изнудване. Филмовите студия мразеха подобни сделки, тъй като се налагаше да плащат скъпо и прескъпо — много по-евтино излизаше да се прави филм на парче, — а също и защото всяка успешна сделка допълнително увеличаваше влиянието на агенцията, която я бе сключила. От друга страна, така се намаляваше рискът — всички тези талантливи творци, събрани накуп и готови за работа, се слагаха на масата едновременно. Не че сами по себе си, колкото и талантливи да бяха, творците можеха да гарантират пълни киносалони. Вземете например Стивън Спилбърг, Джулия Робъртс, Боб Хоскинс и Робин Уилямс в „Хук“. Кендрик потръпна при спомена. Някой спомена ли надхвърлянето на бюджета? Добре че този провал не беше негов.

Не, Сам никога не бе твърдял, че е измислил идеята за пълния пакет. Не беше негово хрумване и той не искаше да е пръв. Интересуваше го само това — да е най-добър в използването й. Преди петнайсет години той отрано бе забелязал гениалността на идеята и бе започнал да комбинира малкото си на брой талантливи клиенти за общи проекти. В рамките на десет месеца агенция „Сам Кендрик“ се бе превърнала от малък бутик от типа на „Тифани“ в среден по мащаб играч на пазара с безпрецедентни хонорари за клиентите си. След още десет вече бе станал „Сам Кендрик Интернешънъл“ с толкова нашумели звезди сред клиентите си, колкото и спечелилите награди „Оскар“ актьори, и с офиси в Рим и Лондон. Сам беше щастлив. Никога оттогава не се бе обръщал назад.

Пълният пакет го бе превърнал в звезда; но не от тези, които той самият купуваше и продаваше и чиито приходи намаляваха, когато загубеха красивата си външност, а от истинските, които списанията от бранша наричаха по малко име. От звездите, на които се крепеше небосклонът, а не от тези, които само блестяха на него. Този вид сделки бяха докарали на Сам първия му милион, а после и първите му десет милиона. Но точно сега те бяха в основата на неговия проблем.

Времената бяха тежки, печалбите малки и големите филмови студия далеч по-малко благоразположени, отколкото бяха свикнали повечето големи играчи. След рецесията от 1990–1993 година парите, похарчени за удоволствия, бяха намалели значително; всички, които бяха заявявали на висок глас, че развлекателната индустрия е защитена от депресии, бяха опровергани по особено категоричен начин. Звукозаписната индустрия, телевизията, списанията и киното — всички бяха пострадали; Кендрик още си спомняше последвалите една след друга вълни на съкращения и високо бюджетните филми, които се заседяваха в кината по цяло лято през онези ужасни две години — деветдесет и първа и деветдесет и втора. В същото време властта на звездите и хонорарите им бяха нараснали до невероятна степен, докато студията се мъчеха да намерят начин да осигурят възвръщаемост на инвестициите си. Разбира се, подобно нещо не се бе случило и постепенно бе станало ясно, че дори и най-голямата звезда и най-изпитаната формула не може да гарантира касов хит. Спомнете си за „Последният екшън герой“. Както и да е, студията бяха станали дори още по-предпазливи по отношение на всеки нов проект; вложените пари са предварително обречени, нали така? И когато Деми Мур бе поискала седем милиона долара за участие в третия филм за Батман, й бяха заявили да върви по дяволите.

Изминалите няколко години се бяха оказали доста трудни за СКИ. Никой не гладуваше — все пак представляваха прекалено големи имена, за да се случи подобно нещо, — но студията отхвърляха всичките им предложения за сделки от типа „пълен пакет“ и сключваха договори само с определени звезди, и то за хонорари, които макар и високи въпреки всички старания на Сам и подчинените му, бяха доста под очакваното ниво. Но никакви сделки „пълен пакет“. Никакви касови хитове, под чието заглавие с големи златни букви да стои изписано „Собственост на Самюъл Джейкъб Кендрик“. Не че другите агенции нямаха проблеми, но поне бяха осъществили по една-две големи сделки. СКИ плуваше в плитки води. Нали сте чували да казват, че агенциите в Лос Анджелис са като акули? Ако не се движат напред — умират. Според Сам Кендрик това бе абсолютна истина.

