Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Димитър Мантов

Заглавие: Хайдути шетат по море

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Година на издаване: 1988

Тип: роман за юноши

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: 15.V.1988 г.

Редактор: Иван Цанев

Художествен редактор: Весела Бракалова

Технически редактор: Виолета Кръстева

Рецензент: Димитър Яръмов; ст.н.с. Божидар Димитров

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4884

История

  1. — Добавяне

sozopol.jpg

Отначало от Созопол до Мидия, а после по цялото крайбрежие — от Тулча до Босфора — се заговори за дръзките нападения на „морските хайдути“ — те нападали само богати търговски кораби, вземали парите и ценната стока, счупвали кормилото, нарязвали платната и напускали осакатения и ограбен кораб.

Името на Вълчан започнаха да споменават едва в края на лятото — когато той самият бе заявил на един чаушин[1], който прекарвал оръжие — пушки и пищови — от Истанбул за Варна:

— Ще вземем всичкото оръжие. На големите паши в Истанбул кажи, че аз, Вълчан войвода, ще им го върна, ако те дойдат тук, в Странджа, да си го вземат! — и се засмял с висок, кънтящ смях.

А за самите нападения разправяха така: две уж рибарски аламани излизат за риболов с гъргър — те нали винаги по две плуват, мрежите са разпределени по равно между кърмовите площадки и лодките се движат толкова близо, че кърмите им са на няколко лакътя една от друга[2].

И както мирно се вдигат и спускат греблата — шест реда от всяка страна, — изведнъж запищяват пискуни, понасят се викове и аламаните се спускат към търговския кораб. От двете лодки един след друг изгърмяват топове — поне една мачта от нападнатия кораб пада. След това със саби и дълги ножове в ръце млади мъже с черни и червени кърпи на главите със скокове се прехвърлят от аламаните на палубата и който излезе насреща им с оръжие в ръка, дълго не остава жив…

 

 

Пискуните майстореше Стоян Байрактар от тръстика — той се бе сетил да нападат с пронизително пищене и със силни викове — докато моряците на нападнатия кораб се опомнят, Вълчановите момчета вече бяха при тях.

Навикнал на големи „кярове“ — да залавя цели султански хазни, — сега Вълчан се мръщеше, като броеше попадналото в ръцете му злато и сребро. А бай Манол, невиждал толкова много пари накуп, цъкаше и клатеше глава:

— Брей, то вашият занаят бил златна работа. А ние се мъчим за тоя, дето духа…

С помощта на хайдутите моряци той вече довършваше скелета на даляна, като продължаваше да мърмори, че на това дяволско място бурите ще съборят палозите[3] и ще скъсат мрежите. На тия, които не знаеха как се лови риба с далян, старият рибар подробно обясняваше: в дъното на заграденото в морето място ще поставят торби от мрежа; рибата, като дойде до преградата, ще продължи да плува покрай нея и неусетно ще попадне в торбите, от които вече не ще може да излезе. Ако всичко е наред, през три-четири часа с лодка ще ходят да прибират улова.

— Ти лови риба и я осолявай, а аз ще ходя да я продавам в Цариград! — смееше се Вълчан, като го слушаше.

— Всеки прави каквото умее… — отвръщаше бай Манол. — Да не искаш и аз като вас да се хвърлям в бой? Ама и без мене не можете…

И наистина далянът беше отличен начин за прикритие. След всяко нападение хайдутите извличаха аламаните на брега и като сваляха оръдията (скриваха ги в близката горичка), те по нищо не се отличаваха от останалите рибарски лодки. Бай Манол ги научи как да придвижват аламаните по суша — с помощта на четири намазани със зехтин дървета, които наричаше „фелензи“. Трима души застават от едната страна на лодката, трима — от другата. Всеки „дава по едно рамо“ — бутат аламаната и я крепят да стои права върху дърветата. Задното дърво се слага отпред, лодката се придвижва, след това се премества отпред дървото, което е останало последно и така за по-малко от два часа аламаната изчезваше в гората, където никой, освен местен човек не можеше да я намери.

 

 

Тая есен Вълчан бързаше да се прибере при своите отвъд Дунава. В един тих залив по залез-слънце бе видял образа на Лиляна, изписан върху гладката повърхност на морето — неуловим като сянка, забулен с мъгла, като сънно видение.

Какво ли бе станало с нея?

Колкото и да се успокояваше, че там всичко е наред — няма ни османлии, ни разбойници — нещо му подсказваше, че трябва по-скоро да замине.

А когато залостената врата на дома му край Браила се отвори пред него, той от изненада загуби способността да говори.

— Света Богородица ни помогна — тихичко рече Лиляна. — За Коледа ще чакаме рожба…

Той бавно приближи до нея. Не смееше да я докосне — толкова променена, натежала и с чисто, светнало лице беше тя.

