Луиз Бегшоу
Филмът (32)

Тридесет и втора глава

— Госпожо Кендрик, надявам се, оценявате факта, че проведохме разследването само за няколко дни — притеснено каза Грант Буут, докато наблюдаваше как Изабел прелиства страниците в папката и понякога вдига някоя снимка към светлината с безизразно лице. — Съзнавам, че в определени моменти липсват достатъчно свидетели за фактите, които открихме. Обикновено намираме поне десет свидетели за всеки инцидент, който твърдим, че се е случил.

— Можете ли да ми намерите още свидетели за това? — попита Изабел.

Буут кимна бързо, докато прокарваше пръст по ръкава на тъмносиния си костюм, истински шедьовър на шивашкото изкуство от „Търнбул и Асър“ в Лондон, сякаш за да махне въображаема прашинка. Бе изключително важно да впечатли максимално госпожа Кендрик. Не само че им плащаше много щедро, но освен това бе и влиятелна личност в града. Препоръките й пред бившите и настоящи съпруги на холивудските магнати можеха да удвоят дохода на фирмата за една година. Би направил и челна стойка, за да й угоди. Всъщност би поставил тялото си, в каквато поза пожелае дамата.

— Разбира се, госпожо, разбира се. И нашите служители правят тъкмо това, докато с вас си говорим. Но тъй като историята, която се разкри, е толкова… хм… изненадваща, сметнахме, че незабавно трябва да научите основното дотук. Нещо като междинен доклад, ако можем така да го наречем.

Изабел затвори папката.

— Мога ли да задържа тези? — попита тя.

— Моля, заповядайте. — Буут кимна уверено. — Имаме няколко копия на всеки от документите.

Изабел кимна, дръпна стола си назад и стана.

— Какво мислите за това… задоволява ли ви свършеното досега, госпожо Кендрик? — нетърпеливо попита той.

За пръв път тази сутрин Изабел Кендрик благоволи да му отправи лека усмивка.

— С нетърпение очаквам пълния ви доклад, господин Буут, но трябва да отбележа, че работата ви до този момент е отлична. — Погледна към папката с листове, която бе прибрана на сигурно място в меката й кожена чанта на „Гучи“. — Просто отлична.

Подпухналото лице на Грант Буут светна от задоволство, когато скочи да отвори вратата за клиентката си.

Изабел паркира бентлито пред къщата и се опита да се успокои. Сам не биваше да я вижда в това състояние. Тя направо потръпваше от щастие, пръстите й с отлично поддържан маникюр потропваха по волана в ритъма на стари песни на Синатра. Преди много години, когато още се интересуваше от музика и други подобни неща, Синатра и Тони Бенет бяха любимите й изпълнители. „Всъщност съвсем на място“, помисли си Изабел, като се постара да скрие една неприлично широка усмивка. Тя щеше да постигне всичко по своя начин, както се пееше в песента на Синатра. Но Сам не биваше да разбере, преди да е станало прекалено късно; според тези доклади съпругът й всъщност имаше чувства към малката мръсница.

Леден гняв прониза въодушевлението й, но тя го укроти. Нямаше никакво значение какво смяташе да прави мъжът й с глупавото си сърце. Тя го бе загубила още преди години. И далеч не бе толкова важно. Сам беше важен — мъжът и статусът, който й даваше неговата дебела платинена халка на лявата й ръка. Изабел не бе изминала толкова дълъг път само за да изгуби всичко заради някаква си двайсет и четири годишна красавица модел.

Само спокойно, повтаряше си тя, докато слизаше от колата и приглаждаше костюма си на „Бил Блас“ в прасковен цвят. Всичко бе уредено — господин Буут и хората му се бяха погрижили за това. Сега единственото, което й оставаше да направи, бе да избере репортер, на когото да даде историята. Трябваше да прецени много внимателно, защото това щеше да бъде скандалът на десетилетието за шоубизнеса и онзи, на когото дадеше тази папка, щеше да й е вечно задължен. Щеше да си избере някого с голямо влияние, човек, който си струва да държи в джоба на елегантното си сако. Изабел си каза, че няма смисъл да се бърза. Длъжна бе да мисли за бъдещето си. За разлика от госпожица Феликс, която след днешния ден нямаше да има никакво бъдеще.

