Димитър Мантов
Хайдути шетат по море (4)

На 31 май 1807 година противниците на султан Селим III — еничарите — го свалиха от престола и го изпратиха в затвор. За падишах^[1] бе обявен неговият племенник Мустафа IV, който заяви, че строго ще спазва „старите обичаи“ на османската държава и веднага ще отмени военната реформа и въобще цялата „нова система“ („низам-й-джедит“).

Ала управлението на новия султан бе начало на нови размирици. Преди четири месеца бе починал най-големият бунтовник срещу султанската власт — Осман Пазвантоглу. Имаше обаче много други прочути кърджалии и сред тях на първо място хасковският „малък султан“ Еминджика.

В едно от Вълчановите скривалища в Странджа пристигна от Истанбул приятелят на войводата — Кара Емин, дойде да получи своя дял от хазната и донесе много нови вести. Беше радостен — отдавна се познавал със сегашния султан. За Вълчан обаче по-важно беше другото, което разказа приятелят му: след като Русия обяви война на Турция, ингилизите като съюзници на московците се опитали да завладеят Проливите, корабите им се появили чак в Мраморно море^[2]. Цял месец те правили поразии и като не успели да превземат нито едно укрепено място, заминали за Египет. Сега всичко е объркано, търговските кораби се изпокрили по далечни пристанища, чуждите търговци не искат да влизат и в Мраморно, и в Черно море.

Според Кара Емин така щяло да бъде дълго време, защото войната продължава. Съвсем без търговия няма да мине, все ще се намерят смели хора срещу добро заплащане да пренасят търсени стоки. Сега е сгодно време — убеждаваше приятеля си Кара Емин — Вълчан да се появи в Черно море. Един търговски кораб, натоварен с ценни стоки, струва колкото половин хазна. А негова работа е да му съобщава за богатите търговски кораби и за ония кораби, които пренасят ценни държавни стоки. Войводата да не се безпокои — той, Кара Емин, познавал един от водачите на лазите^[3] — срещу добро заплащане те ще му построят кораби и ще обучат неговите момчета за моряци. А и от българите рибари Вълчан може да подбере най мераклиите…

Кара Емин замина, а Вълчан остана сам с мислите си. Думите на приятеля му пробудиха някакъв див копнеж в него — да навлезе дълбоко в морето, да подиша друг въздух, да върши нови, непознати неща — да управлява кораб, да влиза в морски бой…

Позлатеният тумбест часовник, който приличаше на яйце, толкова силно цъкаше в силяха му, че той го чуваше, като че бе вътре в ухото му. Той се усмихваше в себе си — така ставаше винаги, когато в него зрееше ново решение и когато все още изпитваше колебание. И за да пресече по-нататъшното заплитане на мислите си, реши да се срещне с Вълко Бинбела. Тоя път той щеше да го покани в чифлика на Атанас Чивга.

 

 

Факийският първенец беше в добро настроение шегуваше се с младия войвода, тупаше го по широкия гръб:

— Добре, добре… Хайдутите не бяха шетали по море, а сега вече и там пошетаха…

Жареше августовско слънце, двамата стояха на сянка под старата Лозница, край дългата и тясна маса от прерязано буково стебло — парчетата бяха съединени едно до друго.

Цъкането на тумбестия позлатен часовник отново проникна в съзнанието на Вълчан и той заговори — разправяше онова, което му бе казал Кара Емин, питаше и себе си, и Вълко Бинбела дали трябва да се впуска с момчетата си в морето.

Факийският първенец го слушаше мълчаливо, от време на време само нервно покашляше. Когато Вълчан млъкна, той протегна ръка, положи я върху рамото на войводата — и двамата бяха едри, налети със сила, при все че в косите на Бинбела имаше бели нишки.

— Сега слушай! — тежко рече Бинбела. — Добре си решил да излезеш в морето, и там трябва да усетят, че има българи…

Вълчан го гледаше, без да мига.

— Само че — все тъй бавно, с плътен, нетърпящ възражение глас продължи Бинбела — не ни трябват никакви лази. Аламаните^[4], гдето ги правят нашите майстори, да не са лоши?

Сърцето на войводата изведнъж се отпусна. До него беше умен, предвидлив човек като Вълко Бинбела, зад него бяха не само момчетата от дружината му, но и много млади, решителни българи от крайбрежието — та по-добре ли е да висиш в рибарската лодка, отколкото да си в бърз кораб, който напада турски гемии.

Бинбела замислено завъртя глава и продължи да говори — новата работа, с която се залавя Вълчан, да хайдутува по море, няма да е лека. Във всяко нещо най-напред трябва да чиракуваш, да се учиш от майсторите. През зимата той ще гледа да уговори някой от опитните кормчии да обучи войводата и момчетата му в морския занаят.

— Бай Вълко — с възхищение възкликна Вълчан, — ако не беше ти, нямаше да се заловя!

— Ти ли? Такъв войвода преди тебе Странджа не е познавала. А сега и морето ще те види…

Неочаквано Вълчан се видя надвесен над гладкото, спокойно море — той го гледа и то — едно огромно синьо-зелено око — също го гледа.

— Войводо — сепна го гласът на Вълко Бинбела, — сега ще ти кажа какво трябва да направиш за народното ни дело, като отидеш да зимуваш във Влашко…

 

 

Странно бе това чувство — че е в дома си край Браила и че си остава чужденец, защото, щом всеки миг си готов да напуснеш една къща, ти не си й стопанин.

Ала разсъжденията му за собственото му положение изчезнаха от ума му, когато узна, че в Букурещ заможният търговец, българинът Пиналов, на служба във влашкия княжески двор, събира доброволци за отряд, който ще бъде прехвърлен на някой от фронтовете срещу турците. Слободзейското примирие^[5] скоро щеше да изтече и руската войска щеше да се залови здраво с османлиите.

