Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Димитър Мантов

Заглавие: Хайдути шетат по море

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Година на издаване: 1988

Тип: роман за юноши

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 15.V.1988 г.

Редактор: Иван Цанев

Художествен редактор: Весела Бракалова

Технически редактор: Виолета Кръстева

Рецензент: Димитър Яръмов; ст.н.с. Божидар Димитров

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4884


treta.jpg

Вече трета година по Вълчановия мост трополяха колелата на волски и биволски коли и отекваха стъпките на българи и турци. А в това време, сетеше ли се за двата свързани бряга на Голямата река, Вълчан войвода целият се изпълваше с доволство. При всяко припомняне за моста обаче лицето на одринския аянин[1] Али Пехливан потъмняваше. Най-много се ядосваше от това, че и правоверните наричаха моста по името на странджанския войвода — „Вълчан кюпрусу“.

Все нанякъде трябваше да избие тая злоба. И един ден аянинът нареди: сеймените[2] да се стягат за голяма потеря.

В конака на кон долетя синът на Юмер Драза — Мемиш ага. Той беше тънък попрегърбен момък с възжълто лице. Още не можеше да прежали смъртта на родителите си и изпепеляването на бащиното си богатство в огъня, който унищожи Караевренската кула. Броеше парите си и търсеше где да се залови, за да живее и той като баща си нашироко, като истински господар.

Али Пехливан, широкоплещест, понапълнял, със стегнат червен пояс, се разхождаше пред конака и се тупаше с длани по гърдите. От десетина години бе престанал да се бори по празненства, за пари, но не се отказваше от пехливанлъка — сред сеймените му винаги имаше неколцина някогашни борци. Когато се присетеше, той викаше някои от тях да си премерят силите.

След темането Мемиш ага с подходящ за случая смирен израз на лицето помоли аянина да го вземе със себе си в потерята.

— Евет[3]! — съгласи се Али Пехливан и косо изгледа младия мъж — не харесваше ни цвета на лицето, ни попревития гръб на сина на покойния си приятел. Ала му допадна злината в ниския му глас — и той като него диреше отмъщение.

— Само че да знаеш, гяурският бюлюкбашия[4] Вълчан е мой, аз ще му отрежа главата!

— Евет! — сега пък се съгласи Мемиш ага и пак направи темане.

… И се врязаха в Странджа като остриетата на тънки саби конните редици на големия сейменски билюк — повече от двеста души, настървени от думите на одринския аянин, че всяко село, което поддържа хайдутите, е тяхно за по два дни, да правят каквото искат с живота и с имота на неверниците.

Месеци наред Али Пехливан прехвърляше през ума си имената на главните ятаци на Вълчан войвода, които бе открил с помощта на свои верни хора, и сега сеймените спираха направо пред къщите им — изкарваха изненаданите хора навън, обръщаха стаите и зимниците наопаки, обираха каквото можеше да се отнесе и подкарваха заловените с навързани ръце — щяха да ги продадат като роби в Одрин и да си поделят парите.

В Гьоктепе[5] — главното свърталище на Вълчан — се появи сам Али Пехливан, ядосан от това, че никъде не можа да попадне в дирята на хайдутите, изморен и ожаднял за ракия.

— Напълнете дисагите и запалете цялото село! — извика той на сеймените, които бяха край него, и притури с нисък и трептящ от злина глас: — Ама най-напред ми докарайте тук Ненчо Чобана с домочадието му!

Задаваше се Гергьовден. Горите шумяха с нови гранки, по поляните никнеха весели цветя, а големият дъб сред Гьоктепе, гдето бе хорището, приличаше на огромен зелен шатър.

Там, под дъба, докараха Ненчо Чобана, жена му Злата и сина му Георги. Имаше за какво да ги разпитва Али Пехливан, но той знаеше, че хайдушките ятаци са корави хора, пред властта дума не обелват.

При дъба пристигна и Мемиш ага, слезе от коня, приближи до аянина.

— Виждаш ли ги? — посочи Али Пехливан с глава семейството на Чобана. — Опитали са от султанското злато, нали оня баш хаирсъзин няколко хазни обра. Така ли е бре, неверници?

Ненчо Чобана, жена му и синът му Георги бяха навързани на един синджир. Старият Вълчанов ятак, на години към шестдесетте, бе кротък на вид, посивял, с прошарени мустаци. Жена му, пребрадена с чер чембер, тихо подсмърчаше. Младият Чобан — Георги, беше на около двадесет години — с дълга рунтава коса и малки черни мустачки.

Али Пехливан повтори думите си на български. Но и сега тримата продължаваха да мълчат. Злата престана да подсмърча, очите й пак бяха отправени към земята, но лицето й се опъна.

— Аааа! — изрева внезапно аянинът и като извади двата си пищова, едновременно гръмна.

Ненчо Чобана се олюля — ризата на гърдите му почервеня. Синът му подви крака, и неговите гърди бяха простреляни. Ала майка му, която беше вързана с тънкия синджир между двамата, го подпря с рамо — и той се закрепи, като погледна аянина, очите му горяха от омраза.

Старият ятак се облегна на жена си и издума тежко:

— Вълчан ще ти върне за всичко!

Али Пехливан се обърна към Мемиш ага:

— Твой ред е!

Младият турчин се окашля, пристъпи от крак на крак, завъртя ръце, но не посегна към силяха си.

Аянинът стисна зъби и като извика пак:

— Аааа! — измъкна двата пищова от жълтия мешинен силях на Мемиш ага и пак стреля едновременно.

Сега и Злата подви крака.

— Огън! Палете къща след къща! — изрева Али Пехливан и се метна на коня си.

