Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Димитър Мантов

Заглавие: Хайдути шетат по море

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Година на издаване: 1988

Тип: роман за юноши

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 15.V.1988 г.

Редактор: Иван Цанев

Художествен редактор: Весела Бракалова

Технически редактор: Виолета Кръстева

Рецензент: Димитър Яръмов; ст.н.с. Божидар Димитров

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4884

История

  1. — Добавяне

fevruari.jpg

На 13 февруари 1812 година военните действия отново бяха пренесени на българския бряг.

Подбуждан от император Наполеон, султанът не приемаше условията на Русия за капитулация, въпреки че обкръжената при Слободзея турска войска се стопяваше с всеки изминат ден — стотици измираха от глад и от избухналите епидемии.

На 4 април военните действия бяха преустановени от турска страна.

Император Александър I, недоволен от това, че през зимата генерал Кутузов бе изпращал на обкръжената турска войска сухари и я бе взел „под закрила“, го смени от поста — изпрати за главнокомандуващ на Дунавската армия адмирал Чичагов.

В главната квартира адмиралът пристигна, като носеше два императорски рескрипта[1] — единия трябваше да връчи на Кутузов, ако мирът още не бе сточен, а другия, ако е вече подписан. С първия императорът изразяваше своето недоволство от досегашния главнокомандуващ, а с втория — благодарност за победата. Един ден преди пристигането на адмирала — на 5 май — в Букурещ бе подписан предварителен мирен договор.

Чичагов връчи втория рескрипт, въпреки че за броени часове императорът не би могъл да узнае чак в Петербург за сключването на мира.

Близо две десетилетия армията на френския император не познаваше поражения. Наполеон бе покорил почти цяла Европа и сега обръщаше очи към Русия.

С новината, че „Франца се готви да напада Московията“ по Гергьовден Вълчан премина Дунава. Бързаше за Вакъфския манастир.

 

 

Знайно е, че няма манастир на лошо място. „Света Троица“ бе така прикътан в източните гънки на Сакара, че съчетаваше закрилата на гористите склонове с топлата зеленина на крайречието — Тунджа течеше наблизо.

Над манастира имаше пещера, в която някога се бяха крили Христо войвода и Кара Кольо, споменаваха дори Инджето. Но сега от тия времена бе останал само Христо войвода и миряните, които идваха тук да се черкуват, не знаеха или се преструваха, че не знаят кой е игуменът — смиреният на вид, с побеляла брада и малко превит гръб отец Хрисант.

Когато Вълчан се появи пред него, при вратата на черквата, отец Хрисант трепна с очи — позна го веднага, но нищо не каза, само протегна към него десница.

Странджанецът не помнеше откога не бе целувал ръка на духовник. Но пред човек като Христо войвода, когото смяташе за свой кръстник в хайдушкия занаят, той бе длъжен да склони глава.

Монашеските дрехи не можеха да скрият хайдутина Христо войвода — погледът му бе все така бърз, изразът на лицето му — суров. Вълчан усети това и като се озърна, рече тихо:

— Идвам при войводата, не при игумена…

— Не мога да се разделя на две заради тебе, Вълчане!

Отец Хрисант тръгна към манастирската сграда.

А когато и двамата вече бяха в игуменската килия — просторна, с големи железни свещници и икони по стените. — Вълчан заразправя за себе си — за двете аламани, за хазните, които бяха паднали в ръцете му. Когато спомена за мира, сключен между турците и русите в Букурещ само преди десетина дни, отец Хрисант скочи от дървения стол, на който седеше:

— Какво? Туриха ли край на войната? Значи вече няма да се освободим?

Вълчан никога не бе виждал Христо войвода така развълнуван. Толкова ли много се бе надявал, че краят на войната ще е начало на свободата ни…

— Така е, войводо — тихо рече той. — Ветровете духат не както искат моряците.

— Не ме наричай войвода! Хрисант съм, черноризец Хрисант!

— Това, гдето сме го вършили, ще остане и след смъртта ни. Хората помнят дори и когато ние забравяме.

— Искаш да кажеш, че докато съм жив, все ще съм Христо войвода, че благочестивият ми живот тук нищо не струва!

— Огън в сено не може да се скрие, войводо…

Отец Хрисант шумно пое лъх. Задушаваше се, клепките му трептяха.

