Димитър Мантов
Хайдути шетат по море (7)

През първите дни от завръщането му вкъщи на Вълчан се струваше, че морето продължава да се разлива около него — сънищата му бяха изпълнени с гласове на чайки и с шума на вълни, които се разбиват в скалисти брегове, виждаше водораслите по мокрия пясък сутрин, след отлива, мяркаше се и познатият силует на аламана. Но събитията, които бяха станали тук, във Влашко, и край Дунава, докато той бе в Истанбул и по море, достигаха до него и неусетно го завладяваха.

От месец май вече имаше наша войска — главното руско командуване бе натоварило генерал-майор Турчакинов да организира „Българска земска войска“, като се спазват традициите на българите. Всеки български полк бе съставен от няколко дружини, всяка по стотина души. Доброволците сами избираха началниците си. Ония от тях, които пристигаха с голи ръце, бяха въоръжавани с турско трофейно оръжие.

Участниците в Земската войска бяха освободени от всички данъчни задължения, като освен това на по-ниските чинове и на редниците се отпущаха порционни пари за булгур, месо и сол, а също така и войнишка дажба.

Освен пехотните полкове в Земската войска имаше и няколко конни ескадрона.

За охраняване на българските преселнически селища по левия бряг на Дунава бе създаден втори ешелон Земска войска — българите бяха пожелали сами да поддържат на служба на всеки пет семейства по един човек, за да бъдат защитени животът и имотът им.

Общ командир на всички български части бе генерал-майор Турчанинов. Повече от петнадесет хиляди българи участвуваха в Земската войска.

Като разправяше за „нашите юнаци“, Георги Сливналията святкаше с очи и ръкомахаше:

— Нали ти казвах, че ще имаме своя войска! Да знаеш какви войводи пръкнаха само за няколко месеца. Чувал ли си по-рано за Христо Косякоглу, за Георги Мамареца, наречен Буюклу, за хаджи Пенчо и хаджи Кулев?

— Не съм — чистосърдечно призна Вълчан.

— Хайде да се вдигнем утре с тебе, още не са започнали големите дъждове, ще ги намерим, нашите сега са край Букурещ…

— Скланям — кимна войводата.

 

 

Пътуваха с бричка, теглена от два коня, и задминаваха всички останали коли по пътя. През цялото време Сливналията не млъкваше — започваше едно, довършваше друго.

… На 22 юни великият везир Ахмед паша нареди на шестдесет хилядната си войска да атакува русите по целия фронт. Сражението край Русе продължи повече от седем часа.

Генерал Кутузов по-късно докладва на император Александър I: „За прикритието на тази крепост аз оставих шест батальона, освен тези, които бяха снети от флотилията. Тази предвидливост ни оказа голяма помощ, тъй като, когато противникът проби нашия ляв фланг, десетхилядна неприятелска конница се оказа между мен и Русчук в градините. Против тях излезе част от нашата пехота, към която се присъединиха с голямо усърдие българите, които съвместно можаха да действуват против неприятеля“.

„Българите“ — това бяха четири батальона от Земската войска. Генерал А. Ф. Данжерон, командуващ първия корпус край Русчушката крепост, донесе в главната квартира на армията: „Ваше превъзходителство, сам бяхте очевидец на храбростта на войските, които се намираха под мое командуване. Аз нищо повече не мога да кажа, освен покорно да моля ваше превъзходителство да представите за награждаване моите храбри другари, особено господата: ген.-майорите Новак, Воронцов, Турчанинов и Сандерс…“

Генерал Турчанинов получи голямо бойно отличие като командир на Българската земска войска.

Няколко дни след сражението по заповед на генерал Кутузов русите се прехвърлиха на левия бряг на Дунава. С тях заминаха и българите, които живееха в крепостта. Българската земска войска също бе прехвърлена във Влахия. Край Русе останаха няколко малки чети от българи.

Замисълът на генерал Кутузов бе да заблуди Ахмед паша, че армията му е обезкървена от голямото сражение. И той успя — великият везир съобщи в Истанбул за „голяма победа край Русчук“.

На 28 август 1811 година турските войски започнаха да се прехвърлят през Дунава. А когато те вече бяха във Влахия, една част от Българската земска войска отново бе върната на десния бряг, на двадесетина километра западно от бившия лагер на Мехмед наша. След това нови поделения на Българската земска войска се заеха с прехвърляне корпуса на генерал Марков.

