Димитър Мантов
Хайдути шетат по море (3)

В началото на 1807 година руските войски излязоха на дунавския бряг — в техни ръце вече бяха Яш, Акерман, Галац и Букурещ. Султан Селим III не можеше да се справи с еничарите, които се бунтуваха, със сърбите, които бяха вдигнали въстание заедно с българите от поречието на Българска Морава, с бунтовете на пашите и затова гледаше да избегне бойните действия с Русия. Войната все още бе само формално обявена.

Вълчан с бърза езда прекоси Балкана. В чифлика на Атанас Чивга навярно бе пристигнал пратеник на Кара Емин — истанбулският му приятел винаги в началото на пролетта, когато пътищата се размразяваха и хазните тръгваха към Цариград, имаше за него добра вест.

И друго го караше да бърза — сделката с „другия Емин“ — както в себе си наричаше Вълчан хасковския „малък султан“ — трябваше да бъде уредена докрай — златото бе във войводата, а оръжието — в кърджалийския главатар.

Когато войводата пристигна в чифлика на Атанас Чивга, там го чакаше вест: тази година хазната няма да бъде пренесена по суша, сам великият везир е наредил да бъде прекарана по море — от Варна до Истанбул.

По море?

Вълчан можеше да плува, дори няколко месеца бе си изкарвал прехраната като рибар. Ала морето за него оставаше огромна загадка — какво се криеше зад тая грамада от вода. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че морето го привлича — с необозримостта и неизвестността си, със синевата, която се променя и може да стане масленозелена.

Само с това ли?

Ами тихите залези, когато повърхността на морето е като огледало — виждаш и себе си, и небето, и дори онова, което е било само в мислите ти…

 

 

Хазната щяла да бъде превозена от Варна до Истанбул с гръцки кораб, който те пренася стока на различни търговци.

На търговец ли да се престори?

Не, ще се усъмнят в него — още повече че ще бъде сам. Кара Емин го бе предупреждавал няколко пъти — в Истанбул смятат, че той, Вълчан, е истински „карагьозчия“^[1] и че може да се престорва, на какъвто иска — от мечкарин до паша^[2].

… Хасан ага винаги ще повярва на Кьор Хасан ако не за друго, поне за това, че и двамата са мюсюлмани и че трябва да се спазва Коранът, според който правоверният има пет задължения и едно от тях е да се прави благодеяние на брата по вяра.

Вълчан си спомняше онова, което Кара Емин му бе обяснявал за тяхната вяра.

… Ще стана Кьор Хасан! — реши той.

 

 

Беше началото на месец май, морето още бе неспокойно и малцина се решаваха да тръгнат на път. Във варненското пристанище имаше десетина мауни и още толкова гръцки кораби „скафо“, каяци и гемии.

Млад турчин — едър, но с превити рамене, — като се подпираше на тояжка, защото единият му крак беше по-къс от другия, се появи при гръцкия кораб, който щеше да пренася хазната.

Гъркът, собственик на кораба, изпрати дошлия при един възрастен ага, който бил наел кораба до Истанбул.

Агата, шкембелия, привидно отпуснат турчин със зелена чалма, седеше на един сандък на палубата и пушеше чибук.

— Брате по вяра — на турски заговори Вълчан, като се превиваше на две и се подпираше на дряновата тояжка, — всички джинове^[3] бяха против мен, нападнаха ме разбойници, взеха ми стоката и сега нямам пари да платя завръщането си в нашата пресветла столица.

Възрастният турчин отдалечи смукалото на чибука от устата си и се замисли.

— Брате по вяра, помогни ми, защото може да стане така, че и аз някой ден да ти помогна… — с умолителен глас продължи Вълчан, като гледаше агата с чист, откровен поглед.

— Така е — промърмори Мехмед ага, — на брат по вяра не се отказва. Ама ако нещо не е в ред, не ми връзвай кусур, може и на въжето да увиснеш. И това пак ще е в защита на правата вяра.

— Знам, знам, и ще ти бъда вечно благодарен…

 

 

Корабът трябваше да тръгне сутринта и дотогава Вълчан не можа да заспи — ту му се струваше, че сеймени трополят по палубата, ту в леката дрямка пред него се появяваше Мехмед ага, който най-спокойно разпореждаше да го обесят на главната мачта.

В торбата, с която войводата бе дошел, имаше парче пита, похлупци със сирене, няколко сушени риби, голяма кратуна с вода и „циганска“ бургия — дълга, с широки нарези.