Какво трябваше да прави сега Вълчан?

Не бе ли дошло време да разтвори сандъците със скритите богатства, за да въоръжи няколко хиляди българи?

В Браила, в дома на Георги Сливналията, се появи още един виден сливналия — бюлюкбаши Тодор Данаилов. Той бе насъбрал в Букурещ голяма дружина доброволци, въоръжил ги бе със свои средства — не бе от бедните българи — и сам се наричаше бюлюкбаши — командир на дружина. А Пиналов русите признали за полковник — каза той.

Никой с нищо не подканяше Вълчана да се заеме със събиране на доброволци, но той чувствуваше как над него се кръстосват въпросителни погледи.

Слободзейското примирие, сключено за шест месеца, бе продължено. Ала все пак това беше примирие. Щом двете страни изчакваха събитията, защо той. Вълчан, да се заплита в дело, което всеки миг може да бъде пресечено в самото начало?

Трудно му бе в Браила — струваше му се, че и близки приятели като Георги Сливналията мълчаливо го обвиняват, загдето стои със скръстени ръце. Той едва изтърпя да дойдат Заговезни — и един ден се прости е Лиляна и сестрите си. Предреши се като дребен търговец, метна мешинени дисаги на рамо и пеша пое към Дунава. Имаше приятели рибари, които щяха да го прехвърлят на десния бряг.

 

 

Странджа бързо се пробуждаше от зимния сън — гората развиваше листи, тревата наедряваше. Презимувалите тук каракачани се стягаха за път към Големите Балкани — както казваха на Стара планина.

В чифлика на Атанас Чивга бе спокойно — под стрехите на къщата и по сайвантите съхнеха прясно одрани овчи и говежди кожи, охранени петли се кълвяха по двора, овчарските кучета се триеха в зидовете и стоборите — сменяха козината си.

Един по един в чифлика се примъкваха хайдутите от Вълчановата дружина — и те като войводата си едва издържали до пролетта. Всеки носеше торба или дисаги, пълни с ядене. Хвалеха се с мъжките си деца, с лова, който правили — кой колко глигана убил, на колко лисици смъкнал кожата.

Тия, които дойдоха откъм Сакара, донесоха важни вести — Еминджика отрано се е разшавал. Миналото лято той бе хвърлил око на крайпловдивската нахия^[6] Гьопсата, въртя се там, ограби каквото от по-рано не бе ограбено, ала, изглежда, друго го теглеше — седалището на бейлербея, Пловдив — ако го превземеше, можеше да го превърне в своя столица и да мери сили със султана.

Дали сега не бе време Вълчан да се появи при Еминджика?

Когато в чифлика дойде Стоян Байрактар, войводата, след като му предаде „много здраве“ от сестра му Лиляна, го запита:

— Ще станеш ли търговец на въглища?

Байрактаря само изсумтя — започне ли Вълчан да те обикаля отдалеч с въпроси, като те дебне с поглед, това означава, че е намислил нещо и че трудно ще се отървеш.

 

 

Двадесет и два катъра, натоварени с по два големи чувала, пълни с дървени въглища, поеха за Хасково. Начело вървеше Байрактаря, най-накрая — Вълчан. Под самара на последния катър бяха завързани две платнени торби с по петстотин жълтици.

Войводата не се надяваше да постигне спогодба с Еминджика за обща борба със султана, но поне ще купи оръжие — хасковският аянин за злато и душата си продаваше. Вълчан си напомняше, че Еминджика не трябва да знае къде са парите, които носи, ще му ги даде, когато натовари оръжието. Между главатарите на кърджалиите ставаха сделки и Емин ага, който се стремеше към големите върхове на Османската държава, едва ли щеше да се появи като пладнешки обирджия. И все пак…

И сега Хасково учуди Вълчана с реда и спокойствието, които царяха навсякъде.

Стражите при главната порта пуснаха катърите и двамата въглищари, но един кърджалия тръгна с тях, за да ги заведе при кабадаията Кара Иван, за когото те твърдяха, че ги познава.

И тоя път бюлюкбашията беше нагизден — със златен гердан на шията, с по една златна гривна на всяка китка, с копринен елек и висок каук на главата. Той беше в добро настроение, усмихваше се:

— Ама вие май сте истински въглищари!

Хитрите блясъци в очите му показваха обаче, че ги знае какви са.

 

 

Когато след три седмици Вълчан и Стоян Байрактар се върнаха в чифлика на Атанас Чивга с двадесетте и два катъра — но сега натоварени с пушки-кърджалийки и каранфилки (с шест ръбови дула), кремъклии пищови и „гърбави“ (извити към острието) ятагани, първата работа на войводата бе да изпрати един от младите хайдути да повика Вълко Бинбела.

Факийският първенец пристигна още на другия ден.

— Дошел си от Влашко, а не се обаждаш! — започна той да кори Вълчана още от вратата.

— Хайдушка работа — поусмихна се Вълчан и заразправя за „търговията“ в Хасково.

Еминджика го посрещнал пак така важен, както миналия път. Казал му, че вече е насъбрал осем хиляди нефери и го поканил и той да участвува в превземането на Пловдив.

— Люто се заканва на филибелийците^[7], щял да ги остави само по една риза — разправяше войводата.

Вълко Бинбела едва изчака той да свърши — махна с ръка пренебрежително, промърмори:

— Негова си грижа! Кърджалиите само това знаят, да грабят… А ти се стягай за морето.

През разтвореното прозорче вейна топъл вятър, клонче, отрупано с черешов цвят, заигра пред очите на войводата като живо.

Какво ли е сега пролетното море? — запита се той.

И неочаквано близките гънки на Странджа се превърнаха пред очите му във вълни.