 

 

Както винаги, когато се завръщаше през есента, първия неделен ден домът на Вълчан войвода беше с широко отворени врати — идваха и близки приятели, и нови преселници, които бяха пуснали корен наблизо и само бяха слушали за войводата. Те питаха и разпитваха какво става „оттатък, в Българско“, и мълчаливо го слушаха, когато той започнеше да говори.

А в това време на дългата софра (под сайванта, за да са на сухо, ако завали дъжд) се лееше ракия и вино, паниците дълго не оставаха празни.

За войводата тоя ден беше ден на разтуха и на веселба. До късно се застояваха гостите, чак до вечерта, когато гърлата се отпушеха и се понасяха песни.

Някак между другото той научаваше какво бе станало във Влашко и Молдова, докато бе отсъствувал. Ала за да разбере подробности за станалите събития, пак трябваше да отиде в Букурещ.

 

 

… На 9 май 1809 година на мястото на стария фелдмаршал Прозоровски за командуващ руската Дунавска армия бе назначен генерал П. И. Багратион — млад, енергичен, амбициозен. Той веднага се зае с подготовката на широко настъпление. Бойните действия трябваше да бъдат прехвърлени на десния бряг на Дунава, а това означаваше съвместна борба на руси и българи. Но международната политика пряко се отразяваше на Източния въпрос и Багратион ту нареждаше да не се пречи на българите, когато те предприемат самостоятелни въоръжени действия или когато застават под сръбските въстанически знамена, ту строго забраняваше всякакво подбуждане на българите към бойни акции.

Водач на българските емигранти във Влахия беше епископ Софроний Врачански, с когото генералът няколко пъти се срещна. Руското командуване подготвяше дебаркиране на войските в Тимошка област, но Софроний Врачански от името на емиграцията предложи друго направление: Никопол — Търново, където русите щяха да бъдат подпомогнати от десет до петнадесет хиляди българи, способни да носят оръжие, примерът на които може да увлече жителите на съседните окръзи още преди те да бъдат заети от руските войски.

Ала епископът, като изразяваше увереност в готовността на българите да се вдигнат на оръжие, от своя страна поиска уверение, че русите ще направят всичко необходимо да не се повтори случаят с въстаналите гърци от Морея през миналата война, след която те отново бяха оставени под властта на турците.

Манук бей, който сега бе под руска закрила в Букурещ, изрази същото мнение: българите в областта между Търново, Елена, Трявна и Габрово ще се вдигнат на оръжие — те не ще бъдат по-малко от десетина хиляди души.

 

 

В Букурещ Вълчан отсядаше все при стари приятели. При епископ Софрония не отиде, нямаше работа с него. Те, тия по̀ първа ръка българи, които се срещаха с големи началници от руското командуване, казваха на негови познати да му предадат думите им: нека Вълчан дойде при нас, ще го сложим начело на нашата войска… Ала българска войска все още нямаше и той си мислеше, че скоро няма и да има. А да се върти на пети и да зависи от тоя или оня, той — в себе си отдавна бе решил — няма да склони. Друг е пътят за всеобщо въстание и за възкресяване на българската държава…

Когато се върна вкъщи, Вълчан завари радостно оживление сестрите му сновяха по стаите, на огнището в трема бе окачена най-голямата харания.

… Лиляна роди късно през нощта — син.

Кръщенето Вълчан направи като сватба — с български и влашки музиканти, защото половината от дошлите бяха власи — съседи.

Хубаво бе вкъщи, приятно му бе да гледа малкото човече, в което течеше неговата кръв, ала зимните дни един след друг се изнизаха и усетил далечния дъх на пролетта, войводата се заприготвя за път. Преди да отиде на новото хайдушко сборище — Залива Света Параскева, — бе решил да наобиколи старите си ятаци в Малко Търново и селата наоколо — оръжието, което бе заловил миналата година и бе укрил в една пещера в „своето“ кале, трябваше да бъде пренесено навътре в Странджа, за да е подръка при нова буна.

Тук, в малкотърновския край, най-добре се усещаше дъхът на Странджа сега, когато гората се разлистваше. От Босненското до Караманбаирското бѝло всеки рид, всеки връх и дол му бяха познати и Вълчан целият се изпълваше с топло, приятно чувство, като гледаше старите габрови, букови и дъбови гори.

В Малко Търново в дома на бай Петко Бежанеца той завари един от първите си ятаци — Дългия Димо от Ковчас. Стана хубава приказка, а и домакинът наточи от старото вино, та до късно стояха край софрата.

Дългия Димо искаше да заведе Вълчана в своето село и да го запознае с Кера войвода.

— Ако се губиш още по морето, тя ще стане първият войвода на Странджа! — повтаряше той и поясняваше: войводката е сурова, намръщена, като че винаги е сърдита. Запасана е с тесен червен пояс, в който са забучени сребърните й пищови — с тях не се разделя и когато спи.