 

 

Така бе опожарено цялото село Гъоктепе, а много от жителите му — избити. Тия, които можеха да бъдат продадени на робските пазари в Одрин, Димотика и Истанбул — млади мъже и жени, та и деца, — навързаха на синджири.

Али Пехливан пиеше отлежала ракия от сребърно павурче, кръстосал крака на дебел персийски килим пред шатъра си — беше се настанил на една височина край Гьоктепе, отгдето се виждаха загасващите пожари на голямото село. Мислеше си: димът от изгореното село ще се разнесе из цяла Странджа, страхливите от гяурите ще си глътнат езиците, а другите — помагачите на хайдутите — ще разберат, че вече е дошел краят на обирача на султанските хазни.

Така си повтаряше той със замотана от ракията глава, ала не беше радостен. От време на време го бодваше напомняне: Вълчан войвода може да е тук някъде наблизо, да гледа и да го дебне.

„… Само да се мерне пред очите ми!“ — заканваше му се аянинът и още по-силно впиваше устни в смукалото на павурчето.

Вълчан наистина беше наблизо — той знаеше и пътищата, и пътеките около Гьоктепе. Дружината му както винаги бе малка — петнадесет хайдути, всички излезли в гората, както бе по обичай, на великия четвъртък.

Снажното му едро тяло бе пълно със сила, която напираше в гърдите му, караше го да диша шумно, да удря ръце една в друга, да вкопава крака в земята, в миналогодишната шума.

„… Четвъртък — несвъртък!“ — повтаряше си войводата запомнена от детството скоропоговорка и не го свърташе на едно място. Дружината бе завардила пътя от Гьоктепе за Одрин.

Хайдутите се криеха зад повалените от миналогодишната буря дървета — полегнали бяха на ямурлуците и прегръщаха пушките си. Вълчан се грижеше за въоръжението на своите момчета — най-добрите сливенски тюфекчии[6] правеха пушки за неговата дружина, а ножовете и сабите бяха от Дамаск — купуваше ги в Цариград.

До войводата бе приклекнал Стоян Байрактар, преглеждаше подсипниците на пищовите си, сумтеше, нищо не казваше. И той като останалите хайдути се питаше какво е намислил Вълчан — защото петнадесет души нищо не могат да сторят на стотината сеймени, които бяха ограбили и опожарили Гъоктепе и сега почиваха в шатрите си на близката височина.

По едно време войводата продума — но като че каза повече на себе си:

— Да беше сега тук Кара Кольо…

Байрактарят се усмихна, дългите му вретенлии мустаци пошаваха:

— Не ти ли омръзна, цялата зима заедно бяхте?

— Две зими подред заедно бяхме, ама като се запролети, той все по Инджето се повлича…

— С Инджето е по-весело. А и той вече не е кърджалия, присети се, че е христиенин…

— Е, като го няма Кара Кольо, аз ще си свърша сам работата.

— Каква работа? — взря се Стоян Байрактар във войводата.

— Ще видиш… — изправи се Вълчан и сложи ръка над очите си. Само човек като него с остър поглед можеше да забележи, че там, гдето пътят се губеше в далечината, идваха конници.

 

 

След всяко дълго пиене Али Пехливан на другия ден гледаше с кървясали очи. И три горчиви кафета не можеха да го оправят — всичко му беше криво.

Сега краката му ту се изхлузваха от стремената, ту впиваше колене в хълбоците на коня и той политаше далеч пред двойната редица на конните сеймени.

След един голям завой конят изпръхтя и сам спря — пътят бе преграден от няколко повалени дървета. Сеймените бяха назад и Али Пехливан неволно се озърна. От едната страна се издигаха високи скали, от другата — дълбок, глух дол.

Докато аянинът се чудеше да се връща ли, или да изчака тук хората си, като че от самите скали проеча силен глас на турски:

— Али ага, аз съм тоя, когото търсиш. Вече ме видя, кога освещаваха моя мост, затова сега няма нужда да се показвам. Ако не бе дошел в Странджа, сам щях да те потърся и да те извикам на единоборство. Ето как ще стане… След втория завой има широка поляна. Ела там само с петнадесет от своите хора. И аз ще дойда с толкова придружвачи. Другите сеймени да заминат за Одрин.

— Как ще се бием? — най-сетне се съвзе от изненадата и смислено попита Али Пехливан.

— Най-напред ще се преборим като пехливани!

— Че ти кога стана пехливанин?

— Научи ме моят побратим и някогашен байрактар Кара Кольо.

— Ха! — засмя се аянинът. — От всяка върба ако ставаше свирка…

— Който победи в борбата, след това в боя с пищови пръв ще стреля — пак се разнесе силният Вълчанов глас.

Зададоха се първите редици на конните сеймени и аянинът им направи знак с ръка да спрат. Зачовърка го пехливанската страст. Беше чувал много за Кара Кольо като борец, владеел няколко странични хватки, но какви са, не бе успял да разбере. Може би ги бе показал на своя ученик и той сега с тях ще се опита да му залепи плещите в земята. Ала борбата е сложна работа, освен правилата, които важат за всички, всеки борец има свои „чалъми“[7]. Али ага бе сигурен в себе си — макар и да не си изкарваше прехраната, както на млади години, от пехливанлък, не току-така продължаваха да го наричат Пехливан.

— Съгласен съм! — извика той с ръце, направени на фуния пред устата.

— Ще чакам хората ти, освен петнадесет от тях, да си заминат за Одрин. Ще се преборим утре сутринта по хладина.

Али Пехливан каза само едно „хм“ на себе си. Вече бе дал дума и това беше дума не на аянин, а на пехливанин, а той много държеше на славата си на борец.