Вълко Бинбела продължи — Манол, най-добрият рибар в Ченгене скеле, се съгласил да приеме Вълчана и момчетата му за рибари чираци. Той, Вълко Бинбела, купил една аламана за тях, сега е ред те да покажат какво могат — за половин година да се превърнат от планинци в морски люде.

Вълчан само мълчаливо кимна в съгласие. Вече се бе убедил, че Вълко Бинбела обмисля и най-малките подробности и че след неуспешната Странджанска буна се е заел с още по-големи сили, както казваше той, „за общото българско дело“.

 

 

Тая година никой нищо не чу за Вълчан и дружината му. Започнаха да пъплят слухове — отишъл с момчетата си да се сражава на страната на сърбите. Други казваха, не, във Влашко е, при русите, трети твърдяха, че е станал кърджалия…

1808 година беше време на възход за много кърджалийски главатари и сред тях най-вече на хасковския Емин ага. Той обсаждаше Пловдив, когато узна, че сераскерът^[8] на Дунавската армия, русенският аянин Мустафа Байрактар е тръгнал с войската си към Истанбул, за да свали поставения от еничарите султан Мустафа IV и да върне на престола Селим III.

Мустафа Байрактар чрез свой пратеник покани Емин ага да се присъедини с хората си към него. „Благата ще делим по равно“ — предлагаше русенският аянин и Еминджика дълго не умува, прие. Тъкмо сега бе време да стане хазнатар на Османската империя — мечта, която години наред нажежаваше сънищата му.

Двамата с Мустафа Байрактар се срещнаха в околностите на Истанбул и се споразумяха за подялбата на длъжностите и на плячката. Уговориха и как ще започнат…

Билюк от стотина конници — избрани един по един измежду опитните бойци се появи в Истанбул. Бюлюкбашията се представи за верен на султана и поиска да се срещне с поставения от еничарите велик везир Кабакчиолу.

Всичко стана мълниеносно бързо — щом великият везир се появи, към него се спуснаха неколцина от дошлите и набързо го съсякоха. Докато стражите се опомнят, стотината конници се измъкнаха от града.

Еничарите се объркаха, нямаха водач, по-малките им началници започнаха да се карат помежду си — и тогава конницата на Мустафа Байрактар и хората на Емин ага, като проникнаха в града, бързо обсадиха стария Сарай. Защитниците на „Вратата на щастието“ не искаха да отворят въпреки обещанията на нападателите, че ще бъдат пощадени.

Неслучайно наричаха Емин ага „Балталъ̀“ — Секирджията. Цяла дружина „секирджии“ водеше сега той — и те заедно с него, като се редуваха, започнаха да секат голямата дървена врата. Не я сякоха дълго — тя сама се отвори и когато първите бунтовници влязоха вътре, видяха прострения труп на наскоро удушения Селим III.

Мустафа Байрактар можеше само да сведе глава пред трупа на оня, когото бе тръгнал да връща на престола. Съветниците на русенския аянин се засуетиха — какво щеше да стане сега, нима щяха да оставят на власт Мустафа IV?

Един от дворцовите евнуси помогна на бунтовниците — той доведе при тях втория племенник на Селим III — Махмуд. Като разбрал за бунта на русенския аянин, Мустафа IV бе наредил да удушат Махмуд — вероятния наследник на престола. Осемнадесетгодишният момък се бе укрил в един комин и сега целият бе в сажди.

Така над трупа на Селим III бе провъзгласен новият султан Махмуд II. Мустафа Байрактар бе назначен за велик везир, а приятелите му заеха големи постове.

Разочарован остана само Емин ага, който не бе обявен за хазнатар, както му бе обещал Мустафа Байрактар. Той се оттегли от Истанбул — със своите осем хиляди кърджалии не посмя да премери силите си с новия велик везир. По пътя за Хасково Еминджика ограби Силиврия, Родосто и Шаркьой. При Гелибол обаче претърпя такова поражение от Мехмед Али паша, че загуби всичката си плячка, и озлобен, само с една част от хората си, той се прибра в Хасково. Повечето от билюците се пръснаха в различни посоки…

Братството „Русенски приятели“ бе основано година преди похода на Мустафа Байрактар към Истанбул от привърженици на сваления султан, които бяха успели да се доберат до големия дунавски град. Пръв сред тях беше Сеид Абдуллах Рамиз ефенди. Син на кримския казааскер^[9], Рамиз ефенди бе един от високообразованите млади мюсюлмани — изучавал бе богословие, източните езици и дори някои точни науки, имаше званието мюдерис^[10]. Той бе един от най-близките сътрудници на султан Селим III по въвеждането на „новата система“ — за европеизация на управлението на империята. На двадесет и пет години бе началник на военноинженерното училите, изпълняваше важни мисии в Египет. През 1805 година той бе изпратен в Румелия да води преговори с тамошните аяни, на следната година султанът го назначи главен инспектор на артилерийските и сапьорните войски (Рамиз ефенди продължаваше да ръководи военноинженерното училище, освен това бе началник на работилниците за производство на артилерийски снаряди). Свалянето на Селим III го завари в Силистра. Еничарите поискаха неговото изпращане на заточение в Кавала, но той знаеше, че там го очаква въже, и отиде в Русе, където вече бяха се събрали няколко доскорошни везири начело с Мустафа Байрактар и Рамиз ефенди те създадоха тайното политическо общество „Русенски приятели“.

Рамиз ефенди стана главният съветник на Мустафа Байрактар. Той предложи и обмисли всички подробности на плана за поход към Истанбул и участвува в свалянето на Мустафа IV.