Много пъти бе слушал Вълчан за Кера войвода, която турците наричаха Калъч Кера и Айдут Кера. Тя бе от една колибарска махала край Малко Търново. Не се знаеше точно кое я бе накарало да излезе в гората. Едни казваха — била млада невяста и кърджалии убили мъжа й, други твърдяха, че била само сгодена и останала без годеник. Тя вземаше в дружината си жени, останали без мъже по време на кърджалийските размирици, които имаха за какво да мъстят. Всяка пролет Хайдут Кера караше хайдутките — и старите, и новите — да се кълнат, че не ще я изоставят, каквото и да им се случи, и че мъж при себе си няма да допускат. Сред ятаците им имаше мъже, и то подбирани лично от войводката, все стари хора.

Оръжейник на дружината бил Иванчо Тюфекчийчето от Ковчас — той им поправял пушките и пищовите, като правел и нови. Една от хайдутките Руска — не спазила клетвата, залюбила се с Тюфекчийчето и изчезнала от дружината за няколко дни, отишла да се срещне с него. А като се върнала, Хайдут Кера я изправила пред съда на всички хайдутки. Осъдили Руска на смърт и я обесили на клоните на един стар дъб.

Бай Димо Дългия — той отиваше към шестдесетте, раменете му бяха малко поприведени — се взираше във Вълчана:

— Ще дойдеш ли, войводо?

— Досега бях само слушал песни за хайдутки, за Боянка войвода, за Боряна войвода, да видим каква е тая странджанска вълчица!

— Тя не е вълчица, войводо…

— Е, тогава е орлица — усмихна се Вълчан.

И тръгна с бай Димо за Ковчас. По пътя кой знае защо в ума му се въртяха думите за оная Янка, която „в село влязла, байрак побила, байрак побила, турчин убила“. А после, като я хванали, „дорде петлите веднъж пропели, три пъти Янка на съд водили“. Надошли много османлии да видят хайдутката, а тя с вдигната глава говорела:

— Що търси турчин у мойте двори?

Не съм кръчмарка, вино да давам,

нито хлебарка, хляб да му меся,

не съм готвачка, че да му готвя,

ни кафеджийка, кафе да правя.

Що търси турчин у мойте двори?

Думите донесоха и мелодията и когато излязоха — вървяха един до друг със стария ятак в млада букова гора — Вълчан отпуши глас. Пееше и кършеше плещи, като че ей сега срещу него щеше да се появи Янка от хайдушката песен. Тя беше едра, яка българка, с очи, които хвърлят мълнии, с ръце, които въртят сабя. По земята отекваха стъпките й, клоните на дърветата сами се разтваряха пред нея.

 

 

… А в полутъмната соба Вълчан видя тъничка, слаба жена, почти момиче. Косата й бе прибрана в тъмна забрадка — както се носеха вдовиците. Тя беше с чер елек, който бе разтворен и се виждаше бялата й риза — на гърдите бе избродиран червен лъв с вдигнати лапи — всяка лапа държеше по един пищов.

Вълчан чак примигна — лъвът като че помръдна и пищовите се насочиха към него.

— Брей! — засмя се той, като вирна глава. — Два пищова на гърдите и два на пояса…

В пояса наистина бяха забучени пищови с посребрени цеви, с дръжки от слонова кост.

Кера войвода вдигна към него глава и смехът на Вълчан секна — тънки остриета го прерязаха някъде дълбоко в гърдите, спряха дъха му.

— Може да се надстрелваме — с хладен глас рече тя.

— Не се сърди, Хайдут Керо…

— Дружина водя, войвода съм!

Тялото й бе опънато, като че стоеше на предни пръсти (беше с дебели цървули, с бели навуща и черни върви) и чакаше нещо да щукне, за да скочи.

Такава жена досега Вълчан не бе срещал. Но тя не бе жена, тя бе хайдутин — като най-добрите момчета от дружината му, дори още по-добра — само как стискаше дръжките на пищовите и как святкаха очите й!

Добре, че в собата влезе домакинът:

— Елате на софрата ни, войводи…

Вълчан — той беше две глави по-висок от Хайдут Кера — се приведе, като минаваше през вратата, за да отиде до сложената край огнището паралия. След себе си чу леки стъпки — войводката пробягваше след него като сърна.

След залъците топла пита, сирене и гъста бобена чорба разговорът потръгна. Край софрата, освен двамата гости бяха стопанинът и стопанката — съсухрена женица, чийто глас не се чуваше. Стана дума за Вълчановия мост — че османлиите не го събарят, вървят по него, ама благославят по тяхному Вълчана.

Аз пък ще заръчам да направят чешма от мермер-камък. Избрала съм мястото обади се Хайдут Кера и като улови дръжките, по навик натъкми пищовите на пояса си.

— За хайдушка чешма по̀ приляга вместо чучури да сложат цеви на пищови — поусмихна се Вълчан.

Войводката не долови присмех в гласа му и като сви вежди, се съгласи:

— Право говориш, така ще кажа на майсторите!