Трябваше да изкара на екран поне една сделка пълен пакет — голям филм, който да изпълни заглавията на „Варайъти“ и да разгроми критиците му. И то бързо. Едва миналата седмица Джеймс Фалкън, четирийсет и няколко годишен актьор суперзвезда, който бе клиент на Сам от десет години, бе накарал адвокатите си да се обадят в агенцията и да съобщят, че вече го представлява Джеф Бърг от ИСМ.

Именно тогава ситуацията бе преминала отвъд критичната точка. Нямаше да мине и седмица, преди тази дребна подробност да изтече като информация в пресата, и тогава всеки щеше да се замисли за своето положение… и водите щяха да кипнат от движението на акулите, които щяха да кръжат, да кръжат, докато и другите компании надушат кръвта и се нахвърлят върху жертвата.

Сам знаеше какво следва. Той самият го бе правил неведнъж.

Затова бе свикал събрание на всички служители в осем часа тази сутрин.

Затова се бе зарадвал толкова, че Фред Флореску иска да работи с новия клиент на Дейвид Тобър.

Затова се бе събудил тази сутрин с името Елинор Маршал, отпечатано в съзнанието му.

— Не би трябвало да ти го казвам, човече. Поверителна информация — отвърна той, като внимаваше да не издаде възторга си.

— Глупости, Сам. Както и да е, това означава да.

— Как го разбра, Фред?

— Не може да имаш поверителна информация за някого, когото не представляваш.

Сам се засмя мрачно.

— Чакай малко. — Той написа името си в долния ъгъл на договора със Зак Мейсън, като държеше слушалката близо до химикалката. — Чу ли този звук? Знаеш ли какво е това?

— Не. Какво е?

— Звукът от изсъхването на мастилото. Върху договора ни със Зак Мейсън — потвърди Сам, усетил как задоволството отново го обзема.

Фред Флореску развълнувано си пое дъх.

— Мислиш ли, че ще можеш да ни включиш в общ проект?

— Няма какво да мисля. Знам, че ти си единственият режисьор за него, Фред.

— Много ще съм ти благодарен. „На запад от луната“ беше много специален албум в живота ми.

За секунда Кендрик се изненада. Господи, беше забравил, че Флореску е само на двайсет и девет. Беше фен на групата на Мейсън! Той самият беше само едно хлапе! Господи, беше доживял деня, в който най-търсеният режисьор изгаряше от желание да работи с една рок звезда, защото харесва музиката на този тип! „Наивници, друг път — помисли си той. — Това са най-амбициозните типове от петдесетте години насам. И са толкова самовлюбени, че е цяло чудо как не се спъват в собствените си крака“.

— Знаеш ли какво мисля? Зак Мейсън е истински пророк на своето поколение. Направо е върхът. Песните му са много важни, Сам. „Дарк Ейнджъл“ са голяма загуба за всички ни. Много искам да направя филм с него, надявам се да го накарам да сподели визията си за света.

Кендрик беше направо зашеметен. Флореску не само че бе изрекъл тези глупости, но и не долавяше ли смирение в гласа му? Фред Флореску, режисьорът, който бе известен с това, че бе пратил по дяволите шефа на филмовата студия на последния си проект, сега говореше за някакъв си певец, като че ли е самият господ. Кендрик се запита как ли би се почувствал Флореску, ако знаеше онова, което той бе научил от Дейвид Тобър — че „Дарк Ейнджъл“ са се разделили заради някаква дребнава разправия за парите от тениски с емблемата на групата им и че самият Зак Мейсън е разглезен негодник, който вдига скандал, ако минералната вода в гримьорната му не е от марката, която е поискал. Истинска примадона, чиято единствена грижа е доходната кариера на Закари Мейсън. Дейвид бе умно хлапе — веднага се виждаше. Йоланда Хенри, мениджър на групата от самото начало, не бе пожелала да се подмазва на Мейсън по начина, който дванайсет милиона продадени записи го бяха накарали да очаква, а и освен това тя смяташе за глупава идеята да опитва късмета си в киното. Жената бе от онези музикални ентусиасти, които смятаха за загубено времето, което не бе прекарано в студията или на сцената. Нищо чудно, че малкото й канарче бе готово да запее друга песен. Дейвид Тобър трябваше да бъде поздравен за това, че бе сграбчил шанса; бе се подмазвал на Зак, сякаш е самата Роксана Феликс, беше му обещал слънцето, луната и звездите на тепсия още в същия миг. На пророка на поколението му бяха трябвали точно десет дни да разцепи групата си, да зареже жената, която го бе измъкнала от мизерията в Маями, и да долети от Ню Йорк в Лос Анджелис, озарявайки СКИ с втория слънчев лъч, който тя съзираше през това мрачно лято. И според Тобър в самолета бе избрал да гледа последния хит на Флореску „Залязваща светлина“.