След като превратът успя. Рамиз ефенди стана паша с три туга — знак на везирска власт — и бе назначен за дунавски сераскер — командуващ войските на Дунавския фронт. Само след няколко дни той получи още по-голям пост — капудан паша^[11]. На първия официален прием новият султан Махмуд II се обърна към него с думите: „Когато бях в затвора, султан Селим ми говори за тебе. Бъди и на мен така верен, както си бил на него, и разчитай на моето приятелство.“.

Станал втори човек след Мустафа Байрактар във висшето управление на Османската империя, Рамиз паша успя да сложи ред в столицата, за разлика от управлението на Мустафа IV, когато еничарите вършеха каквото искат. Той взе участие в организиране на „конгреса“ на деребеите^[12] и аяните през септември, наскоро след преврата, на който бе подписано съглашение (сенед-и-иттифак) между централната власт и местните първенци. За еничарите и улемите^[13] той беше най-омразният от въдворителите на „новия ред“.

През втората половина на ноември, в навечерието на рамазана, Мустафа Байрактар, почувствувал се силен като велик везир, разреши на своите войници от Румелия да отидат да прекарат празника по родните си места. Еничарите тъкмо това и чакаха. На петнадесети ноември, през „нощта на предопределението“, те се вдигнаха на бунт и нахлуха в сарая на великия везир. Мустафа Байрактар се отбраняваше с петдесетина телопазители срещу десетократно повечето нападатели.

Единствен Рамиз паша се опита да потуши бунта — по негова заповед от корабите, закотвени в града, започнаха да стрелят по еничарските казарми и по излезлите по улиците еничари. Войската в Истанбул, която му се подчиняваше, отблъскваше нападенията на еничарите.

Ала бунтът се развихряше, еничарите викаха пред Сарая:

— Искаме нашия господар, султан Мустафа!

Уплашен за живота и за властта си, Махмуд II нареди бившият султан Мустафа IV да бъде убит. Сега той беше единствената издънка от Османовия род.

В това време, след двудневна отчаяна защита, Мустафа Байрактар успя да въвлече преследвачите си в складовете за барут и ги хвърли във въздуха — с него загинаха и телопазителите му, и повече от петстотин еничари.

Узнали за смъртта на доскорошния велик везир, бунтовниците започнаха да крещят към Сарая, където се криеше султанът:

— Дай ни главата на Рамиз паша!

Махмуд II не се поколеба и реши съдбата на Рамиз. Той му заповяда да прекрати стрелбата от корабите и нареди на излезлите от Сарая войски да се приберат.

Рамиз паша имаше един-единствен изход — да бяга. Заедно с назъра (генералния инспектор) на редовната войска кадъ̀ Абдуррахман паша и няколко близки привърженици на „новия ред“, негови приятели, той потегли с един кораб, закотвен в пристанището на Сарая — през Босфора към Черно море.

Корабът спря близо до Мидия и оттам на коне бегълците се отправиха към Чаталджа, където се укриха в чифлика на един татарски бей. Оттук Рамиз паша започна да изпраща доверените си хора при аяните в Румелия — призоваваше ги от свое име и от името на кадъ̀ пашата Абдуррахман на борба с еничарите. В същото време той започна тайно кореспонденция със султан Махмуд II.

Аяните обаче не се отзоваха на призивите на двамата паши — в чифлика се насъбраха само около триста души, които успяха да отблъснат еничарския отряд, изпратен от Истанбул, за да хване бегълците. В ръцете на еничарите попадна едно от писмата на Рамиз до султана и те поискаха от Махмуд II да залови и да накаже двамата паши.

Започнал веднъж да се подчинява на еничарите, султанът издаде заповед за наказване със смърт на Рамиз и кадъ̀ паша и на техните сподвижници. За командир на наказателната експедиция той назначи главния враг на Рамиз — новия капудан паша Сиди Али.

Двамата наши трябваше да бягат от Чаталджа.

Кадъ̀ Абдуррахман реши да отиде в Анатолия — той се надяваше с частите от „новата“ войска, които се намираха там, да продължи борбата. Ала не му провървя и загина.

В това време от Истанбул в Чаталджа бе пристигнал сарафинът^[14] Манук бей (Мартиросян), личен доставчик и доверено лице на покойния Мустафа Байрактар.

И Рамиз паша, и Манук бей имаха един-единствен изход — да отидат по-скоро в Русе, където управляваше все още близкият приятел на Мустафа Байрактар — Ахмед ефенди. Но пътят бе далечен и несигурен…

 

 

„Чиракуването“ при бай Манол — от пролетта до късната есен промени и Вълчан, и петнадесетте момци хайдути — те се врекоха догодина пак да се съберат на морския бряг. Само Стоян Байрактар таеше недоволство — планината го теглеше. От време на време той изсумтяваше:

Тук ще заприличаме на сушени скумрии, от солта зъбите ми все скърцат…

Не искаше да признае, че зъбите му скърцат от яд към самия него, защото не можеше да се отдели от дружината и най-вече от войводата. А иначе той беше най-схватливият от всички — на третия месец бай Манол каза, че е вече готов кормчия, яки са му ръцете и усеща всяко помръдване на аламана.

А на Вълчан не му се разделяше с морето. Като че в него се бе пробудил втори човек, за чисто съществувание досега не бе и подозирал. Хубаво му бе да го духат солените ветрове, които се научи бързо да разпознава, усещаше и най-незабележимата промяна на морето.

Бай Манол обичаше да се впуска за риба навътре в морето, но Вълчан все му напомняше, че му е обещал да обикалят крайбрежието от нос Емине до Мидия и той понякога в последния момент променяше посоката за плаване.

Сега, като разговаряше с Кара Емин в чифлика на Атанас Чивга, в съзнанието на Вълчан се появяваха очертанията на вдадени в морето скалисти носове, виждаше зелените брегове на тихи заливи. Сепнаха го думите на приятеля му:

— Ти ме слушаш с едно ухо, ама да знаеш, че всеки ден с паши не се говори!