Вълчан огледа килията да види какво да му даде. Но някогашният войвода сам знаеше от какво има нужда — извади от долапа калаено павурче и го долепи до треперещите си устни. Отпи само няколко глътки, после го подаде на Вълчан. Лицето му започна бавно да се отпуска, клепките престанаха да играят. Той седна на дървения стол, опря гръб в облегалката и рече хрипкаво:

— Пий… Игуменска ракия, джинджифилка[2]. Кога почвам да се задушавам, само с нея се оправям.

Вълчан пое павурчето, но не пи. Мъката на някогашния Христо войвода неусетно нахлу и в него.

На какво наистина да се надяват сега? В годините на мир султанската власт ще укрепне, петнадесетте хиляди българи доброволци ще се заселят отвъд Дунава, може и в Бесарабия да ги настанят, ще станат отново орачи и копачи. Само хайдушките дружини ще кръстосват горите и планините, а той ще шета с аламаните по море.

 

 

Два дни Вълчан гостува на отец Хрисант, който вече по-спокойно слушаше разказите му за онова, което бе ставало през последните години на войната — до него бяха достигали само откъслечни известия за едно или друго сражение.

А когато отново целуна ръката на игумена Хрисант — сега за сбогом — Вълчан изви глава встрани — знаеше какво ще види в очите на някогашния войвода. Със спомена за тъжния отец Хрисант той тръгна за Странджа.

hristo.jpg

 

 

Още в първата яташка къща войводата узна: Хайдут Кера обесила Хайдут Гена за това, че не спазила клетвата и се свързала с мъж. Това беше втората смъртна присъда, която войводката бе издала.

(За това събитие е отбелязано в една преписка: „И знайно да буде кога Хайдут Кера повеси хайдут Гена ради клетвата в име Х-та. Турчина бега чак до Едирне. Беше лето 1812. Писа К-сти.“.)

… Както е започнала, тя ще избеси цялата си дружина!

Вълчан ругаеше войводката наум и се питате какво да направи, за да я сепне. Ако Хайдут Гена бе побягнала или ако се бе опитала да предаде дружината, тогава смъртта й щеше да е заслужена. Но тя, както преди нея хайдутката Руска, бе искала само да се срещне с драгойника си. Вярно, че това беше погазване на клетвата, но за такава клетва досега и в Странджа и по Големите Балкани не се бе чувало.

Ако реши да се срещне с Хайдут Кера, тя навярно ще се съгласи и ще дойде, но ще се вслуша ли в думите му да промени клетвата за хайдутките от дружината си?

Едва ли…

И Вълчан я видя пред себе си — с тъмна забрадка, чер елек и бяла риза, на която бе избродиран червен лъв — той бе вдигнал лапи и държеше във всяка лапа по един зареден пищов. Очите на войводката святкаха, тя бе готова всеки миг да посегне към забучените в пояса й пищови с посребрени цеви и с дръжки от слонова кост.

По пътя за морето все Хайдут Кера му беше в ума.

Най-сетне — ето я неговата скала, неговата крепост!

И сега му се стори, че нос Емине му кима от далечния северен кръгозор, а Мидия го придърпва на юг.

Двете аламани го чакаха долу, в залива Света Параскева, където до няколко дни хайдутите моряци един по един щяха да се съберат.

Очакваха го бързи набези по море и Вълчан усети как до него достигна полъхът на познат вятър.

 

 

След три месеца, когато свиха платната и укриха аламаните в гората, Вълчан, както всяка година, забърза към Дунава. Поспря за малко в чифлика на Атанас Чивга — там узна, че Еминджика за четвърти път се бе опитал да ограби Стара Загора, но и сега защитниците, командувани от капуджибашията Мехмед, му дали отпор. И хасковският аянин отново опустошил цяло Загоре…

Щяха ли да се върнат кърджалийските времена, или това беше последният изблик на един от прочутите главатари?

Султанът наредил на великия везир да накаже бунтовниците в Румелия и той успял да залови и да обезглави десетина от тях. Но с Еминджика и с видинския Молла паша не посмял да се залови.