На 14 септември българска конница, пет пехотни роти, две конни оръдия и петдесет казаци преминаха на десния бряг на Дунава — пет-шест километра западно от Никопол.

По същото време други части от Българската земска войска се появиха при Силистра.

Седемдесетхилядната армия на великия везир във Влахия при Слободзея бе обкръжена от русите, а корпусът на генерал Марков от седем хиляди и петстотин души плени двадесетхилядния турски отряд в укрепения лагер край Русе с всичките запаси от оръжие и провизии, като загуби само девет души убити и четиридесет ранени.

Доброволците българи се сражаваха на всички горещи места от Никопол до Силистра…

Вълчан слушаше заплетения разказ на Сливналията и се питаше как ще свърши всичко това. Ще стигнат ли русите до Балкана и ако стигнат, ще се задържат ли там?

Едва ли… Нали същият тоя Георги Сливналията казва, че сред руските офицери се говорело за война между Франца и Русия. Франца подбуждала Турция срещу Русия и се канела да нападне московците.

А българите преселници? Миналата година той сам ги видя — те живееха със семействата си покрай левия бряг на Дунава в набързо направени колиби и в каруците си, чакаха да се възобновят военните действия, за да се завърнат по-скоро в родината.

Какво става сега с тях?

Сливналията го накара да повтори думите си за преселниците, замахна с камшика, свирна на конете пронизително — искаше да надмине един влашки болярин със свитата му, която на коне бързаше към Букурещ — и едва тогава заобяснява.

Нашите първенци, каза той, тук, във Влахия и Молдова, се надявали, че двете княжества ще бъдат присъединени към Русийската империя и че границата на Русия и Турция ще мине по Дунава. И тогава българите преселници ще станат русийски поданици. А може Русия да простре владенията си и до Балкана — това е още по-добре. Каквото и да стане, нашите братя, преселени тук, трябва да бъдат защитени от молдовските и влашките боляри, които ще се опитат да ги поставят под своя зависимост. Българите търговци и занаятчии трябва да имат същите права, както търговците в Русийската империя.

Епископ Софроний Врачански не жали сили, твърдеше Георги Сливналията, за да осигури права на събратята си. Той написал до генерал Кутузов „Молба от всички намиращи се тук българи“ — в нея молел на българите от левия бряг на река Дунав, сиреч преселниците, да се дадат земи за заселване с наследствено владение и за построяване на градове, като се почне от Турну Мъгуреле, Зимнина, Слободзея, Гюргево и се стигне до Браила и Галац и другаде, където им се поиска да се заселят; да им се даде достатъчно земя за земеделие, за ливади, за отглеждане на лозя, плодни и черничеви дръвчета, за да произвеждат коприна и да създават различни работилници.

Отецът, казваше Сливналията, не бил измислил всичко сам, той се вслушал в думите на нашите първенци, които искали да се създаде нещо като „българско окръжие“ — може да е малко, но да е наше, за да има где да се подслоняват българите, които преминават на север от Дунава със семействата си. И за да стане това, в молбата Софроний молел да се освободят от всички държавни данъци за десет години не само сега заселилите се българи по левия бряг на Дунава, но и онези, които, като узнаят за тези дарени права, ще пожелаят да дойдат.

На разорилите се, продължавал епископът по-нататък в молбата, да се дадат от хазната по чифт волове и по една крава и пари в заем, за да могат те да си построят къщи и да пооправят положението си.

И за риболова — пишел отецът — езерата на левия бряг на Дунава да се дадат на преселниците във вечно и потомствено владение; да имат право и по река Дунав да ловят риба.

Българите търговци молеха да им се позволи да търгуват във всички пристанищни градове на Русия, да имат свои собствени търговски кораби, да бъдат наравно е руските търговци. Продуктите, произвеждани в българските земи, да могат да бъдат продавани във Влахия, Молдова и по цяла Русия, а влашките, молдовските и руските стоки да бъдат доставяни в българските земи без мито. А като докарват чуждоземни стоки, да плащат само веднъж мито и да имат право да ги продават както в своите места, така и във Влахия, Молдова и Русия.