Изабел направо изтича по стълбите към верандата, кимна отсечено на прислужницата, която й отвори вратата, и се запъти направо към кабинета си. Най-напред трябваше да свърши нещо. Само защото толкова отчаяно искаше да повярва на онова, което й казваха от „Буут, Уоруик и Ябланс“, това не означаваше непременно, че е вярно. Заради собственото си спокойствие искаше първо да провери няколко подробности. Набра номера на Джордан Голдмън и зачака, като потрепваше нетърпеливо с крак по старинния китайски килим.

— Домът на семейство Голдмън.

— Изабел Кендрик се обажда за госпожа Голдмън — нетърпеливо каза Изабел. Щеше й се Джордан да не настоява непременно прислугата да вдига телефона. Толкова бе превзето.

— Изабел! Толкова се радвам, че се обади. — Джордан много се вълнуваше. — Исках да поговоря с теб за търга, който организирам следващия месец. Смяташ ли, че тогите трябва да са задължителни за всички гости?

— О, категорично не, скъпа — отвърна Изабел, която потрепери при мисълта за сбръчканата мъжка плът, изложена на показ. — Но можем да го обсъдим след минутка. Искам да ти задам няколко въпроса за Роксана Феликс.

— Разбира се, Изабел — покорно промълви Джордан.

— Винаги си казвала, че с Роксана сте били заедно в училище, скъпа, но всъщност колко време е била тя в колежа „Светото сърце“?

— Само една година. Записаха я в последния курс — отвърна Джордан, изненадана от въпроса. — Беше на осемнайсет, когато дойде.

Изабел рязко си пое дъх. Значи всичко бе вярно.

— Добре ли си, Изабел?

— Добре съм. Кажи ми, някога виждала ли си майка й или баща й в училището? Някога идвали ли са да я вземат от пансиона, присъствали ли са на завършването?

— Не. Всъщност не дойдоха на завършването — замислено отговори Джордан, върнала се в спомените си. — На всички ни се стори странно, но Рокси каза, че са в Европа по работа и не могат да дойдат. Но и никога не са идвали да я вземат от училище; в края на срока тя винаги отиваше с такси до летището.

— Благодаря ти, скъпа. Беше ми много полезна — каза Изабел, а ръката й се сви в юмрук в знак на тържествуване. — Сега трябва да приключваме. Налага се да проведа няколко телефонни разговора.

— Ами моите тоги? — изхленчи Джордан.

— Ще ти се обадя пак — твърдо заяви Изабел и затвори.

Остана на мястото си няколко минути, докато светкавично обмисляше различни възможности и накрая избра идеалния кандидат. Мариса Матюс, авторката на най-четените клюкарски рубрики в Ню Йорк, стара нейна позната, чиито материали се появяваха във всички издания в Лос Анджелис. Изабел се поздрави за избора: Мариса би убила човек за такава история. И от нея щеше да излезе чудесен съюзник за появата й в светското общество на Ню Йорк. В крайна сметка вече бе завладяла Лос Анджелис, а човек трябваше да разширява хоризонтите си.

Тя се усмихна, вдигна слушалката и набра номера.

— Мариса? Скъпа, обажда се Изабел Кендрик. Имам невероятна история за теб. Истински скандал при това. Имаш ли приличен факс апарат при теб?… О, значи може да приема и снимки, така ли? Великолепно…

Елинор се облегна удобно в прохладното купе на колата, която бяха изпратили от хотела, за да я посрещне на летището на Сейшелските острови, и се загледа през прозореца. Започваше да изпитва физическа умора, но се насили да остане будна. Това щеше да се окаже много важен ден за нея и при това още не бе приключил. Съвсем не. Най-напред бе успяла да спаси работата си и това бе доста приятно и забавно; Том, прекрасен в строгия си черен костюм, зяпнал от удивление, бе гледка, която никога нямаше да забрави. Беше напълно зашеметен от новата, по-силна и по-сурова Елинор Маршал. Но това бе лесната част; сега се молеше да остане достатъчно силна и заради Мегън и Зак. Ако още можеха да бъдат спасени. Но Елинор бе просто сигурна, че са оцелели. Чувстваше го. Бяха живи и изгубени някъде в изумруденозелената джунгла, която бе видяла от самолета си.