Стопанинът се изправи, завъртя някак неумело ръце и рече:

— Може да си имате ваша хайдушка приказка, ще ви оставим тук за малко… и докато Вълчан и Кера войвода се обадят, той и жена му изчезнаха навън.

В огнището догаряше стар пън, който хвърляше червени отблясъци по лицата на двамата.

Кера пак понагласи пищовите на червения си пояс.

Лъвът върху бялата й риза се наливаше с кръв, нажежаваха се дулата на избродираните пищови.

Вълчан хвърли бърз поглед към войводката и посегна към павурчето с ракия. Пи, поклати глава и тихо рече:

— Ех, сестро Керо… Тръгнали сме с тебе срещу триста хали…

— Връщане назад няма — едва чуто се обади войводката, но и сега гласът й беше равен и хладен.

— Ще ти изпратя пушки и пищови. И саби ще ти дам… Какво друго ти трябва?

— Барут.

— И барут ще ти донесат моите хора… А когато си много на зор, потърси ме в залива Света Параскева, сега шетам по море, тъдява няма да се срещнем.

— Че ти как ще хайдутуваш, без да пребараш някоя султанска хазна? — за пръв път се усмихна войводката.

— Кой ти казва, че пак няма да пипна султанско злато? — засегна се Вълчан и поразмърда неспокойно рамене.

Хайдут Кера се засмя.

Странен беше смехът й — като че ситни камъчета се ронеха от висока скала.

— Смей се, смей се — завъртя Вълчан глава. — Аз в Цариград ще отида и пак ще разбера от где ще мине хазната тая година.

И в себе си реши, че наистина трябва да отиде в Цариград, да разбере какво става с Кара Емин, от когото нямаше вест цяла година.

kera.jpg

 

 

През есента с момчетата се бяха разбрали да се срещнат в залива Света Параскева, където оставиха аламаните за презимуване, в края на третата седмица след Гергьовден — за хайдутуването по море важаха други правила, там кукувичата песен не се чуваше.

Преди да тръгне към морето, Вълчан се отби в чифлика на Атанас Чивга. Както винаги, и сега Чивга знаеше последните новини — от Видин и Силистра до Одрин и Цариград.

Българите от голямото разградско село Арнауткьой[4] въстанали, разбили и прогонили турците. Нашите били няколко хиляди души. Но по-важното е, че русите се канят да минават Дунава, новият им началник генерал Каменски се бил зарекъл тая година да стигне до Балкана.

— Дано, дано… кимаше Вълчан.

Не му се вярваше войната, която продължаваше вече няколко години без големи сражения и настъпление от едната и от другата страна, неочаквано да промени съдбата на българите.

Той тръгна към морето умислен. Питаше се дали има смисъл да ходи в Цариград при Кара Емин. Но все пак трябваше да разбере какво става с приятеля и „съдружника“ му, дали може още да се разчита на него като на човек, който издава отвътре пътя на хазната.

Не бе ли по-добре Стоян Байрактар да замине за Цариград? Няма да му е за първи път. А в това време той, Вълчан, ще дебне по море нова плячка…

Не мислеше само за купища злато и сребро, и друго го караше да хвърля сили в шетането по море — да се разчуе, че хайдутите са завардили вече и морските пътища, че и там са неуловими.

Вече имаше песни за подвизите му по Странджа и по горите от Големите Балкани до Одрин.

Защо да не го прославят и като водач на смели българи моряци?

 

 

От „своята“ твърдина той дълго се взира в морето. Струваше му се, че нос Емине му кима, а бреговете, които се губеха далече на юг, към Мидия, се огъват под напора на невидим вятър.

Но той вече познаваше ветровете, те сами му шепнеха имената си, а вълните, като се разбиваха в скалистия бряг, мълчаливо го предизвикваха да тръгне с аламаните, да ги обязди, да е над тях със силата и сръчността си.

Допи му се вода от Хайдушкото кладенче там долу, близо до брега край Ропотамо. Така го наричали открай време — казваше бай Манол. Значи и преди него по брега — а може би и в морето — са ходили хайдути.

С едри крачки войводата тръгна надолу, към морето.

 

 

Горещо беше това лято — русите преминаха Дунава, отправиха се към Балкана, само за няколко седмици стигнаха чак до село Ченге, отгдето бе Вълчановият ятак Стефан Чобана — той отиде в чифлика на Атанас Чивга, търсеше войводата. И го намери в залива Света Параскева. От него войводата научи какво бе станало на север от Балкана. Но много подробности Чобана не знаеше.