Софроний Врачански молеше още да се позволи на българите свободна продажба в техните градове и селища на вино и ракия — и да търгуват с тях на едро и на дребно.

За вътрешното самоуправление епископът бе направил искане да се учредят съдебни места под името „български магистрат“ във всеки български град, в който да се избират способни жители българи на всеки три години, като се дава заплата от хазната на съдиите, секретарите и канцеларските служители. Магистратът ще бъде начело на местното управление, на него те са подчинени и българските училища, той ще следи за вътрешния ред, за търговията, ще събира данъците с помощта на чиновници. И най-важното: молдовското и влашкото правителство да нямат никакъв допир с българската нация и магистратите да зависят от руското правителство.

Във всеки град, обясняваше Софроний Врачански, ще има училища, в които ще се преподава на български език. А свещениците и свещенослужителите, с едно слово цялото духовенство, ще са българи и след смъртта на всеки от тях на негово място ще бъде избиран пак българин.

Епископът запитваше: от преселилите се българи има семейства, които в своето потомство са притежавали звания на дворяни при турското правителство, някои са от древни български родове — няма ли да бъде благоугодно те да не бъдат лишени от това звание и да бъде то утвърдено завинаги в потомството им?

Генерал Кутузов бе сметнал, че исканията в молбата на Софроний Врачански превишават неговите пълномощия. Въпросите за земята, за водите, за утвърждаване на потомствено владение върху земята, за даване на езерата във владение зависят единствено от височайшата императорска воля. Църковният въпрос трябва да бъде решен от Синода. И въобще бе казал генералът, — преди руското оръжие да е победило султанска Турция, не е възможно да се решат поставените в молбата въпроси.

И все пак българските първенци начело със Софроний, който се подписваше като „Архиерей Български“, се надяваха, че молбите им ще бъдат чути в Петербург…

— Разбра ли, войводо? — викаше Сливналията в ухото на Вълчан.

— Разбрах, че сте се научили да молите по-горните от вас.

— Що рече? — отпусна поводите Сливналията.

— От просия никой не е забогатял. Щом вече имаме своя войска, ще трябва с нея да възкресим държавата си!

— Как, сами ли?

— Че малко ли сме?

— Не знам… Никой не ни е броил.

— Сами трябва да се преброим! И то само истинските българи, другите не ни трябват!

Камшикът няколко пъти изплющя във въздуха.

Най-сетне Сливналията се обади с отпаднал глас.

— Прав си, Вълчане…

А войводата се отпусна на седалката и притвори очи. Имаше неща сложни, объркани, които не само дни и седмици, но и години наред не му даваха мира (докато за други трудни и тежки за изпълнение намираше и време, и сили).

Това, че хиляди българи отиваха на смърт в сражения и че като преселници обричаха на лишения семействата си, той отдавна бе видял. Какво очакваха те? Никой нищо не им бе обещавал, никой не им бе заявявал от името на държавен глава, та и от свое собствено име — като командуващ, като генерал, — че ще им осигури „спокоен и доволен живот“, както бе казал веднъж Сливналията, който повтаряше думите на българските първенци в Букурещ. И въпреки това българите, които се записваха доброволци, се множаха, ето че вече станали петнадесет хиляди. Вълчан бе сигурен, че ако има оръжие и боеприпаси, те ще станат и сто хиляди — много повече от най-голямата везирска войска.

Трудността, „тайната на българските тайни“ — както бе казал веднъж същият тоя Георги Сливналията, се състоеше в това: какво ще стане след руски военен неуспех? Та и при успех — пак какво ще стане? В Русийската империя всичко бе подредено като на лавици в магазин — най-отгоре бяха най-скъпите стоки, най-отдолу най-евтините. Имаше император самодържец, имаше генерали и превъзходителства с високи чинове, по-надолу всички бяха едни от други по на ниско, докато най-най-най-накрая идваха обикновените селяни.

В Османската империя никой не казваше на селяните, че са собственост на някой господар. Те бяха аргати по чифлиците, работеха ангария, плащаха какви ли не данъци, но не бяха ничия пълна собственост дори в султанските владения. И затова Софроний Врачански като представител на българите в своята молба се опитваше да обясни на руското командуване и на самия всерусийски император, че българите са лично свободни и че никога няма да се съгласят да бъдат закрепостявани като мужиците^[1].