 

 

Стоян Байрактар проследи от връх на връх заминаването на сеймените за Одрин, водени от Мемиш ага, и бързо се върна в къпинака, гдето го чакаше Вълчан. Едва тогава войводата махна с ръка на хайдутите да вървят след него.

През двете последни зими в чифлика на Атанас Чивга, Кара Кольо, като учеше Вълчан на борба, все го подшиваше — за какво му е потрябвало на войводата да се бори като пехливанин, неговата сила е другаде — във внезапните нападения и в точната и силна ръка, цяла Странджа знае, че той не пропуска изстрел и че със сабя може и бивол да съсече. А Вълчан само се поусмихваше и нищо не казваше.

Сега младият войвода прехвърляше през ума си хватките, които бе усвоил — най-много му допадаше една от тях — залавяш противника през кръста, но ръцете ти са обратно, като че той е надолу с главата, превърташ го и наистина с главата надолу го забиваш в земята. Кара Кольо, който едва стигаше до рамото на Вълчан, веднъж не на шега се уплаши — „Ще ми счупиш врата, ей!“. Али Пехливан не беше много висок и на него можеше да приложи тоя Кара Кольов „чалъм“. Имаше и други начини за борба, ще ги опита един след друг.

Конете на петнадесетте турци бяха навързани в единия край на поляната, само белият жребец на аянина пасеше свободно.

Като видя идващите хайдути, Али Пехливан тръгна през поляната — със силях, в който бяха набучени два пищова и два ножа, с пушка в ръка.

В това време хората му свалиха пушки от рамене и ги уловиха за стрелба.

Вълчан се обърна към придружвачите си и те се пръснаха в широка дъга зад него, като хванаха пушки в ръце, готови всеки миг по негов знак да стрелят.

— Хаиролсун[8]! — пръв поздрави аянинът. — Както се разбрахме, така ще бъде!

— Най-напред да свалим силясите! — вместо поздрав рече Вълчан и започна да разпасва силяха си от червена мешинена кожа, който тежеше от пищовите и ножовете.

Али Пехливан за миг-два се замисли, после тръсна глава и на свой ред взе да сваля силяха си.

Силясите останаха в росната трева.

Вълчан протегна ръка, като се обърна към хайдутите си. Един от тях — млад, бързоног — притича и му подаде вулия[9]. Войводата я разтвори, бръкна в нея и хвърли към аянина малък вързоп.

— Нося и зехтин — рече той и извади от вулията квадратно шише.

Али Пехливан разгъна вързопа и рече бързо:

— Аз спя с кеспети[10]!

— И аз! — рече Вълчан и започна да се разпасва.

Докато двамата сваляха дрехите си, придружвачите им, без някой да им каже, започнаха да приближават от двете страни в полудъги, уловили пушки за стрелба.

Когато Али Пехливан и Вълчан останаха само по кеспети, пръв войводата се намаза със зехтин и подаде шишето на аянина.

„… Ще ти натикам и двата крака в един чехъл!“ — повтаряше си Вълчан, като се пляскаше с длани по гърдите и бедрата.

Както бе по пехливански обичай, започнаха да се въртят в кръг и от време на време да поспирват, да се улавят за ръцете, като че така можеха да покажат един на друг кой колко е силен — и пак кръжаха, дебнеха се и се оглеждаха.

По празненства борбите на пехливаните се придружаваха със свирня на зурни, с ритмично биене на даули[11], с провиквания на встрастените зрители. А тук като че два тъмни облака се въртяха един около друг и всеки миг можеха да се сблъскат.

Най-сетне двамата се заловиха за ръце така, като че вече нямаше да се разделят — вкопаха крака, единият напъваше напред, другият гледаше да се извие встрани.

По-късно и сеймените, и хайдутите, като се опитваха да разправят за тая мълчалива, зла борба, щяха да се объркват — защото ту Али Пехливан политаше във въздуха, ту Вълчан се премяташе презглава и пак се изправяше и протягаше дългите си мускулести ръце. Аянинът стигаше до рамото на войводата, но беше пъргав, като че бе глътнал понапълнелия си корем, стъпваше на пръсти, косматите му гърди се покриха с пот. А Вълчан размахваше ръце около него, дебнеше всяка негова стъпка, гледаше да го докопа за кръста.

Толкова тихо беше на поляната, че се чуваше тропотът от нозете на борците по влажната още трева и тежкото им дишане.

Никой от зрителите не разбра как стана така, че Али Пехливан, както бе залетял към войводата, се превъртя — като че сам бе направил това около съперника си и тупна на земята, а Вълчан го натисна с две ръце за китките и му залепи плещите в земята.

— Евала, евала[12]… — произнесе аянинът обичайната дума, която означаваше признанието на победения, че е победен.

По празненства в края на борбата зурните започваха да пищят с все сила, даулите биеха до пукване. При борците идваше тоя, който ги бе поканил на борба и като вдигаше с две ръце едър, охранен овен с вързани предни и задни крака, мяташе го върху врата на победителя. Зрителите викаха — кой на турски, кой на български „Машалла[13]!“, „Да си здрав, юначе!“.

А тук всички мълчаха.

Али Пехливан се изправи бавно, очите му бяха кървясали като след преливане с люта ракия.

Вълчан дишаше тежко, сложил ръце на кръст, като че се канеше да заиграе ръченица. Лицето му — светло, сияещо — изразяваше радостта от победата.

Али Пехливан отиде при дрехите си и започна да се облича бавно.

Подсетен от него, и Вълчан взе дрехите си.

Когато запасваше силяха си, Али Пехливан наведе глава като бик, дишането му стана по-шумно, из устата му от време на време излизаше сподавено хриптене.

И сега, както в края на борбата, стана нещо, което никой от зрителите не можа да види добре.

Али Пехливан извади с дясната си ръка пищова, ала Вълчан го изпревари и стреля пръв.