През юни 1810 година генерал Каменски изпрати до българите в Арнауткьой, които се бяха разбунтували в началото на май, дълго послание:

Жители на Арнауткьой, вие искате да отхвърлите игото на измъчващите ви тирани; въодушевени от любов към родината и вашата религия, вие искате да извоювате отново свободата си, която е непозната за заобикалящите ви варвари. Аз узнах за вашето великодушно решение и с радост го приветствувам. Помощта на Русия, за която вие молите, ви се предоставя от сега нататък. Бидейки щастлив да се грижа за вашето благо, аз ще направя всичко, за да ви обезпеча достойна участ. Вашите семейства и вашето имущество в бъдеще ще бъдат свещени и ний ще съумеем да заставим злодеите да ги уважават. Вземайки върху себе си отговорността, смея да заявя: вие сте свободни завинаги. Въоръжени за своята защита, силни със своето мъжество и съюз с нас, вие няма да се окажете повече във властта на своите угнетители. И дори ако земята, в която живеете, остане в ръцете на османците, вашата съдба няма да стане от това по-нещастна. Левият бряг на Дунава ще бъде за християните надеждно убежище; елате да живеете сред нас, вас ви чакат плодородни земи и братски народ ви протяга братски обятия. И така, бъдете непоколебими, храбри приятели, нека светлият пламък на героизма, който не загасва във вашата душа, да се разгаря и да въодушевява душите на всички ваши съотечественици. Предайте на всички българи, стенещи под робство, че е настъпил часът на отмъщението, че народ, съединен с вас чрез кръв и религия, се е обявил за ваш съюзник, защитник на вашите права. Моята войска ви идва на помощ и тези войни, които никога не се отклоняват от пътя на честта, ще ви покажат пътя на победите. Последвайте ги! Въоръжавайте се вий, чеда на героична нация, вървете напред! Нападайте и унищожавайте врага, този враг, който така дълбоко ви оскърбяваше. Вие всичко ще получите, сражавайки се за свободата, водени от бога, защитник на невинните и поддържани от братска армия.

Село Арнауткьой беше на четири километра югоизточно от Разград, в началото на Боаза. През него минаваше главният път от Русе през Разград за Търново, Шумен и Варна. Арнауткьойци въртяха търговия в Разград, където имаха дюкяни — там отиваха заран и вечер се връщаха в селото си. Арнауткьой имаше две хиляди и петстотин къщи и дванадесет хиляди жители. Къщите бяха по на два ката, здрав градеж, а улиците с калдъръм. Селото беше обградено с изкоп — укрепление, в което се влизаше през седем порти. Имаше училище и четири църкви, изцяло изградени от камък.

Когато през месец юни 1810 година руската армия наближи към Разград, арнауткьойчани и българи от околните села вдигнаха въстание в тила на турската войска — те веднага изпратиха свои представители при руското командуване, като поискаха защита срещу османските издевателства. Прокламацията на генерал Каменски беше отговорът, който те очакваха.

В Разград имаше малко турски войски. Една част от тях тръгна да се справи с въстаниците, но българите от града разграбиха един военен склад и се въоръжиха.

А в това време се надигнаха българите в Бяла и околността, в Свищовския край, във Варненско и Шуменско.

Руските войски напредваха към Плевен, Ловеч и Севлиево. Навсякъде българите се присъединяваха към тях с оръжие в ръка.

Стотици българи и няколко хайдушки чети са сражаваха заедно с русите в Еленско, Тревненско и Габровско. Въстаниците завзеха и месеци наред държаха Шипченския проход.

Турците започнаха да бягат към Одрин и Цариград.

От българите, бежанци във Влахия, бяха създадени малки дружини по петдесетина души, които руското командуване изпращаше на различни места и по двата бряга на Дунава.

Ала неуспешното за русите шуменско сражение беше поврат във войната. Генерал Воронцов бързо се оттегли от линията Габрово Севлиево — Ловеч — Плевен. Заедно с неговите войски към Дунава тръгнаха хиляди бежанци — за да се заселят във Влахия. Молдова и Бесарабия.

По време на едно сражение на руската и турската войска край Разград стихиен пожар унищожи голямото село Арнауткьой и през есента цялото население замина с оттеглящата се руска войска отвъд Дунава.

А в това време Еминджика нападна за втори път Станимака и я ограби — три дни кърджалиите пълниха дисаги и чували, с каквото намерят по къщите. Прочутият главатар остави там сина си Селим и се отправи към Татар Пазарджик.

 

 

С такова нетърпение Вълчан бързаше да мине Дунава и да види сина си и Лиляна, че не изчака да спре проливният дъжд и сам с лодка пое към отсрещния бряг.

Дъждът продължаваше да се излива от сивото небе и когато той спря пред познатата порта.

С две ръце Вълчан заудря с тежката халка-чукче.

Най-сетне вратата се открехна.

От дъжда ли беше така мокро лицето на Лиляна?

Или плачеше?

— Вълчане, тъй ни било писано, не син, а ангелче да имаме…

Тя се обърна и раменете й се превиха.

— Какво… Как… — безсмислено рече той.