— Разбрах, разбрах — поклати глава войводата и додаде: — Откъде да ти намеря сереми^[15]?

— Ако ти платиш за един серем десет алтъна. Рамиз паша и Манук бей ще ти броят тридесет!

— Тая работа може да я свърши само Атанас Чивга.

— Ако не му наредиш, той и пръста си няма да помръдне.

— Е, тогава ще помръдна пръст… — засмя се Вълчан.

И наистина разтропаният Чивга още вечерта докара два серема. На единия отпред седна Вълчан, а на другия Кара Емин. И двамата изплющяха с камшиците над гърбовете на конете — трябваше да бързат за Чаталджа, където знатните бегълци ги очакваха с нетърпение.

 

 

Рамиз паша беше мъничък човек с болезнено бяло лице, на което малката кръгла брада приличаше на тъмна пяна. И ръцете му — с късички пръсти — бяха странно бели, с кафяви петна отгоре.

А Манук бей бе, както повечето от сънародниците си — с голям извит нос. Имаше големи, с тъмен блясък очи и лъскави черни мустаци, заскобени към устните. И той като повечето арменци носеше пръстен — от бяло злато, с едър диамант. Среден на ръст, с морав фес, Манук бей внимателно оглеждаше Вълчана. На войводата се струваше, че очите му са едновременно вдлъбнати и изпъкнали, и не можеше да си обясни защо това е така.

Пашата и Манук бей седяха с кръстосани крака върху миндера на просторна стая с нисък дървен таван. И двамата бяха спокойни, като че не ги заплашваше смъртна опасност. Само белите пръсти на доскорошния капудан паша леко потреперваха.

— Пашамъз, нямаме много време. А и може някъде да ни причакват… — на турски заговори Вълчан, като гледаше Рамиз паша. — Срам не срам, ще трябва и двамата да сложите по едно фередже^[16]. Аз ще се облека като бей и все едно че прекарвам харема си от едно място на друго.

— А кой ще ни придружава? — бързо попита Манук бей.

— Моите хора ще се облекат в арнаутски дрехи.

Рамиз паша бавно стана. Златните украшения по широкия му кожен колан проблеснаха. От лявата страна на колана бе подпъхнат сребърен кремъклия пищов с две дула — „чифтелия“. Пашата беше на тридесет и четири години, но изглеждаше на повече от четиридесет — бръчки прорязваха челото и обкръжаваха очите му.

— Е, Манук ефенди — с лека усмивка се обърна той към арменеца. — Хайде сега да си изберем фереджета по мярка…

 

 

Първия серем караше Вълчан — в него бяха Рамиз паша и Манук бей, забулени с фереджета. Вторият, отпред на който с камшик в ръка седеше Кара Емин, беше пълен с няколко сандъка — онова, което пашата бе успял в бързината да вземе от богатия си дом — пари, скъпи съдове и дрехи. Манук бей бе дошъл само с две кожени чанти, които обаче толкова тежаха, че като ги вдигна от земята, за да ги понесе, той изпъшка. В серема ги бе сложил в краката си.

Започваха първите студове, малко пътници имаше по странджанските друмища, а и двата серема с десетината конници след тях никъде не спираха. Замръкнаха при Бакаджиците, спряха в един опустял през кърджалийските безредици хан и „арнаутите“ бързо стъкмиха два огъня — за „ханъмите“ и за себе си.

Вълчан се чудеше през кой проход да прекосят Балкана — навсякъде беше еднакво опасно от среща с кърджалии или с хора на аяните от близките фалове.

През Твърдишкия проход минаваше най-прекият път за Русе и Вълчан реши оттам да минат.

 

 

… Първият сняг за тая година!

Снежинките се топяха по лицето на войводата, той се усмихваше унесено и забравяше, че държи камшик в ръка. Конете без подкана забиваха копита в размекнатата земя.

При все че зад гърба си чуваше по някоя дума от разговора на турски между Рамиз паша и Манук бей, той в мислите си вече беше в своя дом край Браила — обикаляше стаите, надничаше под сайванта, влизаше в избата и през цялото време усещаше до себе си нежното рамо на Лиляна. Една мисъл го пробождаше — че още си нямат рожба. Божие наказание ли е? Никой не му бе дори намеквал за това, но той знаеше, че така подхвърлят зад гърба му…

В Русе Манук бей отвори една от двете кожени чанти и наброи на Вълчан и на Кара Емин по сто жълтици.

— От Рамиз паша са — рече той, а пашата само кимна с леко притворени очи. — А когато отново се върнем в Истанбул, ще ви се отблагодарим още веднъж.

Рамиз паша отново кимна с леко притворени очи.

 

 

Докато Кара Емин пътуваше с единия серем по обратния път той бързаше да се върне в Истанбул преди големите снегове. — Вълчан поведе момците от дружината си отвъд Дунава, да му гостуват до пукването на пролетта.

 

 

Русе и околността сега бяха владение на най-близкия приятел на Мустафа Байрактар — Ахмед ефенди, който се бе оженил за вдовицата на покойния велик везир и бе станал по този начин собственик на всичките му имоти.

Рамиз паша бе везир с три туга и Ахмед ефенди, който дори не бе стигнал до положението на паша, побърза да го изпрати от другата страна на Дунава, в Слободзея — страхуваше се той да не влезе във връзка с аяните на околните градове и да заеме мястото на Мустафа Байрактар като водач на новото съзаклятие. Войската, която бе тръгнала по заповед на покойния велик везир за Истанбул. Ахмед ефенди върна обратно и сега той се стремеше да бъде начело на противниците на Махмуд II. Румелийските аяни не признаваха неговата власт над тях.