Един от сеймените също посегна към пищова си, ала войводата и него изпревари — с втория пищов го простреля в гърдите.

— За Ненчо Чобана, за жена му Злата и сина им Георги… — тихо рече младият войвода и по-високо додаде: — За зверствата на Али Пехливан! Стреляйте, момчета!

Той се простря на земята, за да не пречи на стрелбата, а хайдутите изгърмяха като един човек, сеймените не можаха да се окопитят — техните изстрели отидоха нахалост. Ония от турците, които не бяха засегнати от пушечната стрелба, паднаха посечени от острите хайдушки саби.

shvatka.jpg

 

 

Един от конярите на Вълко Бинбела намери Вълчан — факийският първенец, който сега живееше в Созопол, го канеше на среща в чифлика на Атанас Чивга.

Като остави дружината на Стоян Байрактар, войводата веднага тръгна на път. От миналата година не бе виждал Бинбела и се питаше дали ще е същият унил и мрачен. След опожаряването на Караевренската кула и пропадане опита за създаване на българска държавица той се промени много, не кръстосваше вече Странджа, а в Созопол живееше уединено, малко хора влизаха в дома му.

Сега Вълко Бинбела святкаше с поглед — беше се завърнал от Цариград и бързаше да сподели с младия войвода каквото бе научил.

— Франца[14] насъсква султана срещу московците — говореше той, тръскаше побеляващата си глава и като се разхождаше по чардака на голямата чифликска къща, обясняваше: през хиляда осемстотин и втора година Селим III назначил за князе Александър Мурузи — в Молдова, и Константин Ипсиланти — във Влахия. Срокът на управлението им бил удължен на седем години. Най-сетне в Истанбул бяха разбрали, че честата смяна на князете се отразява зле и на поданиците, и на интересите на Турция. Сега обаче, в четвъртата година от назначаването им, султанът свали и Мурузи, и Ипсиланти без съгласието на Русия — както бе по Яшкия мирен договор от 1791 година. Обвини ги, че „играят по московска свирня“ — и сложи на тяхно място двама фанариоти, които смяташе, че са верни на Турция. Франция убеждаваше султана да тръгне срещу Русия. Войната още не е обявена, ала много няма да се забави. Турските власти спираха в Босфора руските търговски кораби, задържаха руски служители.

— Почне ли война между султана и руския цар — припряно говореше Вълко Бинбела, — тогава ще дойде нашето време…

Вълчан седеше в края на дългия миндер и гледаше оживеното лице на Бинбела — той беше гологлав (а обикновено чак до началото на лятото носеше самурен калпак) и както всички мъже от стария Бинбеловски род беше едър и строен, с дълги мустаци и силен, искрящ поглед.

— Какво трябва да правим сега? — най-сетне се обади войводата.

Вълко Бинбела спря, погледна го с малко смръщени вежди и рече сурово:

— Ще забием нож в гърба на султана, ще вдигнем цяла Странджа на оръжие. И не само Странджа. Ще повлечем с нас всички врагове на султана. Ето, Инджето вече е наш…

— Така е, наш е — отвърна Вълчан, но с такъв глас, че не се разбираше дали според него Инджето е „техен“, или не е.

— От кърджалиите най-силни противници на султана са Осман Пазвантоглу във Видин и Емин ага. Аз ще се запътя за Видин, а ти можеш да отидеш при Еминджика, ей го где е Хасково…

И Вълко Бинбела, като сниши глас, започна да обяснява какво да говори на Емин ага: турците кърджалии си правят едни сметки, българите, гърците или албанците, които са с тях — съвсем други. Пазвантоглу иска да стане султан, той преговаря с Франца, сече пари, събира данъци. А Еминджика заявявал, че рано или късно ще стане хазнатар на османската държава. През тази година Селим III за шести път се спогодява с кърджалийските главатари, дава им високи длъжности, иска да умири балканските земи, защото главната му грижа са сърбите — въстанието, което вдигна Кара Георги, се разгаря. Султанът произвел в чин капуджибашия[15] аянина на Бургас Дели Кадри и той преди няколко дни с хората си — всички конници — заминал срещу сърбите заедно с ордията на друг доскорошен кърджалия, помилван от султана — Исмаил Сирозлу (Серески).

Навярно султанът пак е изпратил хора да уговарят Емин ага да се помирят, за да го използува за потушаване на сръбското въстание.

Само султанът ли ще преговаря с кърджалиите, за да ги използува за свои цели? И българите съзаклятници има с какво да ги привлекат към себе си — ще им обещаят своята помощ за свалянето на султана.

Вълко Бинбела така беше убеден в това, което говореше, че повлия на Вълчан — наистина с кърджалиите може да се споразумеят за обща борба, дори да се разберат само за едно да не се нападат взаимно, и едните, и другите ще имат изгода.

— Емин ага — обади се войводата — има оръжейни работилници, може да ударим длани и да купим от него пушки и пищови. И сабите му не са лоши. И барутът също…

— С божия помощ тръгвай, войводо, към Хасково! — високо рече Бинбела и като владика с широк кръст отдалеч прекръсти Вълчана.