А Лиляна само повтаряше:

— Ангелче… Ангелче си имаме…

С раздиращата гърдите му болка най-сетне той осъзна, че синът им е умрял — нали малките деца, невинни и чисти като най-чистото божие небе, там горе се превръщат в ангелчета…

С какво да удави мъката си?

Ръцете му, които лесно въртяха сабята и натискаха по вярна цел спусъка на пушки и пищови, безсилно увиснаха. Вървеше из пустия, потънал в локви двор и те се люлееха като празни ръкави, прикачени за широките му рамене.

 

 

Къщата му беше тясна.

А дворът му се струваше толкова малък, че не можеше да върви през него с едра крачка.

Бай Георги Сливналията се появи като спасител.

— Хайде, за Букурещ! — махна с десница Вълчан.

— Реши ли се най-сетне да се срещнеш с нашенските първенци? — бързо го попита старият му приятел.

— Ще отидем да разберем ще има ли българска войска.

— Ако има, ще се пишеш ли в нея?

— Много бързаш, бай Георги! Нито съм агне, нито съм шиле, понатрупах и аз години. От тебе искам да ме заведеш при оня от първенците, когото най-добре познаваш.

— Харно, Вълчане…

 

 

Епитроп Иван Караниколов беше едър като Вълчана мъж със засукани встрани прошарени мустаци. В дългата до раменете му коса се оплитаха бели и черни кичури. Той беше с ленена риза, елекът му имаше сърмена украса, а на гърдите му на най-обикновена кълчищна връв висеше голям цяла педя дървен светогорски кръст. Отиваше вече към шестдесетте, ала бе младолик и пъргав — поведе гостите по полутъмни ходници, като вървеше напред, пръв влезе в просторна приемна стая с две зидани печки в срещуположните дълги стени.

В средата на стаята бе поставена брашовска маса с десетина тежки стола около нея.

Епитроп Иван Караниколов изчака гостите да седнат, настани се срещу тях и сложи върху масата големите си като мечешки лапи ръце.

— Аз съм от сливенското село Кермен — поде той с усмивка. — А ти откъде си?

— От Странджа…

— Брей! Планината да не е твоя?

— Лошо ли е да имаш своя планина?

Засмяха се и двамата, а когато смехът им утихна, обади се Георги Сливналията:

— Иване, войводата е дошел при тебе да научи що става с нашите български дела тук, ще имаме ли своя войска и ще се освобождаваме ли?

— Чакайте и двамата, ще караме по реда… Най-напред ще опитате ястието и питието ми.

— В твоя дом всичко е благословено, ама Вълчан войвода е от бързореките.

— И от бързоръките! — додаде войводата.

Вкусно беше ястието в богатия лом, а питието — силно. Ала Вълчан изпи само чаша ракия и две чаши вино и запрепира — искаше да научи какво е станало в Букурещ от пролетта, когато тръгна за морето.

Епитроп Иван Караниколов започна отдалеч — как още в края на осемстотин и четвърта година пребиваващите тук българи — учители, духовници и търговци „от по-едра ръка“ — започнали да се събират и да обсъждат общите български работи. Георги Сливналията ги познава всичките, той, макар да не живее в Букурещ, е съпричастен с „букурещлиите“. Вълчан войвода сигурно е чувал поне за епископ Софроний Врачански, той е първият сред всички. Останалите са люде, с които войводата трябва на всяка цена да се запознае — архимандрит Вениамин Ловчански, Иван Замбин, Атанас Некович, Симеон Кипарис от Враца, хаджи Илия Панов от Ески Джумая[5], Петър Сарчоолу и съчинителят Димитър Попски. Софроний Врачански давал на всички тия българи пълномощни, които носели подписа му, че са членове на едно родолюбиво общество, и те се явявали пред различни руски началстващи лица. През пролетта неколцина от тях начело с Некович се явили в главната квартира при командуващия руската армия генерал Каменски, за да се споразумеят как българите най-добре да съдействуват на русите по време на сраженията. По-късно в Букурещ Софроний Врачански се срещнал с главнокомандуващия и поел задължението да се яви в окупираните от русите български земи — на самото място да привлече колкото може повече българи към общото християнско дело за борба с османлиите.

Жалко, че русите не успяха да минат оттатък Балкана и да се задържат. Но българските дружини, които се сражаваха наред с тях, са тук, с оръжието си, руското командуване им дава продоволствие и има надежда да бъдат събрани на едно място като отделна българска войска. Те всички са записани в канцеларията на статския съветник А. Я. Коронели, който се грижи за преселниците от България.

Ако войводата остане още някой друг ден, той, епитроп Иван Караниколов, ще го заведе при Софроний Врачански. Епископът ще му даде от прокламациите, които бе издал — с тях се обръщаше към българския народ, за да му вдъхне сила и да го увери, че освобождението иде.