Той лежеше на късото чердже, което си носеше вместо молитвено килимче, и се превърташе ту на лява, ту на дясна страна, като опираше глава на подвит лакът.

Отново и отново Вълчан премисляше всичко, като мърдаше пръстите на дясната си ръка — пресмяташе по колко от неговите хайдути щяха да чакат на уговорените места.

По небето плуваха тънки облаци, месечината остър бял сърп — се криеше зад тях.

Вълчан търпеливо чакаше.

Вятърът насъбра облаците, месечината изчезна. И тогава Вълчан безшумно, като стъпваше на пръсти, се спусна в трюма. През деня бе успял да хвърли поглед вътре, видя где са буретата с прясна вода — сега и слепешком можеше да стигне до тях.

Освен бургията с едрите нарези в пояса си бе пъхнал голяма връзка с кълчища.

В трюма се чуваше как вълните се разбиват в кораба. Друг шум нямаше и Вълчан, като се прилепи към първото буре, започна да пробива дупка в задното му дъно. Когато водата подмокри ръката му, той бързо пъхна кълчища и я запуши така, че тя можеше само да сълзи.

И четирите бурета той проби и запуши дупките с кълчища.

След това ги натика плътно до дъсчената стена.

Когато се качи на палубата, първата му работа беше да хвърли в морето и бургията и кълчищата. След това отново зае мястото си на протритото чердже и се зави с вълнената си аба.

 

 

На разсъмване пристанището се оживи. И на кораба се разщъкаха — моряците гърци проверяваха въжетата и платната.

Корабът беше от типа „трекандини“ — бързоходен, с няколко платна, които бяха така разположени, че само опитни моряци можеха да се справят с тях.

Мехмед ага се появи на палубата с бавна, люлееща се походка. В сънния му вид имаше нещо заканително и Вълчан бързо се скри зад купчина въжета.

Агата отиде до мостика и заразпитва нещо гърка, собственик на кораба — говореше с нисък глас и от време на време хвърляше погледи към пристанището.

По двете поставени една до друга широки дъски, които свързваха кораба с пристана, в тънка редица се появиха неколцина млади, напети турци — всички с жълти еминии, червени пояси и бели чалми.

Вълчан започна да ги брои наум: трима, четирима, петима…

Бяха точно единадесет души. Първият, който ги водеше, имаше необикновено дълги, засукани встрани мустаци.

Вълчан неволно се усмихна — преоблечени, сеймените личаха по-добре, отколкото, ако бяха с обичайните си дрехи. А тоя, с големите мустаци, явно им беше онбашията^[4].

Докато сеймените се качваха на кораба, по калдъръма на пристанището изтрополя голяма кола, закрита с кожено чергило, теглена от коне.

Мехмед ага замаха с две ръце и преоблечените сеймени начело с онбашията хукнаха обратно по широките дъски.

Коларят отвори вратата и се качи вътре. Сеймените по двама хващаха дръжките от ковано желязо на тежки черни сандъци и ги носеха към кораба. Последния, шестия сандък мъкнеха коларят и онбашията.

За да не будят любопитство, преоблечените сеймени бяха дошли без оръжие. Едва когато корабът опъна платна. Мехмед ага нареди да развият двата дълги вързопа, които бяха в трюма, и сеймените запасаха силяси с пищови и ножове, окачиха на десните си рамена кремъклийки.

 

 

Духаше леванти^[5] и моряците побързаха да опънат платната. Собственикът на кораба, който бе и капитан — моряците му викаха Хаджи Алексис, — застана на кормилото — сух, изпечен четиридесетгодишен мъж. Косата му бе превързана с жълта кърпа.

Корабът леко се плъзгаше по вълните и Вълчан на завет между купчината въжета гледаше към брега. Не познаваше добре тукашните места, но погледът му бързо отгатваше къде какво има и в паметта му оживяваха различни разкази — чуто и запомнено за варненския край. Знаеше, че повечето кораби от варненския залив зимуват в устието на Камчия, и сега с нетърпение чакаше кораба да мине покрай това място.

Неочаквано по палубата затичаха няколко моряци. Онбашията изчезна в трюма. След това долу слезе Мехмед ага. Там отиде и Хаджи Алексис, като остави кормилото на един от двамата си помощници.

Със свещи в ръце Мехмед ага, Хаджи Алексис и онбашията оглеждаха буретата с прясна вода. Дъските на пода бяха мокри — водата се бе оцедила и от буретата, и от трюма.