Манук бей веднага схвана сложното положение на Ахмед ефенди и го посъветва да влезе във връзка с командуването на руската Дунавска армия — да предложи помощта си за сключване на мир. Само така щеше да се закрепи в Русе и да накара румелийските аяни да се обърнат към него.

С тайно поръчение на Ахмед ефенди Манук бей замина за Букурещ. На десети декември той бе в руския щаб в Букурещ.

Главнокомандуващият руската Дунавска армия фелдмаршал Прозоровски се готвеше за възобновяване на военните действия в началото на новата година и пристигането на Манук бей бе за него добре дошло — той му предложи да се опита да повлияе на Рамиз паша и Ахмед ефенди да предадат на русите турските крепости по Дунава и след това да минат на страната на Русия.

Когато Манук бей се завърна в Русе. Рамиз паша не му каза нито „да“, нито „не“. Ахмед ефенди отлагаше отговора си, надяваше се да запази и длъжността, и владенията си. През февруари 1809 година до него достигна решението на Високата порта, с което бе свален от длъжност и осъден на смърт. По същото време най-големият му личен враг Сюлейман Йълъкоглу тръгна с голяма войска към Русе.

Манук бей пръв усети, че обстановката в Русе е крайно опасна, и със семейството си напусна града. На прощаване той посъветва Рамиз паша и Ахмед ефенди да сторят същото. По-дълъг беше разговорът му с Ахмед ефенди — убеждаваше го по-скоро да предаде на русите крепостите Русе и Гюргево и да избяга при тях, защото знайно е, че султанските заповеди — особено когато са за смъртно наказание — рано или късно биват изпълнявани.

Към средата на март Ахмед ефенди и да искаше, вече не можеше да предаде на русите двете крепости — мюсюлманите от Русе и войската вече го подозираха в измяна и се опитваха да го убият. Той нямаше друг изход, освен да бяга във Влахия.

И Рамиз паша най-сетне се съгласи да отиде при русите.

През нощта на 26 срещу 27 март 1809 година Ахмед ефенди от Русе и Рамиз паша от Слободзея със свита от петдесет души избягаха при русите. На 28 март те вече бяха в Букурещ.

Колкото и тайно да бе пътуването на Рамиз паша — един от „стълбовете на османската държава“ — и на Манук бей — един от най-богатите хора в империята — през Странджа и Балкана до Русе, след време се разчу — има хора, които ловят думите във въздуха. А че Вълчан е бил с тях, в това малцина се съмняваха — нали парите при пари отиват…

Така се роди една от най-упоритите иманярски легенди за „Манук беевата кочия“, която и досега търсят иманярите по цяла България.

 

 

Винаги, когато минаваше отвъд Дунава и особено когато отидеше в Букурещ, на Вълчан се струваше, че попада в огромна мрежа — интересите и стремленията на големите държави и на владетелите на двете дунавски княжества бяха така заплетени, че той трябваше дни наред да разсъждава, за да проумее тайния смисъл на новините, които научаваше.

И тая година Вълчан не издържа дълго вкъщи, замина за Букурещ.

През март 1809 година войната между Турция и Русия се възобнови. След неуспешния щурм на крепостта Браила в щаба на Дунавската армия пристигнаха генералите М. И. Кутузов и М. И. Платов. Само няколко дни след като те се появиха, във Влахия българите се раздвижиха — и двамата генерали искали да привлекат българите във войната.

През април генерал Платов сформира няколко български отряда от по сто души и ги придаде като „бойно спомагателни части“ към казашката войска.

Колкото и да разпитваше Вълчан войвода чрез свои приятели, които пък имаха приятели в руския щаб, не можа да разбере какво е истинското намерение на генерал Платов — дали само да използува българите доброволци, или да им помогне да създадат своя войска, която да се сражава заедно с русите.

В цялата тая сложна обстановка нощем, когато се пробуждаше от тежки мисли, той се питаше къде е неговото място, накъде трябва да поведе хората, които му вярваха, и най-важното — кога трябва да извади на бял свят скритото по пещери и по тайни места злато и сребро.

… След като и най-близкият му приятел във Влашко бай Георги Сливналията, от чиито ум и почтеност се възхищаваше, му каза да стои настрана от тия „бойно спомагателни части“, Вълчан реши дълго преди Гергьовден — „хайдушкия Великден“ — да отиде в България.

 

 

Морето беше мрачно, сиво-черно, вълните налитаха върху брега с мълчаливо озлобление.

Студ и тъмна влага попълзяха в гърдите на Вълчан, той целият потръпна, ала си спомни какво му рече веднъж бай Манол: „Морето бавно се затопля, ама и бавно изстива!“

Същото това смрачено, негостоприемно море след няколко седмици щеше да се усмихне, ще започне да се пълни с топлина и тогава само един поглед към вълните ще е достатъчен да се провикнеш от възторг.

Тоя вик може да затаиш в себе си и така ще е най-добре — защо е нужно да показваш на всички какво изпитваш?

И застанал на безименната височина, от която се виждаше от едната страна нос Емине, а от другата — Мидия, той въздъхна и разтвори ръце — ей тука искаше да е неговата твърдина^[17], оттук морето навлизаше в него и той се гмуркаше в мислите си в синьо-зелените води.

Наоколо имаше останки от стари градежи — някога се е издигала здрава крепост, имало е и параклис, виждаха се тук-там запазени стенописи. До параклиса беше входът на пещера — там сега се гонеха прилепи.

От височината близките извивки на брега се виждаха като на длан — издаденият в морето (както при Созопол) Ватрохи^[18] и Зейтинборун^[19]. Между тях морето бе издълбало в сушата дълбок остър залив, който сега най-много занимаваше мислите на войводата.

Залива наричаха по параклиса, който преди столетия бе построен тук — „Света Параскева“.