Вълчан повече нищо не запита. Не можеше да разбере на какво толкова се надяват тия братя българи — та и да има българска войска, тя сама нищо не може да направи без русите. А Русия е голяма държава и дели мегдан с останалите големи държави — там всичко е съвсем друго, нито букурещките българи, нито той може да каже какво ще стане по Европа утре, камо ли за по-дълго време.

И както винаги, когато се заплетеше в сложни дела, и сега войводата си зададе най-обикновения, но винаги изискващ ясен отговор въпрос: къде е неговото място?

С какво можеше да повлияе на големите събития? Та той е войвода на петнадесет души и води два аламана. Вярно, че има пари да въоръжи огромна войска, но как ще стане това? Османската империя винаги може да насъбере ако не стохилядна, поне петдесет-шестдесет хилядна войска…

Епитроп Иван Караниколов разбра, че разговорът с войводата завърши, и нещо се прекърши в него. Щом човек като прочутия Вълчан не иска да се залови със създаването на българска войска, дали всичко няма да завърши с неуспех?

А Вълчан си каза, че трябва да се срещне с Манук бей. Чрез него и Рамиз паша се бе докоснал до големите събития, които разтърсваха Османската империя. Сега с арменеца можеха да сключат сделка, от която и двамата щяха да спечелят…

 

 

Манук бей се бе настанил със семейството си в просторна къща в центъра на Букурещ с голям вътрешен двор, защитена от здрави зидове.

На Вълчан се стори, че черните мустаци на арменеца са по-лъскави от всякога. Бяха в стая, осветена само от един златен трисвещник, и искрите, които хвърляше едрият диамант на пръстена му, се заплитаха в малки слънца.

Манук бей седеше по турски на застлания с дебел килим миндер, а Вълчан превил едро тяло — едва се побираше на тесен дървен стол с висока облегалка.

— Добре стана, че ни докара до Русчук — на турски рече арменецът, като се усмихна, — ама да можеш сега да ни върнеш в Истанбул…

— Само да кажете с пашата, и туй ще стане. Може и по море да ви върна!

— Дано дойде и тоя ден! — въздъхна Манук бей.

— Къде е Рамиз паша?

— Осем месеца беше в Петербург, а сега, от септември, е пак в град Николаев.

Замълчаха и двамата.

Като се поизкашля, войводата тихо започна — искал да се разберат с Манук бей, той ще му дава скъпоценни камъни, а беят ще ги превръща в злато. Никой, освен тях двамата обаче не трябва да знае, защото това няма да стане само веднъж или дваж, а докато си имат вяра един на друг.

 

 

Манук бей кимна в съгласие. Питаше се дали да се довери на тоя българин и да го използува за пренасяне писмата на Рамиз паша до султана в Истанбул. Той знаеше тайната на бившия капудан-паша, който бе успял да влезе във връзка с Махмуд II. На русите Рамиз паша се бе представил като таен пратеник на султана, който го бе посъветвал да потърси убежище в Русия, докато той се справи с еничарите — Махмуд II зависеше от тях, но дебнеше удобно време, когато щеше да премахне веднъж завинаги еничарския оджак — той живееше с постоянния страх, че те могат да го свалят и убият. Освен това султанът бе споделил с Рамиз паша, че ще продължи делото на Селим III за промени в империята, иначе Турция щеше да бъде най-изостаналата държава в трите континента, на които се простираха владенията й.

Когато видните турски сановници пристигнаха в Букурещ и за това бе съобщено в Петербург, на военния губернатор на Новоросийск генерал-лейтенант херцог Дьо Ришельо бе наредено да се срещне с тях. Те бяха настанени в град Николаев.

Херцог Дьо Ришельо бе силно впечатлен от личността и разбиранията на Рамиз паша. Той писа за мнението си на министъра на външните работи граф Н. П. Румянцев, който по нареждане на царя му изпрати следните инструкции: императорът с особено внимание се отнесъл към положителния отзив на херцога за бившия капудан-паша; той се надявал, че Рамиз паша не е излъгал Ришельо, когато го уверявал, че с емигрирал в Русия по нареждане на султана. Императорът се интересува не трябва ли това да се използува за сключване на мир, от който Русия има нужда предвид сложната обстановка в Европа. На Ришельо се възлага да каже на Рамиз паша, че Румянцев с удоволствие ще ходатайства да му се разреши да дойде в Петербург, но е желателно той да се представи пред императора не като обикновен беглец, а като верноподаник на султана, пристигнал с цел да съдействува за прекратяване на войната и за установяване на дружба между Русия и Турция. Нека Рамиз паша пише на султана, че император Александър, както и по-рано, е склонен да постигнат мир, че не се стреми да използува смутовете в Истанбул и че желае на Махмуд II спокойно управление. Нищо няма да съдействува по-добре за укрепване на султанския трон и за усмиряване на метежниците в провинцията, както по-бързото сключване на мир. Но подготовката на мирен договор трябва да бъде пазена в тайна. Русия иска да утвърди своята власт във Влахия и Молдова, които тя вече е завоювала със своето оръжие. По този въпрос е необходимо само формалното съгласие на Високата порта. Второто условие на мира се отнася до сърбите. Император Александър в своята умереност няма намерение да анексира Сърбия, но Портата трябва да признае нейната независимост под руски протекторат. В замяна на това султанът може да разчита на приятелството на Русия. Ако в Истанбул избухне въстание, той може да намери убежище в Русия за себе си и за своите пари и скъпоценности.