Завърнал се вкъщи, край Браила, Вълчан научи, че почти цялата Българска земска войска преминала в Русия. Доброволците се заселили в Бесарабия заедно със семействата си. Късмет имали тези, които били настанени в държавни земи. Изпратените в земи на помешчици станали зависими селяни. Казваха, че държавните земи щели да бъдат дадени в собственост на помешчиците заедно с българите преселници. Единственият изход за тях бе да молят правителството Земската войска да получи правата на казашка войска — казваше миналата година Манук бей, когато ставаше дума за съдбата на българите доброволци, — тогава ще получат държавна земя.

Къде бе сега Мамарчев? И той ли ще склони глава пред някой помешчик?

На Вълчана му ставаше тежко само като си помислеше за това. През цялата зима той само веднъж отиде в Букурещ — при Манук бей, да размени една торба скъпоценни камъни със злато. Тогава узна и за съдбата на Рамиз наша. През ноември 1812 година император Александър I разрешил на бившия капудан-паша да се завърне в Турция, като му напомнил, че там той трябва да води приятелска с Русия политика.

Султанският пратеник за преговорите с русите Галиб ефенди с писмо до адмирал Чичагов му бе съобщил, че е назначил Рамиз паша за инспектор на турските комисари, на които бе възложено да организират връщането на турските военнопленници. В същото време пашата бе съобщил на адмирала плана си за завземането на Русе.

Привидно всичко се развиваше благополучно за видния изгнаник. В началото на 1813 година той, като все още вярваше в доброто разположение на султана към него, премина границата с голяма свита. Но на турска територия го очакваше засада — новият велик везир Хуршид паша бе изпратил отряд от неколкостотин еничари. По пътя от Букурещ за Гюргево Рамиз паша бе заловен и убит. Тялото му погребаха в Гюргево, а отрязаната му глава понесоха към Истанбул. По пътя спряха във военния лагер край Одрин да я покажат на великия везир. Хуршид паша бе решил да се справи веднъж завинаги с хасковския главатар. Той повери тридесет хиляди войници на бившия кърджалия Исмаил бей от Серес и на одринския бостанджибашия Дагдевиреноглу. Тайната му заповед бе: Еминджика да бъде нападнат неочаквано. Кърджалийският главатар имаше един-единствен изход — да се съедини с Молла паша във Видин, другия голям непокорник. Затова великият везир реши да му пререже пътя за бягство.

Според плана на Хуршид паша, Исмаил бей трябваше с петнадесет хиляди да тръгне от Димотика, да прекоси Източните Родопи, да удари бунтовника в гръб и да му затвори пътя към планината. Одринският бостанджибашия щеше да води други петнадесет хиляди войници и да удари Еминджика от запад, а Хуршид паша щеше да поведе еничарите за Хасково.

Узнал за тръгналата срещу него голяма войска. Емин ага отново опита да се помири със султана. Но великият везир, без да изслуша пратениците му, нареди да ги оковат.

Когато обръчът около Хасково бе сключен, Хуршид наша заповяда едновременна атака.

Пръв влезе в града — средище на прочутия бунтовник — одринският бостанджибашия.

Докато чакаше нападението на везирската войска, Еминджика реши да укрие богатството си и да избяга. На няколко селски чорбаджии даде по едно чувалче злато — те трябваше да му го върнат, като се размине голямата опасност. Останалото злато, скъпи накити и скъпоценни камъни той пренесе с едно муле по гидиклийските дерета и го закопа на място, което само той знаеше.

Емин ага реши да защитава Хасково, своята столица. Имаше дванадесет хиляди конници, имаше и много слуги, които щеше да въоръжи при нужда. Срещу везирската войска той изпрати половината от ордията си — те трябваше да се появят на цариградския път, да завържат сражение и да увлекат противника в близкия голям проход.

Ала везирската конница бе въоръжена с пики и кърджалиите бяха обърнати в бягство.

Оттук нататък за края на Еминджика разправяха различни неща. Според едни след поражението, което претърпял от войската на бостанджибашията край село Гидикли, той се опитал заедно със сина си да избяга към Пловдив, но бил обкръжен. Като видял, че няма спасение, Емин ага дал единия пищов на сина си Селим да се застреля и сам пръв стрелял в сърцето си. Там издъхнал, а синът му не намерил кураж да се застреля, бил заловен и одран жив, за да изкаже бащиното си имане.

Други казваха, че като се видял обкръжен отвсякъде от везирската войска, Еминджика станал недоверчив към всички. Най-близките му помощници видели, че умът на главатаря не е в ред, и започнали да бягат от Хасково един след друг — Кара Георги, Пехливан Кузьо, хазнатарят Христодул (той задигнал от Еминовата хазна един биволски толум, пълен с жълтици).