Сам се облегна на меката кожа. Той също чуваше музика. Сладкият звън на пари в касата му.

— Напълно те разбирам, Фред. Може и да не вярваш, но и аз някога съм бил млад! Мисля, че вие двамата можете да сътворите истинска магия на екрана. Забрави „Реалността хапе“…

— Тази долнопробна помия.

— … и започни да обмисляш каква мечта можете да сътворите със Зак. Смятам, че вашето поколение се нуждае от говорител.

— Говорител — с благоговение повтори Флореску.

На Кендрик му идваше да се ощипе сам.

— Абсолютно. — Погледна часовника си: осем без пет. — Хей, трябва да тръгвам. Нека да говоря със Зак и да ви уредя среща. Става ли?

— Разбира се — съгласи се режисьорът и затвори щастлив.

Конферентната зала на СКИ бе претъпкана с изнервени хора. Напрежението тегнеше във въздуха като влага, усещаше се в превитите гърбове на агентите, които бяха насядали около масата, и неестествените пози на тези, които стояха покрай стените. Никой не знаеше какво да очаква; Кендрик лично бе свикал съвещанието като божествена повеля, дошла от най-високо, събрала окаяните грешници да дадат отчет за делата си пред него. Всички знаеха, че Сам е недоволен, въпреки доброто представяне на СКИ по отношение на комисионите. Агенцията вече не беше под светлината на прожекторите, а това не бе хубаво в Града на блясъка. Освен това Джеймс Фалкън си бе тръгнал предната седмица. Командосите на Кендрик, както ги наричаха, имаха основателна причина да се тревожат — когато Сам бе недоволен, това чувство сякаш магически се пренасяше и върху подчинените му.

Новобранците стояха прави до стените; бяха там от няколко часа, но на никого не би му минало и през ум да седне на стол. Те бяха запазени само за началниците, когато решаха да се появят. Не, новите хлапета стояха прави с омачканите си от прелистване броеве на „Варайъти“ и „Холивуд Рипортър“ и се опитваха да запомнят печалбите от уикенда, миналите хонорари на звездите на СКИ, представяни от техните отдели, всяко значимо разместване, което бе станало в бизнеса през изминалата седмица, и актуалния курс на долара спрямо лирата, марката, йената и швейцарския франк. Човек никога не знаеше. Беше живо мъчение, цялото това безмилостно запаметяване на детайли, но това бе част от сделката. Бяха новобранци сред агентите. Съществуваха, за да бъдат тормозени от по-старшите. И бог да ти е на помощ, ако Сам Кендрик или дори шефът на отдела ти решеше да ти зададе въпрос и ти не знаеш отговора. Те бяха мравки работници, но облечени в „Хюго Бос“ и „Дона Карън“, и всички до един очакваха с нетърпение деня, в който щяха да могат да тормозят своите подчинени.