 

 

Прочутият сега кърджалийски главатар Кърджалъ Емин ага Балталъ̀ (Секирджията) някога бе пътуващ дребен търговец оцетар, който продаваше още памук, лук и грънци. Но щом времето се размири, Емин, когото още никой не наричаше ага, се заплете с кърджалиите, стана им съгледвач и със своя дял от плячката си купи чифлик в хасковското село Гидикли. Той обаче не се зае с мирен селски труд — отначало насъбра малък билюк[16], а след това цяла ордия — хиляда души на коне и мулета и близо хиляда пешаци — и ги поведе към Станимака[17]. За богатото селище се бе отправил и друг кърджалийски главатар, който водеше двеста души — Деверджиоглу. Емин — той вече бе станал ага, привидно се споразумя с Деверджиоглу заедно да оградят Станимака, но през нощта нападна хората му и ги изкла. На разсъмване дойде ред на Станимака — с викове, думкане на тюлюмбеци[18] и изстрели кърджалиите на Емин ага нахлуха в града. Натовариха двеста катъра с дрехи и съдове, отвлякоха колкото млади жени успяха да заловят, обраха парите, които изтръгнаха с бой и ятаган.

Това стана през 1793 година, когато кърджалийските билюци безнаказано кръстосваха и ограбваха Румелия. В Станимака оцеля една-единствена къща и повечето от жителите избягаха — както хиляди други семейства — във Влашко и Молдова.

В Гидикли — село, разположено на десетина километра северозападно от Хасково, където имаше чифлик — Емин ага издигна цяла крепост — с яки зидове и бойни кули, със сарай за себе си и за постоянно увеличаващия се харем, с подземни скривалища за плячката, която непрекъснато трупаше. Но кърджалиите, които Еминджика водеше, станаха толкова много, че вече не се побираха в Гидиклийската крепост, и той се премести в Пашакьой[19] — от другата страна на Хасково. Селото бе опустошено от разбойници, ала там се издигаше една римска кула — готова твърдина. Между Пашакьой и Хасково се простираше стара дъбова гора, в която можеха да се притаят цели билюци. И друго място за укриване имаше — един дълбок залесен дол край Олудере. А наблизо бяха гънките на Родопите.

Тук Емин ага издигна нови сараи, фурни, които вадеха хляб за няколко хиляди души, ковачници, барутчийници и работилници за оръжие, в които правеха пушки с дълги цеви — „кърджалийки“.

Насъбрал ордия от няколко хиляди кърджалии, Еминджика се опита да превземе Стара Загора, ала не успя. Тогава се отправи към Сливен — и там удари на камък, можа само да ограби и разруши Ямбол и да влезе в Жеравна. Не му потръгна и с Котел — трябваше да отстъпи пред пушечната стрелба и четирите топа, които котленци сами си бяха направили. Тогава той отиде на гости във Върбица на Чингиз Мехмед Герай, наследствен султан на преселените от Крим татари, чиято титла признаваха истанбулските султани — Гераите бяха потомци на Чингиз хан.

Мехмед Герай на широка нога посрещна кърджалийския главатар и неговите най-близки хора — гости ги, Емин ага получи като дар едно красиво момиче и бял кон. Най-важното бе, че Герай успя да убеди Емин ага да стане съюзник на Осман Пазвантоглу — двамата с помощта и на други кърджалийски билюци щяха да свалят Селим III. Султан щеше да стане Герай, който тържествено заявяваше, че ще направи Пазвантоглу велик везир, а Емин ага държавен хазнатар.

Осман Пазвантоглу разби тридесет хилядната армия на Пясли Мехмед паша и султанът тръгна по друг път — обяви амнистия за кърджалиите, като назначи главатарите на различни длъжности. Емин ага стана мютесалим (управител) на Хасково. Сега вече той можеше да си изгради голяма крепост — с няколко реда окопи и здрави кули, с място за десет хиляди конници. Една част от оръжейните работилници и ковачници, както и барутоливници той премести в новата си „столица“.

Ала Осман Пазвантоглу викаше във Видин всички кърджалийски главатари и Еминджика се отметна от султана.

И отново Селим III се опита да умири Румелия, отново не успя и пак обяви амнистия. В издадения за това ферман се споменаваше и Еминджика.

Години наред Емин ага ту приемаше милостите на султана и ставаше негов подчинен, ту се отмяташе.

Когато към Видин тръгна стохилядната армия на капудан-пашата[20] Хюсеин, Еминджика пак стана съюзник на Пазвантоглу. Султанската войска бе разбита и Еминджика тръгна да граби подред — Севлиево, Габрово. Не пощади и богатото село Арбанаси.

През есента на 1802 година новият пловдивски бейлербей[21] Али паша Тепеденли тръгна с голяма войска да умирява Румелия. Срещу Емин ага, който се укрепи в Гидикли, той хвърли арнаути. Но и тоя опит излезе неуспешен — в края на третия месец арнаутите трябваше да бягат към Пловдив. Наскоро след това Емин ага бе повишен от султана в аянин на Хасково — това беше четвъртата спогодба на Селим III с кърджалийските главатари.

Сега Еминджика бе в сговор със султана, но султански войски в Хасково нямаше.

 

 

Вълчан тръгна за Хасково заедно с байрактаря си Стоян Бербена — все е друго да усещаш сигурно рамо до себе си.

Яздеха кулести жребци и както винаги, и сега Вълчан не се чувствуваше добре на седлото — кога вървеше пеш, като че усещаше как земята се гъне под едрото му тяло, а на кон му се струваше, че и най-слабият вятър може да го повали. Байрактарят знаеше за нежеланието на войводата да бъде ездач и се шегуваше по пътя:

— От теб кърджалийски главатар не може да стане. Виждал ли си кърджалия пеш да ходи? Може на муле или катър да е, но да е на седло!

Колкото повече приближаваха към Хасково, толкова по-малко хора срещаха по пътя си. А веднъж срещу тях се зададе билюк конници. Че са кърджалии, личеше отдалеч — свиреха зурни, думкаха тюлюмбеци. Когато наближиха. Вълчан и Байрактаря спряха встрани от пътя. Бюлюкбашията яздеше начело — с висок два лакътя каук[22] от червено сукно, със златен гердан на шията и по една златна гривна на всяка китка. Конската амуниция и оръжието — дълга пушка, пищови и ножове — блестяха от сребро.