… Когато слезе долу и влезе в параклиса, той спря пред една от полупорутените стени — видя изографисан ботуш, а до него — връх на копие, насочено към земята.

Кой беше тоя светец?

И защо копието му бе отправено надолу, където не можеха да се появят никакви врагове?

Винаги, когато бе влизал в черкви и параклиси, Вълчан войвода се чувствуваше като безпомощно дете — отвсякъде го дебнеха лица на строги духовни отци и само тук-там просияваше благата усмивка на Христос. Като че попадаше в капан, от който трябваше на всяка цена да се измъкне невредим.

Сега той почувствува друго: тайно желание да се приюти тук, край строгите лица на изрисуваните по стените духовни отци, под купол, който напомняше небесния свод. И в себе си войводата се врече: параклисът да бъде възобновен, стените да бъдат укрепени, стенописите подновени, а над входа да бъде поставен камък с изобразен на него конник със сабя в ръка.

Той, който яхваше кон само когато нямаше друг начин да върши работата си, сега се видя като ездач, вдигнал ръка, за да порази враговете на българския род.

И със затворени очи пред стенописите, които едва личаха. Вълчан войвода разбра: във всеки българин дреме един скрит конник, който най-неочаквано може да размаха ръка със сабя в нея…

 

 

Тая година не кукането на кукувицата, а първите пролетни рибни пасажи насъбраха петнадесетте хайдути от Вълчановата дружина. Срещнаха се в Ченгене скеле, където ги чакаше, освен миналогодишната, още една нова аламана. Бай Манол, разбрал вече с какви хора има работа, сам предложи на Вълчан: ако наистина ще ходят за риба, той ще води едната аламана, а Вълчан — другата.

— Че какво друго има сега в морето, освен риба? — с искрено учудване изви глас Вълчан.

— Е, споразумяхме се — блъсна го с длан по дясното рамо старият рибар.

— Чакай, чакай — спря го с две ръце войводата. — Тоя път аз ще избера къде да направим рибарските си колиби.

— Казвай де! — заинтригуван се взря в него бай Манол.

— Нали ти ме научи да познавам извивките на брега надолу чак до Мидия?

— Така е, Вълчане…

— Е, тогава да знаеш, че още миналата година съм си харесал едно заливче. Сега, преди да дойда тук, отидох по суша да го видя и пак ми хареса.

— Ти какво искаш, да ти издърпвам думите от устата ли? — смръщи побелели вежди бай Манол.

— Света Параскева, гдето е параклисчето…

Вълчан бавно изрече думите и внимателно заоглежда лицето на стария рибар.

Бай Манол се озърна да види дали няма някой наоколо и чак когато се увери, че никой не ще чуе думите му, тихо рече:

— То е хайдушко място. Вълчане, какво си намислил…

— Каквото съм намислил, си е моя работа, теб няма да те забърквам. Сега отиваме да ловим риба с гъргър^[20].

 

 

— Добре, добре… — помаха с две ръце едновременно бай Манол. Той не можеше да скрие грижата, която легна върху гърдите му, въздъхна, но нищо повече не каза.

 

 

Когато от носа на аламаната видя очертанията на Боруна — скалистия, вдаден в морето полуостров, целия прорязан с тесни заливчета, в които трудно можеше да влезе и малка рибарска лодка. — Вълчан въздъхна. Там, отгоре, на скалистата грамада беше неговата твърдина — с останки от някогашна крепост, но извишаваща се в него, в мислите и сънищата му.

 

 

Най-напред се заловиха да направят две тръстикови рибарски колиби.

Вълчан мъкнеше заедно с другите снопи дълга тръстика, дялаше и набиваше колове и през цялото време си мислеше, че аламаните са по-добри за хайдушкото шетане по море от гемиите и другите кораби. Той познаваше крайбрежието от Варна до Мидия. Тук нямаше големи острови, където може да се укрие голям кораб, та и голяма лодка дори, нямаше и дълбоки заливи, в които да изчезнеш пред очите на преследвачите. А и разстоянията от пристанище до пристанище бяха малки.

В крайбрежните води се срещаха много българи рибари. Там, гдето имаше даляни^[21], имаше и рибарски колиби, които по време на есенните и пролетните рибни пасажи оживяваха.

Техните две аламани нямаше да се отличават по нищо от останалите.

Бай Манол беше взел мрежи за далян, ала сега, като огледа залива и вълните, замислено поклати глава.

Вълчан отиде при него.

— Какво не ти харесва, бай Маноле?

— Не знам, може тая година морето да е по-лошо от друг път, ама тук далянът няма да се задържи дълго. За Зейтинборун казват, че е възел на ветровете — и старият рибар кимна към недостъпния откъм морето скалист нос, който бе заоблен отгоре.

— Тия работи ти ги знаеш най-добре — рече Вълчан. — А моята грижа е друга… Ще трябва да намеря някоя въглищарска гемия и да замина за Цариград.

— На твоето място на аламана кой ще бъде?

— Стоян, кой друг!

— Оня, гдето му викат Байрактаря, той ли? — хитровато присви очи бай Манол.

— Той и тук е Байрактар, само че още не е време да развие байрака — засмя се Вълчан.

— Е, тогава, докато се върнеш, ние ще правим даляна, пък ако ще, още на другия ден, като го издигнем, вълните да го завлекат. Без работа всичките тия млади и здрави хора, събрани на едно място, ще почнат да щръклеят, а само ти можеш да им надвиеш… Връщай се по-скоро. Вълчане!

— От султанската столнина ще се върна с тежки дарове — загадъчно се усмихна войводата.

 

 

Османската столица продължаваше да живее в онова сънно спокойствие, което Вълчан толкова добре познаваше — само по пазарите и по занаятчийските чаршии бе шумно. Многобройните махали тънеха в мързелива тишина.