Местата до стената им даваха възможност да наблюдават онези могъщи принцове в бизнеса, шефовете на отдели и старшите агенти, за които бяха отделени трийсетината стола около дългата махагонова маса: Лиса Кьопке, елегантната шефка на телевизионния отдел, която бе отговорна за създаването на „Залата край плажа“, „Американска болница“ и „Принцесата на Джо“, наред с много други популярни шоупрограми. Телевизията бе като Лиса, стабилен фактор с някои неочаквани проблясъци на гениалност, но нищо, с което човек да се похвали. Фид Робинс и Майкъл Кембъл, шефове съответно на международния и вътрешния филмов отдел. Фил беше строен, русокос красавец, около трийсет и пет и се говореше, че е много добър каратист. Той нямаше за какво толкова да се тревожи: неговите момчета и момичета се бяха заловили много енергично с продажбите на права за разпространение в чужбина през изминалото тримесечие и приходите на СКИ от Югоизточна Азия бяха по-високи от всякога. Освен това се говореше, че онзи британски филм с Дейвид Пътнам и Хю Грант май наистина щял да се реализира. Е, това вече би дало основание на господин Кендрик да се усмихне. Майк, с късо подстригана тъмна коса, отличителни слънчеви очила „Рейбан“ и тъмен костюм от „Савил Роу“, очевидно имаше повече грижи — в крайна сметка за какво бяха събрани тук? И накрая сред началниците на отдели седеше Кевин Скот, петдесет и няколко годишният ветеран от Бостън, който бе начело на литературния отдел от петнайсет години. Именно той бе сключил сделката за четири милиона долара за „Сладък пожар“ през осемдесет и девета, рекорд за индустрията по онова време, и пак той бе открил осем писатели, които бяха се изкачили в челото на класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

Но това, както казват, е било някога, а не сега. Кевин Скот бе затънал здраво. Светът на литературните права се бе променил доста от епохата на вежливото ръкостискане, с която той бе свикнал и при която думата на един джентълмен бе надеждна като полица. Сега сделките се сключваха с неприлична скорост, а цените сякаш бяха обратнопропорционални на литературното качество. Спокойният и обилно полят обяд с издателя вече бе отживелица в Ню Йорк. И старата школа на достолепните интелигентни литературни агенти с английски дипломи и страст към писаното слово бе изместена — накъдето и да се обърнеше Кевин — от истински хиени в маркови джинси, двайсет-трийсет годишни палячовци с мобилни телефони, залепени за ухото, от чийто вградени в автомобилите CD плейъри гърмеше музиката на „Соник Ют“. Потръпваше само като си ги представеше. Повечето от тях сигурно четяха по пет книги на година, и то само съдебни трилъри. И въпреки това, независимо от категоричните му възражения, Сам и Майк бяха настояли да напълни отдела си с тези противни същества.

Някой бе увеличил прекалено звука в неговия личен свят и Кевин Скот никак не бе доволен.

А и отделът му не бе продал нито един сценарий.

Но повечето новаци хвърляха предпазливи погледи към четиримата души, които бяха най-важни днес. Всъщност не ги интересуваха особено началниците на отдели, а старшите агенти, големите играчи, ветераните от изминалите две години, които тръпнеха от нетърпение на местата си под шефовете. Джоан Делфи и Сю Шусмън от „Чуждестранни права“, Питър Мърфи от „Международна телевизия“ и Джон Картър от „Телевизия на Източния бряг“. И най-вече Дейвид Тобър, новоизгрялата ярка звезда от „Кино“, най-важния отдел, който имаха.

Тобър леко се бе облегнал на стола си, който се намираше на почетното място от дясната страна на Фил. Дори да съзнаваше колко жадни погледи са вперени в мускулестото му тяло, не даваше признаци, че ги забелязва. На двайсет и шест, Дейвид Тобър бе красив мъж и сексуалното му обаяние струеше от всяка негова пора. Гъстата му светла коса, подстригана късо почти като на военен, подхождаше чудесно на загорялата кожа, тъмните абаносови очи и на фигурата му, която правеше чест на личния му съветник по здравословно хранене и на треньора му. Твърде полезни специалисти, ако човек можеше да си ги позволи, а Тобър очевидно можеше. Бе си докарал три пъти по-висока комисиона в сравнение с агентите от неговото ниво през изминалата година и бе достигнал двойно по-висока заплата. Караше вишневочервено ламборгини и вече разполагаше с хубава маса в „Спаго“.