Фред Флореску, блед и измъчен, я чакаше във фоайето на хотела, когато пристигна там.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза той. Вече втори ден ги няма. Уведомил съм властите и те започнаха издирване… — Младият режисьор поклати глава. — Не знам какво друго да направя. Няма никакви новини.

— Добре. Ето какво мисля аз — започна Елинор. — Най-напред смятам да наема всички частни хеликоптери на този остров, за да летят над националния парк с включени прожектори цяла нощ.

— Това ще ти струва скъпо — каза Флореску.

— Това е моя грижа, Фред. Разполагам с правомощия да се разпореждам със сметките на „Артемис“ и да тегля колкото ми е нужно за издирването. След това ще наема местни хора, които да влязат в джунглата и да ги търсят.

— Тропическата гора, в която са се изгубили, се простира върху осемнайсет квадратни километра — отчаяно обясни Флореску. — Ще ти трябват стотици хора, за да има някаква полза.

— Готова съм да наема стотици. Хиляди, ако е нужно. Ще платим на всеки по петстотин долара, за да търси Мегън и Зак, а този, който ги открие, ще получи награда от пет хиляди долара.

Флореску я погледна с ново уважение.

— Господи, Елинор. Шефовете на студия са истински скъперници. Ти откъде се взе такава?

Тя се засмя.

— Хей, ние сме скъперници. От моя гледна точка това си е инвестиция. Мъртъв, Зак Мейсън би означавал голяма загуба за „Артемис“, а Мегън Силвър може да донесе много пари на студията в бъдеще. Вложила съм много от себе си в този филм, Фред. Искам да го видя на екран.

— Сигурен съм, че когато това стане, ще имаш истински голям хит, направо касоразбивач — увери я Флореску.

— Чудесно. Сега събери останалите актьори и започвайте да снимате.

— Какво да правим?

— Започвайте снимки — повтори Елинор. — Снимайте сцени, в които не участват Зак или Роксана. Все трябва да са останали няколко такива, нали?

— Има, но…

— Забрави за възраженията си, Фред. С нищо не помагаш на Зак и Мегън, като седиш тук оклюмал и бездеен. Никой от вас не познава гората и аз не искам да рискувам да изгубя още някой от хората си там. — Тя му се усмихна нежно. — Имам намерение да измъкна двамата оттам живи и здрави. Искам да има филм, към който да се върнат. Кажи ми, ще правим ли този филм или не?

— Да, госпожо! — отговори Фред Флореску и се усмихна широко.

— Стъмва се — обади се Мегън.

Опита се да прикрие страха си. Вече бяха прекарали една нощ в джунглата, но тогава тя бе в безсъзнание. Тази нощ щеше да е различно. Мегън се съмняваше, че изобщо ще може да заспи въпреки невероятното изтощение. Всеки мускул сякаш крещеше от болка, докато правеше крачка напред с десния крак, балансираше тежестта с помощта на импровизираните патерици и преместваше безполезния си ляв крак до другия. Придвижваше се колкото може по-бързо цял ден, отказвайки да послуша Зак, който я молеше да спрат за почивка; знаеше, че ако седне, изобщо няма да може да стане.

На два пъти се препъна и падна, пищейки от болка, когато подутият й глезен се бе ударил в скрит камък или клон. Мейсън настояваше да я носи, докато ритниците и ударите на ръцете й накрая не го принудиха да я пусне на земята. Мегън не искаше да изтощава Зак: дълбоко в себе си знаеше, макар че точно сега бе твърде уплашена, за да го осъзнае, че той бе единствената им надежда; може би щеше да се наложи да я остави в джунглата и да изтича напред, да опита да се измъкне от гората и да доведе помощ навреме, за да я спаси. Макар да се съмняваше, че изобщо ще я намерят отново; тази част от джунглата й изглеждаше съвсем като другата.

„Е — каза си тя в пристъп на черен хумор, — поне е красиво място за гроб“.