И пак, както толкова пъти, войводата се запита, проява на умора ли беше тоя бавноподвижен живот?

Османската държава все още е силна въпреки военните неуспехи през последните десетилетия и кърджалийските размирици. За разлика от ония войводи и хайдути, които не бяха идвали тук и нямаха представа за султанската мощ, той осъзнаваше, че борбата с агаларите няма да е никак лесна. И бай Вълко Бинбела тогава, когато плетяха заговора, който завърши със Странджанската буна^[22], лековато разсъждаваше. С въстание може да се освободим, но ако ни помогне някоя голяма християнска държава — иначе разгромът е сигурен. А чужда държава ще се залови за българските работи, ако те влязат в сметките й. Няма да се намери умен владетел, който да отхвърли протегната ръка, която държи ключове към тайни места, гдето са укрити големи богатства. С малката си дружина години наред той върви все по една пътека — обира хазна след хазна, на момчетата дава каквото им се полага. Кара Емин получава една десета, а своя дял Вълчан укрива така, че никой не може да го намери.

Той се усмихваше, като се сетеше колко много пещери има в Калето, което в мислите си наричаше „свое“ — там цял живот да търсиш задънено, тайно място, не ще го намериш, ако не са ги известни знаците. А тях само той ги знаеше…

В Цариград най-напред Вълчан отиде в едикулското „механче“. Беше с дрехи на богат турчин, с бяла чалма, чепкенът^[23] му бе със сърма по гърдите, в ръка държеше кехлибарена броеница от едри зърна.

Кафеджията го посрещна с темане, нещо проблесна в погледа му.

— С Емин ефенди, кятибина от Високата порта, съм идвал тук — като че с нежелание рече Вълчан и тръгна към чардака. — Прати да го повикат, ти знаеш къде да го намерят.

— Знам, ефендимис. За мен е чест да познавам такива хора.

Като се настани на миндера покрай едната страна на чардака, Вълчан си спомни за първото си идване тук — как не можа да познае, че Емин е младото ефендие с тънки мустачки, с потури от червено сукно и със седефена броеничка: как приятелят му обясняваше кои са салма-чокадари^[24] и как след това двамата отидоха в най-добрата едикулска механа — от другата страна на сиво-зелените кипариси, в приземния кат на каменна сграда, — там ги посрещна бързоног грък, който с поклон им донесе по един сахан пилаф с караман-куйрук^[25] и глинени паници с вино — „чорба“, от която се пропява…

 

 

И тоя път Кара Емин беше пременен като младо истанбулско ефендие, но стъпваше бавно, беше отпуснат, нямаше и следа от някогашната му пъргавина. Когато наближи Вълчан, с изненада забеляза торбичките под очите му. Възтъмното му лице беше някак сгърчено.

Поздравиха се като правоверни — с къси теманета (Вълчан бързо се изправи) и със завъртени изрази на турски, като се наричаха взаимно „брате по вяра“. Ако някой салма-чокадар ги гледаше, щеше дори да се зарадва на това как се уважават приятели мюсюлмани.

— Нещо не си кефлия… Казвай какво ти тежи на душата! — пръв заговори Вълчан, когато седнаха един до друг на миндера.

— И да ти кажа, не можеш да ми помогнеш — проточи глас Кара Емин.

— Не се знае — поклати глава Вълчан.

Кара Емин погледна голямата чалма, която се белееше на главата му, и се усмихна:

— Приличаш на молла^[26], пък и по турски добре умееш да говориш…

— Кажи, кажи какво те тревожи! — повиши глас Вълчан.

Кара Емин се огледа и едва тогава тихо, с шепот рече:

— Във Високата порта се появи един салма-чокадар, като копой души. Изглежда, някой от везирите се е досетил, че пътят на хазната се издава оттук…

— Тогава сам ще отгатвам отгде ще мине султанското злато.

— Не е шега тая работа, Вълчане…

— Ако усетиш, че са по следите ти, идвай в Странджа!

— И да оставя всичко тук? Взех си четвърта жена, купих още една къща нагоре край Босфора… Надеждата ми е в Рамиз паша. Ако той се върне и стане велик везир, никой с пръст не ще може да ме докосне.

— Като те гледам как си се оклюмал, не ми се отваря уста да ги кажа за какво съм дошел — подхвърли Вълчан.

Кара Емин махна с ръка, въздъхна и примирително рече:

— Казвай, казвай…

— Трябват ми два топа, да са малки, ама добре да стрелят — и Вълчан заприказва бързо, като че се страхуваше приятелят му да не го прекъсне.

Били му нужни и топове, и джепане, и най-вече един топчия, който да му обясни как се стреля с оръдие.

Кара Емин го слушаше мълчаливо, като леко се усмихваше.

Вълчан долови усмивката му, сепна се:

— Какво се подхилваш?

— На нашата османска държава се надсмивам, аркадаш… Още щом чух за какво си дошел, се сетих кой ще ти продаде не два, ами двадесет топа. А щом се е стигнало дотам големите паши да търгуват с топове, значи съвсем сме пропаднали…

— Колкото по-зле става, толкова по-скоро ще дойде доброто — ниско рече Вълчан.

Той вдигна глава — кафеджията идеше с поднос, върху който от два филджана вдигаше пара ароматно каймаклия кафе.

 

 

След две седмици Вълчан напусна Истанбул с една въглищарска гемия, която се връщаше празна в Созопол. На собственика — възрастен българин той бе обяснил, че трите тежки сандъка, които хамалите с усилие натовариха на гемията, са пълни с железни петала и с клинци за подковаване на добитък.

— Да не си решил да подковеш цяла Странджа? — малко недоверчиво го попита навъсеният планинец, който гореше дърва за въглища и сам ги превозваше до Цариград.

И за добитъка от Големите Балкани ще стигнат — засмя се Вълчан.