По заповед на великия везир към Хасково започнали да стрелят четири топа. В това време глашатаи оповестявали на кърджалиите, че султанът им дарява живота, ако веднага се предадат. Приканвали ги да заловят своя предводител — щели да получат голяма награда.

Една нощ Еминджика с шестнадесет придружвачи — най-верните от хората му, с които преди тринадесет години бе започнал да върлува — в дъжд и кал се измъкнал от Хасково — укрил се в Пашакьой. Десет дни преди това той бил изпратил там харема си начело с любимата си жена — гюзел Гергана, — която била бременна по това време от него.

Разправяше се — а и песен за това бе наредена, че една нощ гюзел Гергана избягала от Пашакьой, отишла в Хасково и изказала где се укрива Еминджика.

Дали от гюзел Гергана или от някого другиго, но одринският бостанджибашия узнал за Пашакьой и наредил да закарат там четирите топа. След три дни кърджалийската съпротива била сломена и Емин ага заловен заедно с шестима от приближените си. Завели го при великия везир и започнали да го изтезават, за да изкаже къде са съкровищата му. Мъчили го цяла седмица, бесили го ту с главата надолу, ту вързан през кръста. В това време набили на колове най-видните кърджалии и някои от гювендиите, а самия него накрай умъртвили, кат му извадили червата отзад и ги натъпкали в устата му. След това го набили на кол. Когато издъхнал, отсекли главата му и я поднесли на великия везир на златна тепсия.

Каквото и да разправяха, истината бе една — след тринадесетгодишно върлуване из Румелия главата на Кърджалъ̀ Емин ага Балталъ̀ (Секирджията) бе отрязана и на тридесети март занесена в Истанбул, където я изложиха на показ в продължение на три дни.

 

 

Тая пролет Вълчан пристигна в чифлика на Атанас Чивга седмица след Великден. Преди да тръгне, в дома си край Браила две нощи поред бе сънувал Христо войвода, който беше ту с хайдушка премяна, ту с монашески дрехи. Странното бе, че той като войвода вдигаше десница за благослов и изричаше някакви молитви, а като игумен вирваше глава и говореше със заповеднически глас. Ала нито молитвите, нито заповедите на войводата игумен не достигаха до Вълчан — той виждаше как мърдат устните му. Лицето му бе напрегнато, с очи, които се разширяват.

Атанас Чивга, като изреждаше какво бе станало през зимата и през пролетта, му каза, че отец Хрисант е починал.

… От мъка е умрял, от мъка, че не се вижда краят на неволята ни!

На Вълчан толкова му домъчня за своя кръстник в хайдушкия занаят, че повече не се задържа в чифлика.

Два бързи коня, запретнати в звънко пееща каруца, го закараха във Вакъфския манастир.

… Войводо, войводо, защо не издържа още! Вярно е, че сега настъпва тихалък, но за какво са хайдутите? Ние във всяко време виреем, на море нямаше хайдути, а сега има. Не ще се смирим, войводо, гласът на кукувицата ще ни пробужда от мъртвилото, сабите ни ще блестят, куршумите ни на празно място няма да попадат!

Той гледаше неслегналата се още пръст на гроба на Христо войвода и се вричаше каквото и да стане, всяка пролет да се появява с дружината си. Сега по море няма да дава мира на поганците, ако пък го погнат с много кораби и аламаните вече не ще му помагат — ще го приютят горите на Странджа, на Големите и Малките Балкани.

Един монах — млад, с руса брадичка — дойде при него и тихо му рече:

— Войводо, познали са те, трябва да тръгваш!

Вълчан само мълчаливо кимна. Знаеше, че пътищата тепърва ще го зоват, че тепърва ще усеща тръпнещата земя под краката си и променливото небе над себе си — веднъж ведро, с усмихнато слънце, друг път затъмнено от зли облаци.

И с надеждата, че небето над него ще се прояснява, той пое към Странджа.

Бележки

[1] Рескрипт (лат.) — писмо от държавен глава до министър или друго високопоставено лице.

[2] Джинджифил (тур. от инд.) — южно растение, чиито ароматни корени се употребяват за подправка на салеп и за лекарство. Джинджифилка е ракия, накисната с такива корени.

Край