Агата започна да опипва на едно буре дъските една по една. Хаджи Алексис и онбашията се заеха с другите бурета.

Хаджи Алексис ругаеше на гръцки, агата — на турски, а онбашията само сумтеше.

Не откриха никакво разместване на обръчите. Никой от тримата обаче не се досети да провери задните дъна.

— Разсъхнали са се — изхриптя Хаджи Алексис. — Трябва да спрем някъде да вземем нови бурета и да ги напълним.

— Забранено ми е да спирам, където и да било! — строго рече Мехмед ага и тръгна нагоре по стълбата.

Вълчан надникна през отвора, но като забеляза агата, бързо се дръпна.

На палубата Хаджи Алексис притича, настигна агата и му заговори в ухото:

— Без вода не може, агам… Имам малко вино, има и лимони, ама само с тях…

— До брега не трябва да се доближавам, не разбра ли! — без да се обръща към него, на един дъх издума Мехмед ага и целият се зачерви от гняв.

— Тогава трябва да притегнем буретата и като спрем в открито море, с лодка да отидем за вода.

— Каква лодка? — взря се в гърка, агата.

— С ведра ще носим вода и ще напълним буретата. Без вода не може, агам… — умолително говореше Хаджи Алексис.

— До Истанбул нямам право да спирам никъде, иначе и аз, и ти, и всички ще увиснем на бесилката!

— Ами ако не духа вятър, не можем ли да спрем? — хитровато погледна агата Хаджи Алексис.

— Хм… — потърка с пръст дясното си ухо Мехмед ага.

— Хаджи, хаджи! — разнесе се откъм кърмата тънък глас и Хаджи Алексис побърза да тръгне натам.

Мехмед ага отиде и седна на обичайното си място — на дървената пейка в средата на палубата, под главното платно, там беше на завет, а и пейката беше широка, като изуеше еминиите си, можеше да подвие крака.

Вълчан излезе иззад купчината въжета, придаде на лицето си колкото може по-смирен вид и като отиде при агата, направи ниско темане:

— Брате по вяра…

— Ти пък от де се взе пак!

— Чух какви са ти ядовете. Като момче бях чирак при един бъчвар.

— Ама майстор не си станал! — зло се засмя агата.

— Все мога да затегна обръчите на разсъхнато буре.

Мехмед ага го погледна мълчаливо, замисли се.

— … Трябват ми два чука, голям и малък. И малко папур^[6] или кълчища.

Вълчан пак направи темане и понечи да тръгне заднешком. Ала агата го спря с ръка:

— Чакай!

 

 

Вълчан сваляше буретата едно след друго от дървената поставка и като поглеждаше към стълбата да види дали някой не идва, удряше чуковете един в друг, уж че притягаше обръчите. Дупките, които бе направил, той запуши с чепове от чам, като ги остави да стърчат няколко пръста навън, за да могат лесно да се извадят, ако потрябва.

Когато най-сетне излезе на палубата, слънцето се бе вдигнало високо в небето, вятърът се бе усилил.

Мехмед ага продължаваше да седи с кръстосани крака на пейката — дремеше с опряна на гърлите брада.

— Тъдява ли е устието на Камчия? — попита на турски Вълчан един от гърците моряци, който минаваше покрай него.

— Ей го Карабурун^[7]! — отвърна морякът и отмина.

… Трябва да си отварям очите, сега иде ред на Емине! — напомни си сам Вълчан.

 

 

Обичайната храна на моряците и на пътниците по море беше сушена или осолена риба, маслини и сирене — за закуска, за обед и за вечеря. След такова ядене — със сух хляб — солта изсушаваше гърлото и дори блудкавата, с тежък дъх вода (за да не се разваля, в буретата слагаха малко негасена вар) се струваше като току-що донесена от бликащ извор.

На всички — на моряците и на сеймените — сам Хаджи Алексис след всяко ядене наливаше по една чаша вино. Мехмед ага като истински правоверен отказа да пие, ала не забрани на подчинените си да угасят жаждата си.

Хаджи Алексис започна да реже малкото лимони на тънки резенчета — даваше ги на всеки, който отидеше при него на кърмата.

Като се пазеше някой да не го види. Вълчан изваждаше от торбата си голямата кратуна с вода и отпиваше по глътка — напомняше си, че трябва да я пази, защото не се знаеше кога Мехмед ага ще реши да спрат за вода.