Смъртоносно красива, това бе идеалното описание за тропическата гора. Изкривени дебели дънери и високи палми, покрити с влажен мъх и лиани, ярки слънчеви лъчи, пронизващи зелените глъбини на гората, прастари огромни папрати, покриващи всичко под синьо-зеления покров високо горе. Птици с крещящо оперение прелитаха и се спускаха между дърветата. Уханието на канелено дърво, сладкият аромат на орхидеи и пасифлора изпълваше въздуха и се носеше навсякъде, неотделим от жуженето на насекомите и крясъците на дървесните жаби. Никога, дори и в най-необузданите си фантазии, Мегън не си бе представяла, че може да има толкова странно и красиво място.

Но беше и страшно: Мейсън на два пъти я бе притискал здраво до себе си, разтреперан и смразен от страх, за да я предпази от опасната близост с огромен скорпион; бяха подминали три големи гнезда на жълти оси, зловеща разновидност на този биологичен вид, които можеха да те парализират, ако те нападнат цял рояк; дебела тропическа змия, характерна за островите, бе изпълзяла от някакви листа и бе минала точно през патериците й. Макар да знаеше, че са безобидни, Мегън трудно потискаше естествения си страх от огромните паяци по палмите — големи колкото юмрук, те висяха от всяко второ дърво върху гъстите си бели паяжини. Страхуваше се от падането на нощта и не можеше да го преодолее. Все си мислеше за тарантулите и за прилепите, от които гъмжеше джунглата. Онова, което изглеждаше поносимо през деня, под златните лъчи на слънцето, щеше да се превърне в нещо ужасяващо и нечовешко в мрака, когато щяха да плъзнат безброй безименни страхотии.

Слава богу, че не беше сама. Зак бе до нея още от мига, в който бе дошла в съзнание, и бе неотлъчно до нея през целия ден; той я бе носил на ръце, утешавал и защитавал. Мегън бе изпълнена с признателност за начина, по който се бе държал с нея: бе я изправял на крака, когато имаше нужда от помощ, шегувал се бе, за да разсее мрачните й мисли, принуждавал я бе да говори непрекъснато за себе си, така че по-лесно да минава времето. Нито веднъж не се бе оплакал, че заради нея се бавят; чакал я бе безкрайно търпеливо, колкото се налагаше. А Мегън знаеше, че забавя придвижването им. Въпреки всички мъки, на които се бе подложила, едва ли бяха изминали повече от три километра за целия ден.

Мейсън погледна късчето синьо небе, което се виждаше между върховете на дърветата. Определено наближаваше залезът, притъмнялото небе бе нашарено от червени и златни ивици, като обкичено със знамена.

— Изглежда, трябва да спрем — каза той, като я поведе към един обрасъл с мъх дънер. — Ти поседни тук, докато направя подслон. Още сега преди светлината да помръкне. — Усмихна й се топло. — Спокойно, вече можеш да си починеш. Справи се отлично.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Мегън, докато го гледаше как чупи клони и ги подрежда до близкото голямо дърво.

— Не. Трябват ми само пет минути — каза й Зак, като подскочи, за да откъсне няколко големи листа за покрива на заслона.

Движеше се уверено, пъргаво, мускулите се издуваха под потъмнялата му кожа, гърбът му бе покрит с блестяща пот, изпокъсаната му риза отдавна бе свалена заради жегата и завързана около кръста. Мегън забеляза колко здрави изглеждат бедрата му под кожените панталони, които прилепваха по тялото му като втора кожа. Бицепсите му също бяха много внушителни, големи и твърди като камък, сякаш издялани от някой майстор каменоделец.

„Дейвид би дал всичко на света да изглежда така — помисли си Мегън и внезапно бе обзета от срам заради собствената си глупост. — Как съм могла изобщо да харесвам този тип? — чудеше се тя, като се изчерви силно. — Той е такава невестулка, надут паун, подлизурко! А аз се бях оставила в ръцете му като глина! Мислех, че той е талантливият, въпреки че самият Флореску ми каза обратното. Оставих Дейвид да определя какво да ям, какво да обличам — позволявах му да стои над мен, докато тренирам! Колко низко може да падне човек? И само защото отслабнах с няколко килограма, повярвах, че трябва да се оставя в ръцете му. Но аз и бездруго не харесвах външния си вид — щях да отслабна и сама, по своя воля и без него…“

— Ето, готово — каза Зак и отстъпи назад. Беше измайсторил малка колиба, нещо като вигвам от клони, палмови листа и папрати, използвайки ствола на едно дърво за по-голяма стабилност. — Не е точно като „Риц-Карлтън“, но ще трябва да се задоволим и с това.