— Какви хора сте? — на български попита той, когато наближи и опъна поводите на коня.

Вълчан се преобрази на хрисим пътник, дори подсмръкна:

— Ябанджии[23] сме… Идем от Странджа, искаме да продадем на Емин ага дървени въглища.

— Въглища? — облещи черните си цигански очи бюлюкбашията.

— Трябвали му за ковачниците… — все така кротко, с приведени плещи, отговори Вълчан.

— Ха! — вирна глава бюлюкбашията. — Еминджика каквото му трябва, си го взема без пари!

— А тебе как те викат, аго? — тихичко попита Вълчан.

— Аз съм бюлюкбашията Кара Иван от Иробас!

— Чувал съм за тебе, бюлюкбаши… И за другите българи-кабадаии[24] при Емин ага.

Кара Иван се наведе от коня, внимателно огледа непознатия странджанец, който бе облечен в най-обикновени дрехи — с потури и аба. Едрият ръст на Вълчан му направи впечатление, а може би и острият блясък, който от време на време се появяваше в очите му.

— Ей, ти май не си никакъв въглищар!

— А какъв съм?

— Ти си знаеш… Върви при Еминджика, щом си си сложил главата в торбата!

— А ще ме пуснат ли в Хасково?

— Кажи, че аз съм ти позволил!

И Кара Иван омахмузи коня си.

Вълчан хвърли поглед след него, замисли се.

… Ще ми провърви ли с тоя Емин?

Сети се за приятеля си, другия Емин.

Ниският, подвижен Емин с тримата чичовци в Истанбул, вече бе важна личност във Високата порта — кятибин[25] на хазнатаря[26]. Без него Вълчан не би могъл да узнава пътя на хазната. А Емин не закъсняваше да се появи в Странджа, за да получи своя дял.

Няколко години вече Вълчан не бе ходил да зимува в Истанбул, при все че там имаше богато уреден дом половината от двойния, „чифте сарай“, който Емин бе издигнал за двамата. Във Високата порта наричаха приятеля му „Кара Емин“, защото налице бе въз чер, и той караше войводата също така да му вика.

Нашироко живееше Кара Емин — имаше три жени, канеше се да си вземе и наложница, търсеше някоя млада черкезка или грузинка.

 

 

В новата войска, която Султан Селим III създаваше, редниците се наричаха „нефер“ — и кърджалийските главатари така викаха на обикновените бойци от своите ордии.

Вълчан знаеше от Кара Кольо, че Емин ага през последните години събирал по седем-осем хиляди „нефери“, разпределени в билюци по петстотин души. Най-доверените от бюлюкбашиите били Кара Иван от Иробас. Пехливан Кузьо и Кара Георги. Кара Иван станал кърджалия, след като годеницата му се омъжила за друг. Той после си отмъстил — заклал пред очите й мъжа й, а нея отвел като наложница. Кара Георги при свада убил по-големия си брат, а Пехливан Кузьо не го свъртало на едно място — ставал ту борец, ту пътуващ търговец, ту най-обикновен разбойник обирджия. Сега и за тримата казваха, че имали по един волски тулум[27], пълен с жълтици, и още продължават да трупат — те увеличават имането на Еминджика и своето собствено богатство.

Вълчан се учуди на реда, който цареше в Хасково — при градските порти стояха с пушки в ръце десетина кърджалии, по улиците също се виждаха стражи, които се движеха по двама.

Най-голяма беше чаршията на тюфекчиите, след нея шумната ковашка чаршия. Колкото по-навътре в града отиваха Вълчан и Стоян Байрактар, толкова повече занаятчийски дюкяни се редяха от двете страни на улиците. Емин ага бе превърнал Хасково в огромна работилница.

Пред конака ги спря един кабадаия българин с червени шалвари, син каук и златни пръстени по ръцете. И с него Вълчан се разбра, както със стражите при градските порти — каза му, че Кара Иван от Иробас му е разрешил да влезе в Хасково и да се яви при Емин ага.

— Ще трябва малко да почакаш — рече кабадаията. — Еминджика е в Гювендилер, при гювендиите[28] — с усмивка завърши той.

Три дни Вълчан и Стоян Байрактар обикаляха Хасково — кабадаията българин, който се казваше Янчо Хайтата, ги настани в един хан и все намираше начин да ги срещне ту на една, ту на друга чаршия. Войводата се питаше за какво толкова се занимава с тях тоя кабадаия — дали искаше да им помогне като българин, или се грижеше за безопасността на Еминджика, като ги следеше.

На четвъртия ден в града се завърна бюлюкбашията Кара Иван от Иробас — с пушечни гърмежи и свирня на зурни, като че нападаше Хасково. На края на билюка се точеха редиците на мулета и катъри, натоварени с чували и сандъци.

Кое ли селище бяха ограбили?

Застанал пред една турска бръснарница. Вълчан оглеждаше и кърджалиите, и плячката им.

Кара Иван спря до него, разигра коня си на място, весело подвикна:

— Ей, въглищарю, да не си станал берберин?

— Ако трябва, мога да обръсна някого, само че с дълъг два лакътя бръснач! — показа се сега в друг образ войводата.

— Брей! Ами да стреляш можеш ли?

— Дай си единия пищов да опитам.

Кара Иван се засмя високо, извади скъп, целия обкован със сребро пищов и го подхвърли на Вълчан с дръжката напред.

Войводата улови пищова във въздуха, вдигна подсипника, за да провери дали има барут.

— По какво ще стреляш? — още повече се развесели бюлюкбашията.

— Хвърли си кесията нагоре и ще видиш какво ще стане — спокойно рече Вълчан.