Получил инструкциите, херцог Ришельо отиде от Одеса в Николаев. Но преговорите с Рамиз паша не бяха такива, каквито очакваше граф Румянцев. Бившият капудан-паша каза, че предложение за териториални отстъпки султанът може да приеме само ако руската армия спечели решаваща победа над османските войски. В този момент той лично не по-малко силно от руското правителство желае поражение на Портата. Обаче докато не стане това, султанът няма да се съгласи да отстъпи османски територии. Всички османци ще са против такива отстъпки. Фанариотите[6] също не искат да се лишат от доходите, които получават от двете дунавски княжества. Ако Рамиз паша изпрати писмо с такива предложения, той ще се компрометира пред султана и пред везирите. Ришельо беше принуден да успокои пашата, че руското правителство не желае неговото компрометиране.

Рамиз паша продължи тайната си кореспонденция със султана. Той бе поканен в Петербург, където се срещна и разговаря с граф Румянцев и други видни руски сановници. Тайно бе представен на император Александър I.

Като се завърна, той пак писа на султана, въпреки че не бе получил от него отговор. Писмата му пристигаха в Букурещ, отгдето Манук бей ги препращаше през Русе за Истанбул — пренасяха ги търговци, негови приятели, повечето от които бяха арменци. Можеше да бъде уредено писмата от Николаев с кораб да отиват във Варна, отгдето Вълчан щеше да ги взема и да ги носи в Истанбул.

 

 

Манук бей мълчеше и гледаше пред себе си. Дали да се довери на българина? Не го познаваше добре. Оня, приятелят му в Истанбул Кара Емин, беше хитър и находчив човек. Какво ли ги свързва двамата? Какво друго, освен обща печалба? Ала в Истанбул той не бе чувал Кара Емин да се занимава с търговия. Тогава е друго…

Като поразмисли малко, Манук бей реши да не рискува. Нека българинът да донесе първата партида скъпоценни камъни, нека се обвържат взаимно, тогава ще му открехне и мислите си. Хората, които помагат сега на Рамиз паша, един ден богато ще бъдат възнаградени — Манук бей знаеше колко е щедра ръката на бившия капудан-паша и затова бе готов да му бъде в услуга.

Вълчан няколко пъти погледна арменеца. Не му ли дотегна това мълчание? Или така иска да му каже да си отива? Но не, той е търпелив, ще чака Манук бей пръв да заговори.

Арменецът най-сетне излезе от унеса, в който бе изпаднал — очите му светнаха, ръката с пръстена очерта плавни движения, около нея се кръстосаха няколко светли лъча.

— Донеси скъпоценните камъни. Няма да те питам отгде ги имаш. Ще се спогодим…

— И аз няма да те питам отгде вземаш златото си — усмихна се Вълчан и като опря ръце в коленете си, бързо се изправи.

Какъвто бе едър, без малко щеше да удари глава в ниския таван на стаята. Манук бей забеляза това и на свой ред се усмихна:

— Яка майка те е раждала.

— По Странджа има много такива като мене.

— За друг Вълчан войвода не съм чувал.

— И аз не познавам друг Манук бей.

Кимнаха си мълчаливо и Вълчан тръгна към вратата. Намазаните с восък дъски скърцаха под него, като че всеки миг щяха да се продънят.

Бележки

[1] Чауш(ин) — (тур.) — подофицер.

[2] Аламаните са с два носа и висока наблюдателна мачта, на която е покачен капитанът. Управляват се с голямо гребло („пала“) — от дясната задна страна. Обикновено аламаната има шест реда гребла, снабдена е и с помощно платно.

[3] Скелетът на даляна се прави от т.нар. палози — двадесетметрови дървета, които се поставят във формата на буквата „Т“ и се закрепват към дъното с камъни. Мрежите се слагат около палозите по такъв начин, че се образува заградено пространство в морето, което се съединява със сушата с помощта на „коридор“ от мрежи, дълги до неколкостотин метра.

[4] Арнауткьой — сега квартал Пороище на Разград.

[5] Ески Джумая — дн. Благоевград.

[6] Фанариоти — богати и знатни гърци; повечето от тях живеели в цариградския квартал Фанар, откъдето е и названието им. В тоя квартал е и резиденцията на константинополския патриарх. От средата на фанариотите Високата порта назначавала до 1821 година (т.е. до гръцкото въстание) преводачи на правителството и на турските посолства, а също така и князе на дунавските княжества Влахия и Молдова.