Димитър Мантов
Хайдути шетат по море (2)

По верен човек, Кара Емин съобщи на Вълчан: до четири седмици хазната с данъците от Влашко и Молдова ще се появи към Източния Балкан. Най-добре е там някъде войводата да я пресрещне.

В село Ченге^[1] Вълчан имаше стар ятак — Стефан Чобана. Лете Чобана не се прибираше в село, беше на кошарата си край брега на Луда Камчия.

Този път где ли щяха да пресекат планината султанските хора с хазната?

Войводата прехвърляше през ума си местата, които познаваше на пръсти — Голишкия проход, пътищата през Козя река. Дюлинския проход. Както и да умуваше обаче, отдалече нищо не можеше да отгатне и той вдигна цялата дружина.

Отдавна не бе кръстосвал Източния Балкан и тръгна с желание — обичаше тамошните стари дъбови и габрови гори, примесени с осен, брекина, явор, бряст, леска и липа. Многобройни потоци и рекички течаха в зашумените долове, имаше и няколко малки водопада. В един от тях — Скока — през августовската жега Вълчан се бе разхлаждал дни наред. Повечето върхове бяха заоблени и не много високи. От Каменяк в ясно време се виждаха морето и северните склонове на планината.

Вечерта на втория ден спряха при кошарата на Стефан Чобана. Той беше слаб, но жилав тридесетгодишен мъж с весели пъстри очи и черни мустаци.

— Нечаканите гости са по-лоши от турци — смееше се той и от сърце се радваше на Вълчан и на момчетата му.

Докато хайдутите търсеха места за нощуване в края на кошарата, под сушините, Чобана отиде и хвърли серкмето^[2].

Вълчан раздуха огъня в огнището и сложи върху големия триножник най-големия съд, който видя — почерняла от саждите харания, в която можеше да се приготви чорба не за петнадесет, а за тридесет човека. Напълни я наполовина с вода и зачака ятака да се върне.

Стефан Чобана донесе пълна кошница — няколко едри клена, кротушки, бяла риба.

— Ще има и за чорба, и за печене върху камък — рече той и се зае да корми рибата.

Вълчан му поливаше, като гребеше с прерязана кратунка от закачения до огнището медник и го разпитваше за пътищата наоколо — напоследък по кои от тях най-често минават турци, кои са вървища на кърджалиите, отгде вървят селяните от близките села.

Чобана отговаряше подробно, от време на време попоглеждаше войводата, но не го питаше какво е намислил.

— Стефане — неочаквано изви глас Вълчан, — готов ли си да си обръснеш мустаците?

— Ха! Че защо? Да не съм загубил бас с тебе?

— Ще те водя на сватба — позасмя се Вълчан — и мустаците ти само ще объркат работата.

— Нищо не разбирам — призна си ятакът. — Я не си скъпи приказките, ами кажи какво ще правиш.

Вълчан отново гребна от медника, поднесе кратунката към устните си и с наслада пи от сладката изворна вода. Колкото остана, той лисна върху глинения под и каза високо:

— Хайде, и тоя път да ни върви като по вода!

 

 

Той знаеше кои от хайдутите са бързоноги и изпрати четирима по съседните върхове. Уговорката им бе, щом се зададат големи „тумби“ пътници, да запалят огън от влажно сено, за да се вдигне висок дим.

А Стефан Чобана отиде в село да донесе сватбарски дрехи — за невяста и за момък.

 

 

Такава сватба рядко можеше да се види по околните села — булката окичена с няколко наниза жълтици, момъкът с висок самурен калпак. Сватбарите десетина момци, закичени с големи китки — си подаваха един на друг голяма писана бъклица и се провикваха така, че пълнеха доловете край пътя с гърмел. Имаше и сватбено знаме, и петел, само гдето кумът (Стоян Байрактар) беше без кумица.

Сватбите обикновено ставаха от късна есен до началото на великия пост — Сирни заговезни — и затова някои от редките пътници из Голишкия проход, като опитваха от бъклицата, подхвърляха:

— Рано сте я започнали тая сватба, още гроздето не сме обрали!

— Рано и ще я свършим, та да си гледаме работата — отвръщаше кумът, а невястата криеше лице в бялото було.