— За таквъзи нишан[29] не съм чувал!

Кара Иван бръкна в силяха си, извади една кесия и я хвърли цяла копраля над главата си. Докато кърджалиите наоколо разберат какво става, кесията се пръсна във въздуха и към земята полетяха сребърни монети. Неколцина кърджалии скочиха от конете си и започнаха да ги събират, а Кара Иван им викна със строг глас:

— Не ги пипайте! Те са за майстора на тоя изстрел! — и той по-ниско рече към Вълчана: — Аферим[30]!

Войводата стоеше на мястото си с димящия пищов в ръце. Рече само към бюлюкбашията:

— Нека хората ти съберат парите. А пък аз, да знаеш, не съм никакъв въглищар.

— Отгатнах те още като те видях първен път… — замислено рече Кара Иван.

 

 

На другия ден към обед задумкаха тъпани, запищяха зурни — Еминджика тържествено се завръщаше в своята „столица“. От двете му страни яздеха другите двама прочути бюлюкбашии — Пехливан Кузьо и Кара Георги от Новозагорско, оня, който бе убил по-големия си брат.

Зад тях, седнали по мъжки на седлата, яздеха десетина отбрани гювендии и още толкова накичени с гривни и обеци момчета. След това се появи двойната редица на кабадаиите от личната охрана на главатаря — стотина души с богати облекла, със злато и сребро по дрехите и по оръжието.

Емин ага стърчеше над всички — и от седлото личеше, че е висок към два метра, с гърди, широки два лакътя. Шалварите и джамаданът[31] му бяха от гълъбово сукно. Само каукът бе от зелен плат с извезани със злато по него арабски букви — заклинателен израз, подсказан от най-стария ходжа в Хасково. Главатарят бе кьосав, имаше рядка кестенява брада. Лицето му бе с изпъкнали скули, големи челюсти и високо чело е врязани в него дълги бръчки. На години бе към петдесетте, но от едрото му тяло и най-вече от хищните сини очи се излъчваше зла сила. Той обичаше да се сражава със секира и затова му викаха Балталъ Секирджията.

Ботушите му от жълта кожа стигаха чак до бедрата — те бяха подковани със сребърни налчета. На дясната му ръка подскачаше от движението на коня голяма златна гривна, а вратът му бе украсен със златен гердан.

Като го гледаше. Вълчан преценяваше, че в пехливанлък лесно ще може да го превърти във въздуха, макар да бе едър. Младостта бе на негова страна и той изпита чувство на превъзходство. А и смешни му бяха тия гривни и гердани, това злато и сребро, което се набива в очите. Златото има сила — но тя е скрита и трябва да се използува, когато е необходимо, а не да се показва, за да смайва бедните хорица.

Пред конака тридесетина спешени кабадаии се бяха наредили в дълга редица.

Емин ага скочи от коня си и вирнал глава, тръгна между телопазителите си. Сега зурните най-силно пищяха и тъпаните най-силно биеха.

 

 

Емин ага седеше с кръстосани крака в средата на дебел килим — единствената вещ и украса на голяма джамлия стая. Посетителят нямаше къде да седне, трябваше да стои прав пред килима. И когато получеше разрешение да подвие крака, той щеше да стри това върху дъсчения под, защото едрият кърджалийски главатар заемаше по-голямата част от килима. По един и същ начин Еминджика се отнасяше и с малкото престрашили се да дойдат при него просители, и със своите помощници — той държеше хората на разстояние, дори най-близките от билюкчиите му, като тримата българи, не бяха сигурни в утрешния ден. Само по време на угощения и веселби се отпускаше, пляскаше заедно с другите с ръце, когато гювендиите извиваха тела в кючек, и пиеше без мярка.

Вълчан стоеше прав, с отпуснати ръце. На един дъх бе казал каквото Вълко Бинбела му поръча — че странджанските съзаклятници предлагат на хасковския аянин съюз срещу султана.

Емин ага местеше студения си син поглед от едно към друго стъкло на дългите и тесни прозорци, които заемаха една от стените, най-сетне очите му се отправиха към Вълчана и той попита на български:

— Ти ли си тоя странджански Вълчан, който обира султанските хазни?

— Аз… — усмихна се войводата.

— И какво си правиш парите?

— Пазя ги за стари години, кога няма да мога да прибирам султанско злато — усмихна се Вълчан.

— Млад си, а мислиш за старост!

— И за възкресяване на българското царство мисля…

— Я виж ти! — не скри учудването си Еминджика. — И вие ли, българите, като сърбите… Хм… Че тогава за нас какво ще остане — само оглозгани кокали ли?

— Нашата държавица ще е в Странджа, на Истанбул никой няма да ви се бърка.

— Брей! Лесно раздаваш земя.

— Знаем за пазарлъка ти с Герай. Знаем и за неговата спогодба с Осман Пазвантоглу. Ако не се разберем сега, може да ви подложим крак…

— Ааа! — раздвижи рамене Еминджика, като че се канеше да става, но не помръдна от мястото си.

— Зле ме разбра. Емин ага. Не те плашим, само ти казваме какво може да стане.

— Колко билюка можете да изкарате? Ама като моите билюци, по петстотин нефери.

— Двадесет или тридесет — без да се замисли отвърна Вълчан.

— Не приказваш ли на вересия?

— Сам можеш да пресметнеш колко български села има в Странджа. Само че оръжието ни не стига и искаме да купим от тебе. Ще платим в ялдъз-алтъни[32].

Емин ага завъртя глава, поусмихна се:

— А, туй е вече друга работа. Щом ще се пазарим, тогава може пък аз да купя от вас дървени въглища… Седни ей там, в края на килима, хем ще си по-близо до мен.