Холивуд се гордееше с това, че надушва кой е следващата голяма звезда, а точно сега Дейвид Тобър ухаеше просто прекрасно. През изминалата седмица бе успял да постигне най-големия удар в кратката си, но блестяща кариера досега: Зак Мейсън, бивш соло вокал на „Дарк Ейнджъл“, бе напуснал скромното убежище на Йоланда Хенри и бе прекрачил махагоновите двери на СКИ.

Колегите му го мразеха.

— Дами и господа, добро утро — гръмко поздрави Сам Кендрик, когато влезе забързано в залата и дръпна стола си начело на масата.

Всички се изправиха.

— Седнете — навъсено каза Кендрик.

Седнаха.

— Добре, ето за какво става дума — отривисто продължи Сам. Само защото беше в малко по-добро настроение, нямаше намерение да проявява и капчица благосклонност към тези лентяи. — Тази година агенцията е реализирала най-ниските си приходи, откакто я основах. Успяхме да вкараме някои от големите си имена в няколко филма, но само толкова. Влачим се на опашката и не мисля, че това е само резултат от лош късмет. Искам, първо, убедително обяснение за работата на всеки през изминалото тримесечие; второ, списък от всеки човек в тази зала на хората, които представлява, какво прави за тях и кого ще доведе в агенцията през следващия месец.

Няколко лица в залата пребледняха.

— Това е за загряване. След това ще обсъждаме студията — очаквам всеки от вас да сподели нещо ново и да даде предложения как да решим този проблем. Искам тази агенция да сключи сделка пълен пакет. Сега. Ако не веднага. Ясен ли съм?

Забързано кимане с глави. Това им бе ясно.

С периферното си зрение Сам забеляза онзи безполезен стар пияница Кевин Скот тайничко да гълта таблетка валиум. Господи, колко жалък бе само. Трябваше да го уволни, но някога човекът бе толкова добър в работата си. А и някога бяха приятели. Забеляза и онзи младок Тобър, удобно отпуснал се в италианския си костюм, със самоуверен вид. Не бе закимал с останалите.

Кендрик имаше добро предчувствие по отношение на Тобър.

— Хайде, хора. Да започваме — нареди той и се облегна, за да наблюдава предстоящата жестока битка.

— Дейвид, смятам, че не разбираш.

Лицето на Кевин Скот ставаше все по-червено.

— С цялото ми уважение към теб, но смятам, че разбирам, Кевин. Джейсън е написал сценарий за онзи телевизионен филм…

— „Отвъд любовта“ — подсказа някой.

— „Отвъд любовта“, точно така. Продал го е на много добра цена. Седемдесет хиляди долара, за колко? Две седмици работа? Мисля, че ще бъде идеален за този проект.

Скот за малко да се задуши от възмущение. Този проклет младши агент от филмовия отдел, който се намесваше в докладите на всички останали, сега се опитваше да го учи как да ръководи литературния отдел? Някакво хлапе, което едва бе започнало да се бръсне.

— Джейсън прецени, че трябва да се заеме със сценария на „Отвъд любовта“, за да си плати наема. Той е сериозен писател — успя да изрече той с надеждата, че Тобър ще се засрами и ще млъкне.

Небрежно свиване на рамене.

— Тогава му обясни, че ако напише сценария за този филм, няма да му се налага вече да мисли за наема. Ще може да си купи собствено жилище. — Тобър погледна към Сам Кендрик. — Вече сме деветдесетте, Кевин. Гладуването по разни тавански стаички не е на мода.

Скот го изгледа мрачно.

— Благодаря за съвета, Дейвид.

— За мен е удоволствие.

— Но литературният отдел не е твоя грижа.

Директна нападка! Сега всеки агент в залата бе нащрек и очакваше Кендрик да се намеси и вземе страна. Дейвид Тобър въздъхна.

— Ще ми се това да беше вярно, Кевин. Но за съжаление, не е така… Представлявам няколко интересни нови клиенти във филмовия отдел и бихме искали да успеем да ги ангажираме в общ проект — тази заветна цел — със сценарий на СКИ. Но всичко, което стига до мен от твоите хора, става само за художествен филм.