Сватбата спря при една чешма с два железни шурнара и каменно корито.

Не трябваше много да чакат — двадесетината конни сеймени, които караха девет катъра, натоварени с тежки кожени дисаги, скоро се появиха по пътя от север.

Сейменбашията беше четиридесетгодишен намръщен турчин — той зорко оглеждаше хората, които срещаха, и местата, през които минаваха. С хората си бе прекосил Делиормана мирно и тихо, оставаха му още две опасни места — Балканът и Сакара. Малко хора знаеха, че сеймените пренасят султанско злато и сребро. Там, където спираха за нощуване, сейменбашията обясняваше, че цяла година са били на служба в Силистра и сега с багажа си се прибират в Одрин. Той можеше да вземе тройно повече сеймени за охрана, ала тогава вече хайдутите можеха да се усъмнят и да ги нападнат.

Така се успокояваше сам Исмаил ага, като не преставаше обаче да се взира във всеки срещнат и във всеки храст край пътя.

Спрелите при чешмата сватбари още от първия поглед му се пориха съмнителни — закъде са тръгнали пеша? Защо са само мъже? Вярно, има булка, ала тя така си крие лицето, че не може да се разбере черна ли е, бяла ли е.

Кумът отиде при сейменбашията в дясната ръка с бъклица, в лявата с павур.

— Буюрунис, аго! Ракия, шарап^[3], каквото ти душа иска!

Исмаил ага се поколеба, но пое павура. Един от сеймените грабна писаната бъклица.

— Няма ли да си напоите конете? — продължи „кумът“ Стоян Байрактар. — Че и катърите… А и да замезите.

Един от сватбарите вече разгъваше голяма бохча върху каменната плоча, с която бе покрита чешмата — с нея бе завързана медна тава, пълна с печено овче месо.

Друг от момците сватбари започна да реди край тавата сахани с лятна туршия и парчета наденица.

— Ха наздраве! — викаше „кумът“ и подаваше на сеймените втора бъклица с вино и друг павур с ракия.

Сеймените един след друг скачаха от седлата и наобикаляха чешмата. Конете им сами се наредиха да пият вода от дългото каменно корито.

Исмаил ага опъна няколко глътки, взе от овчето месо, задъвка и отново зорко заоглежда сватбарите. Ракията му се услади, ала си каза, че не трябва много да се бавят край тая чешма — ще хапнат надве-натри, ще опитат виното и ракията (тук нямаше кой да ги види, че нарушават Корана, а и повечето от хората му тайно пиеха) и ще бързат да замръкнат от другата страна на Балкана.

— Аго, на нашите сватби булката и младоженецът целуват ръка на по-старите и по-тежки гости — обади се „кумът“ и подтикна напред младоженците.

Исмаил ага стоеше малко настрана, младоженците приближиха до него и едновременно се наведоха в поклон. Ала вместо да му целунат десница, го уловиха за двете ръце, а „кумът“ му запуши устата в кърпа. Той не успя дори да ритне — вързаха и ръцете, и краката му.

В това време сватбарите извадиха саби и започнаха да секат сеймените. Захвърлил бялото було. Стефан Чобана измъкна ятагана на сейменбашията и влезе в схватката с него.

Вълчан и Стоян Байрактар с ножове в левите ръце и саби в десните отиваха там, където срещу един от хайдутите бяха по двама сеймени.

— Предайте се, аз съм Вълчан войвода, от мен отърваване няма! — викаше на турски младият войвода и оцелелите сеймени започнаха уплашено да се озъртат.

— Чабук^[4], чабук! — подканяше ги Стоян Байрактар и връзваше ръцете на ония, които се предаваха.

 

 

Вързаните сеймени заедно със сейменбашията останаха да лежат край чешмата, а хайдутите яхнаха конете им и подкараха деветте натоварени с кожени дисаги катъра по пътища, които само Вълчан знаеше. И в Източния Балкан той имаше тайни места за укриване на своя дял от плячката — пещери, чиито входове бяха така скрити, че само оня, който знае знаците, може да ги намери сред шубраци и камънаци.