— Прекрасна е — увери го Мегън.

Зак я погледна.

— Изчерви се.

— Мислех си за Дейвид — искрено отвърна Мегън.

Той се обърна и продължи да вплита нови листа в покрива. Тя си пое дълбоко въздух.

— Мислех си каква глупачка съм била, че изобщо съм го харесвала някога. Ти беше прав, знаеш ли. Той е абсолютен негодник. Бяхме се скарали, преди да се разделим окончателно — казах му, че се изнасям от хотелския апартамент, а на другата сутрин той дойде в стаята ми и ми каза да си събирам багажа, защото съм уволнена. После дотича обратно, двайсет минути по-късно, за да ми каже, че не съм уволнена. Но бях разбрала какъв негодник е още преди това. Сега просто не мога да проумея защо някога съм била на друго мнение.

— Сега ли? — попита Зак, докато сивите му очи се взираха в нея.

— Сега, когато съм тук с теб — без да мисли, отвърна Мегън.

Мейсън се усмихна лениво.

Мегън усети как се изчервява като домат.

— Не исках да прозвучи така. Просто ти… искам да кажа, че днес беше толкова добър с мен и се държа много мъжки. Дейвид щеше да ме изостави… — Тя млъкна объркано.

— Аз — Тарзан, ти — Джейн — каза Зак, но очите му бавно се плъзгаха по тялото й и Мегън не бе съвсем сигурна дали само се шегува. — Защо тръгна с Дейвид? Знам, че понякога излизахте заедно, но никога не те бях виждал толкова близка с него до вечерта на концерта на „Илектрик Сити“.

Мегън сви рамене.

— Тогава той реши да ме сваля, макар нищо да не се случи същата нощ. Всъщност аз му бях благодарна — толкова ми бе неловко да стоя настрани, докато двамата с Роксана се прегръщате.

Зак я погледна.

— Направих го само защото те видях с Тобър. След като бяхме разговаряли. Предполагам, че съм ревнувал.

— Ревнувал си? Не разбирам — каза Мегън и усети гореща тръпка в слабините. Наистина ли бе искал да каже това, което бе чула? — Ти беше с Роксана Феликс. Тя самата ми го каза, в онази малка ложа пред сцената, помниш ли? Беше с ламинирания пропуск, който й беше дал. — Опита се да преглътне обвинителната нотка в гласа си, но не успя. — Когато ми посвети онази песен — знам, че това ще прозвучи ужасно глупаво, — бях толкова щастлива. За мен това означаваше много — защото някога ти беше моят герой, Зак. Израснах с песните на „Дарк Ейнджъл“.

Сега вече наистина се притесняваше и се изчерви още повече. Сведе поглед. Имаше ли как да заяви подобно нещо, без да изглежда като поредната глупава почитателка, питаше се тя. Защото ако имаше, тя определено не го знаеше.

— Защо смяташ, че звучи глупаво?

— Защото така говорят феновете.

— Мислиш ли, че презирам феновете си? — попита Зак. — Радвам се, че е означавало нещо за теб. Такава е целта. Не сме написали всички онези песни, за да ги свирим за себе си в гаража на Нейт. Макар и да не сме очаквали нещата да се развият точно така, все пак искахме да бъдем чути от хората.

— Тя ми каза, че двамата сте го обсъждали заедно. Че ти си решил, че сте били прекалено сурови с мен, затова ще кажеш онова нещо на сцената, за да ме зарадваш. И тогава се почувствах като пълна глупачка, защото дори не е било твоя идея. А на Роксана.

Зак Мейсън дълго се взира в нея и накрая поклати глава и се разсмя.

— Какво?