 

 

Високият, издаден напред в морето нос Емине — с плешивото си теме, със стръмнините си, които потъват във водите — остана далече зад кораба. Ала това място, където ветровете се кръстосваха и където много кораби бяха намерили своята гибел, дълго не изчезваше от съзнанието на моряците — те престанаха да разговарят помежду си, докато сянката на Емине не изчезна зад кораба.

Широката дъга на Несебърския залив се разкри пред погледа на Вълчан и той започна да преценява дали Мехмед ага и всички останали на кораба ще издържат на жаждата, докато отминат надолу, към Созопол. Агата и сеймените можеха да загубят главите си, ако не занесяха хазната в Истанбул. Мехмед ага лесно нямаше да се реши да наруши наредбата да не спират никъде по пътя.

Неиздържал и погазил Корана, изпил няколко глинени чаши вино. Мехмед ага дремеше с кръстосани крака на пейката.

Лимоните се бяха свършили и на кърмата Хаджи Алексис само вдигаше празни ръце към идващите един след друг сеймени.

Гърците моряци, нали бяха на кораба си, имаха скрити тук-там лимони, но всеки ги пазеше за себе си.

Несебър се появи в далечината като огромно каменно цвете с разтворени листа.

Хаджи Алексис отиде при Мехмед ага и започна да го убеждава да спрат в открито море и да изпратят в Несебър лодка със съдове за вода.

— Ти луд ли си бре! — разсъни се агата. — Там само да разберат за нас, и ще ни оковат всички в железа!

— Тогава…

— Трябва да издържим до Истанбул!

— Няма да можем, агам… — проплака гъркът.

— Върви си гледай работата и ме остави на мира!

Тук вече местата бяха добре познати на Вълчан и с ръка над очите той започна да следи извивките на брега.

Корабът продължаваше да се движи на все едно и също разстояние от сушата — далече от подводните крайбрежни скали, но така, че брегът нито за миг не изчезваше от погледа на кормчията.

И Анхиало остана далече назад.

Сега корабът трябваше да пресече дълбокия залив, като мине покрай Созопол.

Онбашията се престраши, отиде при Мехмед ага и с пресъхнал глас рече:

— Агам, всички изнемогваме…

— Знам — изръмжа агата.

— Гладни са, а не смеят да ядат, защото след това…

— Знам! — повиши глас Мехмед ага.

Онбашията безпомощно разтвори ръце, обърна се и отиде към кърмата, където се бяха насъбрали повечето от сеймените — те чакаха Хаджи Алексис да измисли нещо или да извади отнякъде скрит лимон и да го нареже на парчета.

И Вълчан отиде на кърмата. Той разбута сеймените и на турски заговори на Хаджи Алексис:

— Хаджи, разбрах, че Мехмед ага няма да разреши да влезем в никое пристанище. Аз съм от тия места, край които сега минаваме, знам изворчета, които са далече от градовете…

— Спасителю! — възкликна Хаджи Алексис. — Ела да отидем при агата! — Той протегна ръка и поведе Вълчана към предната част на палубата.

Пред агата най-напред заговори гъркът — разправяше, че никой няма да им обърне внимание, ако спрат в открито море, ветровете се менят и няма кораб, който непрекъснато да плава с надути платна. Ей там са спасителните лодки, една от тях с голяма, с шест гребла, ще побере всичките дървени ведра, които имат, а с тях само за едно отиване до някой извор ще напълнят две бурета.

Хаджи Алексис млъкна, ала продължи Вълчан: Странджа е родният му край, тукашният бряг му е познат от младите му години, когато работил като въглищар и товарил дървени въглища на гемии за Истанбул.

— Ти какъв не си бил бре! — хвърли към него тъмен поглед агата, ала се замисли, заопипва с палец и показалец върха на дясното си ухо.

 

 

След жълто обагрените брегове от Варна до Емине, след далечните очертания на Несебър и Созопол Вълчан с нетърпение очакваше да види възвишенията на Странджа. Оттатък Созопол не тъмнееше ли Бакърлък^[8]? Той беше бродил там, из старите дъбрави и габровите гори, бе вдишвал уханието на цъфналите липи. Спомни си — преди години, току-що бе излязъл с момчетата си в гората. Хайдутите вървяха в тънка редица и изведнъж Стоян Байрактар, който бе начело, спря. Вълчан притича напред.

„Що да правим, войводо?“ — шепнешком попита Стоян и посочи с ръка.

Една вълча глутница вървеше успоредно с тях.

„По това време те напускат Странджа, тръгват към котленската планина или към Сливен и Айтос“ — притури Стоян Байрактар.