 

 

След френската победа при Аустерлиц^[5] султан Селим III потърси приятелството на Наполеон. Ахмед ефенди, един от най-близките сътрудници на султана, бе изпратен посланик в Париж, а в Истанбул пристигна генерал Себастияни, известен като върл русофоб.

Новите победи на Наполеон и окупацията на Прусия от Франция.

А тя искаше Вълчан да разбере колко много е зажадняла за свой дом и свое семейство — да народи деца, да подреди и развесели къщата, която ще издигнат край Браила.

— Ще имаме много земя — говореше той, — няма да е както тук, да кореня тръните, та да открадна от гората някоя нивка…

А искаше да й каже, че има и много злато, сребро и скъпоценни камъни, на повечето от които не знае каква е цената, но че ще вземе от скритото на тайни места имане само колкото им е нужно да уредят дом и да живеят спокойно. Останалото богатство — все едно че не е негово, — ако той не може, други след смъртта му ще го похарчат, за да се освободим и ние от османците. Ето сега в оръжейните работилници в Хасково майсторят пушки кърджалийки, пищови и саби за странджанското съзаклятие. Златото от последната ограбена хазна ще се превърне в сила — с голи ръце срещу сеймените, еничарите и новите султански бойци — неферите — не можеш да излезеш.

Вълчан говореше, че от Димитровден до Великия четвъртък ще е при нея, в дома им оттатък Дунава, но през пролетта, като запее хайдушкото пиле — нека не я лъже, — не ще може да се свърти вече на едно място.

— Ами тебе там кой ще те пази? — питаше той.

— Ако сама не се пазя, няма кой да ме опази! — с твърд глас отвърна тя. — А и нали сестрите и зетьовете ти ще са там…

Пак замълчаха. Седяха един до друг, нямаше как да надникнат в очите си, а това така много се искаше и на двамата.

— Вълчане — поде полекичка Лиляна, — за тебе казват, че си много богат. А като си богат, свидлив ли си?

— Други ще ти кажат какъв съм. Не си хвърлям парите на вятъра, ама не държа всяка жълтица в девет възела.

— … Защото богатите са свидливи — не се стърпя и доизрече мислите си момичето.

— За да намериш пред себе си, трябва да оставиш след себе си — позасмя се Вълчан. — Не се бой, няма да въртиш къща с една ока брашно. Господарството става с даване, а юначеството с биене.

Той сложи ръка върху раменете й, а тя се облегна на него. Косата й дъхтеше на прясно окосено сено и както преди час, и сега двамата се прилепиха един към друг — засмяха се, тя рече закачливо:

— Добър, добър, та чак не струва!

— Аз ли? Сега ще видиш…

— Недей…

Ала вече дъхът му цялата я обливаше и думите изчезнаха от съзнанието й.

 

 

Мъчно му беше, че бате му Костадин не склони да се пресели във Влашко, но нямаше за кога повече да отлага и Вълчан прати вест на сестрите си да тръгват. Атанас Чивга щеше да доведе Лиляна до чифлика — там я чакаха Вълчан и брат й Стоян Байрактар, който щеше да прекара зимата с тях.

… И запъплиха волските коли на север. Всичко ставаше така, както Вълчан го бе решил и обмислил — от Ченге трите коли образуваха малък керван.

Дунава минаха на салове, за които Вълчан плати скъпо, защото трябваше да прекарат и колите с воловете — зетьовете му не искаха да ги продадат, при все че войводата щеше да им купи други в Браила.

А Георги Сливналията широко отвори вратите на богатия си дом — той имаше две къщи — стара и нова, по на два ката, с много стаи в един и същ двор. Старата къща предостави на Вълчан и на зетьовете му. Съгласи се да стане кум — да вдигнат сватба, за която дълго ще се говори не само в Браила, но и в околните селища, гдето живееха българи.

В Браила влашка реч рядко се чуваше — градът бе препълнен с българи. Руските войски още не бяха дошли — очакваха ги скоро да се появят. С Георги Сливналията се разбраха да представя Вълчана за син на своя сестра — търговец от Сливен, който ходел по панаирите, а сега поради размирните времена решил да се засели във Влашко.

 

 

Кой може да спре стихията на сватбарското шествие?