— Имаме славата на един от сценариите отдели с най-много награди от Академията в Холивуд — просъска Скот. Заради малките спукани капиляри носът му червенееше като този на елена Рудолф.

— Ние наистина се интересуваме от качеството на продукцията си, Дейвид — рязко се намеси Майк Кембъл. Протежето му бе прекалило. Не беше добре да оставят човек с двегодишен стаж да държи такъв тон на един шеф на отдел.

— Определено е така — добави високо Сам Кендрик. Тобър сякаш не се смути от общото изтръпване, което засегна всички присъстващи. Той изгледа високомерно Скот.

— Както и да е, какво имаш предвид под клиенти? — попита Кевин, изоставил джентълменското си хладнокръвие. — Имаш само един нов клиент. Мейсън.

Дейвид Тобър протегна крака под масата подобно на котарак, преди да отговори и когато го направи, гледаше право към Сам.

— Е, Кевин, така беше до вчера — бавно каза той. — Тази сутрин подписах договор с нов клиент.

— И кой по-точно? — скептично попита по-възрастният мъж.

Тобър се загледа в ноктите си.

— Една манекенка, която иска да става актриса.

Залата колективно изпъшка.

— Такива се намират по десет за цент — присмя му се зарадваният Кевин.

Дейвид сви рамене.

— Може би. Но не вярвам, че ще получиш Роксана Феликс на тази цена.

Мигновено настана пълен хаос. Кевин Скот стана направо морав от потиснатия си гняв, Майкъл Кембъл се извърна на стола си, за да погледне помощника си, Лиса Кьопке тихо се засмя, а новобранците изгубиха ума и дума — някои ръкопляскаха, други подсвиркваха. Тобър кимна леко с глава, приемайки поздравленията им.

От трона си начело на масата Сам Кендрик внимателно бе следил развитието на дуела. Не знаеше предварително за супермодела, но не се изненада. Значи този младок Тобър наистина бе много пробивен.

Време бе да му покаже кой е кралят в тази джунгла.

— Това е чудесно, Дейвид — подхвана той и всички шумове незабавно утихнаха. — Кога ще получим правото да уреждаме ангажиментите й като модел?

Тобър изглеждаше леко нащрек.

— Договорът й с нашата агенция е само за актьорските й изяви, Сам. „Юник“ в Ню Йорк все още се занимават с кариерата й на модел.

Кендрик вдигна рамене.

— Много жалко. И все пак предполагам, че имаме страхотни пробни снимки.

— Хм, не — досега не се е изявявала като актриса.

— Тогава вероятно не може да играе. — Гласът на Кендрик бе рязък като удар с камшик. — Какво ще ми кажеш? Изглежда много секси, значи ще има огромен успех в киното ли? Така ли стана с Изабела Роселини? Или с Паулина, как й беше фамилията? А с Мадона!

Всички в залата бяха като вцепенени. Тобър се размърда на стола си, като успя да скрие до голямата степен притеснението си, а на пухкавото лице на Кевин Скот изведнъж грейна усмивка.

— Ще трябва да проверим. Все пак хубаво е, че си подписал договор с нея, Дейвид — продължи Кендрик вече с малко по-мек тон. — Но нека не бързаме със заключенията. Всъщност искам да направим сделка пълен пакет покрай другия твой клиент. Видяхме пробните снимки на Зак Мейсън и трябва да кажа, че са невероятно добри.

Присъстващите в залата вече бяха отклонили вниманието си от битката между старата и новата гвардия. Сега всички очи бяха вперени в шефа. Когато Сам заговореше така, думите му звучаха като предсказанията на делфийския оракул. Чакаха ги, нетърпеливи да получат напътствия, да разберат каква е гениалната идея на Кендрик, която ще върне блясъка на избледнялата звезда на СКИ и съответно ще грейне в трудовите характеристики на всеки от тях.

— Всъщност мисля, че наистина решението на проблема ни би могла да се окаже една жена — продължи Кендрик. — Но тя не се казва Роксана Феликс.

Изчака малко, остави ги да тръпнат в очакване, да зависят от благоволението му още няколко секунди.

— Казва се Елинор Маршал — довърши той.