— Мегън… Разбира се, че беше моя идея. Роксана нямаше нищо общо. Пропускът, който носеше, й бе осигурен от Сам Кендрик. Роксана Феликс никога, никога не е била моя приятелка! Тя спеше със Сам. Още спи с него. Господи, сигурно си единственият човек на снимачната площадка, който не го знае. Искаше да излиза с мен, но само за пред медиите или за да ме използва. Казах й, че се интересувам от друга жена.

— О! — неразбиращо измърмори Мегън.

„Друга? Да не би да съм пропуснала нещо? Не съм забелязала друга жена около него — едва ли има предвид Мери, тя е толкова стара…“

— Казах й, че се интересувам от теб — каза Зак.

Мегън седеше абсолютно неподвижно на дънера и се опитваше да сдържа дъха си.

— Но ти не харесваш косата ми. Винаги си бил толкова груб с мен. Не ме харесваш — заекна тя.

— Предпочитах предишния ти външен вид, вярно е. Но реших, че правиш всичко това заради Дейвид.

— Направих го, за да получа малко внимание — измърмори Мегън.

Зак й се усмихна, а в очите му се четеше желание. Тя усети как зърната й настръхват в отговор.

„Не ме е грижа дали е така само защото сме сами тук. Няма значение дали всичко е лъжа — ожесточено си мислеше Мегън. — Желая го. Трябва да го имам“.

Дълго потискани вълни на сексуално желание пулсираха в тялото й, сгорещяваха кръвта във вените й, караха слабините й да потръпват.

— Винаги си имала моето внимание.

— Страхувах се от теб, от това, че си идол за толкова хора — призна Мегън.

Той кимна и тъмната му коса се разпиля по раменете му.

— И аз донякъде се плашех от теб. Защото си толкова умна, толкова добре образована, а аз дори не съм завършил гимназия.

Тя се изправи и внимателно се доближи до колибата.

— Помогни ми да се освободя от тези неща. — Зак я подкрепи, когато тя пусна патериците, като я прегърна с една ръка през талията и после внимателно я настани на земята. — Ти си един от най-интелигентните мъже, които някога съм срещала — увери го Мегън, вперила кафявите си очи в неговите. Усещаше топлината на тялото му, уханието на голата му кожа до себе си и се бореше с желанието да го докосне. Трябваше да действа бавно. — Сигурно си луд. Не разбираш ли, че ти беше гласът, героят на цялото ни поколение? Какво мислиш бе онова, което вдигаше публиката на крака?

— Беше заради песните — каза той и седна до нея.

— Така ли? А кой ги написа, Зак? Кой написа всички онези песни? Ти! Изричаше онова, в което вярвахме всички. Ти говореше вместо нас. Това е нещо, с което трябва да се гордееш, Зак. Имаш истински талант, и музикален, и поетичен, за който хиляди хлапета биха дали всичко на света, а освен това доказа, че си и невероятен актьор. Нямаш нужда от някаква си хартийка, която да ти каже, че си умен. И дълбоко в себе си ти знаеш това. — Тя спря за миг. — Защо разцепи групата?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя кимна и той се настани по-удобно до нея, притиснал тяло до нейното. Докосването на кожата му й действаше като електрически ток.

Зак затвори очи за малко.

— Винаги аз пишех всичко. Но миналата Коледа Нейт дойде при мен и ми показа две песни, които сам бе съчинил, докато си почивахме след турнето. Казах му, че не мога да ги използвам. Той заяви, че иска да говори с другите момчета. И аз побеснях. Заявих, че само аз съм този, който ще пише песните за групата. — Той потупа грубо коляното си с длан. — „Дарк Ейнджъл“ беше моя рожба, Мегън. Създадох я по свой образ и подобие… Така стояха нещата от самото начало, още преди първият ни китарист да ни напусне и да се появи Нейт. Може би съм се почувствал заплашен, не знам.

— И какво стана? — нежно попита тя.

— Скарахме се. — Той сви рамене. — Казахме си много неща, които не могат да бъдат върнати назад. После Йоланда Хенри, мениджърът ни, застана на страната на Нейт. Каза, че песните са хубави и можем да ги използваме. Почувствах се огорчен и засегнат. Уволних Йоланда и разцепих групата. А само след няколко дни се появи Дейвид и започна да ласкае нараненото ми его, подмазваше ми се безобразно. Попита ме дали искам да се пробвам като актьор и на мен това ми се стори добра идея — шанс да докажа на другите от групата, че съм талантлив, че мога да се оправя и без „Дарк Ейнджъл“. И това е. Не е никак благородно.