Такава милост Емин ага, самовластният господар на хасковския край, човекът, който имаше подръка близо десет хиляди кърджалии, проявяваше много рядко — и за тая му постъпка дълго се говори, защото, при все че никой нямаше в стаята, зад вратата слухтяха кафеджии и слуги, които разнасяха новините из конака, из сарая, из цяло Хасково.

 

 

Много думи трябваше да изприказва Вълчан, за да се отърве от станалия любезен и гостоприемен Емин ага — кърджалийския главатар искаше да му покаже какво може да изпита в Гювендилер — селото на удоволствията. Той повтори и потрети, че имал годеница, която го чакала да се върне, щял да вдига сватба. Войводата не лъжеше, защото бе решил да се ожени за Лиляна и да я изпрати заедно със семействата на двете си сестри оттатък Дунава. Зиме и той щеше да ходи там.

Еминджика се съгласи с Вълчан, че няма по-хубави жени от българките. Гъркините са за ония, които не разбират от жени и които вярват на стари приказки. Може някога да е имало хубави гъркини, ама сегашните не струват. А черкезките са диви котки — те са за стамбулските паши и бейове, които, за да не заспят, имат нужда от тях в харемите си. Първата жена на Еминджика бе българка — Гюзел Гергана — и той не скъпеше думите си за нея, при все че харемът му броеше повече от четиридесет наложници, а в Гювендилер неколкостотин жени само чакаха да даде знак, за да се хвърлят на врата му — те бяха за неговите приближени и за приятелите му.

С подаръци — два пищова и пушка кърджалийка, направени в работилниците на Еминджика — Вълчан напусна Хасково.

Стоян Байрактар, който чакаше войводата в хана, гдето бяха отседнали, като го видя, че се задава, въздъхна:

— Е, най-сетне! Ще си вървим ли?

— Домъчня ти за Странджа, а? — усмихна се широко Вълчан.

Стоян Байрактар не отговори.

И на двамата им беше домъчняло за Странджа, при все че бяха се откъснали оттам само за две седмици.

… Слънцето бяга през заснежена, звънтяща от тишина букова гора. С него бяга и Вълчан — краката му са олекнали, но в гърдите му въздухът намалява и той все по-трудно си поема дъх.

Изведнъж слънцето се заплита в клоните на стар бук.

Заплитат се и краката на Вълчан, ала вместо да ругае, той с облекчение си казва: „Свърши се, няма повече да бягам!“.

Като се събуди, той дълго гледа потъмнелите греди на тавана — беше в своя чифлик, който се водеше на името на Атанас Чивга, но не беше спокоен. При най-малката опасност можеше да избяга през няколкото изхода и по тайни пътеки да поеме към горските си скривалища.

Какво означаваше тоя сън?

През целия ден бягащото слънце не изчезваше от съзнанието му. А вечерта дойде Стоян Байрактар и му разказа за Инджето.

Преди няколко дни на Света Троица в Урумкьой — Гръцкото село[33] — пристигнали султански бирници да събират данъците. Научил за това Индже войвода и решил да отърве селяните от другите села, гдето бирниците щели да отидат. Когато той се появил в Урумкьой на белия си кон, мухтаринът[34] Янаки стрелял и го ранил тежко. Хайдутите отнесли войводата си в черга, препасана на два коня. Сега Инджето се лекува при леля си, ала къде живее тя. Стоян Байрактар не бе узнал.

Вълчан само поклати глава и нищо не каза. В себе си обаче се врече да открие ранения войвода и да го навести.

Бележки

[1] Аян(ин) (тур.) — букв. „знатен“, „виден“. Почетна титла на градски първенец.

[2] Сеймен(ин) (тур.) — турски военен полицай.

[3] Евет (тур.) — да, така да бъде.

[4] Бюлюкбашия (тур.) — началник на билюк (дружина).

[5] Гьоктепе — сега с. Звездец.

[6] Тюфекчия (тур.) — майстор или търговец на пушки.

[7] Чалъм (тур.) — умение, похват.

[8] Хаиролсун (тур.) — поздрав, който означава „На добро да е“.

[9] Вулия (нгр.) — кожена торба.

[10] Кеспети (тур, диал.) — къси кожени панталони на борци.

[11] Даул (тур. диал.) — тъпан.

[12] Евала (тур.) — „хвала ти“ (в смисъл на зачитане, уважение).

[13] Машалла (тур.) — браво.

[14] Франца — става дума за Франция.

[15] Капуджибашия (тур.) — султански адютант.

[16] Билюк (тур.) — дружина.

[17] Станимака — дн. Асеновград.

[18] Тюлюмбек (тур.) — малък тъпан.

[19] Сега с. Войводово.

[20] Капудан-паша (тур.) — командуващ османската флота.

[21] Бейлербей (тур.) — длъжностно лице начело на голяма военноадминистративна област.

[22] Каук (тур.) — островърха шапка с качулка.

[23] Ябанджия (тур.) — другоселец, чужденец.

[24] Кабадаия (тур.) — буквално „неизпечен още юнак“. Така наричали българите в кърджалийските ордии, които обикновено били телохранители на главатарите.

[25] Кятиб(ин) (тур.) — писар.

[26] Хазна (тур. от араб.) — държавно парично съкровище.

[27] Тулум (тур.) — торба от животинска кожа.

[28] Гювендия (тур. диал.) — развалена жена.

[29] Нишан (тур.) — белег, знак, мишена.

[30] Аферим (тур.) — Отлично! Браво!

[31] Джамадан (тур.) — къса горна дреха без ръкави; елек.

[32] Ялдъз-алтън (тур.) — жълтица.

[33] Урумкьой — сега с. Индже войвода.

[34] Мухтар(ин) (тур.) — селски кмет.