В чудо се видяха ония, които се случиха на пътя на голямата сватба — от дома на Георги Сливналията до най-голямата в Браила черква и след това — пак в просторния двор на богатия българин. След шествието на закичените с варакосани китки сватбари трополяха двуколки с бъчви — по-малките с ракия, по-големите с вино. Десетина мъже пълнеха паници с ракия и вино, други десетина раздаваха на срещнатите по пътя късове овче и телешко месо и кълки от кокошки и пуйки — да ядат и да пият браилчани и да помнят кога роднината на Сливналията се е женил…

— Как му е името на младоженека?

— Ами невястата отгде е? Кой я е закичил с толкова златни нанизи?

— Ей, тоя младоженек не прилича на търговче, по̀ му приляга сабя да върти…

— Пепел ти на езика! Ти не си ли българин? Какъвто и да е — наш е!

— Вярно, че е наш, не се скъпи за сватбата си…

— Ама хубава е невястата!

— А младоженекът може с една ръка биволска кола да помести.

Приказваха, одумваха българите — стари и нови преселници в Браила, — но на всички им беше радостно, че техен сънародник вдига такава богата и весела сватба.

В разгара на сватбата Стоян Байрактар прошушна на Вълчан: от един странджанец, ятак на Инджето, научил, че верни хора са пренесли войводата тук, във Влашко, но къде — той не знаел.

— А Кара Кольо с него ли е? — улови за десницата байрактаря си Вълчан.

— Може да е с него…

Вълчан повече не разпитва, при все че му беше домъчняло за някогашния му байрактар и учител по пехливанлък.

… Ех, Кольо, побратиме, къде ли те е запиляла и тебе черната ни орисия?

И сред веселбата на шумната сватба Вълчан се почувствува сам. Какво наистина ставаше с него? Колко време ще се свърти на едно място? Не лъжеше ли и себе си, и Лиляна, и кума — щедрия, великодушен бай Георги Сливналията?

Кой е най-близкият на хайдутина — брат му, жена му, децата му или вярната му сабя?

Да, сабята е най-вярната посестрима, защото пушката може да откаже да гръмне, ако барутът не е сух или ако нещо в нея не е в ред. И пищовите могат да засекат. Но сабята — това е наказващата десница на българина, станал хайдутин, който, откак сме загубили царството си, е имал един-единствен път — да се уповава на себе си, на силата си и на желанието си за мъст…

Вълчан не помнеше някога да се е напивал до забрава. На ракията не можеше да търпи лютивината, колкото и да бе отлежавала, а виното му харесваше до един-два пахара — да пиеш дотогава, докато усетиш, че се затопляш и че някаква нова сила се появява в тебе. След няколко преливания той разбра, че тая сила е само едно повишено настроение, че понякога и без да е пил вино, само с думи може така да се въодушеви.

Сега виното заменяше думите, песните, които сватбарите пееха, го връщаха в Странджа (двете му сестри се редуваха, те запяваха и водеха по себе си и другите сътрапезници).

… Отгде е тоя дъх на зеленика?

Той седеше в средата на дългата, простряла се по големия чардак трапеза и се питаше кое го връща в Странджа. Не съзнаваше, че са мислите му, които бяха все там, по върховете на планината, която българи от други краища не можаха да нарекат планина, викаха й равнина.

Думите сега нямаха никакво значение. Той виждаше с вътрешния си поглед полегати склонове, меки възвишения, бели скали и чуваше невидими потоци.

Лиляна го улови за ръката. Нищо не му каза, само го погледна — и в очите й той прочете въпрос: „Къде си?“

— Тук съм — на глас й отвърна той. — Двамата сме…

Ала двамата бяха заедно, докато се пукна пролетта. На Георги Сливналията, Вълчан остави десет кесии злато — да купи земя, да направи три къщи, и трите еднакви — за сестрите му и за него. А една кесия да задържи за себе си.

— Ще стигнат ли? — попита той, като се стягаше за път.

— Ако не стигнат, като се върнеш, ще ми се издължиш. Имам ти вяра — рече бай Георги Сливналията.

И Вълчан, както не обичаше да язди кон, тоя път с желание се метна на седлото.