С тия мисли, несподелени досега с никого. Вълчан войвода влезе в Букурещ през късната есен на 1811 година.

 

 

Отново и двамата — както миналата година — бяха гости на епитроп Иван Караниколов.

Вълчан гледаше големите като мечешки лапи ръце на домакина и не знаеше как да подхване разговора.

— Ние, влашките сливенци, се нароихме — обади се Иван Караниколов. — За наши броим и котленци, та и странджанци…

— Много далеко стигате — с усмивка отвърна Вълчан.

— Подир малко тук ще дойде Георги Мамареца. Наричат го Буюклу, защото е едър като тебе. В нашата Земска войска той е от малките войводи…

Не бяха още изпили кафето, и издрънча голямата медна хлопка на вратата. Домакинът стана от миндера и тежко запристъпва към вратата.

И Вълчан, и Мамарчев бяха високи, мустакати, само че лицето на странджанския войвода беше широко, с голямо чело, а котленецът имаше изпъкнали скули и остри черти.

Гледаха се мълчаливо, с нарастващо любопитство.

— Ей, бога ми, като козли са! — весело се обади домакинът. — Ей сега ще се сблъскат!

Мамарчев бе на двадесет и пет години, но вече се говореше за него сред българите — бе пристигнал във Влахия с цяла дружина българи балканджии и се бе проявил в сраженията.

— Хайде, сядайте де! — пак се разнесе гласът на домакина.

А като се настаниха на миндера, разговорът изведнъж потръгна — Вълчан запита Мамарчев от кои котленци е, имал познати в неговия градец.

Отпусна се и Мамарчев, сложи сабя между краката си, оправи Георгиевския кръст, — бе в руска униформа, каквато носеха само началниците на Земската войска, — и заразправя — родът му идвал от старото българско село Еркеч^[2]. Жителите на това село били „дервентджии“ — задължени да пазят близкия Голишки проход. Мъжете от неговия род били и пехливани. Той учил в котленското килийно училище, но не го свъртяло в градеца — преди пет години, като започнала войната, насъбрал дружина и дошел тук.

За какво получил тоя кръст ли? Това е съвсем скорошна работа, няма и месец. През нощта на единадесети срещу дванадесети октомври той със своите сто тридесет и осем юнаци препречил пътя на турците, които се опитвали да се измъкнат от крепостта Силистра.

А сега, рече Мамарчев, ще почиват цяла зима. През пролетта пак ще наточат сабите. Завиждал на кавалеристите — метнеш се на коня, полетиш в атака — весел бой е това, дано има късмет да се прехвърли в конницата.

И заразправя за Димитър Ватикиоти, който служил по-рано като доброволец в българските „волентирски команди“ — от хиляда осемстотин и седма до десета година. Той бил богат грък, но говорел добре български, а може и да има в рода си българи. Знаел още руски, турски и италиански. За организирането на българската войска Ватикиоти похарчил две хиляди и осемстотин рубли — малко пари ли са това? Ала вече води конници след себе си.

За сражението при Силистра ли иска да знае Вълчан войвода?

Мамарчев се въодушеви, започна да ръкомаха. Разправяше как поручик Ватикиоти — той бил произведен в тоя чин от генерал Кутузов — пръв ударил крепостта и с конниците си пръв влязъл в нея — командувал два полка от българи волентири. И затова бил награден със златна сабя с надпис „за храброст“.

— Да — обади се Сливналията, — войната е празник на смъртта. Но има смърт славна и смърт безславна.

Мамарчев опря дясната си длан върху дръжката на сабята си и рече:

— В тая война разбрах, че не трябва без нужда да изваждаш сабя. Но извадиш ли я веднъж, не я прибирай, без да заслужиш похвала!

— А за пушката какво ще речеш? — попита го Сливналията.

Мамарчев присви очи:

— Чувал съм да казват, че заредената пушка плаши другите, а незаредената — стопанина си.

Вълчан извади тумбестия часовник от червения си пояс, отвори капака, после започна да навива пружината. Разговорът не отиваше натам, накъдето той желаеше. За сражения и битки могат до утре да говорят. Друго не му даваше спокойствие: какво щеше да стане с тая Българска земска войска? Ако войната завърши с мир между султана и императора, где ще отидат тия въоръжени петнадесет хиляди българи — по селата във Влахия, Молдова и Бесарабия да орат и да копаят или ще останат под знамената? Та кой ще се съгласи да има войска без държава? Войската трябва да извоюва българската държава и да я защитава.