— Но ти си вярвал, че неговите песни могат да накърнят публичния образ на групата — каза Мегън.

— Знаеш ли какво? Ще ми се да можех да ти кажа, че това е вярно. Че съм действал, воден от принципите си. Но не е така и не постъпих принципно. — Мейсън я погледна. — Песните бяха много добри. Наистина хубави. И аз ревнувах, почувствах се застрашен… Смятах се за много добър, но в крайна сметка бях просто поредният глупак с голямо самочувствие. Йоланда не искаше да ме ласкае, както очаквах от нея. Тя имаше принципи. Затова я уволних.

Той замълча.

— Не бъди толкова суров към себе си, Зак.

— Как да не бъда. Разцепих групата си за нищо.

Мегън се усмихна.

— И какво толкова? Когато се измъкнем оттук, можеш да уволниш Дейвид, да се обадиш на Нейт Сътър и да му се извиниш да събереш отново момчетата, а после отново да върнеш Йоланда Хенри и също да й се извиниш. Мисля, че е страхотно. А аз ще бъда причината за повторното събиране на „Дарк Ейнджъл“. Ще бъда най-голямата героиня на ъндърграунда след Кортни Лав.

— Просто така, значи?

— Да. Просто така. Какво те спира?

— Сериозно ли говориш? — обърна се към нея Зак. Тъмните му сиви очи се взираха право в нейните и Мегън усети как потръпва.

— Абсолютно сериозно. Защо не? Сигурна съм, че те се чувстват не по-малко зле, отколкото и ти, от цялата история. — Усещаше горещина и объркване от погледа му, затова бръкна в джоба си и измъкна флакона с лосион против насекоми. — Нека те намажа с това. На свечеряване ще ни е нужно.

Зак се обади:

— Свали си тениската.

— Какво?

— Свали си тениската. — Той потупа влажната земя под тях и посегна към кръста си, за да развърже ризата. — Трябва да застелим нещо под нас, за да не изпълзи някоя буболечка от листата, докато спим. Лосионът ще пази горната част на телата ни.

Мегън го послуша и постла тениската си до ризата му на земята, като се стараеше да се държи естествено. „Това е екстремна ситуация — твърдо си каза тя. — Нали така? Също като посещение при лекаря. Той няма да си помисли нищо“.

— Господи, колко си красива — възкликна тихо Зак. Протегна се и докосна с пръст меката бяла плът на лявата й гърда и Мегън усети нов прилив на желание да я изгаря като разтопена лава, докосването му пареше. Зърната й настръхнаха от удоволствие — забелязаха го и двамата, — набъбналите им връхчета се притискаха в тънката шоколадова дантела на сутиена й. Полухипнотизирана, Мегън погледна надолу към слабините на Зак. Вече бе възбуден, твърдите очертания на пениса му, голям и масивен, ясно се забелязваха под опънатите кожени панталони. Мигновено Мегън усети как експлодира в изблик на влага и това я накара да потърка бедра едно в друго, в израз на нетърпелива нужда. Тя изстена.

— Искам да се любя с теб — настоятелно се обади Зак и гласът му бе дрезгав от желание.

Мегън посегна да погали гърдите му и прошепна:

— О, да, Зак, моля те, сега.

И тогава ръцете му се озоваха върху гърдите й, но този път не бяха толкова нежни, сграбчиха ги, притиснаха ги и палците му потъркаха напрегнатите й зърна, изпращайки страстни сигнали по тялото й, а Мегън се наведе по-напред и с разтреперани пръсти развърза връзките на панталоните му и ги смъкна надолу, докато го освободи и тогава го пое в ръце и започна да си играе с него, върховете на пръстите й лекичко галеха топлата кожа на тестисите му, обхващаше плътно пениса му, докато накрая Зак изстена от удоволствие и се откъсна от нея, за да свали бързо всичко от себе си. Мегън, с разтуптяно сърце в гърдите, дръпна рязко копчетата на джинсите си и започна да ги смъква надолу, после спря, смаяна.