„Отварят ни място — засмя се Вълчан. — Остави ги!“

И вълците спокойно заминаха на север.

И друго си спомни Вълчан: как през една чиста лятна утрин със Стоян Байрактар, качени на вековен дъб, от Бакърлъка се надпреварваха да отгатват по очертанията нос Емине. Несебър. Анхиало, Созопол и залива пред Ропотамо.

Ако там беше някой от момчетата му, дали щеше да види гръцкия кораб?

Той се усмихна, сети се, че сега всеки миг е скъп, и отиде при Мехмед ага.

— Брате по вяра — след темането заговори той, — ей там има една местност, викат й Коренята, прочута е със сладката си и студена вода…

Агата гледаше пред себе си, нищо не казваше.

— … А сред ей ония лозя са Каваците, и там има хубава вода — продължи Вълчан.

Мехмед ага пипна с палец и показалец върха на дясното си ухо.

— Близо е до града, по-нататък… Казвай, където е безлюдно!

— И други места знам, брате по вяра! — с усилие скри радостта си Вълчан.

Пак направи темане и се отдръпна.

По-добре от това не можеше и да бъде. Ако агата бе склонил, и в близките околности на Созопол можеха да отидат за вода и там, при изворите, чакаха по трима-четирима от неговите момчета с по два запънати пищова и със заредени пушки.

 

 

Мехмед ага сам избра шестимата сеймени, които щяха да отидат с лодката — гледаше да са най-едрите, с най-решителни лица. Щеше да ги води онбашията.

Когато лодката се отправи към брега. Вълчан безшумно се вмъкна в трюма и взе една брадва, която бе забелязал при първото си слизане тук. Като криеше брадвата зад гърба си, той се качи отново на палубата.

— Ей, брате по вяра! — достигна до него гласът на Мехмед ага.

Вълчан мушна брадвата между въжетата и отиде при агата.

— Ще стоиш тук, при мене! — строго рече Мехмед ага.

Вълчан се огледа, видя един празен плетен кош, обърна го и седна върху дъното.

Ако хората ми не се върнат, ще те обеся! — и агата посочи главната мачта.

— Ще се върнат, брате по вяра, ще се върнат… Там има не един, ами три извора, двата са на брега, третият по-навътре. Не вярвам да подминат първия извор, викат му Склитура.

… И той се надвеси над бистрата вода, гребна с шепа и пи. Такава сладка е водата само в Странджа — рече си Вълчан и притворил очи, се озова при другото изворче — Леската. Лещакът около него целия го скри.

Мълчеше агата, мълчеше и Вълчан.

… Ето го Ченгербаир!

Да може да се изкачи на самия връх, да обхване с един поглед и морето, и планинските гънки, над които той се извисява…

— Идат, идат! — пръв завика Хаджи Алексис.

Мехмед ага не се помръдна от пейката.

Вълчан стана и отиде към десния борд.

Кои идваха — сеймените или преоблечените хайдути?

Той не откъсваше поглед от лодката. Струваше му се, че тя не се движи. Ала виждаше как греблата се вдигат и спускат и впиваше пръсти в дървената обшивка на борда.

Лодката наедря — очертаха се гърбовете на двамата челни гребци, виждаха се чалми и дула на приплещени пушки.

Най-сетне единият от първите гребци вдигна глава и Вълчан без малко не подскокна — позна Стоян Байрактар.

Той се озърна — край него бяха неколцина гърци моряци. Нямаше ни един от останалите на кораба сеймени, Мехмед ага продължаваше да седи на пейката. За него бе под достойнството му на ага да търчи към борда и да издава нетърпението си.

Вълчан отиде при купчината въжета, взе брадвата и отиде към кубрика^[9], където през деня обикновено се излежаваха сеймените. Той застана до вратата и зачака преоблечените хайдути да се качат на кораба. Чуваше се гласът на Стоян Байрактар — на турски викаше на моряците гърци да поемат пълните ведра.

Най-сетне Байрактаря се появи на палубата и вдигна ръка, като срещна погледа на Вълчан.

Тогава войводата отвори вратата към кубрика и високо рече:

— Мехмед ага вика един от вас, ефендимис!

Стоян Байрактар притича и застана от другата страна на вратата.

Вътре сеймените се подканяха един друг кой да отиде при агата.