Какво можеше да му каже Мамарчев за това? И той като него беше — както казваше Христо войвода — „човек на кървите“, по-лесно им бе да влязат в сражение, отколкото да прозрат какво ще стане след сражението. И все пак той се опитваше да надникне в утрешния ден — защото толкова много му се искаше тая българска войска да съществува дори след като московци и османлии сключат мир.

— В бой сабя на заем не се дава, побратиме… — неволно отрони думи той.

— Така е… — съгласи се Мамарчев.

— Агаларите казват и друго — намеси се Сливналията, — че по време на сражение не раздават халва.

— Е, ние и без халва ще минем! — обади се Мамарчев и се изправи.

Сабята му остро издрънча.

 

 

За Вълчан разговорите в дома на епитроп Иван Караниколов бяха душевна разтуха. Но той имаше в Букурещ работа, която бе уговорил миналата есен — да даде на Манук бей скъпоценни камъни, които арменецът щеше да обърне в злато. Никой не трябваше да узнае за тая сделка и войводата намери начин да се отърве от Сливналията каза му, че ще отиде да се изповяда при свещеника на една от двете български черкви в Букурещ, цяла година не бил стъпвал в божи храм.

Сливналията малко се позачуди, ала не тръгна след него.

Манук бей го посрещна във все същата полутъмна стая, в която светеше златен трисвещник. На Вълчан се стори, че той нарочно завира в очите му пръстена си с едрия диамант — толкова остри бяха искрите, които излизаха от него.

И тоя път войводата едва се побираше на тесния дървен стол с висока облегалка, а Манук бей седеше по турски на миндера, застлан с дебел персийски килим.

Кожената чанта, която бе носил в платнена торба. Вълчан извади бавно и като я разтвори, изсипа скъпоценните камъни върху миндера, до домакина. Заплетоха се бели, червени, зелени и сини лъчи, пъстро кълбо запъпли към арменеца, а той простря длани над него, като че искаше да сгрее ръце на тоя странен огън. Лицето му се озари от тиха, вглъбена усмивка.

— Всеки драгоценен камък има сърце — едва чуто рече той. — Но трябва да го почувствуваш…

Вълчан го гледаше с изненада.

Манук бей въздъхна и поклати глава:

— Каква сила се крие тук… — посочи той искрящата купчина. — Много злато ще получиш… Колко още такива драгоценности имаш?

— Не съм им правил сметка — като мръдна рамене, небрежно отвърна Вълчан.

Не само за размяна на скъпоценностите бе дошел той при арменеца — искаше от него да разбере какво става по широкия свят, вярно ли е, че Франца и Московията ще се сблъскат, какво ще стане по-нататък с тая провлачила се толкова години война между Русия и Турция.

Манук бей мълчаливо изслуша въпросите му. Замисли се. Той имаше земи във Влахия и в Бесарабия, служеше като съветник на руското главно командуване и краят на войната за него беше решаване на съдбата му.

С лека въздишка той поде: Франца подготвя войската си за нахлуване в Русия. Император Наполеон обещавал на Турция, Крим и южната част на Украйна, ако тя продължи войната с Русия. Затова през пролетта император Александър I изпратил тук генерал Кутузов — той трябва да завърши победоносно войната. Слава богу, тая година военните действия бяха добри за руската армия. Само че генералът не иска да избухне българско въстание — това означава при успех да възникне българска държава, което още повече ще усложни обстановката в тая част на Европа.

Без Вълчан да го пита, Манук бей заразправя и за Рамиз паша — ако руското командуване се бе съветвало с него, когато започна преговори за мир с Турция, щеше вече да има резултат. Пашата се опитал през юни чрез дук Дьо Ришельо да внуши на руското правителство, че преговорите трябва да бъдат пренесени в Истанбул, тъй като каймакам-пашата^[3] има по-голяма реална власт, отколкото пребиваващият при войската велик везир, и че той, Рамиз, може да повлияе на каймакам-пашата, който бил таен привърженик на „новата система“. Манук бей получил преди няколко дни писмо от него — бившият капудан-паша го попитал как да постъпи, за да се яви пред Кутузов с молба генералът официално да ходатайствува пред Високата порта той да бъде назначен за паша на Силистра, а Ахмед ефенди да заеме поста русчуклийски аянин. Срещу това Рамиз паша обещаваше „с тяло и душа“ да съдействува за вечна дружба и съгласие между двете управляващи династии.