— Какво има? — попита Зак, забелязал внезапната й тревога.

Мегън посочи към наранения си глезен, подут и посинял над кожената обувка.

— Не мога да си сваля джинсите. Никога няма да минат през това. — Тя едва не се задави от разочарование.

Мейсън обхвана с длани лицето й и я целуна дълго и страстно, езикът му се преплете с нейния, погали устата й отвътре, после горната устна и накрая пое долната й устна между зъбите си и леко я засмука. Желание обзе цялото й тяло и тя се притисна към него, гърдите й бяха набъбнали от копнеж, зърната й бяха твърди и направо драскаха кожата на гърдите му.

— Няма нужда да ги сваляш чак до долу. И така е достатъчно — каза Зак и се усмихна доволен.

Мегън остана без дъх, когато лявата му ръка се промъкна зад нея и обхвана тила й, за да поеме тежестта й, докато дясната се провря между бедрата й, покри венериното й хълмче, дланта му едва-едва докосна меките влажни косъмчета, после се притисна по-силно, изпращайки страстно послание към слабините й. Тя автоматично се изви под него, опита се да раздвижи бедра, да избяга от ласките му, но не успя. Джинсите й я държаха здраво на място, оставяйки слабините й беззащитни. Зак я погледна право в очите и се засмя, гърлено, доволно и страстно.

— Няма начин, скъпа. Никъде няма да ходиш — каза той, а после пръстите му се озоваха вътре в нея, галеха я нежно, опипваха влажната и гореща плът, и той започна да я гали нежно, интимно, върховете на пръстите му се плъзгаха върху копринената плът на клитора й. Мегън извика, гърбът й неволно се изви и вълните на удоволствието я заляха, потъна в екстаз и изпита ослепителен оргазъм, спазми на блаженство разтърсваха тялото й. — Това е само за загряване — каза Зак Мейсън и безкрайно нежно я положи върху постланите им дрехи, като внимаваше да не удари ранения й глезен, а после пръстите на Мегън се свиха около тъмната му грива, когато той сведе глава над нея и езикът му започна да гали настръхналите й зърна, така че тя отново изстена, усети нов огън да се разгаря между бедрата й и после отново потрепери от желание, когато той се спусна надолу по корема й, притиснал здраво тялото й с ръце, докато тя се извиваше под него, и тогава накрая устните му стигнаха до слабините й и той започна да я гали с език, да я дразни, и Мегън стигна до нови висини, усети съвсем различна страст, сякаш цялата й вселена се свиваше и разпускаше, докато накрая тя не усещаше нищо друго, освен собствената си плът и главата на Зак, заровена в слабините й, дъхът й бе накъсан и удоволствието бе толкова силно, толкова жарко и непоносимо, така неземно, че за миг си помисли, че ще изгуби съзнание и тогава, тъкмо когато си мислеше, че направо ще се пръсне, Зак отдръпна уста, намести се над нея и проникна в тялото й.

Пенисът му бе набъбнал и твърд като скала, пулсираше от желание и изгаряща нужда, проникваше в нея, любеше я, навлизаше дълбоко и бавно, ритмично, тласъците му ставаха все по-настойчиви и по-бързи, проникваше по-дълбоко, караше я да стига все по-надалеч, така че тя остана без дъх, не можеше да мисли, никога не си бе представяла, че съществуват подобни усещания. А после някъде вътре в нея пенисът му докосна Г-точката, онази деликатна, чувствителна част от плътта й, която бе толкова закътана, че никой мъж досега не бе стигал до нея, и тя чу собствения си вик сякаш отдалеч, и внезапно удоволствието избухна в и около нея, замая я така силно, че не можеше да види нищо, целият й свят се разтопи, костите й се размекнаха, тялото й се превърна в истинско море от блаженство, абсолютна, пълна нирвана, спазмите сякаш бяха обхванали всеки един мускул — слабините й, прасците, ръцете, гърба й и тогава усети как и той стига до върха заедно с нея. Накрая, когато вълните на блаженството започнаха бавно да затихват, Мегън остана, потна и разтърсена до основи, загледана във вълчите очи на Зак и притисната здраво в прегръдките на любимия си.