Когато на вратата се появи сейменин с пушка в ръка, Вълчан го издебна и с тъпия край на брадвата го удари в главата, но не много силно, само колкото да го повали в несвяст. Той извади пищовите от силяха му, взе и пушката и отново извика през вратата:

— Мехмед ага вика още един от вас, ефендимис!

И вторият сейменин падна на пода, без да произнесе звук.

Сега вече бе време да влязат вътре — и Вълчан, и Стоян Байрактар с пищови в ръце едновременно нахлуха, като викаха:

— Предайте се!

Единият от турците, както седеше на одъра, вдигна ръце, но другият вдигна пищов. Проечаха два изстрела — Вълчан и Байрактаря стреляха един след друг.

— Вземи му оръжието — бързо издума Вълчан. — Аз отивам при агата!

Мехмед ага най-сетне се бе изправил — с пищови в ръце, той се чудеше какво става. Сеймените, които бяха донесли водата, не се мяркаха наоколо, гърците моряци като че се бяха изпарили.

— Агам! — извика войводата, като се криеше зад купчината въжа. — Хвърли пищовите, аз съм оня Вълчан, който обра четири хазни, и петата сега ми падна в ръцете!

Мехмед ага стреля към него и хвърли на палубата димящия още пищов.

— Не си търси смъртта. Мехмед ага! — дебнеше го иззад въжата Вълчан.

Агата с пищов в дясната ръка се въртеше на пета, мъчеше се да отгатне къде се крие доскорошният му „брат по вяра“.

— Войводо, да го заловим жив — от другата страна на палубата се обади един от хайдутите.

Вълчан го позна по гласа беше Начо, припрян и безразсъдно смел момък.

— Чакай, ще му хвърля примка! — отвърна войводата и започна да развива едно от тънките въжета.

Мехмед ага продължаваше да се върти на пета и да дебне гласовете, които се кръстосваха над него.

— Начо, да не направиш нещо, без да ме питаш! — пак се обади войводата.

— Ти го стегни през ръцете, а пък аз ще притичам и ще го заловя…

— Не се показвай, преди да ти извикам!

Примката беше готова и Вълчан, като подаде само ръка, я хвърли отдалеч. Въжето изсвистя във въздуха и падна върху шията на Мехмед ага, който започна да дърпа примката нагоре. Тогава Начо изскочи с пищови в ръка. Агата стреля в младия хайдутин, но омотан от въжето, не го улучи. Разнесоха се оглушителни изстрели — Начо изпразни и двата си пищова в турчина.

С примката на шията Мехмед ага падна по гръб. Гърдите му бяха окървавени.

Вълчан притича при него. Агата се давеше в кръв, краката му ритаха в предсмъртни конвулсии.

— Ех, Начо — въздъхна войводата. А пък искаше жив да го заловиш.

— Ами той като стреля в мен? — заоправдава се момъкът, но след изстрелите като че бе поизтрезнял от опиянението на смъртната схватка.

Вълчан махна с ръка и се обърна към неколцината хайдути, които бяха надошли след стрелбата.

— Дайте ми едно ведро, да се напия с нашенска вода, че целият горя — рече той и се озърна.

… Сграбил дървената кофа, пиеше на големи глътки — водата се стичаше по брадата му, капеше по кълчищената му риза, но в тая минута той усещаше прилив на свежест и сила — като че не бе на кораб, който се люлееше от вълните, а сред зелена поляна, сред стар странджански лес, в който бликат извори и текат потоци.

Когато най-сетне отлепи устни от ведрото, първият, когото видя, беше Хаджи Алексис — той бе вперил в него трескави очи, устните му беззвучно мърдаха.

— Кажи, Хаджи, кажи! — на турски го подкани Вълчан.

— Сега какво ще стане? — едва продума гъркът.

— Какво ли? — поусмихна се Вълчан. — Сеймените са вързани, ще ги свалим долу, при мишките, а ти и моряците ще ни помогнете да свалим в двете лодки тежките сандъци.

— А корабът? А ние? — сочеше с пръст себе си Хаджи Алексис.

— Ще си вървите по пътя… Само че никакво спиране до Истанбул. Иначе може да ви се случи нещо…

— Няма да спираме, за какво ни е да спираме — припряно отвърна гъркът.

 

 

… Ето го изворчето Склитура, където шестимата сеймени начело с онбашията паднаха в капана. С една от лодките четирима хайдути ги закараха на кораба, както бяха вързани.

Все там, край Склитура, прехвърлиха златото и среброто от сандъците в кожени дисаги, които окачиха на осем катъра — и малкият керван пое дълбоко в странджанските гори.