В град Николаев, Рамиз паша с разрешение на руското командуване установявал познанства и поддържал връзки с турски офицери и войници в пленническия лагер, много от които били от войските на Мустафа Байрактар — давал им пари, правел им различни услуги, стараел се да ги привърже към себе си. Всичките усилия на Рамиз паша били насочени към едно — да се върне в Турция.

Вълчан бавно навиваше пружината на тумбестия часовник. Той не можеше да каже точно къде бе Франца, знаеше само, че с някъде между алеманците и шпаньолите, за ингилизите знаеше, че живеят на един голям остров, смътно си представяше Венедик това бе някакъв голям залив с много островчета. Но вече се бе убедил, че каквото се случеше по тия земи, рано или късно достигаше до османската държава, в която християнските народи един след друг надигаха глави.

Светът е котел, народът — черпак, казваха турците. Но техният черпак беше толкова голям, че за другите от чорбата оставаше само по дъното на котела.

Той се усмихна на тая мисъл.

Манук бей, който с края на очите си следеше лицето на войводата, не закъсня да го попита:

— Какво те развесели толкова?

Вълчан му каза поговорката. Каза и своето продължение на турската мъдрост.

Манук бей на свой ред се усмихна.

— Така е — бавно рече той. — За раята остават оглозганите кости.

— Все на колене не може да се живее! — изправи се Вълчан. — По-добре е прав да умреш! И това разбират все повече и повече българи.

Но и сега той не можеше да каже как ще се стигне до извоюване на българска държава. Нищо не излезе от Странджанската буна преди осем години, нищо няма да стане и сега. От думите на арменеца разбра, че Русия, притисната от Франца, иска по-скоро да бъде сключен мир с Турция. Какво ще стане тогава с хилядите българи доброволци?

Неволно видя пред себе си Георги Мамарчев — едър като него, пълен със сила. Такъв човек няма да превие глава, ще дрънчи със сабята си ден-два, може и месец-два, но няма да издържи и ще я измъкне от ножницата.

Манук бей видя как бързо се преобрази войводата — не беше мълчаливият гост, който кротко навиваше пружината на часовника си. И за да го смири, той рече, като че размишляваше на глас:

— Не знам кое е по-добро, да си глава на муха или опашка на магаре…

— Нито едното, нито другото!

— Лесно е да се бориш с думи… Чужденец за чужденеца е брат, не забравяй това! Тепърва ще се срещаме, не трябва да крием мислите си един от друг.

Вълчан не знаеше какво да му отвърне. Та кой изказва всичките си мисли? Вярно бе, че тук и двамата са чужденци и затова трябва да се чувствуват като братя — еднакви опасности ги дебнат. Но докато арменецът не можеше да се върне нито в Истанбул, нито в далечната си родина, той, странджанският войвода, само след няколко месеца отново ще мине Дунава. Манук бей трябваше да върви там, където щеше да запази и увеличи богатствата си, а Вълчан трупаше съкровища за бъдните дни, когато буната щеше да обхване надлъж и нашир българската земя.

Така се редяха в съзнанието му мислите, но той усещаше, че някъде нещо не е в ред, и внезапно се сети за Христо войвода, който под името Хрисант от няколко години бе смирен монах във Вакъфския манастир^[4], казваха дори, че станал игумен. Какво ли го бе накарало да постъпи така? Дали се е разочаровал от хайдутството? Или в манастира го бе завела вярата му в бога? Той винаги е бил набожен, на врата си носеше дървено божигробско кръстче, знаеше много молитви, след сражение се оттегляше настрана от дружината и дълго се молеше, може би искаше прошка от бога, че е пролял човешка кръв.

И Вълчан се врече през пролетта най-напред да отиде във Вакъфския манастир.

Той тръгна към вратата, а Манук бей плесна три пъти с ръце — появи се слугата, който пазеше при входа, закланя се ниско, започна да отваря вратите пред Вълчан една след друга, както се прави при виден гост.